Джоди Пико
Домашни правила (11)

Джейкъб

Изброявам всички причини, поради които мразя Марк, гаджето, което Джес си хвана миналия септември:

1. Понякога я кара да плаче.

2. Веднъж видях, че има синини, и мисля, че са от него.

3. Винаги носи голям оранжев анцуг на „Бенгълс“.

4. Нарича ме „шефе“, макар многократно да съм му повтарял, че се казвам Джейкъб.

5. Мисли, че съм бавноразвиващ се, въпреки че диагнозата за умствено изоставане е за хора, които имат резултат под 70 на тестовете за интелигентност, а моят е 162. Според мен самият факт, че Марк не е запознат с този диагностичен критерий, показва, че е доста по-изостанал от мен.

6. Миналия месец видях Марк в „Си Ви Ес“ с други момчета. Джес я нямаше. Поздравих го, но той се направи, че не ме познава. Когато казах на Джес и тя го попита за това, той отрече. Това означава, че е лицемер и лъжец.

Не очаквах, че Марк ще присъства на днешния урок, и веднага започнах да чувствам, че губя контрол, макар че обикновено се успокоявам, когато съм с Джес. Мога да го опиша най-добре, като го сравня с това да се намираш на пътя на придошла река. Може да почувстваш, че ти предстои неизбежна катастрофа; може да усетиш на лицето си лек допир на мъгла. Но дори когато виждаш стената от вода, устремена към теб, знаеш, че не можеш да помръднеш дори на сантиметър.

— Джейкъб! — възкликва Джес веднага щом влизам, но аз виждам Марк в другия край на помещението, седнал в едно сепаре, и ненадейно установявам, че вече не мога дори да чуя гласа й.

— Какво прави той тук?

— Нали знаеш, че ми е гадже, Джейкъб. Днес поиска да дойде. Да помогне.

Ама разбира се. А аз искам някой да ме завърже за четири коня и да ме разчекне, ей така, майтап да става.

Джес пъхва ръка под лакътя ми. Отне ми известно време да свикна с този жест, както и с парфюма й, който не е много силен, но на мен ми мирише като прекалено много цветя.

— Всичко ще мине добре — продължава тя. — А освен това казахме, че ще поработим върху дружелюбното поведение към хора, които не познаваме, нали така?

— Познавам Марк — отсичам. — И не го харесвам.

— Аз обаче го харесвам. А част от поведението в общество означава да се държим учтиво с хора, които не харесваме.

— Това е глупаво. Светът е огромен. Защо да не можем просто да станем и да си тръгнем?

— Защото е грубо — обяснява Джес.

— Мисля, че е грубо човек да си залепи усмивка на лицето и да се преструва, че му е приятно да говори с някого, когато всъщност предпочита да си пъха бамбукови пръчици под ноктите.

Джес се смее.

— Джейкъб, един ден, когато се събудим в света на Болезнено откровените, ти можеш да ми станеш учител.

Един човек слиза по стълбите, водещи нагоре, над ресторант за пица. Държи каишката на куче — миниатюрен пудел. Препречвам му пътя и започвам да галя кучето.

— Тор! Долу! — обажда се мъжът, но кучето не го слуша.

— Знаете ли, че пуделите не са френски? Всъщност името „пудел“ идва от германската дума „пудел“, която е съкратена от „пуделхунд“, тоест „плискащо куче“. Някога тази порода била водни кучета.

— Не знаех — отвръща мъжът.

Аз го знам, защото, преди да се захвана с изучаването на криминалистика, изучавах кучета.

— Един пудел спечели наградата „Най-добър в шоуто“ в Уестминстър през две хиляди и втора година — добавям.

— Така ли? Е, добре, този пудел тук ще полудее, ако не го изведа навън — казва мъжът и минава край мен.

— Джейкъб — обажда се Джес, — не можеш просто да застанеш пред някого и да започнеш да съобщаваш факти.

— Той се интересуваше от пудели! Има пудел!

— Да, но можеше да започнеш с нещо като „Много сладко куче.“

Изсумтявам.

— Това изобщо не е информативно.

— Не, но е учтиво…

Отначало, когато двамата с Джес започнахме да работим заедно, й се обаждах няколко дни преди урока й, за да се уверя, че не си е променила плановете — че не е болна, че не очаква да изникне нещо спешно. Обаждах й се, когато мисълта за това започнеше да ме обсебва — понякога в три часа сутринта. Ако не вдигнеше, откачах. Веднъж се обадих в полицията и съобщих, че е изчезнала, а се оказа, че просто е на някакво парти. Накрая се споразумяхме да й се обаждам в 10:00 часа в четвъртък. Тъй като се срещаме в неделя и вторник, това означава, че не се налага да прекарвам четири дни разтревожен и без да имам връзка с нея.

Тази седмица тя се премести от общежитието си в дома на един професор. Наглежда къщата, което ми звучи като голяма загуба на време, защото къщата няма да докосне печката, когато е гореща, да изяде нещо отровно или да падне по собствените си стълби. Джес ще остане там през целия семестър, затова следващата седмица урокът ни ще се проведе там. Адресът и телефонният номер са в портфейла ми, както и специална карта, която Джес ми начерта, но все пак съм малко нервен. Навярно там ще мирише на някой друг, а не на Джес и на цветя. Освен това все още нямам представа как изглежда къщата, а не обичам изненадите.

Джес е красива, макар да казва, че невинаги е била такава. Отслабнала е много преди две години, след претърпяна операция. Виждал съм нейни снимки отпреди, когато е била затлъстяла. Казва, че точно затова иска да работи с деца с увреждания, които ги превръщат в мишена — защото си спомня, че и тя е била. На снимките прилича на Джес, но скрита вътре в момиче, което е по-едро и по-подпухнало. Сега е закръглена, но само там, където трябва. Има руса коса, която винаги е изправена, макар че полага много усилия, за да постигне този ефект. Виждал съм я как използва уреда, наречен преса за изправяне, който прилича на преса за сандвичи, но в действителност кара влажната й къдрава коса да пращи и я прави гладка и копринена. Когато влезе в някоя стая, хората поглеждат право към нея и това ми харесва, защото означава, че не гледат към мен.

Напоследък си мисля, че може би трябва да ми стане гадже. Има логика:

1. Виждала ме е да нося една и съща риза два пъти подред и не прави проблем от това.

2. Работи по магистърската си теза в областта на образованието и пише огромен труд, посветен на синдрома на Аспергер, така че за нея съм материал за активно проучване.

3. Тя е единственото момиче, освен майка ми, което може да сложи ръка върху моята, за да привлече вниманието ми, без да ме накара да изпитам желание да подскоча.

4. Връзва си косата на конска опашка, без да се налага да й напомням.

5. Алергична е към манго, а аз не го обичам.

6. Тогава ще мога да й се обаждам, когато поискам, не само в четвъртък.

7. Ще се държа с нея много по-добре от Марк.

И разбира се, най-важната причина от всички:

8. Ако си имам гадже, ще изглеждам по-нормален.

— Ела — потупва ме по рамото Джес. — Двамата с теб имаме работа. Майка ти казва, че тук кашата е без глутен. Правят я с някаква специална коричка.

Знам какво е любовта. Когато откриеш човека, когото се предполага да обикнеш, в главата ти забиват камбани и избухват фойерверки, не можеш да намериш думи и постоянно мислиш за него. Когато откриеш човека, когото се предполага да обикнеш, ще разбереш, когато го погледнеш дълбоко в очите.

Е, добре, за мен точно това е проблемът.

Трудно ми е да обясня защо ми е толкова трудно да гледам хората в очите. Представете си какво е някой да разреже гърдите ви със скалпел, да напъха ръка вътре и да я завърти, за да стисне сърцето, дробовете и бъбреците ви. Когато погледна някого в очите, изпитвам точно това усещане на абсолютно посегателство. Причината, поради която аз предпочитам да не гледам хората, е, че не смятам за възпитано да ровиш в нечии мисли, а очите на хората са като прозорци, толкова са прозрачни.

Знам какво е любовта, но само теоретично. Не я чувствам така, както другите хора. Вместо това я анализирам: „О, майка ми ме обгръща с ръце и ми казва колко се гордее с мен. Предлага ми последния си картоф, макар да знам, че го иска. Ако има А, значи следва Б. Щом се държи така, значи трябва да ме обича.“

Джес прекарва с мен време, което иначе би могла да прекара с Марк. Не ми се сърди, освен онзи път, когато извадих всичките й дрехи от гардероба в общежитието и се опитах да ги подредя като моите. Когато сме заедно, и тя гледа „Ловци на престъпници“, макар че й прилошава само като види кръв.

Ако има А, значи следва Б.

Може би днес ще кажа на Джес за идеята си. И тя ще се съгласи да ми стане гадже и никога повече няма да ми се наложи да видя Марк.

 

 

В теорията на психоанализата съществува феномен, наречен пренасочване. Терапевтът се превръща в празен екран, върху който пациентът проектира някакъв инцидент или усещане, започнало в детството му. Например лекарят може да попита пациент, който мълчи по време на сеансите, дали има причина, поради която не се чувства удобно да прави свободни асоциации. Дали защото се страхува, че терапевтът ще намери коментарите му за глупави? И тогава — ха! — пациентът рухва. „Така ме наричаше баща ми. Глупав.“ Ненадейно със срутването на преградата пациентът ще започне да си спомня всякакви потиснати детски спомени.

Майка ми никога не ме е наричала глупав; но няма да е преувеличение, ако някой се вгледа в чувствата ми към Джес и предположи, че в контекста на връзката ни като учител и ученик аз не съм влюбен.

Просто съм в процес на пренасочване.

 

 

— Средна пица без глутен — обръщам се към огромната жена на касата. Знам, че е гъркиня. Щом е гъркиня, защо тогава има италиански ресторант?

Джес ме побутва.

— Ако обичате — добавям.

— Погледни я в очите — измърморва Джес.

Заставям се да погледна към жената. На горната й устна растат косми.

— Ако обичате — повтарям и й подавам парите.

Тя ми връща рестото.

— Когато е готова, ще я донеса — казва и се обръща към широката паст на печката. Пъха вътре огромна бъркалка, като език, и изважда една пица калцоне.

— И така, как върви училището? — пита Джес.

— Добре.

— Подготви ли си домашното?

Няма предвид домашното ми за училище, което винаги пиша. Има предвид домашното ми по социални умения. Спомням си последния ни урок и се намръщвам.

— Не съвсем.

— Джейкъб, нали обеща?

— Не съм обещал. Казах, че ще се опитам да завържа разговор с някого на моята възраст, и наистина опитах.

— Страхотно! — възкликна Джес. — Какво стана?

Намирах се в библиотеката на масата с компютрите и едно хлапе беше седнало до мен. Оуен посещава часовете ми за напреднали по физика. Тих е и много умен и ако ме питате, и у него има малко от Аспергер. То е като радар — усещам го.

Развличах се, като пуснах търсене за интерпретирането на модела на фрактури на мозъка и как можеш да различиш травмата от удар с тъп предмет и травмата, получена от огнестрелно оръжие с помощта на концентрични фрактури, и тази тема изглеждаше идеална за започване на разговор. Но си спомних думите на Джес — че не всички ще изпаднат във възторг от някого, който е човешкият еквивалент на надписите с факти на капачките на „Снапълс“, — и вместо това казах:

Аз: Здрасти. Ще се явиш ли на теста за напреднали през май?

Оуен: Не знам. Сигурно.

Аз (подсмихвам се): Е, надявам се, че няма да открият сперма!

Оуен: Какво, по дяволите…?

Аз: Тестът за киселинна фосфатаза^[1] се прилага от съдебни медици със светлинен източник и се опитва да открие сперма. Не е толкова неопровержим, колкото ДНК, но когато си имаш работа с изнасилван, претърпял вазектомия, няма да има сперма и ако тест за КФ и 530 нанометра…

Оуен: Разкарай се от мен, откачалнико.

Лицето на Джес е почервеняло.

— Добрата новина — казва тя с равен глас — е, че си се опитал да започнеш разговор. Наистина си направил голяма стъпка напред. Фактът, че си избрал да обсъждаш спермата, е неприятен, но все пак стъпката е голяма.

Вече сме стигнали до масата в дъното, където ни чака Марк. Дъвче дъвка с широко отворена уста, облечен в онзи оранжев анцуг.

— Здрасти, шефе — казва той.

Поклащам глава и правя крачка назад. Анцугът… не го носеше, когато го видях преди малко. Обзалагам се, че го е облякъл нарочно, защото знае, че не го харесвам.

— Марк — намесва се Джес и поглежда към мен, — анцугът. Съблечи го.

Той й се ухилва.

— По-приятно е, когато го правиш ти, скъпа — отвръща Марк, хваща я и я дръпва в сепарето, на практика в скута си.

Нека ви призная още сега: не разбирам тази работа със секса. Не разбирам защо човек като Марк, който изглежда твърдо решен да обменя телесни течности с Джес, не е готов със същото въодушевление да обсъжда факта, че сополите, белината и хрянът могат да предизвикат лъжлив положителен резултат при проверка на кръвта при вероятни тестове. И не проумявам защо нервнотипичните момчета са обсебени от гърдите на момичетата. Мисля, че ще е много неприятно, ако тези израстъци стърчат пред теб през цялото време.

За щастие Марк съблича оранжевия анцуг. Джес го сгъва и го оставя на диванчето, където не мога да го виждам. Честно казано, това, че знам, че е там, е достатъчно лошо само по себе си.

— Ще ми поръчаш ли гъби? — пита Марк.

— Знаеш, че Джейкъб не обича гъби…

За Джес съм готов на много неща. Но не и гъби. Дори и само да докосват коричката от другата страна на пицата, съм готов да повърна.

Тя изважда мобилния си телефон и го слага на масата. Розов е и името и телефонният ми номер са записани вътре. Това може да е единственият мобилен телефон, в който е въведено името ми. Дори в мобилния на майка ми номерът ни е записан само като КЪЩИ.

Поглеждам надолу към масата. Още мисля за анцуга на Марк.

— Марк — обажда се Джес и измъква ръката му изпод задната част на ризата си. — Стига. На обществено място сме.

После се обръща към мен:

— Джейкъб, хайде да се поупражняваме, докато чакаме храната.

Да се упражнявам в чакане? Няма нужда. Много ме бива в това.

— Да — намесва се Марк. — Например: пилешките хапки не са нито пиле, нито хапки.

— Не ми помагаш — измърморва недоволно Джес. — Тази седмица има ли нещо в училище, което чакаш с нетърпение, Джейкъб?

Разбира се. Всеобщо отблъскване и постоянно унижение. С други думи, обикновеното.

— По физика трябва да обясня за гравитацията на другите в класа — отговарям. — Бележката ще е наполовина за съдържание и наполовина за творчество и мисля, че открих идеалното решение.

Отне ми известно време да стигна до него и когато най-после успях, не можех да повярвам, че не съм се сетил по-рано.

— Ще си събуя гащите — обяснявам й.

Марк избухва в смях и за секунда си помислям, че може да съм сбъркал за него.

— Джейкъб — отсича твърдо Джес, — няма да си събуваш гащите.

— Това напълно обяснява закона на Нютон…

— Не ми пука, дори да обяснява смисъла на живота! Само си представи колко неуместно ще е това. Не само ще притесниш и ще ядосаш учителя си, но и другите ученици ще ти се подиграват.

— Не знам, Джес… нали знаеш какво казват за момчета с дълга индивидуална програма… — обажда се Марк.

— Е, ти не си на индивидуална програма — усмихва се Джес. — Толкова за тази теория.

— Ти знаеш най-добре, скъпа.

Представа нямам за какво говорят.

Когато Джес ми стане гадже, ще можем всяка неделя да ядем пица без гъби. Ще й покажа как да увеличава контраста на пръстовите отпечатъци върху опаковъчното фолио и ще й позволя да чете записките ми за „Ловци на престъпници“. Тя ще ми довери, че и тя си има странности, като например това, че крие опашка под дънките си.

Добре де, може би не опашка. Никой не иска гадже с опашка.

— Искам да ти кажа нещо — започвам.

Сърцето ми забива силно, а дланите ми се изпотяват. Анализирам въпроса по начина, по който доктор Хенри Лий би анализирал всяко друго късче медицинска информация и би го скътал в някое кътче на съзнанието си, в случай че му потрябва в бъдеще: „Каненето на момичета на среща може да предизвика промени в кардиоваскуларната система.“

— Искам да знам, Джес, дали искаш да дойдеш с мен на кино следващия петък вечерта.

— О, Джейкъб, чудесно се справи! Това не сме го упражнявали от цял месец!

— В четвъртък ще разбера какво ще дават. Мога да проверя на Moviefone.com. — Сгъвам салфетката си на осем. — Може да излезем в събота, ако така ти е по-удобно.

Тогава дават маратон на „Ловци на престъпници“, но съм готов да направя жертва. Това трябва да й покаже колко сериозно се отнасям към връзката ни.

— Мама му стара — ухилва се Марк. Усещам как ме гледа. (Това им е странното на очите: може да са горещи като лазери и как може да знаеш кога ще ги включат на пълна мощност? По-добре да не рискувам и да избягвам зрителен контакт.) — Той не ти показва някакво умение за общуване, Джес. Този бавноразвиващ се те кани на среща.

— Марк! За бога, не го наричай…

— Не съм бавноразвиващ се — прекъсвам я.

— Грешиш. Джейкъб знае, че сме само приятели — казва Джес.

Марк изсумтява.

— Мамка му, на теб ти плащат да си му приятелка!

Внезапно ставам от мястото си.

— Вярно ли е?

Май никога не съм се замислял за това. Майка ми уреди срещите ми с Джес. Предполагах, че Джес иска да го прави, защото (а) пише онзи труд и (б) компанията ми й е приятна.

Но сега си представям как майка ми откъсва поредния чек от чековата си книжка и както винаги се оплаква, че не разполагаме с достатъчно средства, за да покрием разходите си. Представям си как Джес отваря плика в стаята си в общежитието и пъха чека в задния джоб на дънките си.

Представям си я как води Марк на пица с парите от банковата сметка на майка ми.

Пица с гъби, богата на глутен.

— Не е вярно — отговаря Джес. — Аз съм ти приятелка, Джейкъб…

— Но нямаше да излизаш с Форест Гъмп, ако не беше хубавият чек, който получаваш всеки месец — подмята Марк.

Тя се обръща към него.

— Марк, върви си.

— Наистина ли каза това, което си мисля? На негова страна ли си?

Започвам да се полюшвам напред-назад.

— Никой не слага бебето в ъгъла — цитирам под нос.

— Не става въпрос за вземане на страна — отвръща Джес.

— Да бе, да! — тросва се Марк. — Става въпрос за приоритети. Исках този следобед да те заведа на ски, а ти ме отряза…

— Не съм те отрязала. Поканих те да присъстваш на предварително уговорен ангажимент, който не можех да отменя в последния момент. Вече ти обясних колко са важни плановете за човек с Аспергер.

Джес сграбчва Марк за ръката, но той се отърсва.

— Това са глупости. Все едно чукам Майка Тереза.

Изфучава разярен от ресторанта за пица. Не разбирам какво му харесва Джес. Той кара следдипломна квалификация в областта на бизнеса и често играе хокей. Но когато е наоколо, разговорът винаги трябва да се върти около него. Не разбирам защо няма проблем да говори Марк, а когато говоря аз, има.

Джес отпуска глава на скръстените си ръце. Косата й е разпръсната по раменете като пелерина. Раменете й потръпват и разбирам, че навярно плаче.

— Ани Съливан — казвам.

— Какво? — вдига глава Джес. Очите й са зачервени.

— Майка Тереза е служила на бедните и болните, а аз не съм нито болен, нито беден. Ани Съливан ще е по-добър пример, защото е прочута учителка.

— О, боже! — заравя лице в дланите си Джес. — Не мога да го понеса.

Разговорът замира, затова решавам да го съживя.

— Сега ще бъдеш ли свободна в петък?

— Не говориш сериозно, нали?

Обмислям го. В името на истината аз постоянно съм сериозен. Обикновено ме обвиняват, че нямам чувство за хумор, макар че и на такова съм способен.

— За теб има ли значение, че Марк е първият мъж, който ми каза, че съм хубава? Или че го обичам?

Гласът й се извисява все повече, всяка дума е като стъпало на стълба.

— Изобщо пука ли ти дали съм щастлива?

— Не… не… ида.

Започвам да се изнервям. Защо ми задава всички тези въпроси? Сега Марк го няма и можем да се върнем към деловата част.

— Затова правя списък на нещата, които хората понякога казват, когато наистина са уморени да те слушат, но не знам дали са правилни. Може ли да го провериш?

— Боже господи, Джейкъб! — извиква Джес. — Просто се разкарай!

Думите й отекват силно, из целия ресторант. Всички ни гледат.

— Трябва да говоря с него — казва тя и става.

— Но… урокът ми?

— Защо не помислиш за това, което научи — предлага Джес, — и после не дойдеш пак при мен?

Излиза тичешком от ресторанта и ме оставя сам на масата.

Госпожата с пиците носи поръчката, която сега ще трябва да изям съвсем сам.

— Надявам се, че си гладен — казва тя.

Не съм. Но въпреки това вземам едно парче, отхапвам и преглъщам. Има вкус на картон.

Нещо розово ми намигва от другата страна на салфетника. Джес си е забравила мобилния. Бих й се обадил, за да й кажа, че е у мен, но това очевидно няма да свърши работа.

Пъхвам го в джоба си и си отбелязвам да не забравя: просто ще й го занеса на срещата ни във вторник, когато ще съм разбрал какво е трябвало да науча.

 

 

Повече от десет години получаваме картички за Коледа от семейство, което не познавам. Адресират ги до семейство Дженингс, които живяха в къщата преди нас. На картичката обикновено има снежен пейзаж, а вътре — отпечатани златисти букви: ВЕСЕЛИ ПРАЗНИЦИ. С ОБИЧ, СЕМЕЙСТВО СТАЙНБЕРГ.

Освен това семейство Стайнберг включват и фотокопирана бележка с хроника на всичко, което са правили през годините. Чел съм за дъщеря им Сара, която от уроци по гимнастика се насочила към университета „Васар“, към постъпване във фирма за консултации до преместване в един ашрам в Индия и осиновяване на бебе. Запознат съм с големия пробив на кариерата на Марти Стайнберг в „Лемън Брадърс“ и колко се стъписа, когато през 2008 година остана без работа при свиването на компанията, както и как започна да преподава бизнес науки в общински колеж в северната част на Ню Йорк. Видях как жена му Вики от домакиня стана делова жена — продаваше сладки, украсени с лицата на породисти кучета. (Една година в писмото имаше безплатни мостри!) Тази година Марти си взе отпуск и двамата с Вики отидоха на пътешествие в Антарктика — очевидно нещо, за което си бяха мечтали цял живот и сега можеха да си го позволят, защото „Юкануба“ беше купила компанията на Вики. Сара и партньорката й Инес се ожениха в Калифорния, а Раита, сега тригодишна, носеше цветята на церемонията, имаше и снимка.

Всяка Коледа се опитвам да се добера до писмото на семейство Стайнберг, преди да го е направила майка ми. Тя го хвърля в кошчето и казва нещо като:

— Тези хора не схванаха ли най-накрая намека, когато семейство Дженингс така и не им изпратиха картичка на свой ред?

Аз изравям картичката и я прибирам в гардероба си, в кутия за обувки, която съм запазил специално за семейство Стайнберг.

Не знам защо се чувствам добре, когато чета коледните им картички — по същия начин, по който се чувствам по-добре, когато лежа под куп топло пране или когато взема речника и прочета наведнъж всичките думи под една буква. Но днес, след като се прибирам от срещата си с Джес, трябва да изтърпя задължителния разговор с майка ми (Мама: Как мина? Аз: добре.) и после да се кача право в стаята си. Като наркоман, който се нуждае от дозата си, се насочвам право към писмата на семейство Стайнберг и ги препрочитам, от най-старите до най-новите.

Става ми малко по-лесно да дишам и когато затварям очи, не виждам лицето на Джес в края на клепачите си, зърнисто като рисунка в играта „Нарисувай скица“. Прилича на криптограма, при която А всъщност значи К, а Я наистина означава С и така нататък, така че извивката на устата й и смешната нотка, която се промъкна в гласа й, са това, което наистина иска да каже — не думите, които използваше.

Лягам си и си представям как се появявам на прага на Сара и Инес.

— Много се радвам да те видя — ще кажа. — Изглеждаш точно както си те представях.

Преструвам се, че Вики и Марти седят на палубата на кораба си. Марти отпива мартини, а Вики пише пощенска картичка със снимка на Валета, Малта, на първата страница.

Иска ми се да беше тук — пише тя. И този път адресира картичката лично до мен.