Джоди Пико
Домашни правила (55)

Рич

Всички учители в областната гимназия в Таунсенд познават Джейкъб Хънт дори и да не са му преподавали. Това се дължи отчасти на сегашната му злополучна слава, но оставам с впечатлението, че още преди да го арестуваме за убийство, той е бил от онези ученици, които биха се набили на очи на всеки в коридора — защото е очевидно, че е различен. След като няколко часа разпитвах различни членове на учителския колектив и чух как Джейкъб седял сам на обяд и се движел между класните стаи с огромни слушалки на ушите, за да заглушава шума (и грубите коментари на съучениците си), част от мен започва да се чуди как е успял да изчака осемнайсет години, преди да извърши убийство.

Научавам, че Джейкъб успявал да оформи учебната си дейност около шаблона на страстта си към криминалистиката. В час по английски, когато трябвало да прочете биография и да й направи устен преразказ, избрал биографията на Едмънд Локард. По математика самостоятелният му проект за изследване бил посветен на влиянието, което ъгълът на точката на произход оказва върху разпръскването на кръвта, теорията на Хърб Макдоналд.

Училищният му съветник Франсес Гренвил е слаба бледа жена. Чертите й напомнят на дреха, прана толкова често, че първоначалният й цвят се е стопил.

— Джейкъб е готов на всичко, за да се впише — казва тя.

Двамата седим в кабинета й и Франсес Гренвил прелиства досието на Хънт.

— Това често го превръща в обект на подигравки. В известен смисъл лошо за него, ако не се опитва, и лошо за него, ако се опитва.

Размърдва се неспокойно на мястото си.

— Навремето се тревожех, че някой ден може да донесе пистолет в училище. Нали разбирате, за да си го върне. Като онова момче в Стърлинг, Ню Хемпшир, преди няколко години.

— Джейкъб някога правил ли го е? Имам предвид, връщал ли си го е?

— О, не. Наистина, той е много мило момче. Понякога идва тук, когато има свободен час, и си пише домашните във външния кабинет. Компютърът ми се повреди, той го поправи и дори възстанови файла, върху който работех. Повечето учители го обожават.

— А останалите?

— Е, някои се справят по-добре с учениците със специални нужди, но това все едно не съм го казала. Ученици като Джейкъб могат да бъдат истинско предизвикателство, да се изразя възможно най-меко. И в това училище има мърша, ако ме разбирате, и когато някое дете като Джейкъб постави под въпрос урок, който поради мързел не си променял от двайсет години — и когато се окаже, че е право… е, това не го приемат добре.

Вдига рамене.

— Но всъщност можете да попитате колегите. Като цяло Джейкъб общуваше много по-свободно с тях, отколкото с връстниците си. Не се интересуваше от обичайните гимназиални драми — вместо това искаше да говори за политика, за научни открития и дали „Евгений Онегин“ е наистина най-виртуозната творба на Пушкин. В много отношения да разговаряш с Джейкъб, беше като да разговаряш с друг учител — обяснява тя и се поколебава. — Не, всъщност беше, като да разговаряш с просветления учен, който учителите си пожелават да могат да станат — преди сметките, вноските за колата и разходите за зъболекар да развалят всичко.

— Щом Джейкъб толкова отчаяно е искал да се впише сред учениците, какво е правел в учителската стая? — недоумявам.

Тя поклаща глава.

— Струва ми се, че има предел на това колко пъти можеш да понесеш да те отблъснат, преди да потърсиш място, където хората те оценяват — пояснява.

— Какво знаете за връзката му с Джесика Огилви?

— Беше му приятно да е с нея. Говореше за нея като за своя приятелка.

Хвърлям й бърз поглед.

— А някога да е говорил за нея като за свое гадже?

— Доколкото знам, не.

— Джейкъб имал ли е гадже в училище?

— Мисля, че не. Миналата година заведе едно момиче на бала, но говореше повече за Джес, която го подтикнала да го направи, отколкото за дамата си.

— С кого другиго се е движил Джейкъб? — питам.

Госпожа Гренвил се намръщва.

— Точно там е работата — обяснява тя. — Ако го помолите да ви изброи приятелите си, той навярно ще успее. Но ако помолите същите тези деца да изброят своите приятели, Джейкъб няма да е сред тях. Неговият Аспергер го кара да бърка физическата близост с емоционална свързаност. Например той би ви казал, че е приятел с момичето, което му е било лабораторен партньор по физика, макар че това момиче може да не изпитва същото.

— Значи не е имал проблем с дисциплината?

Госпожа Гренвил свива устни.

— Не.

Поглеждам към отвореното досие на бюрото й и посочвам към една бележка в него.

— Тогава защо миналата година сте го отстранили от училище за нападение над друг човек?

Мими Шек е от момичетата, по които ми течаха лигите в гимназията, макар те дори да не знаеха, че от четири години учим в една и съща сграда. Има дълга черна коса и тяло, създадено за обожание, умело подчертано от дрехи, които разкриват само сантиметър кожа над талията на дънките й, когато се протегне нагоре или се наведе надолу. Освен това изглежда толкова нервна, че сякаш е готова да изхвърчи от кабинета и я спира само фактът, че госпожа Цоенвил току-що е затворила вратата.

— Здравей, Мими — поздравявам я и се усмихвам. — Как си?

Тя премества поглед от мен към училищния съветник и стисва силно устни. После се свлича на дивана. Изглежда измъчена.

— Кълна се, не знаех за водката, преди да отида у Есме.

— Добре. Това е интересно… но не то е причината, поради която помолих да говоря с теб.

— Не е ли? — прошепва Мими. — Мамка му!

— Исках да те попитам за Джейкъб Хънт.

Лицето й става яркочервено.

— Не го познавам много добре.

— Но си била замесена в инцидент, довел до отстраняването му, нали така?

— Беше само шега — завърта очи тя. — Искам да кажа, откъде можех да знам, че дори не носи на майтап?

— Какво се случи?

Мими се дръпва още по-назад на дивана на госпожа Цоенвил.

— Той постоянно се въртеше около нас. Беше зловещо, разбирате ли? Искам да кажа, аз говорех с приятелите си, а той стоеше там и слушаше. А после изкарах четирийсет точки на един тест по математика, защото господин Лабланк е най-големият гадняр на света, разсърдих се и помолих да ме пуснат до тоалетната. Но така и не стигнах дотам. Просто завих зад ъгъла и се разплаках, защото родителите ми ми бяха казали, че ако отново се проваля по математика, ще ми вземат телефона и ще ме накарат да закрия профила си във фейсбук. Тогава Джейкъб се приближи към мен. Предполагам, че е бил излязъл от клас за някоя от смахнатите си почивки и сега се връщаше. Не каза нищо, просто ме гледаше и аз му казах да се разкара. Той отвърна, че ще остане с мен, защото така постъпвали приятелите, а аз отговорих, че ако наистина иска да ми е приятел, ще влезе в часа по математика и ще каже на господин Лабланк да Върви да се шиба.

Мими се поколебава.

— И той го направи.

Поглеждам към училищния съветник.

— Затова ли сте го отстранили?

— Не. Затова получи наказание.

— И после?

Погледът на Мими се плъзва настрана.

— На следващия ден бяхме цяла групичка в стола, когато се появи Джейкъб. Предполагам, че съм му обърнала гръб. Искам да кажа, не е като да съм се държала подчертано гадно или нещо такова. А той просто полудя и ми се нахвърли.

— Удари ли те?

Тя поклаща глава.

— Сграбчи ме и ме блъсна в едно шкафче. Можеше да ме убие, ако един учител не го беше спрял.

— Може ли да ми покажете как ви е сграбчил?

Мими поглежда към госпожа Гренвил, която кимва окуражително. И двамата ставаме, Мими прави крачка напред, а после още една и накрая ме притиска до стената. Трябва да се пресегне нагоре, защото съм по-висок от нея. А после предпазливо обвива дясната си ръка около гърлото ми.

— Ето така — казва тя. — Имах синини цяла седмица.

„Синини точно като тези — осъзнавам, — които ни разкри аутопсията на Джес Огилви.“