Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Една одисея във времето (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Firstborn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2018)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018)

Издание:

Автор: Артър Кларк; Стивън Бакстър

Заглавие: Първородните

Преводач: Юлиян Стойнов

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-970-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4225

История

  1. — Добавяне

58: Раздялата

27 февруари 2072

Совалката бе кацнала на сива прашна равнина. Слънцето беше блед кръг, увиснал в оранжевото небе. Наближаваше пладне по тукашното време, в района на Ксанти Тера. Совалката имаше плоско тяло, а носът и кърмата бяха конусовидни. В момента беше изправена, готова да се стрелне към космоса. Оголеният й търбух бе обгорен от безбройните навлизания в атмосферата, боята около носа се бе олюпила. Наоколо сновяха всъдеходи, следите им се простираха чак до хоризонта. Големият хангар беше отворен, мъже, жени и роботи товареха сандъци и пакети.

Нямаше нищо особено в този кораб, помисли си Мира. Най-обикновена совалка, товарен кон за връзка на повърхността с орбитата, следващ рутинна програма.

Но това бе последният кораб, който щеше да напусне Марс.

Моментът беше исторически. По-голямата част от населението на Марс вече беше евакуирано заедно с всичко, което хората можеха да отнесат със себе си. Бяха прехвърлени и всички изкуствени интелекти, отговарящи за управлението и обслужването на станциите, всъдеходите и снаряжението, евакуирани съгласно законите, които ги определяха като личности. В някои случаи, когато това бе невъзможно, се прехвърляха техни копия. Но няма нищо, което да кара сърцето на човек да се свие повече, отколкото да гледа как се товари последният багаж на последния кораб, заобиколен от стъпки, които скоро ще изчезнат завинаги.

Което бе още една причина за наличието на множеството камери, летящи наоколо. За китайския представител, който наблюдаваше всичко това отстрани. За присъствието на Бела Фингал, сега вече бивш председател на Световния космически съвет, облечена в скафандър, с три номера по-голям, и заобиколена от рехава тълпа.

— Един час — обяви механичен глас в шлема на Мира и тя забеляза по едва доловимите реакции на останалите, че те също са получили предупреждението. Оставаше един час до окончателното напускане на Марс, преди да се случи неизбежното.

Мира тръгна към малката тълпа — в издутите си костюми хората приличаха на зелени снежни човеци.

— Жалко, че не можахме да осъществим последния старт от Порт Лоуел — каза Бела. Всъщност се намираха само на петдесет километра от Лоуел, на Ксанти Тера, залив в района на Ваститас Бореалис. — Щеше да е символично, ако последният старт е от мястото, където Боб Пакстън и екипажът му са стъпили на Марс.

— Бихме могли, ако в Лоуел радиацията не беше толкова силна — изръмжа троснато Юрий О’Рурк и махна на Ханс Крийчфилд, който гордо държеше някакъв поднос. — Госпожо председател. Ако обичате. — Поклони се церемониално. — Това е малък подбор от научни материали, събрани от нас през последните месеци. Ето, вижте. Проби от различни геологични слоеве, от южните плата до северните равнини и големите вулкани. Парчета ледена кора от полюсните шапки, лично аз ги ценя най-много. И — може би най-важното от всичко — образци от марсиански живот. Това са реликви от миналото, вижте, имаме дори вкаменелости от седиментното дъно на изсъхнало езеро и организми от наше време, както и трансгенни форми на живот, с които сме експериментирали.

— Марсианци, които стават за ядене — подметна подигравателно Грендъл Спет.

Бела Фингал беше дребна жена с уморено лице, някъде към шейсетте. Изглеждаше искрено трогната от жеста. Усмихна се зад лицевото стъкло на скафандъра.

— Благодаря.

— Съжалявам само, че не можем да ви предложим колба с вода от каналите — продължи язвително Юрий. — Или късче от триножник на марсианска бойна машина. А защо не и яйце, снесено от принцеса… не помня как се казваше. Имам предвид любимата на Джон Картър, героя на Едгар Райс Бъроуз. Ще ми се да можех да ви покажа и планера на Вернер фон Браун. Това, ако не знаете, е първият сериозен проект за пилотиран полет до Марс. Смятал е да кацне гладко на някой от полюсите. И ако това е миналото, съжалявам също и че няма да видите марсианското бъдеще. Развита човешка цивилизация, заемаща важно място в междупланетната икономика и политическата система…

Мира го докосна по ръката и той млъкна.

Бела се усмихна.

— Да. Но това е и краят на човешката история, нали? Краят на всички марсиански мечти. Ние няма забравим, Юрий. Мога да ви уверя, че изучаването на Марс ще продължи дори след като планетата изчезне. Ще продължаваме да събираме сведения за Марс и да се опитваме да го разберем. И в този последен момент искам да ви кажа защо смятам, че си заслужава — въпреки ужасната загуба.

И им съобщи, че са получени нови сведения от „Циклопите“.

 

 

Голямата обсерватория бе конструирана преди Слънчевата буря с цел да търси в небето други светове, подобни на Земята. След бурята и най-вече след завръщането на Атина нейните мощни фреснелови очи бяха обърнати настрани, да се взират в мрака между звездите.

— И навсякъде, накъдето поглеждаха астрономите, виждаха бежанци — каза Бела.

Циклопските телескопи бяха засекли инфрачервени следи от колонистки кораби, бавни тежки ковчези, като китайските кораби — цели цивилизации в полет. Имаше и грамадни, свръхлеки съдове с платна, широки стотици километри, носени от светлината на избухващите звезди. Бяха забелязали дори концентрирани лъчи от лазерни сигнализатори — предполагаше се, че са свързани с опити за телепортиране, отчаяни експерименти за изпращането на същината на човешкото същество под формата на радиосигнал.

Мира слушаше всичко това изумена и объркана. Беше като история в роман, едновременно занимателна и невероятна.

— Това е работа на Първородните. Те са навсякъде. И навсякъде правят това, което се опитаха да направят на нас. На нас и на марсианците, и на Процион. Да изкореняват живота. Но защо?

— Ако знаехме отговора — отвърна Бела, — ако можехме да разберем Първородните, сигурно щяхме да се справим и със заплахата, която представляват за нас. Но това е бъдещето, което ни очаква, колкото и далече да отлетим, докъдето и да се простира взорът ни. Затова стигнахме и до това положение, до този пуст бряг. — Бела подаде подноса на един от помощниците си и отстъпи назад. — А сега, нека тези от вас, които са готови да отпътуват, да се подредят зад мен.

По-голямата част от групата я последва, включително Ели фон Девендър, Грендъл Спет и Ханс Крийчфилд. Сред оставащите бяха Мира, Юрий и Пола Ъмфравил. Китайците също не помръднаха от местата си. Един от техните делегати се приближи до Бела и отново заяви, че възнамеряват да се погрижат за паметниците, построени в чест на падналите в деня на Слънчевата буря.

Бела бавно огледа оставащите.

— Разбрах, че разполагате със солидни припаси, които ще ви стигнат дотогава, докато…

— Да, госпожо председател — прекъсна я Юрий. — Погрижили сме се за всичко.

— Не разбирам обаче как ще се свързвате едни с други — например „Лоуел“ с полярната станция. Няма ли да изгубите комуникационните спътници, когато отделянето приключи?

— Прокарахме наземни линии — отвърна усмихнато Пола. — Всичко ще е наред.

— „Наред“? — Бела я погледна учудено. — Не бих използвала подобна дума. — И споходена от внезапен импулс, добави припряно: — Моля ви, елате с нас. Всички. Дори сега още не е късно да промените решението си. В совалката има достатъчно място. Дъщеря ми ни чака на орбита с „Освободител“, тя ще ви откара у дома.

— Благодарим ви — отвърна спокойно Юрий. — Но решението е взето. Някой трябва да остане. Да присъства на това, което ще се случи. Пък и това е нашият дом, госпожо председател.

— Майка ми е погребана тук — добави Пола Ъмфравил. — Не мога да я изоставя. — Усмивката й бе по-професионална от всякога.

— И аз изгубих майка си тук — присъедини се Мира. — Да си тръгна би означавало да я предам.

Бела се обърна към нея.

— Знаеш, че ще направим всичко възможно да установим контакт с Мир. Давам ти думата си и ще я удържа.

— Благодаря ви.

— Ще бъдеш откъсната от света, не разбираш ли? Искаш ли да предам нещо на някого?

— Не. Благодаря ви, госпожо председател. — В месеците след сблъсъка с К-бомбата Мира се бе опитвала да се свърже с Чарли и Юджийн. Нямаше отговор. Тя разбираше, че те отдавна са се откъснали от нейната лична вселена. Беше се погрижила да уреди всички други въпроси. Вече нищо не я свързваше с останалия свят.

— Госпожо председател, с цялото ми уважение към вас, трябва да потеглите незабавно. — Юрий поглеждаше нервно хронометъра на скафандъра.

Около совалката настъпи суматоха, вдигаха се стълби и се затваряха люкове. Мира се включи в последните прегръдки — с Ели, Грендъл и Ханс, с китайците, дори с Бела Фингал. Но скафандрите бяха твърде обемисти, неудобни и не даваха никаква възможност за човешки контакт.

Бела бе последната, която застана под стълбичката на совалката. Огледа се и каза тихо:

— Това е краят на Марс. Ужасно престъпление бе извършено тук и ние, хората, станахме негови съучастници. Бреме, което ще носим не само ние, но и нашите деца. Не вярвам обаче някога да го забравим. Човечеството трябва да извлече поука от случилото се. Да помним, че сме изгубили Марс с обич, не със срам. — Погледна червения пясък в краката си. — Е, това е всичко.

След което забързано се качи по стълбичката, която бавно се повдигна и се прибра в търбуха на совалката.

 

 

Мира, Пола и Юрий забързаха към всъдехода, качиха се и се отдалечиха на километър от стартовата площадка. Там слязоха.

Застанаха един до друг, Мира между Юрий и Пола, уловени за ръце. Бяха заобиколени от роботи-камери, които ги следваха навсякъде.

Настъпи моментът за изстрелване. Совалката се издигна безшумно и с лекота нагоре. Прахолякът, вдигнат от този последен старт, бързо се слегна, а совалката се смали в оранжевокафявото небе, превърна се в белезникава перла, оставяща почти невидима димна следа.

— Е, това беше — рече Пола. — Колко още остава до светлинното шоу?

Юрий понечи да си погледне часовника, но се отказа.

— Не много. Искате ли да се приберем във всъдехода и да смъкнем тези скафандри?

Никой не искаше. Кой знае защо, им се струваше, че ще е по-добре да останат отвън, на марсианска земя, под злокобното потъмняващо небе.

Мира се огледа. Равна пустиня, гарнирана с едва забележими планини в далечината. Но в една дълбока канавка недалеч от тях се виждаше мъхоподобно растение, зелено. Живот, върнал се на Марс със Слънчевата буря и опазен грижливо от човешка ръка. Тя стисна ръцете на двамата си спътници.

— Мечта на милион години — да сме тук и да присъстваме на това събитие — каза им.

— Да, така е… — тихо се съгласи Юрий.

След което светлината угасна, просто така, а небето потъмня, сякаш някой бе завъртял ключа. Слънцето се отдалечи с невероятна скорост, засмука светлината със себе си. Небето стана тъмнокафяво, после антрацитно и накрая непрогледно черно.

 

 

Мира стоеше в мрака, притисната в Юрий и Пола. Чуваше тракането на обърканите роботи-камери. Всичко бе отнело само няколко секунди.

— Надявам се камерите да са го записали — прошепна Юрий.

— Прилича на пълно затъмнение — рече Пола. — Веднъж на Земята ходих да гледам едно такова. Беше доста вълнуващо и странно…

Мира също бе развълнувана и смутена от това невероятно космическо събитие. „Странни светлини в небето“. Но изправена тук, в мрака, тя за първи път долови надигащия се в нея страх, когато си припомни, че вече никога, съвсем никога, Слънцето няма да грейне над Марс.

— Ето, че сме сами в тази вселена — въздъхна Юрий. — Ние и Марс.

Земята под краката им се разтресе едва доловимо.

— Трус — каза Пола. — Току-що изгубихме слънчевото притегляне. Ще премине.

Фаровете на всъдехода премигнаха няколко пъти, после засияха с постоянна светлина, очертаха ярък кръг и сянката на Мира се простря надалече пред нея.

Във въздуха пред тях се виждаше овал. Приличаше на огледало, със сложни и разкривени отражения — светлините от фаровете на всъдехода. Мира пристъпи напред и видя как собственото й отражение се приближава.

Увисналият във въздуха предмет бе с диаметър не повече от метър.

Беше Око.

— Мамка ти! — викна Юрий, приклекна, загреба шепа пясък и я хвърли към Окото. Шепотът на песъчинките по огледалната повърхност бе едва доловим в разредената атмосфера.

Почвата под краката им продължаваше да се тресе.

И тогава пред лицето на Мира премина мъничка бяла точка, падна в краката й и се стопи. Снежинка.