Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Една одисея във времето (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Firstborn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2018)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018)

Издание:

Автор: Артър Кларк; Стивън Бакстър

Заглавие: Първородните

Преводач: Юлиян Стойнов

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-970-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4225

История

  1. — Добавяне

46: А-линията

Юни 2070

— Мамо, откакто минахме през А-линията, вече не сме сами край бомбата. Сега вече това чудо е придружено от цяла армада, като в празничния ден на флота, всички астероидни миньори и обитатели на станции се подават, за да надзърнат към чудовището, докато минава покрай тях. За нас, разбира се, всичко това е малко странно. След четиринайсет месеца, прекарани в самота, да сме сред толкова голяма тълпа. Но те не знаят, че сме тук. „Освободител“ остава скрит зад невидимата си мантия, а наблизо има няколко военни кораба, които се стараят да държат зяпачите на необходимата дистанция и координират последната атака срещу бом…

— Бела — прекъсна я тихо Талес.

— Пауза. — Главата на Една замръзна неподвижно, миниатюрен холографски образ, увиснал над бюрото на Бела. — Талес, не може ли да почака?

— Каси Дъфлот е тук.

— О, по дяволите! — Жената на мъртвия космически герой и вече професионален трън в задника.

— Помоли ме да ти съобщя веднага.

— Естествено.

Съобщението от Една продължаваше да пристига. Бела беше не само политик, но и майка. И тя имаше свои права.

— Помоли я да почака.

— Разбира се, Бела.

— И, Талес, докато чака, не й позволявай да изпраща поща, да записва коментари, да се рови, анализира и общува в мрежата. Поднеси й кафе и й отвлечи вниманието с нещо.

— Разбрано, Бела. Всъщност…

— Да?

— Остава малко повече от час до главния удар. До Големия шамар. Или, по-точно, докато докладът стигне до нас.

Не беше необходимо да й го напомня. Големият шамар, последната надежда на човечеството срещу К-бомбата и вероятно краят на живота на дъщеря й.

— Да, Талес, зная. Продължи.

Застиналото изображение на Една се раздвижи.

 

 

След като бе прекарал двайсет и четири минути в полет през Слънчевата система, гласът на Една зазвуча отново в кабинета на Бела в Маунт Уедър. Талес своевременно показваше изображения, съответстващи на думите й, снимки, направени от различни кораби и наблюдателни сонди.

Ето я К-бомбата, призрачна капка от размазана слънчева светлина, увиснала над бюрото на Бела. Тъкмо в този момент прекосяваше астероидния пояс — наречен от флотата А-линия — и тя виждаше блещукащите в далечината скални късове, увеличени и осветени заради нея. Имаше нещо зловещо и заплашително в тази картина — шест години от деня, в който бяха засекли този чуждоземен обект край луните на Сатурн, а ето че вече беше сред астероидите, почти в задния двор на човечеството. К-бомбата бе тук, в човешкия космос. И точно след шест месеца — по Коледа на 2070-а — К-бомбата щеше да се срещне със Земята.

Но прекосяването на астероидния пояс даваше на човечеството още една възможност.

Една говореше за досегашните неуспешни опити. Талес показваше картини от ядрени атаки, срещнали непробиваемата обшивка на бомбата, за кораби, пилотирани или автоматични, снабдени с енергийни оръжия, лъчеви заряди и лазери, дори цели реки от камъни, изстреляни от един астероид, на който имаше ускорител, използван като електромагнитен катапулт.

— Все едно да хвърляш грах по слон — бе коментарът на Една. — Всъщност не е точно така. Всеки път, когато ударим това нещо, то губи по малко от своята маса-енергия, в пропорция равна на това, с което се сблъсква. Съвсем микроскопична хапка, но поне не е нищо. Лайла Нийл разработи точен модел на този процес, професор Карел ще те запознае с него. Едно от следствията от Големия шамар, на което се надяваме, в случай че не успеем да изтръгнем това нещо от релсите, е да докажем правилността на този модел. Но както и да е, скоро предстои да разберем. Що се отнася до „гюлето“, засега влекачът си върши работата добре. Всички системи са в оптимален режим и отклонението на „гюлето“ съответства на прогнозираното… — С тих, професионален глас Една довърши доклада за режима на готовност на оръжието.

След като приключи, тя се усмихна. Изглеждаше изненадващо млада.

— Аз съм добре, естествено. Е, след близо година в тази кутия ми се ще да подишам малко свеж въздух. А пък ако искаш да дадеш кратко определение на „идиот“, използвай „Джон Метернес“. Добре че поне още не сме си прегризали гърлата. „Освободител“ се справя добре, като се има предвид, че това е първият му полет. Мамо, струва ми се, че уцелихме с тази технология. Не че ще е голямо успокоение, ако не успеем да отклоним К-бомбата, защото тогава вече здравата ще сме го загазили… Другите членове на екипажа се справят отлично. Предполагам, че това е един вид изпитателен полет за флота. В момента чакаме началото на представлението и май долу тече някаква църковна церемония по открита линия. За онези, които биха искали да кажат последните си молитви до Дева Мария от Лорето, покровителката на авиаторите. Космическите също ни съдействат, главно чрез организиране на предпазни кордони и с други мерки. Ясно е обаче, че главната роля се пада на нас… Шейсет минути до началото, мамо. Ще ти се обадя веднага след Шамара. Обичам те. Край на връзката.

Бела разполагаше с време за съвсем кратък отговор, който щеше да стигне до Една само минути преди удара.

— И аз те обичам — успя да промълви. — Зная, че ще изпълниш дълга си, както си правила винаги. — Осъзнаваше с ужас, че това може да са последните думи, които Една ще чуе, и че през следващия час може да изгуби дъщеря си, както нещастната разгневена Каси Дъфлот бе изгубила съпруга си. Но не знаеше какво друго да добави. — Край на връзката. Талес, затвори линията.

Холографският дисплей изчезна, остана само голото бюро и хронометърът, отброяващ времето до Големия шамар и още по-важния момент, в който новината щеше да стигне до Земята.

Бела тръсна глава и нареди:

— Пускай Каси.

 

 

Може би подсъзнателно, но Бела бе очаквала, че Каси Дъфлот ще се появи в черно, както последния път, когато се бе срещнала с нея, при връчването на медала „Туук“ — все още скърбяща вдовица след толкова много време. Но Каси носеше костюм в ярколилав цвят, едновременно атрактивен и практичен. Очевидно нямаше никакво намерение да тъне в мъката си, както при предишното посещение. Не биваше в никакъв случай да я подценява.

— Благодаря, че ме приехте. — Каси й подаде ръка.

— Всъщност май нямах друг избор — отвърна Бела. — От последната ни среща насам вдигнахте доста голяма шумотевица.

Каси се засмя хладно, като обигран политик.

— Не съм искала да вдигам „шумотевица“, нито да създавам неприятности на никого. Аз съм просто вдовица на космически инженер, която започна да задава въпроси за това как и защо е умрял мъжът й.

— И все още не сте получили задоволителни отговори, така ли? Кафе?

Бела отиде до машината. Използва паузата, за да прецени опонентката си, да я сравни с това, което знаеше преди за Каси Дъфлот.

Каси беше млада жена, а също млада майка и вдовица — това я правеше симпатична в очите на публиката. Но Каси също така работеше в отдела за връзки с обществеността на корпорация „Туле“, една от мощните световни агенции за съхраняване на екологичното равновесие, специализирана във възстановяване на канадската Арктика до нивото отпреди Слънчевата буря. Не само това, нейната свекърва, Филипа, която се движеше във влиятелни лондонски кръгове още преди бурята, бе запазила всичките си връзки. Каси знаеше как да използва медиите.

Каси Дъфлот изглеждаше силна жена. Нито следа от нервност, омраза или огорчение. Не търсеше възмездие за смъртта на съпруга си и за разрушения си живот. Целта й бе по-дълбока и всеобхватна. Истината може би. Но това я правеше още по-опасна.

Бела й подаде кафето, седна и каза:

— Въпроси без отговори.

— Вижте, председател Фингал…

— Няма нужда от официалности.

Каси заяви, че била в течение на част от работата на съпруга си през последните години. Космически инженер, работещ в секретна програма; знаела и мястото, където е назначен.

— И това е всичко — заключи тя. — Всъщност, докато Джеймс беше жив, повече не ме интересуваше. Приемах необходимостта да се пази тайна. Ние сме във война, а във военно време трябва да си държиш езика зад зъбите. Но след като той загина, след погребението и всички церемонии — вие бяхте така мила да ни посетите…

Бела кимна.

— Започнахте да задавате въпроси.

— Не искам много — побърза да отвърне Каси. Въртеше замислено брачната си халка. — Не бих искала да заплашвам никого, най-малко приятелите на Джеймс. Исках само да узная малко повече за това как точно е умрял, защото един ден децата ще започнат да ме разпитват… нали разбирате?

— И аз съм майка. Дори съм баба. Да, разбирам ви.

Изглежда, във флота се бяха отнесли с пренебрежителна надменност към въпроси, които са колкото справедливи, толкова и невинни.

— Те просто вдигнаха пред мен стена.

Подобно поведение логично бе разгневило Каси. И след като се посъветвала с майка си, тя бе започнала собствено разследване.

Което включваше и поведението на Талес.

— И понеже Талес съществува и шепне в ухото на всеки на планетата отговора на зададения му въпрос, хората вярват, че живеят в свободно и открито общество. Но на практика Талес е също толкова инструмент за правителствен контрол, колкото всяко друго подобно средство. Не е ли така?

— Продължавай.

— Накрая открих, че може да се получи информация както от отговорите, така и от мълчанието на един ИИ. — Тя, изглежда, бе станала нещо като самоук експерт по анализ на ИИ, травматизиран от заповедта да лъже. Извади от чантата си сгъваемо екранче и го разгъна върху бюрото. На екрана се появи схема на мрежата, изобразена със златни нишки, със секции, оградени с червени черти.

— Не можеш да изровиш част от паметта на един ИИ, без да оставиш дупка. Всичко е взаимносвързано.

Бела я прекъсна:

— Достатъчно. Виж, Каси. И други преди теб са задавали същите въпроси. Разликата е, че ти просто си разполагала с повече възможности.

— И къде са тези други? Затворени някъде?

Всъщност това беше самата истина, поне за някои от тях, в специален интернат в Море на Москва, на обратната страна на Луната.

— Не всички.

Каси сгъна екрана и се надигна, лицето й бе изопнато.

— Няма да ме уплашите — заяви тя тихо.

— Убедена съм, че е така. Но, Каси… седни, ако обичаш. Този кабинет е оборудван с всякакви машинки, готови да реагират при намек за заплаха срещу мен. Не са достатъчно умни, за да разчитат винаги правилно езика на тялото.

Каси се подчини, но не сваляше втренчен поглед от лицето на Бела.

— Космически оръжейни системи — каза сухо. — Върху това работеше мъжът ми, нали?

После заговори за намеци, откъслечни думи, улики, събрани от привърженици на Теорията за конспирацията, за ловци на феномени, страдащи от различни степени на мнителност и параноя. За хора, видели димните дири от дюзите на кораб, прекосяващ небето с невероятна скорост. „Освободител“, разбира се. Бяха видели и друг един съд, бавен, тромав и масивен, който се движел из астероидния пояс, като оставял същата диря. Това със сигурност беше влекачът, подготвящ терена за Големия шамар. И всички тези кораби били прикрити… но пък стелт-щитовете не са съвършени.

— И какво според теб значи всичко това? — попита Бела.

— Че нещо се задава — отвърна Каси. — Може би втора Слънчева буря. И че правителствата се готвят да избягат, заедно със семействата си, на борда на ново поколение свръхбързи кораби. Това е всеобщо мнение, всеобщо подозрение, бих казала.

Бела я изгледа потресена.

— Хората наистина ли имат толкова лошо мнение за правителствата, че могат да вярват в подобни неща?

— Но те не знаят нищо. Бела, тъкмо в това е проблемът. Живеем в епохата след Слънчевата буря. Може би е разумно да си параноичен. — Каси прибра екрана. — Бела, тръгнах по този път не заради мъжа ми или заради самата мен, а в името на моите деца. Мисля, че вие криете нещо — нещо чудовищно, което е в състояние да промени бъдещето ни. А те имат право да знаят за него. Вие нямате право да го пазите в тайна от тях.

Време беше Бела да реши какво да прави с тази жена. Всъщност Каси не беше престъпничка. По-скоро бе човек, който Бела бе призвана да защитава.

— Виж, Каси — почна тя. — Събрала си отделни късчета от пъзела. Но си ги сглобила в погрешна картина. Не бих искала да ти се случи нищо лошо, но от друга страна не искам и ти да направиш нещо, което не е редно. А като разпространяваш подобни теории, можеш да навредиш сериозно. Ето защо мисля да ти се доверя — не само лично, а да ти доверя и тайните на Съвета. И когато узнаеш това, което зная аз, можеш сама да решиш как да постъпиш с информацията. Съгласна ли си?

Каси се замисли.

— Да, Бела, това е напълно справедливо. — Изглеждаше нетърпелива и развълнувана. И малко уплашена.

Бела погледна часовника на стената. Трийсет минути до доклада за това как е протекъл експериментът с Големия шамар. Точно в момента на двайсет и осем светлинни минути оттук се разиграваше ужасяваща драма.

Тя прогони тази мисъл.

— Да започнем с „Освободител“ — рече. — Дело на покойния ти съпруг. Талес, ако обичаш, подай картина.

Разговаряха за „Освободител“. И за К-бомбата, която той следваше от месеци.

А след това Бела показа на Каси последната надежда на Боб Пакстън.

 

 

— Това е най-обикновен астероид, който се носи из пояса — обясни й. — Има си номер в нашите каталози и този, който пръв е кацнал с изследователска сонда на повърхността, вероятно го е нарекъл по някакъв начин. Ние го наричаме просто „гюлето“. А това пък е корабът, чиято диря са забелязали вашите фанатични привърженици на теориите за конспирация.

— Нека не ги наричаме така — промърмори недоволно Каси и се наведе напред, за да погледне отблизо. — Астероид като астероид. Скала със сребърна мрежа около нея.

Всъщност горе-долу това представляваше влекачът — малък астероид, много по-дребен от летящата планина, наречена „гюлето“. Скалата бе облечена в мрежа от сребристи нанотръбички, към чиято повърхност бе прикрепен антиматериен двигател.

— Използвахме един от експерименталните двигатели от корабостроителницата на Троянската база. Не е преминал всички изпитания, но става за тази работа.

Каси най-сетне започна да схваща.

— Използвате го, за да насочва големия астероид, „гюлето“.

— Да — с гравитация. Оказа се невероятно трудно да отклониш един астероид…

Промяната в орбитата на астероидите бе проблем, с който учените се занимаваха вече повече от век, тъй като отдавна се знаеше, че съществуват астероиди, които пресичат пътя на Земята и статистически е възможно да се сблъскат с планетата.

Да се разруши космическо тяло с подобни размери не беше никак лесна работа. Много по-лесно би било да се отклони от следвания маршрут, като се използва например ядрено оръжие. Или ако се прикрепи към него двигател, който да го тласка. А също и светлинно платно, а може би даже беше достатъчно да се боядиса в сребристо или да се опакова във фолио и тогава натискът на слънчевата светлина щеше да свърши работа. Подобни методи биха могли да предизвикат съвсем минимално ускорение, но ако бъдат приложени навреме, би трябвало да окажат нужното влияние. Но в процеса на постепенно колонизиране на астероидния пояс всички тези методи бяха изпробвани и всичките се бяха провалили — в една или друга степен. Проблемът бе в това, че много от по-големите астероиди не бяха солидни тела, а купчини от по-малки отломъци, стегнати в хлабава гравитационна примка — освен това притежаваха и собствено въртене. Опитай се да ги тласнеш или да ги взривиш и те ще се разпаднат в дъжд от по-дребни тела, смъртоносно опасни и трудни за контролиране.

Поради което бе възникнала и идеята за гравитационния влекач. Разполагаме малък астероид до големия. После го тласкаме лекичко встрани. И тогава гравитационното му поле повлича след себе си големия батко.

— Идеята, предполагам, ти е ясна — рече Бела. — Достатъчно е да упражняваш постоянен натиск върху малкия астероид, за да избягва гравитационното поле на големия и същевременно да остава свързан с него, както подобава на всеки истински влекач. И целта постепенно ще се отмести от следвания път. Единственият рисков момент е да се ориентират отходните газове на двигателя така, че да не попадат върху повърхността на астероида.

Каси кимна малко нетърпеливо.

— Разбрах всичко. Значи вие променихте орбитата на тази скала, на „гюлето“…

— Така, че да се сблъска с К-бомбата. Бомбата и „гюлето“ следват коренно различни траектории, ударът ще е бърз, придружен с отделяне на огромно количество енергия.

— Кога ще стане това?

— Всъщност — произнесе тихо Талес, — то вече е станало, преди половин час. Две минути до пристигането на доклада, Бела.

Изображенията на влекача и „гюлето“ изчезнаха от екрана и се смениха с образа на К-бомбата, тази зловеща сфера, видима само чрез отразената звездна светлина, носеща се сред облак от кадифе над бюрото на Бела. Зад нея едва се различаваше миниатюрният космически кораб.

Каси веднага осъзна какво вижда. Нужни й бяха няколко секунди, за да се съвземе от изненадата.

— Това ще се случи сега — произнесе тя с изцъклени очи. — Сблъсъкът. Дъщеря ти е там, в онзи невидим боен кораб, за да наблюдава отблизо. И ти ме покани в момент като този?

Гласът на Бела беше малко напрегнат.

— Ще ти призная, че се нуждаех от нещо, с което да занимавам ума си. Пък и исках да видя каква ще е твоята реакция.

— Трийсет секунди, Бела.

— Благодаря, Талес. Виждаш ли, Каси…

— Не. Не казвай нищо повече. — Каси се наведе импулсивно напред и улови Бела за ръката. На свой ред Бела я стисна развълнувано.

На екрана бомбата и нейният ескорт висяха мълчаливо в космоса, като украшения.

Нещо се появи в левия край. Размазано петно, сиво-бяла резка, твърде бърза, за да могат да се различат подробности. Ударът предизвика ярък блясък, който изпълни виртуалния къс космос със светлина.

След това проекцията изпращя и се стопи.

 

 

Бюрото на Бела бълваше разгъващи се текстови доклади и бърборещи глави, всички докладващи за различни аспекти на сблъсъка. Имаше обаждания от Земята и колониите на космическите: настояваха да узнаят какво се е случило в астероидния пояс — експлозията бе достатъчно ярка, за да се наблюдава с просто око в нощното небе над Земята, както и навсякъде из Слънчевата система.

Бела посочи с пръст две от главите — на Една и след това на Боб Пакстън.

— … само да повторя, мамо, корабът е невредим, намирахме се на достатъчно разстояние, за да избегнем ударите на отломките. Невероятна гледка, нажежени до бяло скали, които хвърчат по права линия във всички посоки! Събрахме отлична информация. Изглежда, прогнозите на Лайла относно предполагаемата загуба на маса-енергия от К-бомбата ще бъдат потвърдени. Но…

Бела превключи на Боб Пакстън, лицето му изплува пред нея — зачервено и гневно:

— … Госпожо председател, дори не одраскахме проклетото нещо. О, да, източихме му малко маса-енергия, но крайно недостатъчно, за да променим равновесието на силите, когато стигне до Земята. А че ще стигне вече няма никакво съмнение. Не се е отклонило и на един милиметър от следвания курс. Това нещо преобръща с главата наопаки всичките ни представи за инерция и ускорение. И… ето, пристигат. Получихме резултатите от някои екстраполации на това какво може да се случи със Земята, ако бъде ударена от К-бомбата, направени въз основа на сблъсъка между нея и астероида, с който се опитахме да я замерим. Хъм. Бомбата не разполага с безкрайни ресурси. Но е силничка. Достатъчно силна да разруши Марс. Не и Земята, но ще изрови кратер, какъвто планетата не би успяла да понесе, без да се разпадне. Кратер с дълбочина колкото земния радиус. — Той продължаваше да чете. — Това ще е най-разрушителното явление от времето, когато къс от Земята се е отделил, за да оформи Луната… — Боб Пакстън извъртя бавно глава и втренчи поглед в камерата. — Май това е краят, госпожо председател. Направихме, каквото ни беше по силите.

 

 

— Е, чу всичко, Каси — въздъхна Бела. — Вече си в течение на нещата. Не само чу, но и видя.

Каси я гледаше замислено.

— Радвам се, че с дъщеря ти всичко е наред.

— Благодаря. Но ударът се провали. — Тя разпери ръце. — Какво според теб трябва да направя сега?

Каси поклати глава.

— Всички са видели сблъсъка, на Земята и в космоса. И знаят, че се е случило нещо. Въпросът е какво ще им кажете?

— Истината? Че краят на света ще дойде на Коледа? — Тя се засмя, без сама да знае защо. — Боб Пакстън ще попита: „Ами паниката?“

— Хората и преди са се изправяли пред подобни заплахи — припомни й Каси. — И досега са оцелявали.

— Каси, масовата истерия е добре познат феномен. Документиран е още през Средновековието като сериозна социална травма и липса на доверие в управлението. Част от работата ми е да се погрижа това да не се случи. А ти вече се опита да ми докажеш, че не може да се има доверие на управленческите структури, за които работя.

— Съгласна. Ти по-добре си познаваш задълженията. Но хората трябва да се подготвят за това. Семействата… Те трябва да знаят.

Разбира се, това бе самата истина. Загледана в лицето на тази жена, чиито деца също бяха под заплаха, Бела си помисли, че вероятно ще е добре да я задържи до себе си през следващите седмици. Глас на разума, след всеобщия хленч и гняв.

Като стана дума за хленчене, някой тъкмо в момента мърмореше. Тя погледна надолу, видя зачервеното лице на Боб Пакстън, който се напъваше да й привлече вниманието, и неохотно увеличи звука.

— Остава ни само една възможност, госпожо председател. Може би трябва да опитаме и с нея, преди да глътнем отровните хапчета.

— Бисиса Дът.

— Пипахме твърде меко с тези шибаняци от Марс. Сега трябва час по-скоро да измъкнем тая Дът оттам и да я закараме на някое сигурно място. Очевидно бъдещето на Земята зависи от това. Защото, повярвайте ми, госпожо председател, не ни остава нищо друго. — Той спря, задъхан.

— Не разбирам за какво говори — прошепна Каси. — Но ако има друга възможност… Не мога да повярвам, че го казвам. Но сега не е както при Слънчевата буря, когато всички знаехме какво се приближава. Този път не може да се предприеме нищо. Бихте могли да спестите тревогите на хората поне докато не изпробвате и последната възможност. Чак след това, когато не остава никаква надежда…

— Предлагаш да излъжем цялото човечество, така ли?

— Просто ще кажем, че става дума за авария при изпитание на ново оръжие.

Бела посочи лицето на Една.

— Талес, искам да пратиш съобщение на „Освободител“. С максимална степен на секретност.

— Да, Бела.

— Виж, Каси, свободна ли си през следващите няколко часа? Ще ми се да си поговорим още малко.

Каси я погледна изненадано.

— Разбира се.

— Каналът е осигурен. Говори, Бела.

— Една, аз съм. Слушай, миличка, имам нова задача за теб. Искам да отидеш на Марс…

Докато говореше, надзърна в календара. Оставаха броени месеци. Отсега нататък, даде си сметка тя, каквото и да се случеше, напрежението щеше да расте, а темпът на събитията да се ускорява. Можеше само да се моли всеки път да взема правилните решения — дори сега.