Джоди Пико
Домашни правила (57)

Тео

Ако един учебен ден продължава седем часа, шест от тях се поглъщат от отрязъци от време, които се запълват само с глупости: учители крещят на деца, задето са закъснели, клюкарстване, докато вървиш към шкафчето си, преразказ на математическа концепция, която си схванал още при първото обяснение. Повече от всичко друго, домашното обучение ме научи какво похабяване на живота е гимназията.

Когато сме само аз и Джейкъб, седнали на кухненската маса, мога да профуча през работата си за около час, ако оставя четенето за времето преди заспиване. Помага ми и това, че майка ми постоянно подлага на съмнение програмата. („Това ще го пропуснем. Ако имагинерните числа наистина трябваше да се учат, щяха да са станали реални“. Или „За бога, за кой път учиш за пуританите от първи клас досега? За стотен? Дай просто да минем на Реформацията.“) Във всеки случай ми харесва да се обучавам вкъщи. Тези, които се обучават вкъщи, са отхвърлени по презумпция, така че не се налага да се тревожиш за глупости като дали си отговорил грешно, или дали оная мацка от класа по английски те оглежда, когато излезеш на дъската да напишеш уравнението от домашното по математика. Искам да кажа, тук дори нямаме дъска.

Тъй като Джейкъб работи по различна програма, е погълнат от работата си на единия край на масата, а аз седя на другия. Привършвам преди него, но пък това го правех и когато работехме над домашните си в училище. Може и да е безумно гениален, ала понякога това, което се върти в мозъка му, не може да се преведе добре на хартия. Предполагам, че е малко като да си най-бързият влак в света, но колелата ти да не съответстват на релсите.

Веднага щом приключвам с домашното по френски (Que fait ton fr£re? II va a la prison!^[1]), си затварям учебника. Майка ми вдига глава от чашата си с кафе. Обикновено, докато ние си подготвяме домашното, тя пише на компютъра си, но днес не може да се съсредоточи дори върху това.

— Готов съм! — оповестявам.

Тя изпъва устни. Знам, че това трябва да е усмивка.

— Страхотно.

— Искаш ли да направя нещо? — питам.

— Би било хубаво, ако можеш да върнеш времето назад.

— Мислех си по-скоро да отида до магазина — предлагам. — Нямаме нищо за ядене.

Вярно е и тя го знае. Няма право да напуска къщата, докато Джейкъб е арестуван тук, а това означава, че сме поели по бавната пътека към гладуването, ако не направя нещо по въпроса.

— Не можеш да шофираш — казва тя.

— Нали имам скейтборд.

Тя вдига вежда.

— Тео, не можеш да караш скейтборд с покупките.

— Защо? Ще взема зелените чанти, които мога да окача на ръцете си, и няма да купувам нищо тежко.

Не ми е нужно дълго време, за да я убедя, но тогава се натъкваме на друга пречка: в портфейла й има само десет кинта, а аз не мога да се престоря на Ема Хънт и да подам на продавача кредитната й карта.

— Ей, Джейкъб — казвам, — трябват ни малко пари назаем.

Той не вдига поглед от учебника си по история.

— Да ти приличам на банка?

— Ти шегуваш ли се?

Кълна се, брат ми пази всеки долар, който е получил на рождените си дни, на Коледа, на каквото кажете. Виждал съм го да харчи пари само веднъж, за пакет дъвка. Трийсет и пет цента.

— Недей — намесва се тихо майка ми, — да не го разстройваме.

Вместо това започва да рови в портфейла си и изважда дебитната си карта.

— Отбий се в банката в минимола и изтегли малко пари в брой. ПИН-кодът ми е четири-пет-пет-нула.

— Наистина ли? — грейвам. — Даваш ми ПИН-кода си?

— Да, затова не ме карай да съжалявам.

Сграбчвам картата и се отправям към вратата на кухнята.

— Това ли е паролата ти за компютъра?

— Соево мляко — казва тя. — И безглутенов хляб, и безсолна шунка. И каквото още искаш.

Вземам стратегическо решение да не тръгвам със скейтборда и вместо това отивам пеш до банката. Така или иначе, е само на три километра от нас. Вървя с наведена глава и си казвам, че е заради вятъра, но всъщност не искам да се натъкна на някой познат. Минавам покрай игрището за голф, където виждам няколко скиори, разминавам се с двама, които бягат за здраве. Когато стигам до банката, осъзнавам, че работното време е свършило и не знам как да вляза в малкото преддверие, където се намира банкоматът. Вместо това заобикалям сградата и отивам на мястото, където има банкомат за коли. Заставам зад една хонда и си изчаквам реда.

На екрана се изписва надпис: „ВЪВЕДЕТЕ СУМА“. Въвеждам 200, а после се поколебавам и отменям транзакцията. Вместо да изтегля пари, проверявам баланса.

Възможно ли е в спестовната ни сметка наистина да има само 3356 долара? Опитвам се да си спомня дали майка ми получава извлечения и от други банки. Дали в къщата ни има сейф, в който държи пари.

Знам, че в „Таунсенд Ин“ наемат петнайсетгодишни момчета за помощник-келнери в ресторанта. И съм сигурен, че ако успея да намеря начин да стигам до Бърлингтън, мога да работя в „Макдоналдс“. Очевидно, ако някой трябва да си намери работа, това съм аз, тъй като майка ми не може да напуска къщата точно сега, а Джейкъб е доказал, че е патологично неспособен да се задържи на работа.

Досега е започвал три. Първата беше в магазин за домашни любимци в града, по времето, когато беше обсебен от кучетата. Уволниха го, защото каза на шефката си, че е глупава, задето държи кучешката храна в задната част на магазина, след като торбите са толкова тежки. Втората му работа беше да опакова покупки в хранителен магазин, където касиерите продължавали да му казват да „си подрежда нещата“^[2], докато покупките идват по конвейерната лента, а после се сърдели, защото не ги слушал, когато по всяка вероятност Джейкъб просто не е разбирал какво му говорят. Третата му работа беше като продавач на щанда за закуски и напитки в градския басейн през лятото. Предполагам, че всичко е вървяло гладко през първия час, но когато дошло време за обяд и се появили шест хлапета, които с крясъци заискали едновременно сладолед във фунийка, хотдог и начос, той просто си свалил престилката и си тръгнал.

Зад мен спира една кола и това ме кара да се чувствам като слабоумен. Раздвижвам краката си, натискам бутона за теглене и въвеждам 200 на клавиатурата. Когато парите излизат от процепа, ги напъхвам в джоба си. А после чувам как някой вика името ми.

— Тео? Тео Хънт, ти ли си?

Чувствам се виновен, сякаш са ме хванали да върша нещо нередно. Но не е незаконно да се приближиш пеш до банкомат за автомобили, нали така?

Вратата на колата зад мен се отваря и отвътре излиза учителят ми по биология господин Дженисън.

— Как я караш? — пита той.

Помня как веднъж, когато майка ми се караше на Джейкъб, задето не искаше да води любезен разговор на сватбата на далечен братовчед, той рече, че е щял да попита леля Мари как я кара, ако наистина му е пукало… но не било така, затова щяло да е голяма лъжа да се преструва, че му пука.

Понякога светът на Джейкъб ми изглежда много по-логичен от този, в който живеем ние, останалите. Защо питаме хората как я карат, когато не ни пука за отговора? Дали господин Дженисън ми задава този въпрос, защото се притеснява за мен, или защото иска да каже нещо, за да запълни мълчанието?

— Добре — отговарям, понеже старите навици умират трудно.

Ако бях като Джейкъб, щях да отговоря прямо: „Нощем не мога да спя. И понякога, когато бягам прекалено бързо, не мога да си поема въздух.“ Но всъщност хората, които те питат как я караш, не искат да чуят отговора. Господин Дженисън иска да чуе обичайния отговор, очаквания отговор, за да продължи бодро по пътя си.

— Искаш ли да те закарам донякъде? Страшен студ е.

Някои учители наистина харесвам, други — наистина не харесвам, но господин Дженисън не е нито от едните, нито от другите. Той е безличен от оредяващата си коса до уроците си — един от онези учители, които навярно ще забравя още преди да постъпя в колеж. Сигурен съм, че доскоро и той е можел да каже същото за мен: среден ученик в класа му — нито блести, нито се проваля достатъчно, за да направи впечатление. Преди, разбира се, да се случи всичко това.

Сега съм момчето в шестте фази на разделение: „О, да, леля ми беше учителка на Тео в трети клас.“ Или: „Веднъж седях зад него на училищно събрание.“ Аз съм момчето, чието име ще подмятат на коктейлни партита след години: „Онова момче с аутизъм, убиецът? В гимназията в Таунсенд бях в класа на брат му.“

— Майка ми е паркирала от другата страна на улицата — измърморвам и прекалено късно осъзнавам, че ако колата ни наистина беше в града, точно сега щеше да е паркирана пред банкомата за автомобили. — Все пак благодаря — добавям и си тръгвам толкова забързано, че едва не забравям да взема бележката за транзакцията.

През целия път до магазина тичам, сякаш очаквам господин Дженисън да ме подгони с колата си и да ми каже в лицето, че съм лъжец. Само веднъж си помислям дали да не взема тези двеста долара, да се метна на някой автобус и да напусна града завинаги. Представям си как сядам до красиво момиче, което ми позволява да слушам музиката му за пътуване, или до възрастна дама, която плете шапка за новородения си внук и ме пита накъде съм тръгнал.

Представям си как й казвам, че отивам на гости на брат си в колежа. Че двамата сме много близки и ми липсва, когато заминава.

Представям си колко страхотно би било, ако този нищо незначещ разговор не беше лъжа.

 

 

Вечерта се приготвям за лягане и установявам, че четката ми за зъби е изчезнала. Побеснял — защото това не се случва за първи път, повярвайте ми — тръгвам по коридора към стаята на брат ми. Джейкъб е пуснал аудиозапис на скеча „Кой е на първа“ на Абът и Костело на един стар касетофон.

— Какво, по дяволите, си направил с четката ми за зъби този път? — питам.

— Изобщо не съм пипал глупавата ти четка.

Аз обаче не му вярвам. Поглеждам към стария аквариум, който използва за вземане на отпечатъци, но него го няма — нали го иззеха като веществено доказателство.

Гласовете на Абът и Костело са толкова тихи, че едва различавам думите.

— Изобщо чуваш ли ги? — питам.

— Достатъчно високо е.

Спомням си как веднъж на Коледа майка ми купи на Джейкъб часовник. Наложи се да го върне, защото тиктакането го подлудяваше.

— Не съм луд — продължава Джейкъб и за секунда се питам дали не съм проговорил на глас.

— Не съм казал, че си!

— Напротив, каза — настоява Джейкъб.

Най-вероятно е прав. Паметта му е като стоманен капан.

— Като се имат предвид всички неща, които крадеш от стаята ми за уреда с отпечатъци и местопрестъпленията си, мисля, че сме наравно.

— Какво е името на момчето на първа база?

— Не. Какво е на втора.

— Не те питам кой е на втора.

— Кой е на първа.

— Не знам.

— Той е на трета. Не говорим за него.

Добре де, знам, че някои смятат този комедиен скеч за убийствено смешен, но аз не съм от тях. Джейкъб най-вероятно го харесва толкова много, защото за него той има смисъл. В него имената са буквални.^[3]

— Може някой да я е изхвърлил — казва Джейкъб и отначало си мисля, че това е една от репликите на Костело, но после разбирам, че говори за четката ми.

— Ти ли беше? — питам.

Джейкъб ме поглежда в очите. Когато го прави, винаги се стряскам, защото прекарва толкова много време, като не ме гледа в очите.

— Ти ли? — пита той.

Ненадейно не съм сигурен за какво говори, но не мисля, че е за оралната хигиена. Преди да успея да отговоря, майка ми подава глава през вратата.

— На кого е това? — пита тя и показва моята четка. — Беше в банята ми.

Грабвам я от ръката й. На касетата Абът и Костело спорят над записания смях.

— Това е първото вярно нещо, което казваш.

— Дори не знам за какво говоря!

— Нали ти казах — отвръща Джейкъб.