Артър Кларк, Стивън Бакстър
Първородните (7)

7: Медалът Туук

Колоната коли спря пред една къща в покрайнините на Чизик.

Бела слезе, придружена от двамата си телохранители, мъж и жена със защитни брони, мълчаливи и анонимни като всички свои колеги. Жената носеше черно кожено куфарче.

Колата се затвори безшумно.

Бела стоеше пред къщата на семейство Дъфлот и се опитваше да събере кураж. Масивна постройка от бял камък със заоблени ръбове, сякаш потънала под собствената си тежест в меката лондонска глина. Покривът й бе истинска градина от ветротурбини, слънчеви колектори и антени, прозорците бяха малки и дълбоки. С подземните си помещения и независимия енергоизточник къщата бе по-скоро бункер. Типична архитектура от смутните времена в средата на двайсет и първи век.

Стъпалата се спускаха надолу към входната врата. Стройна жена със строг черен костюм я очакваше.

— Госпожа Дъфлот?

— Доктор Фингал. Благодаря ви, че дойдохте. Наричайте ме Филипа… — Тя протегна ръка. Пръстите й бяха фини и дълги.

Бела влезе в гостната, следвана от охраната си.

Филипа Дъфлот изглеждаше на около шейсет, малко по-възрастна от Бела. Сребристата й коса бе подстригана късо. Тясното й лице, със стиснати устни, не беше лишено от привлекателност. Очевидно умееше да се владее, но бе изгубила любимия си син и белезите от трагедията личаха в бръчките около очите й, както и в напрегнатото положение на главата.

В гостната се бяха събрали няколко поколения роднини на Филипа. Всички се изправиха, когато Бела влезе, и се подредиха пред холоизображение на красиво шотландско езеро. Бела се постара да запомни всички имена. Двамата синове на Филипа, Пол и Джулиън, бяха солидни трийсетгодишни мъже, изглеждаха притеснени. До тях стояха жените им. Слабичката красива млада икона се казваше Каси — двайсет и шест годишна вдовица на изчезналия син Джеймс, с неговите две деца, момче и момиче на шест и на пет, Тоби и Кандида. Всички бяха облечени за погребение, в черно и бяло, дори децата. И всички носеха еднакви татуировки на бузите. Тази на малкото момиченце бе красиво розово цвете.

Изправена пред тази група и под втренчените погледи на децата, Бела изведнъж осъзна, че няма представа какво трябва да каже.

Филипа й се притече на помощ.

— Ужасно се радваме, че дойдохте. — Говореше с типичен британски аристократичен акцент, богат на нюанси и властен. Обърна се към внуците си: — Доктор Фингал е ръководител на Космическия съвет. Тя е много важна личност. Дошла е от Америка, за да ни види.

— Ами, така е. И за да ви поднеса това. — Бела кимна на телохранителите и жената й подаде коженото куфарче. Бела внимателно го отвори и го постави на ниската масичка. В легло от черен плюш бе положен диск от фина блещукаща тъкан.

Децата се втренчиха в него с ококорени очички. Момчето попита:

— Това ли е медалът?

— За татко ли е? — добави Кандида.

— Да. За баща ви е. — Тя посочи медала, без да го докосва; приличаше на паяжина с вградени електронни елементи. — Знаете ли от какво е направен?

— От материята, използвана за космическия щит — отвърна като добър ученик Тоби.

— Точно така. Нарича се „Медалът Туук“. Няма по-висша награда, която бихте могли да получите, ако живеете и работите в космоса. Познавах Бъд Туук. Работила съм с него, на щита. Зная колко високо ценеше баща ви. И това не е само медал. Искате ли да видите какво може да прави?

— Какво? — попита скептично момчето.

— Пипни плочката и ще видиш. — Тя посочи.

Момчето се подчини.

Над масата внезапно оживя холограма, засенчваща медала в неговия калъф. Изобразяваше погребална сцена, ковчег, увит в знаме, върху карета, теглена от шест черни коня. Наоколо стояха хора с тъмносини мундири. Звукът бе слаб, но ясен, Бела чуваше скърцането на конската сбруя и тропота на копитата.

Смълчаните деца стърчаха като гиганти около миниатюрната сцена. Каси плачеше беззвучно, брат й се опитваше да я утеши. Филипа Дъфлот наблюдаваше със строго изражение.

Записът се прехвърли към следващата сцена. Отекнаха три погребални залпа, отгоре профучаха ято сияещи реактивни изтребители, един се отдели от формацията…

— Това е погребението на тате — промълви Тоби.

— Да. — Бела се наведе напред и надзърна в лицата на децата. — Погребаха го в Арлингтън. Това е във Вирджиния — в Щатите. В гробище на флота.

— Тате е учил в Щатите.

— Точно така. Бях там, на погребението, а също и майка ви. Тогава беше записана и холограмата…

— Защо самолетът на тате отлетя встрани?

— Нарича се Формацията на отсъстващия. Тоби, познаваш тези самолети. Това са T-38. Първите астронавти са тренирали на тях. Сигурно са на над сто години, представяш ли си?

— Харесаха ми кончетата — рече Кандида.

Единият им чичо постави ръце на раменете им.

— Елате с мен.

Не без облекчение Бела се изправи.

Поднесоха напитки, шери, уиски, кафе, чай, разнасяни от опечалената млада стринка. Бела поиска кафе и застана до Филипа.

— Много беше мило, че им говорихте така — рече Филипа.

— Такава ми е работата, предполагам — отвърна сконфузено Бела.

— Така е, но една работа може да се свърши и добре, и зле. Нова сте в тази, нали?

Бела се усмихна.

— От половин година. Личи ли си?

— Ни най-малко.

— Смъртта в космоса е рядко явление.

— Да, и слава богу — отвърна Филипа. — Тъкмо затова е толкова трудно да се приеме. Надявах се новото поколение да бъде запазено от… е, от това, което преживяхме ние. Четох за вас. Научих, че сте били на щита.

Бела изкриви устни.

— Бях най-обикновен техник по комуникациите.

Филипа поклати глава.

— Не се подценявайте. Накрая са ви повишили в командир на мисия, нали?

— Само защото не бе оцеляла друга подходяща кандидатура.

— И така да е, изпълнили сте своя дълг. Заслужавате признанието, което сте получили.

Бела не беше съвсем сигурна в това. Без съмнение кариерата й след това в различни телекомуникационни корпорации бе подпомогната от славата — вероятно я използваха като лесен инструмент за популярност. Но тя винаги се бе старала да се уповава на личните си качества до момента, когато се пенсионира на петдесет и пет — за кратко, както се оказа, след като й предложиха този нов пост. Предложение, на което не можеше да откаже.

— Аз самата бях в Лондон в последните дни преди бурята — заговори Филипа. — Работех в кметската служба, подготвяхме се за бедствието и прочее. Но малко преди бурята родителите ми ме откараха в убежището на Л2.

Щитът бе разположен над Земята в точката на вечното пладне, Л1, първата точка на Лагранж за гравитационно равновесие между Земята и Слънцето. Втората земна точка на Лагранж беше на същата линия Земя — Слънце, но от другата страна на планетата, в зоната на вечната полунощ. И докато работниците в Л1 се опитваха да запазят света от бурята, в Л2, този същински сейф, скрит на сигурно място зад сянката на Земята, се бяха сврели трилионери, диктатори и други богаташи, както и хора с необятна власт — между които, според слухове, членовете на Британското кралско семейство. Впоследствие историята на Л2 се превърна в скандал.

— Мястото не беше от приятните — продължи Филипа. — Опитвах се да работя. Ние бяхме просто една наблюдателна станция. Поддържах постоянна връзка с наземните станции. Но някои от богаташите си устройваха купони.

— Просто не сте имали избор — успокои я Бела. — Не се винете.

— Много мило, че го казвате. Но животът така или иначе продължава.

Каси, вдовицата на Джеймс Дъфлот, се приближи плахо към тях.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза смутено. Изглеждаше уморена.

— Не е необходимо…

— Бяхте толкова мила с децата. Подарихте им един ден, който да си спомнят. — Усмихна се. — Виждали са ви в новините. Мисля обаче да изключа тази холограма.

— Вероятно така ще е най-добре. — Бела се поколеба. — Не мога да ви разкажа много за работата на Джеймс. Но искам да знаете, че съпругът ви даде живота си за една справедлива кауза.

Каси кимна.

— Знаете ли, в известен смисъл бях подготвена за това. Хората все ме питаха как се чувствам, когато мъжът ми лети в космоса. Казвах им, най-добре си останете на Земята.

Бела се засмя пресилено.

— Да ви кажа право, преживяхме трудни времена. Ние сме свързани със Земята, доктор Фингал. Джеймс отиде в космоса, за да работи, не да живее. Но домът му е тук. В Лондон. А аз всеки ден ходех на работа в „Туле“. — Бела бе чувала това име — Корпорация „Туле“ бе голяма международна компания за възстановяване на екологичното равновесие. — Мислехме дори да се разделим за малко. — Каси се засмя огорчено. — Човек никога не знае какво му готви съдбата, нали?

— Съжалявам…

— Да ви кажа ли какво ми липсва най-много? Писмата му. Видеовръзката. Нямах него, но поне получавах поща. И ето, че в известен смисъл не ми липсва той, а онова, което ми пращаше. — Изгледа строго Бела. — Заслужаваше си, нали?

Бела не знаеше какво да отговори.

— Ще ви призная, че още съм нова в тази работа. Но от мен се очаква да ви уверя в това.

Очевидно не беше достатъчно. Нищо не би било достатъчно в момент като този. Тя изпита облекчение, когато дойде време да си тръгва, с извинението, че има още една среща.