Джоди Пико
Домашни правила (65)

Ема

Не ми е лесно да моля някого за помощ, така че ми повярвайте: когато действително го сторя, значи съм изчерпала всички други възможности. Поради което не ми е приятно да ставам още по-задължена на Оливър Бонд, като го моля да остане с Джейкъб, докато аз отивам да свърша нещо. Още по-лошо е, когато уговарям срещата, защото изпитвам чувството, че това е физическа манифестация на признаване на поражение.

В сряда в банката е тихо. Неколцина пенсионери старателно попълват формуляри за депозит, а един от касиерите обяснява на друг защо е по-добре да прекараш ваканцията си в Кабо, а не в Канкун. Заставам в средата на банката и поглеждам към банера, който рекламира дванайсетмесечен депозит, както и към масичката с дреболии — одеяло за пикник, чаша, чадър, — които могат да станат мои, ако си отворя нова сметка.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — пита една жена.

— Имам уговорена среща — отвръщам. — С Абигейл Легрис.

— Седнете — казва тя и посочва към редица столове пред една кабинка. — Ще й съобщя, че сте тук.

Никога не съм била богата и никога не съм възнамерявала да бъда. С момчетата по някакъв начин успяваме да оцелеем с приходите ми от писане и редактиране, както и с чековете, които Хенри не пропуска да изпрати всеки месец. Не ни е нужно много. Живеем в скромна къща; не ни се случва често да излизаме в града или да ходим на почивки. Пазарувам основно от „Маршълс“ и един магазин за вещи втора ръка, който напоследък стана хит сред тийнейджърите. Основните ми разходи са свързани с Джейкъб — хранителните му добавки и терапиите, които не се покриват от осигуровките. Мисля, че дотолкова съм свикнала да му осигурявам тези допълнителни условия, че не ги виждам като допълнителни условия, а като нормата. Но понякога нощем лежа и се чудя какво ще стане, ако, да не дава Господ, някой от нас преживее автомобилна злополука и сметките за лечение скочат до небето. Ако открият някаква изключителна терапия за Джейкъб, която не можем да си позволим.

Дори насън не ми е хрумвало да включа в списъка с непредвидени обстоятелства адвокатските хонорари, ако обвинят сина ми в убийство.

Една жена с боядисана гарвановочерна коса и костюм, който носи нея вместо обратното, излиза от кабинката. Има съвсем малък нос и не изглежда на повече от двайсет. Може би точно това се случва с момичетата, които карат сноуборд и развиват артрит в коленете, или на почитателките на готическия стил, при които очната линия активира синдрома на сухото око — и те са принудени да пораснат също като нас, останалите.

— Аз съм Аби Легрис — представя се тя.

Когато се ръкуваме, якичката на ризата й леко се отваря и отдолу виждам края на татуировка на „Селтик“. Тя ме въвежда в кабинката си и ми посочва да седна.

— И така? С какво мога да ви помогна?

— Надявах се да поговорим за втора ипотека. Аз… ами, необходими са ми малко пари в брой.

Докато изричам думите, се чудя дали може да ме попита за какво ще използвам тези пари. Дали е незаконно да излъжеш банката за нещо подобно.

— Значи в общи линии, искате кредит — казва Аби. — Това означава, че ще ни върнете само тази част, която сте използвали.

Добре, думите й звучат разумно.

— Откога живеете в къщата си? — пита тя.

— От деветнайсет години.

— Знаете ли колко дължите в момента по сегашната си ипотека?

— Не точно — отговарям. — Но изтеглихме заема от тук.

— Нека проверя — казва Абигейл и ме моли да изрека името си буква по буква, за да ме потърси в системата в компютъра си. — Домът ви струва триста хиляди долара, а първата ви ипотека е била за двеста и двайсет хиляди. Това звучи ли ви достоверно?

Не си спомням. Виждам само нощта, в която двамата с Хенри танцувахме из къщата, която беше наша, и стъпките на босите ни крака отекваха по дървените подове.

— По действащата система банките заемат част от стойността на дома, около осемдесет процента. Тоест, двеста и четирийсет хиляди. После изваждаме стойността на първия заем и… — вдига поглед от калкулатора си Абигейл. — Говорим за кредит от двайсет хиляди.

Втренчвам се в нея.

— Само толкова ли?

— При условията на днешния пазар е важно клиентът да има капиталовложения в къщата. Това намалява вероятността да просрочи заема — обяснява тя и ми се усмихва. — Защо не попълним някои от другите формуляри тук? — предлага. — Да започнем с работодателя ви.

Чела съм статистики, според които препоръките се проверяват само в половината от случаите, но банките със сигурност попадат в другата половина. А след като се обадят на Таня и разберат, че съм напуснала, ще се запитат как ще изплащам една ипотека, камо ли две. Няма полза и да кажа, че в момента закрепвам положението, като работя на свободна практика. Работила съм като редактор на свободна практика достатъчно дълго, за да знам, че за институции като банките и бъдещи работодатели, „на свободна практика“ означава „почти безработен, но успява да свърже двата края“.

— В момента съм безработна — отговарям тихо.

Абигейл се обляга назад на стола си.

— Ами… — казва тя. — Имате ли други източници на доход? Имоти под наем? Дивиденти?

— Детска издръжка — успявам да прошепна.

— Ще бъда съвсем откровена с вас. Не е вероятно да ви отпуснат заем без друг източник на доходи.

Не мога дори да я погледна.

— Парите наистина ми трябват.

— Има и други източници на кредит — казва Абигейл. — Заеми, обезпечени с кола, заеми при неизгодни условия, кредитни карти… но лихвите ще ви съсипят в дългосрочен план. По-добре помолете някой близък. Няма ли кой да ви помогне?

И двамата ми родители са покойници, а се опитвам да помогна на близък. Аз съм тази — винаги аз съм тази, — която се грижи за Джейкъб, когато нещата започнат да рухват.

— Иска ми се да можех да направя нещо — добавя Абигейл. — Може би, след като си намерите друга работа…

Измърморвам някаква благодарност и излизам от кабинката й още докато говори. На паркинга сядам в колата си и за малко оставам така. Дъхът ми образува облачета в студения въздух, като балони от мисли за всички неща, които ми се иска да можех да обясня на Абигейл Легрис.

— И на мен ми се иска да можех да направя нещо — изричам на глас.

 

 

Не е честно нито към Джейкъб, нито към Оливър, но не се прибирам веднага вкъщи. Вместо това минавам покрай основното училище. Отдавна не съм имала причина да ходя там — все пак момчетата ми пораснаха, — но през зимата училището превръща един от парцелите отпред в ледена пързалка и децата носят кънките си. През междучасията момичетата се въртят в кръг на леда, а момчетата гонят шайби за хокей от единия край на пързалката до другия.

Спирам от другата страна на улицата, откъдето мога да наблюдавам. Децата, които играят навън, са малки — бих казала, в първи или втори клас — и ми се струва невъзможно Джейкъб някога да е бил като тях. Когато беше ученик тук, веднъж училищният му съветник го заведе на пързалката с чифт взети назаем кънки и го накара да бута две каси от мляко по леда. Повечето малки деца се учат да карат кънки точно по този начин и бързо стигат до метода на велосипеда с три колела, където един стик за хокей представлява трети крак за допълнителен баланс, преди да се почувстват достатъчно уверени да карат без приспособления. Но Джейкъб така и не мина фазата на касите от мляко. В карането на кънки — както и в повечето физически дейности — не го биваше. Помня как веднъж дойдох да го гледам и видях как краката му постоянно се подгъваха и той падаше на леда.

— Ако не беше толкова хлъзгаво, нямаше постоянно да падам — каза ми той със зачервени бузи и останал без дъх след края на междучасието, сякаш това, че можеше да обвини нещо друго за неуспеха си, променяше нещата.

Някой внезапно почуква на прозореца ми. Подскачам. Свалям го и виждам, че до колата е застанал полицай.

— Госпожо — казва той, — мога ли да ви помогна?

— Аз просто… Влезе ми нещо в окото — лъжа.

— Ако вече сте добре, трябва да ви помоля да се преместите. Това е зона за автобуси. Не можете да останете тук.

Отново поглеждам към децата на леда. Приличат на молекули, които се сблъскват.

— Не — казвам тихо. — Не мога.

 

 

Прибирам се и отварям вратата; чувам звуци от устата на човек, когото смазват от бой. „Ъъъх. Ау! Уфф!“ А после, за свой ужас, чувам смеха на Джейкъб.

— Джейкъб? — извиквам, но не получавам отговор. Все още по палто, се втурвам в къщата по посока на звуците от борба.

Джейкъб стои — абсолютно невредим — пред телевизора в дневната. Държи нещо, което прилича на бяло дистанционно. До него седи Оливър със същото дистанционно. Тео се е проснал на дивана зад гърба им.

— Вие сте пълна трагедия в тази работа — съобщава им той. — И двамата.

— Ало? — обаждам се и правя стъпка в стаята, но очите им са приковани към телевизора. На екрана две анимационни фигури на 3D се боксират. Гледам как Джейкъб раздвижва дистанционното си, а фигурката на екрана замахва с дясната си ръка и събаря противника си.

— Ха! — възкликва Джейкъб. — Нокаутирах те.

— Още не — отговаря Оливър, замахва с ръка, без да погледне, и ме улучва.

— Ау! — изохквам и разтърквам рамото си.

— Ох, извинявай! — Той навежда дистанционното. — Не те видях.

— Разбрах.

— Мамо — обажда се Джейкъб. Лицето му е оживено така, както не съм го виждала от седмици насам. — Това е страхотно. Можеш да играеш голф, тенис и боулинг…

— И да нападаш хора — допълвам.

— От техническа гледна точка това е боксиране — намесва се Оливър.

— И откъде се появи това?

— О, аз я донесох. Искам да кажа, всички обичат да играят на Wii.

Зяпвам го онемяла.

— Значи изобщо не ти мина през ума, че може да е нередно да внесеш в къщата ми игра с насилие в нея, без да ме попиташ?

Оливър вдига рамене.

— Щеше ли да се съгласиш?

— Не!

— Приключих с изложението — ухилва се той. — Освен това не играем на „Призован на война“, Ема. Просто се боксираме. Това е само спорт.

— Олимпийски спорт — добавя Джейкъб.

Оливър мята дистанционното си на Тео.

— Можеш да ме заместиш — съобщава той и тръгва с мен към кухнята. — И така, как мина задачата ти?

— Беше… — понечвам да отговоря, но състоянието на кухнята отвлича вниманието ми. Когато профучах през нея, за да открия източника на стоновете и пъшканията, не го забелязах, но сега виждам, че мивката е пълна с тенджери и тигани, а на плота са подредени почти всичките ни купи за бъркане. На печката все още стои един тиган. — Какво е станало тук?

— Ще почистя — обещава Оливър. — Просто се разсеях с тази игра с Тео и Джейк.

— Джейкъб — поправям го автоматично. — Той не обича прякорите.

— Не възрази, когато го нарекох така — осведомява ме Оливър, прекосява кухнята, застава пред печката и натиска един след друг няколко бутона, за да я изключи, преди да грабне една кухненска ръкавица в цветовете на дъгата, която Тео ми направи за Коледа, когато беше малък. — Седни. Запазих ти малко обяд.

Отпускам се на един стол — не защото Оливър ми е казал, а защото наистина не мога да си спомня кога за последен път някой е готвил за мен вместо обратното. Той прехвърля стоплената храна в чиния, която изважда от хладилника. Навежда се, за да я остави пред мен, и аз усещам аромата на шампоана му — на прясно окосена трева и бор.

Има омлет с швейцарско сирене. Ананас. Царевичен хляб. И на отделна чиния — жълта торта.

Поглеждам към него.

— Какво е това?

— С една от твоите смески е — казва Оливър. — Без глутен. Но с Джейкъб приготвихме глазурата от — до.

— Не говорех за тортата.

Той сяда на кухненската маса и посяга да грабне парче ананас от чинията.

— Днес е Жълта сряда, нали? — казва ми делово. — А сега яж, преди омлетът да изстине.

Изяждам една хапка, а после друга. Изяждам цялата филия царевичен хляб, преди да осъзная колко съм гладна. Оливър ме наблюдава ухилен, а после подскача като аватара си на екрана, след като Джейкъб го халоса. Отваря хладилника.

— Лимонада?

Оставям вилицата си.

— Оливър, слушай.

— Няма нужда да ми благодариш — отговаря той. — Наистина. Това беше много по-приятно, отколкото да чета.

— Трябва да ти кажа нещо.

Изчаквам да седне обратно.

— Не знам как ще ти платя.

— Не се тревожи, детегледаческите ми услуги са доста евтини.

— Нямам предвид това.

Оливър отклонява погледа си.

— Ще измислим нещо.

— Как? — питам.

— Не знам. Хайде просто да минем през процеса, а после ще измислим начин…

— Не — отсичам. Гласът ми реже като брадва. — Не искам благодеяния.

— Добре, защото не мога да си ги позволя — съгласява се той. — Може да свършиш някоя параюридическа задача за мен, да редактираш някакъв текст или нещо подобно.

— Не знам нищо за закона.

— Значи ставаме двама — отговаря Оливър и се ужилва. — Шегувах се.

— Аз обаче съм сериозна. Няма да ти позволя да се заемеш с този случай, ако не можем да уредим някаква схема за плащане.

— Има едно нещо, за което можеш да ми помогнеш — признава той.

Изглежда като котка, излочила цял литър мляко. Като мъж, който чака под завивките и гледа как жената се съблича.

Откъде, по дяволите, ми хрумна тази мисъл? Ненадейно бузите ми пламват.

— Надявам се, няма да предложиш да…

— … играем на виртуален тенис? — прекъсва ме той и вдига малък диск с електронна игра, който е извадил от джоба си. Разширява очи — самото въплъщение на невинността. — Какво си мислеше, че ще кажа?

— Длъжна съм да те предупредя — грабвам диска от ръката му. — Имам страхотен сервис.