Артър Кларк, Стивън Бакстър
Първородните (33)

33: Полетът

Напуснаха града в бледата светлина на следващата сутрин заедно с отряд от личната охрана на Евмений — войниците щяха да ги придружат до Гибралтар. Изплашеният Абдикадир също щеше да пътува с Бисиса до Америка.

И така, само дванадесет часа след като се появи от Окото, Бисиса отново се отправи на път. Не можеше да вземе дори скафандъра. Разполагаше само с телефона от двайсет и първи век и резервната батерия на скафандъра.

Колкото и да бе странно, тъкмо Емелайн бе тази, която се опитваше да я успокоява.

— Почакай да стигнем в Чикаго — каза й. — Ще излезем на булевард „Мичиган“ и ще отидем на пазар.

— На пазар!

Още първият етап от пътуването беше изумителен.

Бисиса бе настанена в открита карета, теглена от четирима плещести неандерталци, голи както майка ги е родила, а македонските войници тичаха отстрани. Тези Каменни хора бяха собственост на Илиций Блум, който твърдеше, че е чикагски консул във Вавилон. Плъзгав тип, към когото Бисиса веднага изпита недоверие.

Стигнаха железопътна гара близо до селце на име Миден — над малките кирпичени постройки се виеше гъст дим. Самата гара представляваше кръстопът на множество тесни линии, с огромни депа и пуфтящи локомотиви.

Вагонът, в който се качиха, бе грубо скована дървена кутия с покрив и неудобни скамейки и Емелайн не пропусна да отбележи разликата с луксозните пулманови вагони. Но локомотивът беше невероятен. Приличаше на огромно чудовище, исполински черен танк, който едва се крепеше върху тесните релси и изпускаше облаци мазен дим. Бен Батсън обясни, че машината се задвижвала с дизелово гориво, теглено в цистерна непосредствено зад локомотива. В Персия нефтът бе много по-достъпен от въглищата и инженерите от Отическата школа бяха разработили начини за неговата преработка.

С този невероятен влак Бисиса щеше да пътува чак до атлантическия бряг. Първо щяха да се насочат към Арабия, към големите машиностроителни заводи при Ерусалим, после на югозапад, през делтата на Нил, където царят бе изградил отново своята Александрия. След това щяха да пътуват по брега на Северна Африка, през териториите на несъществуващите на Мир Египет, Либия, Тунис и Мароко, до пристанището на малкия океански флот при Херкулесовите стълбове.

Илиций Блум обясни, че може да го придружи само до Миден. Беше нервен и изплашен.

— От години във Вавилон не е имало такива нощи — рече им. — От времето на Войната със Сина. Гадни гърци. Но сега ме чака работа — трябва да се свържа с моите хора.

— А също и детето — добави навъсено Емелайн.

— То не е моя отговорност — отвърна той. — Майка му да го мисли. Както и да е, аз оставам. Само не им позволявайте да ме забравят у дома. Разбрахте ли? Да не ме забравят!

Гроув също се сбогува с тях — щеше да се качи на влака за Нова Троя. Но нареди на Бен Батсън да ги ескортира до Гибралтар.

Докато влакът потегляше, на Бисиса й се стори, че дочува песен откъм локомотива.

— Инженерите са от Отическата школа — обясни Абдикадир. — Кейси Отик ги е научил добре. Искаше от тях да си вършат работата така, сякаш се прекланят пред своите богове — също както когато селянинът пренася в жертва част от реколтата си. И така, те работят, сякаш се прекланят.

— С други думи — машинистът е монах — каза Бисиса. — Ох, Кейси, какво си направил?!

Бен Батсън се ухили.

— Всъщност това е начин да се съсредоточават върху работата. Трябва да свършиш всичко както трябва, повтаряше им той, ако искаш боговете да са благосклонни към теб. Проблемът е, че те предпочитат да се придържат към рутината, не харесват промяната, страхуват се от нея като от ерес.

— Тоест неспособни са на нововъведения — заключи Бисиса. — И когато локомотивите на Кейси се повредят, един по един…

— Също като в двора на Александър — присъедини се Емелайн. — Макар да са запознати с новостите на науката и техниката, тези древни гърци лесно се връщат съм суеверията си.

— Баща ми — заяви Абди — често казваше, че не можеш да наложиш научните постижения сред хора, живеещи с представите на желязната епоха. Ето, че се оказа прав.

Бисиса го погледна.

— Трябва да ми разкажеш за баща ти.

— Със сигурност ще има време за това — подметна суховато Емелайн.

Никой не ги преследваше. Но на час път от столицата станаха свидетели на свирепа кръвопролитна битка насред арабската пустиня и на километър от железопътната линия.

Като пряк свидетел на войната на Александър с монголите Бисиса с лекота разпозна военните формирования на македонците. Виждаше пехотни фаланги, въоръжени със святкащи сарисаи, карета войници, обучени да действат и да се движат като един. Прочутата македонска конница нахлу на бойното поле в клиновидна формация, с дълги копия, насочени напред. Но този път македонци се сражаваха с македонци.

— Бунтът явно е доста сериозен — промърмори Бен Батсън. — Разбира се, още от Хроносрива винаги е имало мераклии за престола на Александър. Но никога не съм виждал да се стига толкова далече. Ей, погледнете онази неподвижна група. Това са неандерталци. Македонците ги използват още от кампанията в Европа. Дресьорите им разправят, че категорично отказвали да се бият и трябвало да ги принуждават със сила. Но ги бива да плашат противника.

За щастие битката се разрази достатъчно далече от железопътната линия и локомотивът се отдалечи с бодро пуфтене. Бойното поле остана назад. Ала не измина много време и изникна нова заплаха.

— Божичко! — възкликна Емелайн. — Маймуночовеци. Бисиса, погледни!

Бисиса извърна очи към челото на влака и съгледа на една ниска дюна приклекнали фигури, очертани на фона на утринното небе.

— Понякога нападат влаковите композиции за храна — обясни Абди. — Напоследък стават все по-дръзки. Следват линиите чак до града.

Маймуночовеците се надигнаха решително и се спуснаха по пясъчния склон. Вървяха приведени. Имаха почти човешки крака и космати маймунски торсове. Движенията им бяха пропити с непоколебимост и заплаха.

Бисиса ги гледаше с нарастващо безпокойство. Изведнъж й се стори, че познава маймуната, която крачеше най-отпред. Това беше животно с характерно, запомнящо се лице, част от двойката майка — дъщеря, заловена от томитата на Гроув в първите дни след Хроносрива. Дали това бе същото дете? Как я наричаха войниците — Вкопчващо? Е, ако беше тя, сега бе много по-стара, покрита с белези и променена. Поредният резултат от намесата на Първородните в човешкия свят.

Вкопчваща вдигна ръце и показа онова, което допреди малко се криеше зад косматото й тяло. Носеше дебел клон, на който бе набучена човешка глава. Устата зееше, подпряна с пръчка, строшените зъби белееха зловещо на утринното слънце.

Бисиса почувства остра болка в сърцето.

— Тъкмо аз помолих да освободят маймуната. Сега виждам, че е било грешка.

Щом влакът ги доближи, маймуните се хвърлиха в атака. Бяха посрещнати със залп от стрели от вагоните, но тъй като движещи се цели се улучват трудно, изпопадаха само малко. За щастие се оказа, че маймуните не са преценили добре момента за нападение. Локомотивът изсвири пронизително и нападателите бяха отблъснати с юмруци и тояги, на които нямаше с какво да отвърнат. Една по една маймуните изостанаха, ръмжаха и виеха от безсилен гняв.

— Какво пък, денят започна с представления… — подметна Абди.

Малко след като подминаха маймуните, телефонът на Бисиса изписука и тя го извади под любопитните погледи на останалите.

— Добро утро, Бисиса.

— Ах, значи вече разговаряш с мен.

— Имам една лоша и една добра новина.

Тя помисли, после въздъхна:

— Кажи първо лошата.

— Анализирах астрономическите данни, събрани от Абдикадир и предшествениците му във Вавилон. При първа възможност бих искал сам да огледам небето.

— И?

— Вселената умира.

Бисиса погледна прашната равнина и подтичващите в далечината маймуночовеци.

— А добрата?

— Има позвъняване. От Марс, станция „Уелс“. За теб.