Джоди Пико
Домашни правила (77)

Джейкъб

Брат ми не е толкова умен, колкото мен.

Не го казвам, за да съм гаден, това просто е факт. Например, той трябва да учи всички думи от речника, ако иска да се представи добре на някой тест; на мен ми стига само да погледна страницата, за да я запаметя. Той излиза от стаята, ако двама възрастни започнат да обсъждат теми за възрастни, като последните световни събития; аз просто придърпвам стол и се включвам в разговора. Той няма желание да складира информация така, както катеричката събира лешници за зимата; за Тео тя е интересна само когато има истинско, реално приложение в сегашния живот.

Аз обаче не съм и наполовина толкова интуитивен, колкото е брат ми. Затова, когато започвам да оставям част от тази складирана информация да изтече — например как Стив Джобс и Стив Уозниак създават компютъра Епъл 1 на първи април 1976 година — и човекът, с когото разговарям, започне да ме гледа празно и да измисля извинения, аз продължавам да говоря, докато Тео с лекота разгадава признаците и млъква.

В детективската работа всичко е интуиция. Но доброто разследване на местопрестъпления изисква задълбоченост и интелигентност. Поради което сега, докато майка ми е парализирана от паника след изчезването на Тео, а Оливър прави глупави неща, например да я потупва по рамото, аз отивам в стаята на Тео и сядам пред компютъра му.

Много съм добър с компютрите. Веднъж разглобих лаптопа на училищния си съветник и пак го сглобих, с дънна платка и всичко. Навярно и насън мога да конфигурирам безжична интернет връзка. Това е другата причина, поради която харесвам компютрите: когато говориш с някого онлайн, не е необходимо да разчиташ изражения или да тълкуваш тон на гласа. Получаваш това, което виждаш, а това означава, че не ми се налага да полагам толкова големи усилия, когато общувам с хората. Има чат стаи и форуми за аспита като мен, но не ги посещавам редовно. Едно от домашните правила вкъщи е да не влизам в уебсайтове, които майка ми не е одобрила предварително. Когато я попитах защо, тя ме накара да седна до нея и да изгледам телевизионно предаване за сексуалните хищници. Опитах се да обясня, че уебсайтът, на който искам да чатя, не е такъв — това е просто място, на което хора като мен се опитват да общуват без тъпотиите, които са част от срещите лице в лице. Тя обаче не приемаше отговор „не“.

— Ти нямаш представа какви са тези хора, Джейкъб — каза ми тя.

Всъщност имах. Не разбирах други хора — хората в истинския свят.

Само след няколко кликвания съм в историята му — той си мисли, че я е изтрил, но никога нищо не изчезва истински от компютър — и виждам къде за последно е бил в интернет. Orbitz.com, полети до Сан Хосе.

Когато занасям долу разпечатката от уебстраницата с информацията от билета му, Оливър се опитва да убеди майка ми да се обади в полицията.

— Не мога — казва тя. — Няма да искат да ми помогнат.

— Те не могат да подбират случаите си…

— Мамо — прекъсвам ги.

— Джейкъб, не сега — намесва се Оливър.

— Но…

Майка ми поглежда към мен и избухва в плач. Гледам как една сълза се спуска по бузата й във формата на буква S.

— Искам да говоря с теб — настоявам.

— Ще се обадя — отсича Оливър. — Ще позвъня на деветстотин и единайсет.

— Знам къде е Тео — съобщавам им.

Майка ми примигва.

— Какво?

— Беше на компютъра му — подавам й принтираната страница.

— О, боже — прошепва майка ми и вдига ръка към устата си. — Отишъл е при Хенри.

— Кой е Хенри? — пита Оливър.

— Баща ми — отговарям. — Заряза ни.

Оливър прави крачка назад и потрива брадичката си.

— Ще се прехвърли в Чикаго — добавям. — Самолетът му излита след петнайсет минути.

— Няма да успееш да го спреш преди излитането — отсъжда Оливър. — Хенри знае ли? За Джейкъб?

— Разбира се, че знае за мен. Всяка година ми изпраща чек за рождения ден и за Коледа.

— Имам предвид, Хенри знае ли за обвинението в убийство?

Майка ми поглежда към чертата между възглавничките на дивана.

— Не знам. Може да е прочел във вестниците, но аз не съм му казвала — признава тя. — Не знаех как.

Оливър й протяга телефона.

— Сега е моментът да измислиш — съветва я.

Не ми е приятно да си мисля, че Тео е в самолет. Не обичам самолетите. Разбирам принципа на Бернули, но за бога, колкото и големи физически сили да се оказват върху крилата, за да се вдигнат, самият самолет тежи петстотин хиляди килограма. По всяка логика трябва чисто и просто да падне от небето.

Майка ми взема телефона и започва да набира номер на хиляди километри разстояние. Звучи ми като нотите на песента на едно шоу за игри, но не си спомням кое.

— Боже — промълвява Оливър и поглежда към мен.

Не знам как се очаква да отговоря.

— Винаги ще имаме Париж — заявявам.

 

 

Когато беше на осем години, Тео беше убеден, че под къщата живее чудовище. Знаеше го, защото чуваше дишането му всяка нощ, когато радиаторите в стаята му започнеха да пращят. Аз бях на единайсет и по онова време бях погълнат от динозаврите и колкото и вълнуваща да беше мисълта, че под основите на къщата ни може да живее зауропод, знаех, че това не е много вероятно:

1. Къщата ни беше построена през 1973 година.

2. За да я построят, със сигурност са изкопали трап.

3. Вероятността най-отдавна изчезналият динозавър на света да е преживял разкопаването и да живее под мазата ми беше съвсем слаба.

4. Дори да беше оцелял, с какво, по дяволите, би могъл да се храни?

— С трева — отговори Тео, когато му разказах всичко това. — Пфу!

Една от причините, поради които се радвам, че имам Аспергер, е, че нямам активно въображение. За много хора — сред които учители, училищни съветници и психиатри — това е огромен недостатък. За мен обаче е същински божи дар. Логичното мислене ти спестява загубата на време за тревоги или надежди. Предотвратява разочарования. Въображението, от друга страна, само те кара да полудяваш заради неща, които, реалистично погледнато, никога няма да се случат.

Например да се натъкнеш на хадрозавър, докато отиваш в тоалетната в три часа сутринта.

Тео прекара две седмици в панически страх посред нощ, когато чуваше съскането на радиаторите в стаята си. Майка ми опита всичко — от топло мляко преди лягане до илюстрирана диаграма на отоплителната система на къщата и ненужна доза бенадрил за деца през нощта, за да накара брат ми да заспи — но той винаги, абсолютно винаги започваше да крещи посред нощ, излизаше тичешком от стаята си и ни събуждаше и двамата.

Честно казано, започна да ми писва и постъпих по начина, по който постъпих.

Майка ми ме зави, но аз останах буден с фенерче под възглавницата и четох, докато не бях сигурен, че и тя си е легнала. После взех възглавницата, одеялата и спалния си чувал и се настаних пред вратата на Тео. Тази нощ, когато се събуди с крясъци и се опита да хукне към стаята на майка ми, за да я събуди, се препъна в мен.

За миг примигва, опитвайки се да разбере дали сънува.

— Връщай се в леглото — казах. — Няма никакъв глупав динозавър.

Видях, че не ми вярва, затова добавих:

— А дори и да има, ще трябва да убие първо мен, за да се добере до теб.

Това подейства. Тео се върна в леглото и двамата заспахме.

На следващата сутрин майка ми ме намери проснат на пода.

Паникьоса се. Реши, че съм получил някакъв пристъп, и започна да ме разтърсва.

— Стига, мамо! — обадих се най-накрая. — Добре съм.

— Какво правиш тук?

— Спях…

— В коридора?

— Не в коридора — поправих я. — Пред стаята на Тео.

— О, Джейкъб! Опитвал си се да го накараш да се почувства в безопасност, нали така?

Обгърна ме с ръце и ме стисна толкова силно, та си помислих, че все пак може и да получа пристъп.

— Знаех си! — дърдореше тя. — Просто знаех! Всички тези книги, всички тези глупави доктори, които казват, че децата с Аспергер нямат теория на съзнанието и не могат да изпитват съпричастност… Ти наистина обичаш брат си. Искал си да го защитиш.

Оставих я да ме прегръща, защото май това искаше. Зад вратата на Тео чух, че и той се размърдва.

Думите на майка ми не бяха неправилни от техническа гледна точка. Това, което всички тези доктори и книги казват — че аспита като мен не могат да изпитват нищо заради другите, — са абсолютни глупости. Разбираме кога някой друг изпитва болка; това просто ни се отразява по-различно, отколкото на повечето хора. Аз го виждам като следващата стъпка към еволюцията: щом не мога да залича тъгата ти, тогава защо да й обръщам внимание?

Освен това не легнах да спя пред вратата на Тео от желание да го защитя. Легнах пред вратата му, защото бях изтощен след цяла седмица среднощен плач и исках само да си почина хубаво през нощта. Бранех собствените си интереси.

Може да се каже, че това беше двигателят и зад случилото се с Джес.