Джоди Пико
Домашни правила (113)

Оливър

Двамата с Хелън стоим пред съдия Кътингс като недисциплинирани ученици.

— Не искам никога повече да виждам такова нещо, господин Бонд — предупреждава ме той. — Не ме интересува как. Ако трябва, ще го упоите. През останалата част от делото или ще държите клиента си под контрол, или ще накарам да му сложат белезници.

— Ваша чест — обажда се Хелън, — как се очаква от щата да проведе справедлив процес, щом на всеки петнайсет минути тук се разиграва цирк?

— Знаете, че е права, господин адвокат — отговаря съдията.

— Ще подам жалба за неправилно проведен процес, Ваша чест — отговарям.

— Не можете, когато проблемите ги създава вашият клиент, господин Бонд. Със сигурност го знаете.

— Да — измърморвам.

— Ако вие двамата искате да предприемете някакви стъпки, ви съветвам да помислите добре. Господин Бонд, искам да ви чуя как го предупреждавате, преди да започнем.

Бързо излизам от кабинета му, преди Хелън да може да каже нещо, с което допълнително да ме вбеси. И тогава, точно когато си мисля, че нещата не могат да станат по-лоши, виждам, че Рич Матсън си бъбри с клиента ми.

— Само му правех компания, докато се върнете — обяснява Матсън.

— Да, сигурен съм.

Той не ми обръща внимание и се обръща към Джейкъб.

— Хей — казва. — Успех.

Изчаквам, докато вече не мога да чуя стъпките му.

— Какво, по дяволите, означава всичко това?

— Нищо. Просто си говорехме за различни случаи.

— О, супер. Защото това беше такава страхотна идея последния път, когато двамата седнахте да си побъбрите — срязвам го и скръствам ръце на гърдите си. — Слушай, Джейкъб, трябва да се стегнеш. Ако не се държиш подобаващо, ще отидеш в затвора. Точка.

— Ако аз не се държа подобаващо? — възкликва той. — Мамка му!

— Не си достатъчно голям да помниш „Светът на Уейн“. А освен това все едно, не аз съм обвиняемият. Напълно сериозен съм, Джейкъб. Ако пак извъртиш такъв номер, обвинението ще ти натика задника в затвора или ще обяви, че процесът е неправилно проведен, а това означава всичко да започне отначало.

— Ти обеща, че в четири часа ще се оттеглим.

— Правилно. Но в съдебната зала съдията е бог и бог поиска да се забавим. Така че не ми пука дали ще стоим тук до четири сутринта, или дали съдия Кътингс ще обяви, че ще спим тук и после ще започнем деня със сутрешна гимнастика. Ще си паркираш задника на стола до мен и няма да казваш нищо, да го вземат дяволите!

— Ще кажеш ли на съдебните заседатели защо съм го направил? — пита Джейкъб.

— А защо го направи?

Знам, че не бива да му задавам този въпрос. Но на този етап дори не помислям за лъжесвидетелстването. Мисля само за това, че поне веднъж с Джейкъб трябва да говорим на един език.

— Защото не можех да я оставя — отговаря той, сякаш се разбира от само себе си.

Ченето ми увисва. Преди да успея да задам друг въпрос — „Тя отблъсна ли те? Да не си се опитал да я целунеш, а тя се е съпротивлявала прекалено силно? Да не си я притиснал прекалено близо и случайно да си я задушил?“, — в ареста влиза един пристав.

— Чакат ви.

Махвам му с ръка да отвори килията. Ние сме последните, които влизат в залата, с изключение на съдията и съдебните заседатели. Очите на Ема се устремяват право към сина й.

— Всичко наред ли е?

Но преди да успея да й кажа какво става, съдебните заседатели влизат и съдията се връща.

— Обвинението и защитата — казва той, докато се настанява на мястото си. — Приближете се.

Аз и Хелън отиваме по-близо.

— Господин Бонд, говорихте ли с клиента си?

— Да, Ваша чест. Няма да има повече избухвания.

— Лично аз едва се сдържам — срязва ме съдия Кътингс. — Тогава можете да продължите.

Като знам това, което знам сега, защитата по невменяемост изглежда все по-силна и по-силна. Само се надявам съдебните заседатели да разберат посланието.

— Защитата се оттегля — оповестявам.

— Какво? — избухва Джейкъб зад гърба ми. — Не, не се оттегля!

Затварям очи и започвам да броя до десет, защото съм сигурен, че не е добра идея да убиеш клиента си пред погледите на всички съдебни заседатели, и тогава над рамото ми прелита малко хартиено самолетче — една от бележките на Джейкъб. Разгръщам я.

ИСКАМ ДА ГОВОРЯ.

Обръщам се.

— Категорично не.

— Проблем ли има, господин Бонд? — пита съдията.

— Не — отговарям в същия момент, в който Джейкъб отсича:

— Да.

Сащисан, отново се обръщам към съдията:

— Трябва ни сетивна почивка.

— Заседанието започна преди десет секунди! — възразява Хелън.

— Оттегляте ли се, господин Бонд? — пита съдията. — Или има още?

— Има още — намесва се Джейкъб. — Мой ред е да говоря. И ако искам да дам показания, трябва да ми позволите.

— Няма да даваш показания — настоява Ема.

— Вие, госпожо Хънт, нямате позволение да говорите! Аз ли съм единственият човек тук, който знае, че се намираме в съда? — изревава съдия Кътингс. — Господин Бонд, призовете последния си свидетел.

— Бих желал кратко прекъсване…

— Сигурен съм. Аз бих желал да съм на остров Невис, но нито вие, нита аз ще получим това, което желаем — сопва се съдията.

Поклащам глава и придружавам Джейкъб до свидетелската ложа. Толкова съм разгневен, че едва виждам. Джейкъб ще каже на съдебните заседатели истината така, както я каза на мен, и сам ще си изкопае гроба — ако не със същността на това, което казва, то с начина, по който го казва. Въпреки всички обяснения на свидетелите, съдебните заседатели ще си спомнят единствено това непохватно момче, което говори с изблици на думи, мърда, не проявява подобаваща емоция и не може да ги погледне в очите — все традиционни признаци на вина. Няма значение какво казва Джейкъб — самото му поведение ще го съди, преди изобщо да отвори уста.

Отварям му вратичката, за да влезе вътре.

— Това е погребението ти — измърморвам.

— Не — поправя ме Джейкъб. — Това е процесът ми.

Мога да кажа точно момента, в който осъзнава, че идеята е била много лоша. Току-що се е заклел и сега преглъща с усилие. Очите му се разширяват и се стрелкат из цялата съдебна зала.

— Кажи ни какво се случва, когато се изнервиш, Джейкъб — започвам.

Той си облизва устните.

— Вървя на пръсти или подскачам. Понякога размахвам ръце или говоря прекалено бързо, или се смея, макар че не е смешно.

— Сега нервен ли си?

— Да.

— Защо?

Устните му се дръпват назад в усмивка.

— Защото всички ме гледат.

— Само затова ли?

— Освен това лампите са прекалено ярки. И не знам какво ще кажеш сега.

„И чия проклета грешка е това?“ — помислям си.

— Джейкъб, ти каза на съда, че искаш да говориш.

— Да.

— Какво искаш да кажеш на съдебните заседатели?

Джейкъб се поколебава.

— Истината — отговаря.