Джоди Пико
Домашни правила (48)

Джейкъб

1

1

2

3

5

8

13

И така нататък.

Това е прогресията на Фибоначи. Може да бъде дефинирана експлицитно или рекурсивно.

Това означава, че става въпрос за уравнение, основано на предишните му стойности.

Принуждавам се да мисля в числа, защото сякаш никой не разбира какво казвам, когато говоря английски. Сякаш съм в епизод от „Зоната на здрача“, в който думите ненадейно са променили значението си: казвам „спри“, а то продължава; моля да ме пуснат, а те ме притискат още повече. Това ме довежда до две заключения:

1. Правят си майтап с мен. Само че не мисля, че майка ми би позволила шегата да продължи толкова дълго, а това ме довежда до:

2. Каквото и да казвам, колкото и ясно да го казвам, никой не ме разбира. А това означава, че трябва да намеря по-добър метод за комуникация.

Числата са универсални — език, който преодолява държавите и времето. Това е тест: ако някой — дори и само един човек — може да ме разбере, значи има надежда, че ще разбере и какво се случи в къщата на Джес.

Прогресията на Фибоначи се среща в цветовете на артишока или в листата на боровата шишарка. Може да се използва за обяснение на възпроизвеждането на зайците. Така, както n се приближава до безкрайност, съотношението а (n) и а (n-1) се приближава до фи, златното сечение — 1,618033989, — което е използвано при строежа на Партенона и се появява в композиции на Барток и Дебюси.

Сега вървя и с всяка крачка оставям в главата ми да се появи поредното число от прогресията на Фибоначи. Движа се във все по-малки и по-малки кръгове към средата на стаята, а когато стигна до нея, започвам отново.

1

1

2

3

5

8

13

21

34

55

89

144

Влиза полицай с поднос. Зад него се появява медицинска сестра.

— Здрасти, хлапе — поздравява той и размахва ръка пред мен. — Кажи нещо.

— Едно — отговарям.

— Ъ?

— Едно.

— Едно какво?

— Две — казвам.

— Време е за вечеря — съобщава полицаят.

— Три.

— Ще ядеш ли това, или пак ще го хвърлиш?

— Пет.

— Мисля, че тази вечер има пудинг — продължава полицаят и вдига покривката от подноса.

— Осем.

Той вдишва дълбоко.

— Вкусно.

— Тринайсет.

Най-после се предава.

— Казах ти. Сякаш е на друга планета.

— Двайсет и едно — продължавам.

Сестрата свива рамене и вдига една игла.

— Блекджек^[1] — казва и забива иглата в задника ми, докато полицаят ме държи неподвижен.

Тръгват си, а аз лягам на пода и започвам да пиша с пръст във въздуха уравнението на прогресията на Фибоначи. Не спирам, докато всичко наоколо не се размива, докато пръстът ми не натежава като тухла.

Последното, което си спомням, че мислех, преди да изчезна, е, че числата са логични. За хората не може да се каже същото.