Джоди Пико
Домашни правила (88)

Ема

В мига, в който прокурорът посяга към бележника, мога да довърша изречението й вместо нея. Понечвам да стана от мястото си, но вече е късно: Джейкъб е извън контрол, а съдията — който няма чукче — удря по масата с юмрук.

— Ваша чест, може ли кратка почивка? — изкрещява Оливър, опитвайки се да надвика писъците на Джейкъб.

— Никога… вече… телени закачалки! — надава вой синът ми.

— Десет минути — отсича съдията и ненадейно един пристав вече е на път към съдебните заседатели, за да ги изведе от залата, а друг върви към нас, за да ни заведе в стаята за сетивна почивка. — Господин адвокат, искам да ви видя на масата.

Приставът е по-висок от Джейкъб и тялото му прилича на камбана, с широки хълбоци. Той увива месеста ръка около ръката на Джейкъб.

— Да вървим, приятелю — казва.

Джейкъб се опитва да се изскубне от него, а после започва да се мята. Удря го достатъчно силно, за да предизвика изсумтяване от болка, а после ненадейно се отпуска с всичките си деветдесет килограма и пада тежко на пода.

Приставът посяга надолу, но аз го изпреварвам и се хвърлям върху Джейкъб.

— Не го докосвайте — казвам.

Ясно осъзнавам, че съдебните заседатели се мъчат да видят какво става дори докато ги извеждат, знам, че обективът на всяка една от тези камери е фокусиран право върху мен.

Джейкъб плаче на рамото ми и подсмърча тихичко, докато се опитва да си поеме въздух.

— Добре, скъпи — прошепвам в ухото му. — Ти и аз, двамата ще го направим заедно.

Започвам да го дърпам, докато се надига да седне, и се боря да издържа тежестта му, докато двамата се изправяме на крака. Приставът ни отваря вратата и ни повежда по пътеката на галерията към стаята за сетивна почивка. Минаваме, а в съдебната зала се възцарява мъртвешка тишина, докато накрая се озоваваме на сигурно място зад черните завеси, и единственото, което мога да чуя отвън, е шепотът, надигнал се като приливна вълна от звуци.

— Какво беше това?… Никога не съм виждал подобно нещо… Съдията няма да търпи подобни номера… Обзалагам се, че е маневра, за да спечелят съчувствие…

Джейкъб се заравя под утежнено одеяло.

— Мамо — обажда се той отдолу, — тя смачка хартия.

— Знам.

— Трябва да оправим хартията.

— Хартията не е наша. На прокурора е. Трябва да оставиш нещата така.

— Тя смачка хартията — повтаря Джейкъб. — Трябва да я оправим.

Помислям си за онази жена сред съдебните заседатели, която ме погледна с такова съжаление в мига преди да я изведат от залата. „Това е добре“ — би казал Оливър, но аз не съм той. Никога не съм искала някой да ме съжалява, задето имам дете като Джейкъб. Съжалявала съм други майки, които обичат децата си може би само през осемдесет процента от времето или дори по-малко, вместо всяка минута от всеки ден.

Но имам син, обвинен в убийство. Син, който в следобеда на смъртта на Джес Огилви се държа така, както преди минути, когато прокурорът откъсна лист хартия от бележника си.

Ако Джейкъб е убиец, аз пак ще го обичам. Но ще мразя жената, в която ме е превърнал — онази, за която хората говорят зад гърба й, онази, която съжаляват. Защото, макар че никога няма да изпитам такова чувство към майка, чието дете има Аспергер, бих изпитала подобно чувство към майка, чието дете е отнело живота на детето на друга майка.

Гласът на Джейкъб се забива в тила ми като чук.

— Трябва да я оправим — казва той.

— Да — прошепвам. — Трябва.