Джоди Пико
Домашни правила (29)

Ема

Всичко започва с една мишка.

След ежеседмичното ни неделно пазаруване (слава богу, Госпожата с безплатните мостри временно е замествана от намусен тийнейджър, който раздава шницели с вегетариански коктейл на вратата на магазина), оставям Джейкъб на кухненската маса с остатъците от обяда му, докато аз отивам да почистя стаята му отгоре-отгоре. Той забравя да свали в кухнята чаши и купички със зърнена закуска и ако не стана посредник, се сдобиваме с колонии от плесен, полепнала по съдовете ми като бетон. Събирам цял куп чаши от бюрото му и виждам малката главичка на полска мишка, която се мъчи да преживее тази зима, като се засели зад компютъра на Джейкъб.

Срам ме е да призная, че реагирам съвсем по женски: полудявам. За нещастие държа в ръце полупълна чаша с шоколадово соево мляко и по-голямата част от него се излива върху юргана на Джейкъб.

Сега трябва да се изпере, макар че е уикенд и това е проблем. Джейкъб не обича да гледа леглото си без кувертюра и завивки: постоянно трябва да е оправено, освен когато лежи на него. Обикновено пера чаршафите му, докато е на училище. Въздъхвам, изваждам от шкафа чисти чаршафи и свалям зимния юрган от леглото му. Може да изкара една нощ и с лятната си завивка — стара, с украса във всички цветове на дъгата — ЧОЖЗСИВ — в правилния ред. Майка ми му я подари преди смъртта си.

Лятната завивка е прибрана в черна торба за боклук на най-горния рафт на шкафа му. Дръпвам я и я изтърсвам, за да падне одеялото отвътре.

На пода се изтъркулва една раница, навита по средата на завивката.

Очевидно не е на някое от момчетата. На червени и черни ивици е и сякаш е имитация на „Бърбъри“, но ивиците са прекалено широки, а цветовете — твърде ярки. На дръжката все още има етикет на „Маршале“ с откъсната цена.

Вътре намирам четка за зъби, атлазена блуза, шорти и жълта тениска. И блузата, и шортите са размер XL. Тениската е много по-малка, с надпис „Олимпиада за хора с увреждания“ отпред и „ОРГАНИЗАТОР“ отзад.

Най-отдолу на раницата има картичка, все още в скъсания си плик. Снимката е на снежен пейзаж, а изписаният с много тънък почерк текст гласи: Весела Коледа, Джес. С обич, леля Рут.

— Боже мой — прошепвам. — Какво си направил?

За миг затварям очи, а после изревавам името на Джейкъб. Той влиза тичешком в стаята и ненадейно спира, когато вижда, че държа в ръцете си раницата.

— О! — промълвява.

Звучи така, сякаш съм го хванала в безобидна лъжа.

— Джейкъб, изми ли си ръцете преди вечеря?

— Да, мамо.

— Тогава защо сапунът още е сух?

— О!

Но това не е бяла лъжа. Едно момиче е изчезнало. Момиче, което вече може да е мъртво. Момиче, чиято раница и дрехи необяснимо са се озовали в ръцете на сина ми.

Джейкъб понечва да хукне надолу по стълбите, но го сграбчвам за ръката и го спирам.

— Откъде се появи това?

— От една кутия в къщата на Джес — изрича през зъби той и стисва очи, докато накрая го пускам.

— Кажи ми защо е у теб. Защото много хора търсят Джес и това никак не изглежда добре.

Ръката му започва да потръпва край тялото.

— Нали ти казах, във вторник отидох в къщата й, както трябваше. И нещата не бяха наред.

— Какво имаш предвид?

— В кухнята имаше съборени столчета, на пода бяха разпилени листове, а всички компактдискове бяха хвърлени на килима. Не беше наред, не беше наред…

— Джейкъб — заповядвам. — Съсредоточи се. Откъде взе тази раница? Джес знае ли, че е у теб?

В очите му напират сълзи.

— Не. Вече си беше отишла.

Започва да обикаля в малък кръг. Ръката му все още се мята.

— Влязох и бъркотията… и се уплаших. Не знам какво се случи. Извиках името й, но тя не отговори и тогава видях раницата и другите неща и ги взех.

Гласът му е като влакче в увеселителен парк — влакче, което излита от релсите.

— Хюстън, имаме проблем.

— Всичко е наред — казвам, прегръщам го и го притискам възможно най-силно, така, както някой грънчар центрира глината върху колелото си.

Но не е наред. И няма да бъде, преди Джейкъб да съобщи на детектив Матсън тази нова информация.