Джоди Пико
Домашни правила (37)

Рич

Оставям Марк Магуайър да се пържи няколко минути в капана на собствената си съвест и отивам да си взема кафе в стаята за отдих и да си проверя гласовата поща. Имам три нови съобщения. Първото е от бившата ми: напомня ми, че утре Саша има Открита нощ в училище — събитие, което, по всичко изглежда, пак ще изпусна. Второто е от зъболекаря ми — потвърждава часа ми. А третото е от Ема Хънт.

— Ема — казвам, когато набирам номера й. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Видях… видях, че сте открили Джес.

Гласът й е дрезгав, натежал от сълзи.

— Да. Съжалявам. Не знаех, че сте близки.

От другия край на линията долитат ридания.

— Добре ли сте? — питам. — Искате ли да се обадя на някого?

— Беше увита в юрган — успява да изхрипти Ема.

Понякога с работа като моята е лесно да забравиш, че след като приключиш някой случай и затвориш папката, остават хора, които страдат от случилото се до края на живота си. Спомнят си някоя малка подробност за жертвата: обувка, която лежи по средата на пътя, ръка, която още стиска Библията, или в този случай — съпоставката между нежното завиване в юрган и убийството. Но не мога да направя нищо за Джес Огилви — нищо, освен да изправя убиеца й пред правосъдието.

— Този юрган… — проплаква Ема. — На сина ми е.

Замръзвам, както разбърквам сметаната в кафето си.

— На Джейкъб ли?

— Не знам… Не разбирам какво означава това…

— Ема, чуйте ме. Може да не означава нищо, а ако означава, Джейкъб ще има обяснение.

— Какво да правя? — извиква тя.

— Нищо — отговарям. — Оставете ме аз да действам. Можете ли да го доведете тук?

— Сега е на училище…

— Тогава след училище. И, Ема? Успокойте се. Ще разплетем случая.

Веднага щом затварям, вземам пълната си чаша с кафе и я изливам в мивката — ето колко съм смутен. Джейкъб Хънт призна, че е бил в къщата. У него имаше раница, пълна с дрехи на Джес Огилви. Доколкото ни е известно, беше последният човек, видял я жива.

Джейкъб може и да има синдром на Аспергер, но това не изключва възможността да е убиец.

Помислям си за Марк Магуайър, как енергично отричаше да е наранил приятелката си. Мисля си за невредимите му ръце, за плача му. После си помислям за Джейкъб Хънт, който е разчистил къщата на Джес, когато му се сторило, че са влизали вандали. Дали е пропуснал една важна подробност — че той е натворил бъркотията?

От една страна, имам гадже, което е истинско магаре, но е смазано от скръб. Разполагам с отпечатъците му пред срязан прозорец.

От друга страна, имам хлапе, обсебено от анализ на местопрестъпления. Хлапе, което не харесва Марк Магуайър. Хлапе, което знае как да извърти нещата така, че да изглежда, че Марк Магуайър е извършил убийство, а после се е опитал да прикрие следите си.

Имам хлапе, за което се знае, че и по-рано се е навъртало на местопрестъпления.

Имам убийство и юрган, свързващи Джейкъб Хънт с него.

Разликата между наблюдател и участник е почти невидима; можеш да я пресечеш, преди изобщо да си осъзнал, че си прекрачил чертата.