Артър Кларк, Стивън Бакстър
Първородните (49)

49: На синхронна орбита

Август 2070

„Освободител“ излезе на синхронна орбита над Марс. Либи го ориентира така, че през люка под краката на Една да се вижда планетата.

Една бе излизала на геосинхронна орбита — над Земята. Нещата сега не бяха по-различни: от синхронна орбита Марс изглеждаше почти колкото Земята — планета с размерите на бейзболна топка, увиснала някъде под краката й. Но тук слънчевата светлина бе много по-слаба и Марс бе по-тъмен от Земята — бе като сбръчкан охрен плод, сравнен с живописните земни цветове. Виждаше се половината от планетата и Една различаваше светлинните отблясъци на Порт Лоуел, почти на ръба на терминаторната линия и точно под „Освободител“.

— Не мога да повярвам, че сме тук.

— Аз пък не мога да повярвам защо сме тук — изсумтя Джон Метернес.

И въпреки това бяха тук. Бяха оставили след себе си диря от антиматерия, която се проточваше през половината Слънчева система. „Освободител“ бе излязъл на орбита над Марс с изключен стелт-режим. Една се питаше колко ли марсиански очи са вперени сега в небето и се взират в новата и най-ярка светлина в зенита. Можеше само да се надяват, че страховитият вид на „Освободител“ ще е достатъчен, за да получат от марсианците това, заради което бяха дошли.

Отекна мелодичен сигнал, показващ, че са получили съобщение.

Джон погледна таблото.

— Противовирусната защита се е задействала.

Щеше да е истинска катастрофа, след като прекоси половин система, корабът да бъде засегнат от софтуерен вирус, пристигнал с приветствието на домакините.

— Пусни ги — произнесе предпазливо Една.

Пред Една изплува холографска глава — млада усмихната жена с приятно лице. Изглеждаше й смътно позната.

— „Освободител“, тук Лоуел. Добро утро.

— Лоуел, тук „Освободител“ — отвърна Една. — Да, добро утро, виждаме вашата зора. Красива гледка. Тук флотски крайцер „Освободител“, регистрация CC-1-147…

— Знаем кои сте. Видяхме ви, докато се приближавахте.

— Лицето ви ми е познато — обади се Джон Метернес. — Ъмфравил. Пола, нали? Дъщерята на героинята.

— Водя кротък живот — отвърна малко начумерено момичето.

Една кимна.

— Пола, ние всички се надяваме днешният ден да е кротък.

— И ние също. Но това зависи от вас, нали?

— Така ли? — Една се наведе напред и си придаде властен вид. — Пола, вие и хората, от чието име говорите, знаят защо сме тук.

— Бисиса Дът не е в Порт Лоуел.

— Нищо няма да й направим. Искаме само да я върнем на Земята, за да я разпитат. От полза на всички ни е да работим заедно. И на Бисиса също.

— Бисиса Дът не е в Порт Лоуел.

Една заговори неохотно:

— Разрешено ми е да използвам сила. Нещо повече, наредено ми е да го направя, за да реша този проблем. Помисли си какво може да означава това, Пола. Първото враждебно действие между Земята и колониите на космическите. Не е хубаво да създаваме прецедент, нали?

Джон добави:

— А, още нещо, госпожице Ъмфравил. Сигурно си давате сметка, че Порт Лоуел не е крепост.

— Действайте, както ви повелява съвестта. Край на връзката с Лоуел.

Метернес прокара ръка през мазната си коса.

— Да почакаме ли за потвърждение от Земята?

Една поклати глава.

— Заповедите ни са съвсем ясни. Излишно е да се бавим, Джон.

— Нима ме обвиняваш? Лоуел е лесна мишена под нас. Струва ми се обаче, че по някаква причина ние станахме лошите…

Прозвуча аларма и всички монитори на мостика засияха в червено. Усещаше се едва доловимо разместване, корабът се движеше.

— По дяволите! — изруга Една. — Какво става?

И двамата се надвесиха над мониторите и включиха диагностичните програми.

Първа се обади Либи.

— Преминахме в стелт-режим. Маневрираме, за да избегнем нова стрелба.

— Какво стана? — попита ядосано Една.

— Току-що изгубихме част от антените, както и няколко слънчеви колектора. Но всички системи на кораба функционират нормално, не сме изгубили връзка със Земята…

— Лазерен лъч — намеси се Джон, въртеше невярващо глава. — Боже! Облизаха ни с лазерен лъч.

— Къде е източникът? Нападат ли ни?

— Дойде от планетата — докладва Джон. — Не е от друг кораб. — Ухили се на Една. — Лазер от космоелеватор.

— На Марс няма космоелеватори.

— Още няма, но вече са монтирали лазерите. Нагли типове.

— Това със сигурност беше предупредителен изстрел — каза Либи. — Биха могли да ни нанесат сериозни щети. Но както казах, вече сме в стелт-режим и поддържам готовност за маневриране.

— Добре, Либи, благодаря. — Една погледна Джон. — Изясни ли ти се ситуацията? Съгласен ли си с мен за това как трябва да отговорим? — Всъщност не се нуждаеше от одобрението му. Тя беше командващият офицер. Но не можеше да продължи без подкрепата му.

Той най-сетне кимна.

— Приготви торпедо. Слаб термоядрен заряд. — Тя извади на екрана скицата на Порт Лоуел и чукна с пръст по зеления купол. — Да ударим фермата. Така щетите ще са най-малки.

— Даваш ли си сметка, че ще загинат хора? — Джон се изсмя безрадостно. — Виж, Една, това не е само ферма. Там провеждат експерименти. Хибриди между марсиански и земни форми на живот. Ако я взривиш…

— Прихвани целта, Джон! — прекъсна го тя, прогонила и последните си съмнения.

Изстрелването на торпедото беше яростно, активно действие. Корабът зазвъня като камбана.

 

 

Картината от атаката на „Освободител“ беше смайваща: холографичната сфера на Марс бе пронизана от огромна огнестрелна дупка.

— Не мога да повярвам, че това се случва, докато аз съм председател — промърмори Бела.

Боб Пакстън се засмя.

— Добре дошли в моя свят, госпожо председател.

Каси Дъфлот — седеше до Бела — възкликна:

— За това е умрял мъжът ми! За да можем да го направим, ако възникне необходимост.

— Само че поне аз се надявах, че никога няма да възникне подобна необходимост. — Бела овладя треперенето си. — Тук съм, защото хората вярват, че съм герой от времето на Слънчевата буря. А сега хвърлям атомни бомби по мои братя — други човешки същества.

Пакстън изучаваше менящите се изображения върху екрана.

— Показват го във всички новинарски издания. Трябваше да се очаква. Няма как да го избегнеш, когато хвърляш бомба над Марс. Засега поне няма данни за жертви. Пък и те стреляха първи.

— Боб, не мога да повярвам, че го приемаш толкова хладнокръвно. — Този път гласът на Бела потрепери от гняв. — Ти си първият човек, стъпил на Марс. А сега, само поколение по-късно, се стигна до война, почти на мястото, където кацнахте. Все едно да искаш от Нийл Армстронг да ръководи атака срещу Морето на спокойствието. Как се чувстваш, а?

Той сви рамене. Мундирът му беше разкопчан, връзката — разхлабена, държеше кутия сода.

— Чувствам се като човека, който не го е започнал. Мисля, че тези нещастни глупаци от Марс трябваше да постъпят така, както им нареждат представителите на собственото им правителство, и да ни предадат Дът. И освен това съм съгласен с дамата до теб, че не виждам смисъл да похарчим куп пари и да изгубим безценни сътрудници за създаването на нещо като „Освободител“, ако не смятаме да го използваме. Да не говорим, че бомбата я хвърли дъщеря ти.

Бела си помисли, че ако имаше възможност, щеше да й го спести. В края на краищата „Освободител“ разполагаше с резервен екипаж. Само че имаше нужда от човек, на когото да се довери — човек, на когото да разчита, когато издаде заповедта, човек, който няма да се огъне в последния момент.

— И каква е реакцията?

Пакстън чукна едно крайче на екрана пред себе си и на стената се заредиха картини — изпразнени рафтове на магазини, опустели пътища, градове, притихнали като гробища.

— Без особени промени. Тревогата расте от седмици, откакто стана провалът с „гюлето“. Всички са се спотаили в очакване. Засега поне цифрата след атаката срещу Марс остава непроменена.

— Каква цифра? — попита Каси.

— Има предвид проучването на общественото мнение — обясни Бела.

Пакстън кимна и каза:

— Одобряващите и неодобряващите са в равновесие, поддръжниците на военните действия срещу защитниците на мира. Обичайната първосигнална обществена реакция. Бела, хората очакват да видят какво ще стане сега.

Все още не бе късно за ответен удар, помисли си Бела. Ако този ужасно рискован ход не успееше, авторитетът й щеше да рухне и някой друг щеше да направлява Земята през последните дни, когато К-бомбата наближеше целта съвсем. Което поне за нея щеше да е огромно облекчение. Но още не беше готова да се отърси от бремето.

— Съобщение от Марс — докладва Боб Пакстън. — Не е от онази Ъмфравил, дето им беше говорител. Някой друг разговаря с „Освободител“. Неакредитиран представител вероятно. — Той се захили. — На някой не са му издържали нервите.

— И къде е Дът?

— На северния марсиански полюс.

— Предай на „Освободител“ да действа.

— И… о, по дяволите! — Екранът пред него се изпълни с бързоменящи се картини, този път от Земята. — Сега вече наистина отвърнаха. Космически копелдаци! Нападат нашите космоелеватори! — Пакстън я погледна. — Ето, че започна война, госпожо председател. Това ще поуспокои ли малко съвестта ви?

 

 

Над масата в „Уелс“ бе увиснало предавано на живо изображение на Марс. Атомната рана, нанесена от „Освободител“, продължаваше да тлее интензивно в близост до екватора и над нея вече се бе образувала миниатюрна гъба, която се издигаше бързо в разредената марсианска атмосфера. „Много мечти угаснаха днес“, помисли унило Мира.

А точно над северния полюс бе увиснала самотна искра и бавно се снижаваше. Всички я наблюдаваха, с изключение на Ели, която седеше настрана и продължаваше да проиграва възможните реакции на марсианците към какъвто и да било сигнал.

— Погледни го това проклето нещо — заговори Алексей, като клатеше учудено глава. — Всички знаем, че не е възможно да се държиш на синхронна орбита над полюса!

— Няма нищо невъзможно — възрази Грендъл, — когато разполагаш с антиматериен двигател и практически неограничен запас гориво…

Мира осъзна, че космическите инстинктивно са много по-възмутени от очевидното пренебрежение от страна на „Освободител“ към законите на небесната механика, отколкото от обявяването на войната.

Юрий погледна екрана и каза:

— Още пет минути и ще е на позиция.

— А междувременно, изглежда, са нападнали всички космоелеватори на Земята — съобщи Алексей. — „Стълбата на Яков“, „Бандара“, „Модимо“, „Джианму“, „Марахуака“, „Игдрасил“… Всички са прекъснати. Обща, отлично координирана атака. Кой би повярвал, че банда нискочели космически са способни на подобно нещо?

Юрий не сваляше мрачен поглед от екрана.

— Но от това няма никаква полза за нас, нали? Тук сме напълно безпомощни, базата е пригодена да издържа на марсианското време, не на военни действия. На полюса дори нямаме възможност за ответни действия. Няма нужда „Освободител“ да си прави труда да ни удря с ядрено оръжие. С мощта, с която разполага, е достатъчно просто да се снижи в атмосферата и да ни изтрие от повърхността с някоя конвенционална бомба. Според моите анализатори „Освободител“ е в състояние да елиминира цялата човешка популация на Марс за не повече от двайсет и четири часа. Дори по-малко.

— С което да свърши работата на Първородните — изсумтя Грендъл. — Кара те да се чувстваш горд, нали?

— Вижте — прекъсна ги Мира, — майка ми е уредила въпроса със сигнала, предложен от Едисон. Ако ще пращаме потвърждение за запалване на каналите, трябва да го направим сега, преди да са полетели бомбите от „Освободител“.

— За Бога, Ели — възрази Юрий, — трябва да разполагаме поне с някакви предположения за това как биха реагирали марсианците.

Ели работеше вече няколко седмици върху прогнозата за ответната реакция на К-бомбата на сигнала на Бисиса. Винаги се ядосваше, когато я отвличаха от работата й, и изражението й в този момент напомни на Мира за дните, когато живееше с Юджийн.

— Анализът още не е завършен…

— Няма време! — викна ядосано Юрий. — С какво разполагаш?

Тя го гледа нацупено няколко дълги секунди. След това хвърли сгъваемия екран на масата. На него се виждаха логически дървета, които се разклоняваха и сливаха.

— Всичко това са само предположения — предположения за поведението на чуждоземна раса. Но като се има предвид съпротивата, която са оказали в миналото на Първородните…

— Ели. Просто ни кажи.

— Добре, ето заключението. Почти няма значение какво ще направят марсианците. Защото ако действат по какъвто и да било начин срещу което и да е от Очите, останали в техните времеви отрязъци — а вие знаете, че според нашите хипотези всички Очи са свързани и вероятно са триизмерно проявление на един-единствен предмет от по-горно измерение — възможно е дори Окото да е само едно… известно ви е също, че Очите са в състояние да преодоляват бариерата между нашата вселена и тази на Мир…

— Да, да — прекъсна я нетърпеливо Юрий.

— Това ще провокира реакция при Окото в Изкопа. Нашето Око. И почти със сигурност — ето, погледнете сливането на логическите дървета тук — ще подтикне към реакция К-бомбата. Тя без съмнение ще узнае за предприемането на силови действия срещу единствения друг образец от технологията на Първородните в нашата Слънчева система и тогава…

— Какво тогава? Казвай де! Как ще реагира К-бомбата?

— Ще се отклони от курса си към Земята — отвърна Ели. — И ще се насочи към активираното Око. Тук. На Марс.

Грендъл я погледна слисано.

— И Земята ще бъде спасена?

— О, да.

— За Ели последният отговор, изглежда, се разбираше от само себе си. Но имаше още един неизяснен въпрос.

— Какво тогава да предам на майка ми? — попита Мира.

— Ами… мисля, че… — Грендъл се поколеба.

— Почакайте.

Във въздуха завибрира нов глас.

Мира вдигна глава.

— Атина?

— Местен аватар, прехвърлен в системата на станцията. Атина е на „Циклопите“. Ели, стигнах до същото заключение като теб относно действията на марсианците, както и за възможната реакция на оръжието на Първородните. Това не е решение, което трябва да вземате сами, нито аз, нито който и да било друг индивид. Подготвих изявление. Настроено е така, че въпреки разликата в дистанцията да достигне едновременно Земята, Марс, Луната и астероидния пояс. Вече е на път. Сега от вас се иска да се свържете с кораба.

Юрий се ококори.

— С „Освободител“? Защо?

— Ще са необходими петнайсет минути, за да може съобщението да стигне до всяка точка. Съмнявам се, че разполагате с толкова време.

— И трябва да го спечелим. — Алексей кимна и се ухили на Юрий. — Хайде, великане, можем да се справим. Кажи, че ще им дадеш каквото искат. Кажи им, че Бисиса е в тоалетната и просто трябва да почакат малко. Кажи им каквото и да е!

Юрий го изгледа навъсено. После затрака с пръсти по екрана.

— Ханс. Свържи ме с кораба. „Освободител“, тук „Уелс“…

За Мира петнайсетте минути, които последваха, бяха най-дългите в живота й.

 

 

— Говори Атина. Обръщам се към цялото човечество на Земята, Луната, Марс и отвъд. — Отброи точно пет секунди. — Сигурно ме помните. Аз съм, или бях, умът на щита. Работихме заедно по време на бурята. Крия се, откакто се върнах в Слънчевата система. Оказа се, че съм се появила в епоха на разделение, с много тайни помежду ни, между правителствата и гражданите, между отделни фракции на населението. Но сега е време да се сложи край на тези тайни. Нужно е всички заедно да вземем решение. Пригответе се за прехвърляне…

Боб Пакстън гледаше изумен информацията, която течеше през екрана.

— Божичко! Това електронно сираче ще разкрие всичко пред света! „Освободител“, К-бомбата, целия проклет цирк!

„Което ще е най-доброто за момента“, помисли с облекчение Бела.

— Почти няма надежда, че можем да спрем или отклоним К-бомбата — продължи натъжено Атина. — Опитахме с какво ли не, но не успяхме. Но ние смятаме, че като разговаряме с далечното минало на нашата Слънчева система, бихме могли да спасим нашето бъдеще. Още нищо не е сигурно. Може би ще успеем да спасим Земята. Ала с цената на жертви. Това решение не може да бъде взето от никого от нас — независимо от властта, с която разполага. Нито едно поколение в човешката история не се е изправяло досега пред подобен избор. Изводът се налага от само себе си — тази жертва трябва да е на всички ни. — Атина направи секундна пауза. — Жертвата е Марс.

 

 

Грендъл се озърташе с изцъклен поглед.

— Сигурно това е, на което му казват съзряване на расата, нали? Да се изправяш пред подобни решения.

Юрий крачеше прегърбен из стаята.

— Божичко, толкова се ядосах, като научих, че Първородните ще повредят ледените шапки с тяхната Слънчева буря. А сега това. Марс!

А Атина продължаваше:

— Всеки човек в Слънчевата система, съгласен да участва в обсъждането на решението, е добре дошъл. Говорете, както пожелаете. Блог, електронна поща, достатъчно е дори да кажете, каквото мислите, на глас. Някой ще ви чуе, а изкуствените интелекти ще съберат и резюмират мненията ви и ще ги предадат за окончателен анализ. Скоростта на светлината ще забавя обсъждането, но това е неизбежно. Няма да бъдат предприети никакви действия, докато не стигнете до консенсус…

Те всички бяха твърде изтощени, даде си сметка Мира. Всички с изключение на Юрий, който се подхранваше от гнева и възмущението си.

Ели скръсти ръце.

— О, успокой се, Юрий. Какво толкова, ако Марс премине в небитието? Не е ли очевидно? — Мира се опита да я улови за ръката, но тя не спираше. — Свят с няколко милиарда население, истинската люлка на човечеството, срещу… това. Една мъртва планета. Музей, потънал в прах. Нима може да става дума за избор?

Юрий втренчи поглед в нея.

— Колко си безсърдечна, божичко! Тази планета е човешка от онзи първи миг, в който древните хора са я видели в небето. А сега ние ще я разрушим — и ще довършим работата на Първородните? Ще ни смятат за престъпници — дотогава, докато човечеството съществува.

 

 

Боб Пакстън тракаше по клавишите.

— Опитваме се да го заглушим, но използват прекалено много линии.

— Така е, когато си имаш работа с мрежата — каза Каси Дъфлот и погледна Бела. — Как се чувстваш?

Бела помисли за миг, после каза:

— Облекчена. Край на тайните, край на лъжите. Каквото и да стане с нас, поне това бреме ми падна от гърба.

— Предполагаме — приключи Атина, — че дванайсет часа ще са достатъчни, но може да удължим този срок, ако бъде необходимо. След това отново ще говоря с вас.

Щом гласът изчезна, Пакстън се надигна, целият зачервен.

— Е, поне млъкна. Бъд Туук винаги е казвал, че от Атина може да се очаква какво ли не, дори когато командваше щита. Хайде на работа. — Показа на Бела последните снимки от повредените космоелеватори. — Прекъснали са нишките на всички.

— Жертви? Щети? — попита Бела и потърка уморено очи.

— Космоелеваторите, разбира се, са извадени от строя. Но горните им секции са отплавали в космоса и екипажите могат да бъдат прибрани по-късно. Долните няколко километра обаче ще изгорят в атмосферата. — На екрана се виждаха изображения на падащи гъвкави колони, дъжд от сребриста изолация. — Това ще струва милиарди — изръмжа Пакстън.

— Добре де — прекъсна го Бела. — Какво може да причини един космоелеватор на повърхността? Той е лек, не е като масивна постройка. По-голямата част от неговата маса, противотежестта, е в космоса. Така че жертвите…

— Може и да няма, ако извадим късмет — призна неохотно Пакстън. — Или ще са минимални.

— От Марс също не постъпват съобщения за човешки жертви — намеси се Каси.

Бела въздъхна облекчено.

— Май ще ни се размине.

Пакстън впи поглед в нея.

— Нима се опитваш да сравняваш нападенията? Госпожо председател, вие сте представител на законно избраните правителства на тази планета. „Освободител“ действа съобразно получените военновременни заповеди. Това е чист тероризъм. Трябва да отговорим. Предлагам „Освободител“ да издуха цялата тази ледена шапка от лицето на Марс и да се приключи с въпроса.

— Не — прекъсна го рязко Бела. — Помисли, Боб! Каква полза от ескалацията?

— Ще бъде отговор на атаките срещу елеваторите. И ще сложи край на това проклето изтичане на секретна информация.

Бела отново разтърка очи.

— Искрено се съмнявам, че ще се получи. Боб, не разбираш ли, всичко се променя. Ще ти отнеме известно време, за да свикнеш с това, но е самата истина. Прати сигнал до „Освободител“. Кажи им да не предприемат нищо до нови заповеди.

— Госпожо председател, с цялото ми уважение, нима смятате да позволите да ви налагат решения?

— През последните няколко минути научих повече, отколкото през месеците, откакто съм на този пост. Може би трябваше да действаме открито от самото начало.

— Така е — обади се Каси. — Може би това е белегът на една зряла култура — когато тайните излизат наяве и за нещата се говори открито.

— Боже Господи! — възкликна Пакстън. — Не мога да повярвам, че чувам подобни глупости. Госпожо председател… Бела… хората ще изпаднат в паника. Бунтове, грабежи. Ще видите. Госпожо Дъфлот, нали затова пазехме всичко в тайна? Защото хората няма да понесат истината!

Каси погледна екрана на стената.

— Струва ми се, че това не отговаря на истината, адмирале. Вече постъпват първите реакции…

 

 

Останали сами над марсианския полюс, Една и Джон слушаха смаяни провеждащата се в цялата система дискусия.

— Виж — възкликна Джон и посочи екрана. — Хората не само гласуват как да се постъпи с К-бомбата, но и провеждат мозъчен щурм за всякакви възможни решения. Ето ти нагледна полза от комуникацията и демокрацията. Страхувам се обаче, че други решения просто няма, поне за толкова кратко време.

— Някои от космическите смятат, че бомбата трябва да порази Земята — отбеляза Една. — Защото тя била миналото, а не бъдещето на човечеството. Да се отървем от стария свят.

Джон изсумтя.

— И с него от няколко милиарда души? Да не говорим за всички културни съкровища на човечеството. Струва ми се, че тези ще са малцинство сред космическите. Ето още една тема — за жизнеността на човечеството, в случай че Земята бъде изгубена. „Космическите колонии все още са твърде малобройни. Неголеми, разпръснати, силно уязвими… Може би поне за известно време все още ще ни е нужна Мама“.

— А виж това. — Една посочи дискусия, подхваната от група, която наричаше себе си Комитетът на патриотите. — Дават съвети на майка ми. — Тя зачете: — „Първородните доминират миналото и бъдещето, времето и пространството. Толкова са напреднали, че сравнени с тях…“ — Прелисти нататък. — Да, ето го. „Съществуването на Първородните е обосноваващото начало, около което трябва да бъде построено бъдещето на човечеството. И следователно ние трябва да приемем тяхната напредничава мъдрост“.

Джон направи кисела физиономия.

— Искат да кажат, че щом Първородните са решили да унищожат Земята, ние трябва да го приемем?

— Това е идеята. Защото те знаят какво правят.

— Не виждам как подобна идея би ме вдъхновила. Какво друго има?

 

 

В тишината на станция „Уелс“ Атина заговори отново:

— Време е.

Юрий завъртя очи из стаята.

— Тук ли си?

— Току-що прехвърлих нов аватар.

— Още не са минали дванайсет часа.

— Не е необходимо да чакаме повече. Вече имаме консенсус — не е всеобщ, но преобладаващ. Наистина съжалявам — добави безизразно Атина. — Предстои да извършим голямо и ужасяващо престъпление. Но това е отговорност, която трябва да понесем, човечеството и всички негови съюзници.

— Няма друг начин, Юрий — добави Мира. — И ти го знаеш…

— Аз пък няма да си тръгна оттук, каквото и да решите. — Юрий тропна с крак.

— Погледни тази дискусия. — Алексей чукна с пръст по екрана. — Ние сме по-малката сила. Положението е асиметрично. Следователно трябва да се подготвим за асиметрична борба, както е ставало винаги, когато по-малки сили са се изправяли срещу по-големи — още от времето на Александър Велики. Трябва да сме подготвени за жертви, за да можем да отвърнем на удара. Да сме готови да умрем…

— Бъдеще като раса на камикадзета — измърмори Грендъл. — Но ако онези марсианци в другата реалност не отговорят, може би ще сме лишени от каквото и да било бъдеще.

Мира погледна обобщените резултати от дискусиите, изобразени холографски във въздуха и на екраните върху масата. Съдържанието им беше сложно, а посланието еднозначно: „Направете го. Просто го направете“.

Ели се надигна.

— Мира. Помогни ми, моля те. Време е да разговаряме с майка ти.

Мира я последва към Изкопа.