Артър Кларк, Стивън Бакстър
Първородните (6)

6: Мира

Мира и Бисиса седяха до изпъкналия прозорец и посръбваха леден чай. Беше ранна утрин и косата светлина очертаваше бръчките върху лицето на Мира.

— Какво си се втренчила в мен… — промърмори тя.

— Прощавай, миличка. Но можеш ли да ме виниш? За мен ти си остаряла с деветнайсет години само за седмица.

— Е, поне съм по-млада от теб. — Мира говореше малко троснато и това бе съвсем оправдано.

Беше облякла широка удобна блуза и панталони от някакъв интелигентен материал, който, изглежда, охлаждаше тялото. Косата й бе сресана назад — стил, който се струваше малко демоде на Бисиса, но пък отиваше на изпъкналите скули и финото чело на дъщеря й. Не носеше халка. Движенията й бяха леки, добре премерени и тя рядко поглеждаше майка си.

Не изглеждаше щастлива. По-скоро неспокойна и разтревожена.

Бисиса не знаеше какво я измъчва.

— Трябваше аз да съм тук на посещение при теб — подхвърли тя.

— Да, но не си.

— Виж, дори не зная дали…

— Знаеш, че се омъжих за Юджийн, но се разделихме малко след като те приспаха. — Юджийн Менгълс, вундеркинд и почти аутист, който след успешните научни открития по време на Слънчевата буря се бе превърнал в герой и спасител на света. — Всички се женеха млади в онези дни — продължи Мира. Годините след Слънчевата буря бяха време на бърз растеж на населението. — Разделихме се след пет години.

— Съжалявам. Не се ли появи някой друг?

— Нищо сериозно.

— И къде работиш сега?

— Преди десет години се върнах в Лондон. Настаних се в нашия стар апартамент в Челси.

— Под скелето на Купола.

— Каквото е останало от него. Руините се оказаха чудесна инвестиция. Снобите са луди да живеят там. Предполагам, че сега сме богати, мамо. Когато закъсам за пари, продавам част от имуществото — цените се покачват главоломно.

— Значи отново си в града. С какво се занимаваш?

— Работя в социалната служба. Специализирах ПТС.

— Посттравматичен стрес значи.

— Работя най-вече с хора от твоето поколение, мамо. Мисля, че ще отнесат този стрес с тях в гроба.

— Но поне спасиха света — отвърна тихо Бисиса.

— Така е.

— Никога не съм си те представяла като социален работник. Винаги си искала да станеш астронавт!

Мира се нацупи, сякаш й бяха напомнили за някоя срамна постъпка.

— Надживях това, когато разбрах какво става в действителност.

И несъзнателно докосна татуировката на бузата си. Всъщност не беше татуировка, а идентификация, задължителен регистрационен знак, въведен няколко години след като Бисиса се бе подложила на хибернация. В никакъв случай не беше симптом на едно свободно и проспериращо общество.

— Юджийн не работеше ли в Системата за контрол на времето?

— Да, точно така. Но скоро след това се прехвърли в оръжейния сектор. Промяната на времето като инструмент за политически контрол. Никога не е била използвана, но съществува. Имахме продължителни спорове за морала на това, с което се занимава. Не изгубих нито един, но и не спечелих нито един. Юджийн просто отказваше да ме разбере.

Бисиса въздъхна.

— Да, помня. Точно така правеше.

— В края на краищата се оказа, че работата му е по-важна от мен.

Бисиса бе искрено натъжена от разочарованието, което видя на лицето на дъщеря си. От нейна гледна точка тя все още бе обещаваща двайсет и една годишна девойка.

Погледна през прозореца. Нещо се движеше в каньона. Този път бяха камили.

— Не всичко в този нов свят ми се струва чак толкова лошо — промърмори тя в опит да разведри обстановката. — Ето например, харесва ми да гледам как из Северна Америка се разхождат камили и слонове — макар че не съм сигурна защо трябва да са тук.

— Намираме се в средата на „Джеферсън“ — припомни й Мира.

— На името на президента Джеферсън?

— Научих доста за американските президенти, когато живеех със семейството на Юджийн в Масачузетс — отвърна малко навъсено Мира. Възстановяването на дивата флора и фауна на изпепеления свят бе напълно обяснима обществена тенденция, появила се след Слънчевата буря. — Мисля, че Линда имаше голяма роля в изработването на глобалната програма. Тя ми писа за това.

— Братовчедка ми Линда?

— Сега е госпожа Линда. — Като студентка по биотехнология Линда бе делила един апартамент с Бисиса и Мира във времето преди Слънчевата буря. — Проблемът е, че далеч преди да се появи Колумб, първите пришълци от каменната ера са изтребили едрите бозайници по тези места. В наследство сме получили екосистема, изградена върху празнини, които еволюцията не е запълнила с нищо. Като концерт, в който липсват част от партиите, мисля, че така го нарича Торо. Линда обича да го цитира. Когато испанците докарали коне, популацията им направо експлодирала. Защо? Защото съвременните коне са се появили именно тук…

В новия парк „Джеферсън“ се опитваха да реконструират екосистемата, съществувала тук преди края на последната ледникова епоха, като внасяха екземпляри, максимално наподобяващи изчезналите в онези времена.

Бисиса кимна.

— Африкански и азиатски слонове в замяна на мамутите и мастодонтите.

— Камили вместо изчезналите камелиди. Разнообразни породи коне. Дори зебри, струва ми се. Както и носорози, тревопасни със сходна маса и хранителен режим.

— И лъвове за върха на пирамидата, предполагам.

— Да. Отвъд океана има и други паркове. В Британия половината Шотландия е естествена дъбова гора.

Бисиса се загледа към високомерните камили.

— Предполагам, че има благотворен ефект. Всички тези дейности след катастрофата. Оздравителен. Събудих се, за да установя, че след толкова много години все още живея в свят, който се бори с последствията от Слънчевата буря.

— Така е — съгласи се Мира и се навъси. — И не всяко решение е правилно като това да се построи Плеистоценов парк. Мамо, хората знаят истината за бурята. В началото се пазеше в тайна. Дори названието Първородни бе скрито от обществеността. Нямаше и намек, че бурята е преднамерен акт. Предизвикана от сблъсъка на планета с размерите на Юпитер със Слънцето. Но скоро истината излезе наяве. В началото бяха само слухове. Скоро обаче те се превърнаха в неудържима река от информация — когато поколението, което бе воювало с бурята, трябваше да се пенсионира и вече нямаше какво да губи.

— Изненадана съм, че са успели да запазят толкова дълго всичко това в тайна.

— Дори сега има много хора, които не вярват, че е станало така. Хората са уплашени, мамо. Негодници в правителството и индустрията разчитат на този страх. Те милитаризираха Земята, дори цялата Слънчева система. Наричат го Война с небето.

Бисиса изсумтя недоволно.

— Това е смешно. Как може да се воюва с абстракция?

— Предполагам, че точно това им е целта. Тези, които контролират небето, притежават огромна власт. Защо според теб продължават да държат Талес на Луната?

— Аха. Защото никой не може да го прехвърли тук. Ти затова ли напусна?

— Мамо, те прахосват трилиони. И най-лошото е, че не провеждат никакви сериозни изследвания за това, което знаем за технологията на Първородните. Очите например. Управлението на пространство-времето, създаването на джобни вселени. Неща, които действително могат да ни бъдат от полза, ако отново изникне заплаха.

— Всъщност са те изгонили, така ли?

— Да. За мен беше забавно, мамо. Трябваше да отида на Луната! Но не можех да преглътна лъжите им. Има много хора на планетата и извън нея, които разсъждават като мен.

— Извън нея?

— Мамо, след Слънчевата буря съществува цяло едно поколение, родено на други светове. Наричат се космически. — Тя погледна майка си, сетне отмести очи. — Тъкмо един от тях се свърза с мен. И ме помоли да дойда да те взема.

— Защо?

— Нещо се задава.

Простички думи, от които по гърба на Бисиса пробягаха тръпки.

Движеща се светлина привлече вниманието й. Тя вдигна очи и зърна ярък спътник да пресича небето.

— Мира — какво е това? Изглежда ми старовремско сред всички тези космически огледала.

— Това е „Аполо 9“, мамо. Всъщност реконструкция. Изстреляна е на днешния ден преди сто години. Правителството реши да повтори класическите полети. В памет на епохата преди Слънчевата буря.

Паметници и реконструкции. Човечество, вкопчено в собственото си минало. Изглежда, наистина целият свят все още беше в шок.

— Хубаво де. Какво искате от мен?

— Ако се чувстваш добре, да си събираш багажа. Тръгваме.

— Къде?

Мира се засмя, но малко пресилено.

— Просто напускаме Земята…