Джоди Пико
Домашни правила (12)

Ема

Никой не си мечтае, когато порасне, да стане леля за Агония.

Тайно всички ние четем колонки със съвети — кой не е преглеждал „Скъпа Аби“? Но да прехвърляш проблемите на другите хора и с това да си вадиш хляба? Не, благодаря.

Помислям си, че досега щях да съм станала истинска писателка. Щях да имам книги в класацията на „Ню Йорк Таймс“ и критиците щяха да възхваляват способността ми да съчетавам важни въпроси с книги, достъпни за масовия читател. Както много други кандидат-писатели, бях тръгнала към тази цел отзад напред, тоест чрез редактиране — в моя случай на учебници. Обичах редактирането. Винаги имаше правилен и грешен отговор. И смятах да се върна на работа, когато Джейкъб започне да прекарва по цял ден на училище — но това беше, преди да разбера, че да защитаваш правото на образование на аутистичното си дете, е осемчасов работен ден само по себе си. Трябваше да настоявам за всевъзможни адаптации и за стриктното им наблюдаване: почивка за успокояване, която да позволи на Джейкъб да излиза от стаята, когато се почувства претоварен; стая за сетивна почивка; парапрофесионалист в началното училище да му помага да изразява мислите си чрез писане; план за индивидуално обучение; училищен съветник, който не завърта очи всеки път щом Джейкъб получи криза.

През нощта се занимавах с малко издателска работа на хонорар — един изпълнен със съчувствие бивш шеф ми изпращаше текстове, — но това не стигаше да ни издържа. Ето защо, когато „Бърлингтън фрий Прес“ обяви конкурс за нова колонка, написах такава. Нямах познания по фотография, шах или градинарство, затова избрах тема, която познавах: родителството. В първата си колонка задавах въпроса защо, независимо колко усилия полагаме като майки, винаги имаме чувството, че не правим достатъчно.

В редакцията на вестника пристигнаха триста писма в отговор на тази пробна колонка и ненадейно се превърнах в експерт по проблемите на родителството. Тази длъжност се разшири до експерт по проблемите на хора без деца, тези, които искаха деца, и онези, които не искаха. Абонаментът се увеличи, когато колонката ми започна да излиза не веднъж, а два пъти седмично. И ето кое е наистина забележително: всички тези хора, които ми се доверяват да оправя скапания им живот, предполагат, че имам поне малка представа, когато става въпрос за собствения ми.

Днешният въпрос е на Уорън от Върмонт.

Помощ! Прекрасното ти възпитано дванайсетгодишно момче се превърна в чудовище. Опитах се да го наказвам, но нищо не помага. Защо се държи така?

Навеждам се над клавиатурата и започвам да пиша:

Щом детето се държи лошо, това означава, че някаква по-дълбока причина обуславя поведението му. Разбира се, можете да му отнемете една или друга привилегия, но това е, все едно да сложите превръзка на открита рана. Трябва да се превърнете в детектив и да разберете какво наистина го разстройва.

Препрочитам какво съм написала, после изтривам целия абзац. Кого заблуждавам?

Очевидно по-голямата част от Бърлингтън.

Синът ми се измъква нощем и ходи на местопрестъпления, а аз какво правя? Следвам ли собствения си съвет? Не.

Звънът на телефона ме спасява от лицемерието ми. Понеделник вечерта е, малко след осем часа, затова предполагам, че търсят Тео. Той вдига от апарата на горния етаж и миг по-късно се появява в кухнята.

— Теб търсят — казва ми, изчаква да вдигна и изчезва обратно в убежището на стаята си.

— Ема е — представям се в слушалката.

— Госпожа Хънт? Обажда се Джак Торнтър… учителят на Джейкъб по математика.

Вътрешно потръпвам. Въпреки всички странности на Джейкъб някои от учителите виждат доброто у него… но има и други, които просто не го разбират и не се и опитват да го разберат. Джак Торнтън очакваше Джейкъб да е математически гений, но това невинаги е част от Аспергер, все едно какво мисли Холивуд. Вместо това Джак Торнтън се дразни от ученик, който пише нечетливо, размества числата при изчисленията и възприема нещата прекалено буквално, за да схване някои от теоретическите концепции в математиката, като въображаемите числа и матрици.

Щом Джак Торнтън ми се обажда, новините не може да са добри.

— Джейкъб разказа ли ви какво се случи днес?

Беше ли споменал нещо? Не, щях да си спомня. Но пък той не би си признал, ако не го попитам изрично. Щях да забележа, че е станало нещо, по поведението му, което щеше да е малко по-особено. Обикновено, когато Джейкъб е още по-затворен в себе си или по-склонен към конвулсивни трепвания — или обратното, прекалено разговорлив и възбуден, значи има нещо. В този смисъл съм по-добър криминалист, отколкото би предположил синът ми.

— Помолих го да излезе на дъската и да напише решението на домашното си — обяснява Торнтън — и когато му казах, че пише немарливо, той ме блъсна.

— Блъсна ви?

— Да — отговаря учителят. — Можете да си представите как реагира класът.

Е, добре, това обяснява защо не забелязах разлика в поведението на Джейкъб. Когато класът е избухнал в смях, той е решил, че е направил нещо хубаво.

— Съжалявам — казвам. — Ще говоря с него.

Едва съм затворила телефона, когато Джейкъб идва в кухнята и изважда кутията с мляко от хладилника.

— Днес да се е случило нещо в часа по математика? — питам.

Очите му се разширяват.

— Не можеш да понесеш истината — казва той — страхотна имитация на Джак Никълсън и сигурен знак, че в момента се гърчи.

— Вече говорих с господин Торнтън. Джейкъб, не можеш просто така да блъскаш учителите си.

— Той започна.

— Той не те е блъснал!

— Не, но каза: „Джейкъб, тригодишният ми син пише по-четливо от теб.“ А ти си ми казвала, че когато някой ми се подиграва, не трябва да се давам.

Вярно е, наистина съм му го казвала. А освен това част от мен се наслаждава на факта, че той е установил контакт с друго човешко същество, а не обратното… макар контактът да не е бил от най-уместните.

За Джейкъб светът е черно-бял. Веднъж, когато беше по-малък, учителят му по физкултура се обади и ми съобщи, че е получил криза по време на кикбол, когато едно от децата хвърлило към него голямата червена топка, за да го извади от играта.

— Не бива да хвърляш нищо по другите хора — обяснил синът ми през сълзи. — Това е правило.

Защо правило, което е приложимо в една ситуация, да не е приложимо в друга? Казвала съм му, че ако някой грубиян го тормози, няма нищо лошо да отвърне със същото, защото понякога това е единственият начин тези деца да го оставят на мира. Защо тогава да не може да постъпи по същия начин с учител, който го унижава?

— Учителите заслужават уважение — обяснявам.

— Защо го получават наготово, когато всички други трябва да го заслужат?

Поглеждам го и примигвам онемяла. „Защото животът не е честен“ — помислям си, но това Джейкъб вече го знае по-добре от повечето хора.

— Сърдиш ли ми се? — пита той и без никакво вълнение посяга за чаша и си налива соево мляко.

Мисля си, че това е качеството, чиято липса усещам най-остро у сина си: съпричастност. Той се тревожи да не нарани чувствата ми и да не ме разстрои, но не е същото, като интуитивно да усещаш болката на друг. С годините се научи на съпричастност така, както аз бих могла да науча гръцки — като образ или ситуация в центъра на съзнанието си, и се опитва да я свърже с подходящото чувство. Но така и не успява да овладее езика свободно.

Миналата пролет отидохме в аптеката да изпълним една от рецептите му и аз забелязах цяла редица с картички за Деня на майката.

— Бих искала да ми купиш такава картичка, поне веднъж — казах.

— Защо? — попита Джейкъб.

— За да разбера, че ме обичаш.

Той вдигна рамене.

— Нали вече го знаеш.

— Но ще ми бъде приятно — настоях — да се събудя в Деня на майката и като всяка друга майка в тази страна да получа картичка от сина си.

Джейкъб се замисли.

— Кога е Денят на майката?

Казах му и забравих за разговора до 10 май. Когато слязох на долния етаж и започнах ритуала с приготвянето на неделното кафе, намерих плик, облегнат на стъклената кана. Беше картичка за Деня на майката.

На нея не пишеше „Мила мамо“. Нямаше подпис. Всъщност нямаше нищо написано — защото Джейкъб беше направил само това, което му бях казала, и нищо повече.

В онзи ден седнах на кухненската маса и се разсмях. Смях се, докато от очите ми потекоха сълзи.

Сега поглеждам към сина си, който не гледа към мен.

— Не, Джейкъб — отговарям. — Не ти се сърдя.

 

 

Един ден, когато Джейкъб беше на десет години, вървяхме по пътеките на един магазин за играчки „Тойс Ар Ас“ в Уилстън, когато от единия край на редиците към нас се втурна момченце с маска с Дарт Вейдър, размахало светлинен меч.

— Бам-бам, мъртъв си! — извика детето и Джейкъб му повярва.

Започна да пищи и да се люшка, а после размаха ръка и събори играчките от щандовете. Правеше го, за да се увери, че не е призрак, че от действията му още има последствия на земния свят. Завъртя се и размаха ръце, започна да тъпче кутии, докато бягаше от мен.

Когато го настигнах и спрях до щандовете с кукли, той беше съвсем неконтролируем. Опитах се да му изпея Марли. Започнах да му крещя, за да го накарам да реагира на гласа ми. Джейкъб обаче се бе озовал в своя собствен малък свят и накрая направих единственото, което можех, за да го успокоя: превърнах се в човешко одеяло, легнах отгоре му на плочките и притиснах с тялото си разперените му ръце и крака.

По това време вече бяха повикали полицията по подозрение за тормоз над дете.

Трябваха ми петнайсет минути, за да обясня на полицаите, че синът ми е аутист и не се опитвам да го нараня, а да му помогна.

След този случай често съм си мислила какво ще се случи, ако полицаите спрат Джейкъб, докато е сам — например в неделя, когато отива с колелото у Джес. Като много родители на аутисти, и аз правя това, което ни съветват по форумите: в портфейла на Джейкъб има картичка, която обяснява, че е аутист и че поведението му — равен глас, неспособност да погледне полицая в очите и дори лековати отговори — са черти, типични за синдрома на Аспергер. И въпреки това съм се питала какво ще стане, ако полицаите се изправят пред високо метър и осемдесет деветдесеткилограмово неконтролируемо момче, което посяга към задния си джоб. Дали ще изчакат да им покаже личната си карта, или направо ще стрелят?

Отчасти поради тази причина не му позволявам да шофира. От петнайсетгодишен знае наизуст правилника за движение и съм наясно, че ще се съобразява с правилата така, сякаш животът му зависи от това. Но ако го спреше моторизиран полицай?

— Знаеш ли какво правеше? — щеше да попита той, а Джейкъб щеше да отговори:

— Карах кола.

При което незабавно щяха да го нарочат за умник, когато той просто щеше да е отговорил буквално на въпроса.

Ако полицаят го попиташе дали е минал на червено, Джейкъб щеше да отговори с „да“ — дори ако се е случило преди шест месеца, когато полицая го е нямало.

Достатъчно съм умна да не го питам дали в тези или онези дънки задникът ми изглежда дебел, защото ще ми каже истината. Полицаят обаче нямаше да разполага с предимството на историята, за да разбере отговора на Джейкъб.

Е, добре, така или иначе, не е много вероятно да го спрат, докато кара колело в града — освен ако не го съжалят, защото е толкова студено. Отдавна се научих, че не бива да питам Джейкъб иска ли да го закарам. За него температурата е на второ място в сравнение с независимостта му, поне по отношение на това малко нещо.

Замъквам коша с прането в стаята му и слагам сгънатите му дрехи на леглото. Когато се върне от училище, ще ги подреди лично, с идеално сгънати якички и подредени по десен шорти (райета, едноцветни, на точки). На бюрото му има обърнат аквариум с малък прибор за затопляне на кафе, чиния от станиол и под нея — едно от червилата ми. Въздъхвам, повдигам прибора за снемане на отпечатъци и си вземам червилото, като внимавам да не размествам останалата част от грижливо подредените предмети.

Стаята на Джейкъб е подредена с прецизната точност на помещение, снимано за списание „Архитектурен дизайн“: леглото е идеално оправено, моливите на бюрото са подредени в идеален десен ъгъл към дървения плот. Това е мястото, където хаосът издъхва.

Стаята на Тео обаче е достатъчно разхвърляна и за двамата. Едва успявам да разритам планините от мръсни дрехи на пода дотолкова, че да си проправя път, а когато оставям коша на леглото на Тео, чувам някакво скърцане. И неговото пране не подреждам, но поради друга причина: не мога да понеса вида на чекмеджетата, безразборно натъпкани с дрехи, които ясно си спомням, че съм сгънала на плота за пране.

Оглеждам се из стаята и виждам чаша с някаква зелена гнилоч, а до нея — полуизядена кофичка с мляко. Слагам и двете в празния кош, за да ги занеса долу, а после в прилив на доброта се опитвам да пооправя завивките. Разтърсвам възглавницата, за да се разбухне по-добре в калъфката, а от нея изпада пластмасова кутийка и ме удря по глезена.

Електронна игра — нещо, наречено „Наруто“. На него някакъв анимационен герой размахва меч.

Играе се на Wii — система, каквато никога не сме имали.

Мога да попитам Тео защо притежава такава игра, но нещо ми подсказва, че не искам да чуя отговора. Не и след този уикенд, когато разбрах, че нощем Джейкъб се измъква от къщи. Не и след миналата вечер, когато учителят му по математика ми се обади, за да ми съобщи, че прави номера в час.

Понякога си мисля, че човешкото сърце е най-обикновен рафт. Може да побере само ограничен брой предмети, преди някой от тях да падне, и тогава трябва да събереш парчетата.

За миг оставам загледана във видеоиграта, а после я пъхвам обратно в калъфката и излизам от стаята на Тео.