Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Една одисея във времето (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Firstborn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2018)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018)

Издание:

Автор: Артър Кларк; Стивън Бакстър

Заглавие: Първородните

Преводач: Юлиян Стойнов

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-970-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4225

История

  1. — Добавяне

Трета част
Обединение

3_pentagonum.png

26: Каменният човек

Година 32 (Мир)

Консулът от Чикаго посрещна Емелайн Уайт на влака от Александрия.

Емелайн слезе от открития вагон. В челото на композицията маймуночовеци — инженери от Отическата школа — проверяваха клапаните и буталата на огромния дизелов локомотив. Емелайн се опитваше да не вдишва тежкия въздух, примесен с дима от комините на локомотива.

Небето беше безоблачно, бледосиньо. Слънцето грееше ярко, но във въздуха се долавяше хладина.

Консулът я приближи, стиснал шапката си в ръка.

— Госпожа Уайт? Радвам се да се запознаем. Аз съм Илиций Блум. — Носеше туника и сандали, като всички ориенталци, макар че акцентът му бе чикагски като нейния. Беше четирийсетинагодишен, но не беше изключено да е и по-стар, с жълтеникава кожа, лъскава черна коса и шкембенце, оформящо обла палатка под дългата пурпурна тога.

Зад него стоеше друг мъж, плещест, свел глава, тежкото му чело беше влажно. Не каза нищо, дори не помръдна, неподвижна планина от мускули и кости. Блум не си направи труда да го представя. Имаше нещо странно в този човек. Но пък Емелайн знаеше, че след като прекоси океана до Европа от Америка, ще се озове на странно място, дори по-странно от скованата от ледници Америка.

— Благодаря ви, че си направихте труда да ме посрещнете, господин Блум.

— Като тукашен чикагски консул се старая да посрещам всички посетители от Америка. Така хората се чувстват по-спокойни. — Той й се усмихна. Имаше развалени зъби. — Мъжът ви не ви ли придружава?

— Джош почина преди година.

— Моите най-искрени съболезнования.

— Позволих си да прочета писмото ви до него — в което споменавате звънящия телефон в храма. Той често ми е разказвал за времето, прекарано във Вавилон, за първите години след Замръзването. Което той винаги наричаше Хроносрив.

— Да. Вие сигурно не помните онзи странен ден…

— Господин Блум, аз съм на четирийсет и една години. Бях на девет в Деня на замръзването. Да, спомням си го. — Изглежда, той се канеше да я прекъсне и тя побърза да го спре със строг поглед. — Зная, че Джош щеше да дойде. Но не можа, а момчетата ни пораснаха и си имат свои грижи, така че — ето ме тук.

— Ами… добре дошла във Вавилон.

— Хъм. — Тя се огледа. Пейзажът се състоеше от ниви и дерета, които може би служеха за напояване, само дето нивите бяха занемарени. Нямаше никакъв град, нито признаци, че местността е обитавана, ако се изключеха ниските колибки от кал, пръснати на един хълм на четвърт миля от тях. И беше студено, не толкова студено, колкото у дома, но повече, отколкото бе очаквала. — Това не е Вавилон, нали?

Той се засмя.

— Разбира се, че не. Градът е на няколко мили ей натам. Просто тук свършва железопътната линия. — Той посочи хълма с колибите. — Гърците наричат това място Миден. Местните имат свое название, но никой не се интересува от него.

— Гърци? Мислех, че Александър е цар на македонците.

Блум сви рамене.

— Гърци, македонци. Важното е, че ни позволяват да използваме това място. Боя се, че ще трябва да почакаме. Поръчал съм карета, която ще ни откара в града, където ще се срещнем с друга група, идваща от Анадола. Междувременно елате да си починете. — Той посочи колибите.

Сърцето й се сви. Но нямаше как и тя отвърна:

— Благодаря.

 

 

Емелайн понечи да свали багажа си от платформата. Носеше дисаги от бизонска кожа, пристегнати с въжета.

— Чакайте — спря я Блум. — Моето момче ще ви помогне. — И щракна с пръсти.

Странният мълчалив мъж протегна яката си лапа и вдигна дисагите с лекота, макар да ги държеше с изпъната докрай ръка. Една от презрамките се закачи за парапета и се скъса. Блум замахна и плесна небрежно мъжагата по тила. Слугата дори не трепна, само се обърна и закрачи към селцето, понесъл дисагите. Под тънката тога раменете му изглеждаха яки и мускулести като на горила и почти скриваха малката му глава.

— Господин Блум — прошепна Емелайн, — вашият слуга…

— Да?

— Той не е човек, нали?

Блум я погледна втренчено.

— О, забравих как гостите на нашия мрачен и изостанал континент реагират на послушните ни предци. Гърците ги наричат Каменни хора — защото през повечето време мълчат и стърчат неподвижно, все едно са издялани от камък. Доколкото си спомням, някогашните земни археолози са им казвали неандерталци. Аз самият бях малко стреснат от вида им, когато пристигнах, но вече привикнах. В Америка няма такива, нали?

— Не. Там сме само ние.

— Е, тук е различно. Съществува цяла плеяда от полухора — от маймуните, през тези междинни звена, че и разни изчезнали видове. Много от тях са любимци в двора на Александър, използват ги за всякакви забавления — ако успеят да ги уловят.

Стигнаха подножието на хълма и започнаха да се изкачват. Почвата бе неплодородна, навсякъде се виждаха парчета от разбита керамика и купчини пепел. Емелайн имаше чувството, че е стара, много стара, използвана до пълно изтощаване.

— Добре дошла в Миден — каза Блум. — Внимавайте къде стъпвате.

Стигнаха първата колиба. Беше като кутийка от изсъхнала кал, напълно затворена, без врати и прозорци. На стената бе подпряна дървена стълба. Блум я изкатери пръв и стъпи на плоския покрив. Каменният човек се озова горе с един-единствен скок — леко приклякване на мускулестите му крака беше достатъчно да преодолее триметрова височина.

Емелайн ги последва неловко. Беше й странно да ходи по покрива на чужди хора.

Покривът беше гладък, от засъхнала кал, боядисан в бяло. Дим се виеше от неравното отвърстие, служещо за комин. Ниската къщичка опираше плътно в следващата и когато Блум прескочи нехайно ниската преграда, не й оставаше друго, освен да го последва.

Целият хълм бе покрит като с мозайка от тези белосани квадратни къщурки, притиснати една в друга. И хората вървяха по покривите. Повечето бяха жени, ниски, набити и мургави, носеха вързопи или плетени кошове. Всички къщички си приличаха и всички бяха долепени една до друга — без никакви улички между тях.

— Но те са хора — каза тя. — Хора като нас.

— О, да, това не са маймуночовеци или неандерталци! Но селцето е много старо, госпожо Уайт, изтръгнато от далечното минало — по-старо от най-древните гръцки поселения. Никой не може да каже на каква възраст е всъщност. Строено е толкова отдавна, че хората още не са били открили улиците.

Прескочиха на следващия покрив. Тук имаше по-голям отвор, през който също излизаше пушек. Въпреки това Блум я поведе по стръмно стълбище надолу. Емелайн го последва, като се стараеше да не докосва покритите със сажди стени.

Каменният човек се спусна след нея с дисагите, тръшна ги небрежно на пода и се изкатери обратно.

Къщата бе квадратна отвътре, също както отвън. Състоеше се от единична стая, без никакви прегради. Докато слизаше от последното стъпало, й се наложи да прескочи огнището, тъй като дупката на тавана освен за вход служеше и за комин. В ниши в стените имаше светилници и украшения — фигурки от камък и глина, торсове и глави, изрисувани в ярки цветове. Нямаше никакви мебели, само сламеници, струпани на купища дрехи, кошници и каменни сечива — всичко изработено на ръка.

Стените бяха покрити със сажди, но подът беше пометен. Сравнително чисто и подредено място. Миришеше на канал и на още нещо, по-старо и сухо — на разложено.

В сянката до стената седеше жена — съвсем млада. Беше притиснала до гърдите си детенце, увито в дрипи. Постави внимателно детето на един сламеник, изправи се и се приближи към Блум. Носеше простичка риза от груб плат. Той погали сламенорусата й коса, надникна в сините й очи и спусна пръсти към шията. Отблизо не изглеждаше жена, а по-скоро момиче, петнайсетинагодишно. Спящото бебе беше с черна коса, като на Блум, а не руса като нейната. Начинът, по който Блум галеше шията й, издаваше нежност.

— Вино — каза той високо. — Вино, Изабел, разбираш ли? И храна. — Погледна Емелайн. — Гладна ли сте? Изабел. Донеси хляб, плодове и зехтин. Да? — Побутна я и тя едва не залитна. Обърна се и се изкатери по стълбата.

Блум седна на един вързоп с дрехи и подкани Емелайн да последва примера му.

Тя се настани, без да спира да оглежда помещението. Не изпитваше особено желание да разговаря с този човек, но я глождеше любопитство.

— Тези фигурки на идоли ли са?

— Някои. Жените с големите гърди и издутите кореми. Можете да ги разгледате отблизо, ако ви интересуват. Но внимавайте с изрисуваните глави.

— Защо?

— Защото те са точно това, което изглеждат. Сънародниците на Изабел погребват мъртвите си под подовете на къщите. Но отрязват главите и ги запазват — облепват ги с кал, пекат ги и ги боядисват. Това, което виждате, е резултатът.

Емелайн неволно погледна надолу, запита се какви ли други ужаси могат да се крият в недрата на къщата.

Изабел се върна със стомна и кошница с хляб. Без да каже и дума, им наля вино: беше топло и леко солено, но Емелайн го изпи с удоволствие. Момичето отряза дебели филии от един самун с помощта на каменен нож и ги сложи пред тях, а по средата постави купа зехтин. Като следваше примера на Блум, Емелайн натопи хляба в зехтина, за да омекне, и задъвка.

Не пропусна да благодари на Изабел, но тя не й обърна внимание и се върна при детето. Стори й се, че е леко изплашена, сякаш ако детето се събуди, ще му се случи нещо лошо.

— Изабел? — Емелайн погледна въпросително Блум.

Той сви рамене.

— Едва ли е името, което биха й дали родителите й, но това няма значение.

— Струва ми се, че тук сте като у дома си, господин Блум.

Той се засмя.

— Зная, че не изглежда като да тъна в разкош. Но човек може да живее добре и далече от Чикаго, госпожо Уайт! Ако не бях аз, представяте ли си какъв звяр щеше да я притежава? Пък и тя е щастлива, че може да живее в къщата на своите предци. Семейството й я обитава от много поколения — говоря точно за това място. Тези къщи са построени от кал и слама и когато някоя рухне, вдигат друга на същото място и от същите материали. Миден не е хълм, това е по-скоро купчина опрени една на друга къщи. Този древен народ няма почти нищо общо с нас, християните. И тъкмо по тази причина градският съвет ме прати тук, разбира се. Не искаме да има каквито и да било търкания.

— За какви търкания говорите?

Той я изгледа внимателно.

— Потърсете отговора сама, госпожо Уайт. Що за човек би предприел пътешествие като вашето?

— Дойдох тук в памет на мъжа ми — отвърна тя малко разпалено.

— Така е. Зная. Но вашият съпруг произхожда от това място — искам да кажа, от един отрязък от времето наблизо. Повечето американци нямат родствени връзки с тукашните места като вас. Искате ли да ви кажа за какво най-често идват? Божичко! — Той се прекръсти. — Минават оттук на път за Юдея, ходят там с надеждата да се срещнат с възкръсналия Исус. Малко успокоение, задето са те откъснали от собствения ти свят, нали? Но няма никакви признаци за съществуването на Исус, нито на Юдея — онази Юдея. И това е мрачната истина, госпожо Уайт. Всичко, което можете да видите там, са депата за парни локомотиви на цар Александър. Какво може да означава за нас, простосмъртните, това лишаване от мига на Възкресението, нямам ни най-малка представа. Или по-скоро за безсмъртните ни души. И когато благочестивите глупаци се спречкат с безбожните езичници, резултатът едва ли може да се нарече дипломатически инцидент.

Емелайн кимна.

— Разбира се, модерните американци няма защо да се боят от някакъв си главатар от преди Христа като Александър…

— Само че, госпожо Уайт — намеси се един нов глас, — този „главатар“ вече изгради нова империя, простираща се от Атлантическия бряг до Черно море — империя, която обхваща целия негов свят. За нас ще е най-добре, ако Чикаго не пожелае да мери сили с него — поне засега.

Емелайн се обърна. Нисък внушителен мъж слизаше внимателно по стълбите. Следваше го строен млад мъж. И двамата носеха износени военни униформи. Първият новодошъл имаше островърха шапка и изумително дълги засукани мустаци. Ако се съдеше обаче по преобладаващите в тях сиви косми, вероятно бе доста възрастен, някъде към седемдесетте.

Емелайн се изправи и Блум побърза да ги представи.

— Госпожо Уайт, това е капитан Натаниъл Гроув. Офицер от Британската армия… бивш. А това е…

— Аз съм Бен Батсън — представи се по-младият мъж. Бе около трийсетгодишен и говореше със същия британски акцент. — Баща ми е служил при капитан Гроув.

Емелайн кимна.

— Аз съм…

— Зная коя сте, мила моя госпожо Уайт — прекъсна я с топъл глас Гроув, пристъпи към нея и хвана ръцете й. — Познавах добре Джош. Пристигнахме тук заедно, на борда на същия отрязък от време, ако мога да се изразя така. Парче от Северозападната граница от година 1885 на Господа Бога. Джош ми писа няколко пъти — разказа ми за вас и за децата. Вие сте точно толкова красива, колкото си ви представях.

— Смея да се обзаложа, че не е съвсем така — отвърна тя. — Но той ми е разказвал за вас, капитане. Щастлива съм да се запозная с вас. И ужасно съжалявам, че той не е с мен тук. Изгубих го преди година.

— О! — Лицето на Гроув се изопна.

— Пневмония, казват. Но истината е, че той се изтощи до смърт. Не беше толкова стар.

— Отиде си още един от нас. Един по-малко от онези, които помнят откъде идваме. Нали, госпожо Уайт?

— Наричайте ме Емелайн. Отдалече ли идвате?

— Не толкова, колкото вие, но пътувах доста. Сега живеем в Александрия — не градът на Нил, а при Илион.

— Къде е това?

— В Турция, доколкото зная. — Той се усмихна. — Наричаме нашия град Нова Троя.

— Предполагам, че сте дошли тук заради телефонното позвъняване във Вавилон.

— Познахте. Книжникът Абдикадир ми писа, както е писал на Блум тук, с надежда да се свърже с Джош. Но аз нямам ни най-малка представа какво се е случило. Въпреки това дойдох, за да съм в центъра на събитията.

Бебето се разплака. Блум, видимо подразнен, плесна с ръце.

— Е, Вавилон ни очаква. Освен ако не искате да си отдъхнете, капитане…

— Да се захващаме за работа.

— Господин Батсън, ще бъдете ли така добър да ни водите?

Батсън се изкатери чевръсто по стълбата. Гроув и Емелайн го последваха.

Емелайн погледна през рамо само веднъж. Видя, че Изабел трескаво се опитва да успокои бебето, а Блум се е надвесил ядосано над нея и вдига ръка. Сцената я потресе и отврати. Но със сигурност не можеше да направи нищо за младата майка.

Изкатери захабените стъпала и излезе, запремигва на ярката светлина на Вавилон.