Артър Кларк, Стивън Бакстър
Първородните (11)

11: Лентата

Стрелнаха се към ярката слънчева светлина. Бисиса погледна и видя, че лентата се стеснява като стрела и се губи някъде далече в безоблачното небе, украсена с блещукащите перли на камионите, които се носеха към неизвестното.

А когато изви глава надолу и надзърна между слънчевите колектори и корпуса, видя как светът се отдалечава бързо и се разкрива величествена панорамна гледка към Кейп Канаверал. Засенчи очи с длан. Виждаше кранове и сгради и изопнатите като конец пътища, по които бяха преминавали поколения астронавти. На една писта бе спрял космически кораб от непознат тип, черно-бяла пеперуда. Малко по-нататък снежнобяла игла стърчеше до ръждясал кран. Това вероятно беше „Сатурн V“, носещ построения наново „Аполо 10“, предшественика на първия пилотиран полет до Луната. Но те вече се бяха издигнали по-високо от върха на „Сатурн“.

Изкачването продължаваше с доста бързи темпове. Съвсем скоро вече можеше да вижда брега, до който имаше десетки километри. Канаверал приличаше по-скоро на остров, отколкото на материк, заобиколен на изток от океана и отворен към заливите на север. По пътя край океанския бряг бяха паркирани коли, камиони и пикапи, на някои се развяваха американски знамена.

— Хората все още идват тук, за да видят всичко това с очите си — рече засмяно Алексей. — Казват, че представлението било незабравимо — имам предвид изстрелването на „Сатурн“. Но Стълбата е по-впечатляваща, във всички аспекти…

Камионът се разтърси.

— Съжалявам — продължи Алексей. — Край на ускорението. — Той чукна с пръст екрана и там се появиха данни за височината, скоростта, въздушното налягане и часа. — Височина триста метра, скорост максимална, от тук до края пътят е гладък.

Повърхността продължаваше да се отдалечава, историческият безпорядък на Канаверал се бе смалил до грубо начертана карта.

 

 

Около минута след началото на пътуването, на височина четири километра, хоризонтът започна да се извива в гигантска дъга. Слънчевите колектори се разпънаха с плющене.

— Не мога да разбера — заговори Бисиса. — От тук ли се добива енергия? Защо колекторите са обърнати надолу?

— Точно това е идеята — рече Алексей. — Паяците черпят енергия от наземни лазери.

— Ти ги видя, мамо — добави Мира.

— Значи сте монтирали енергоизточниците на земята. Добре. Колко време ще пътуваме?

— Докато подминем геосинхронна орбита? Чак до мястото на отделяне? Около дванайсет дни — отвърна Алексей.

— Дванайсет дни в тази кутийка? — Освен това никак не й хареса думата „отделяне“.

— Мамо, това е много голямо съоръжение — заговори Мира, но по гласа й не личеше да е съвсем убедена.

След още няколко минути вече бяха на височина осем километра и за първи път доловиха равномерни сътресения. Над главите им макарата започна бързо да се променя и се появи нова система от колелца и ограничители.

И после, изведнъж, лентата се промени от тясна ивица, колкото ръката на Бисиса, до платно, широко колкото разгънат вестник. Освен това беше с остри краища. Сега паякът висеше вкопчен в единия от двата края на лентата.

Алексей заговори:

— Това е стандартната ширина на лентата през по-голямата част от времето на орбита. В ниските слоеве на атмосферата е по-тясна заради опасностите там. Разбира се, в наши дни опасните промени на времето в голяма степен са овладени. Ако съществува някаква заплаха, за елеватора, тя е от изстрелването на корабите „Сатурн“, когато цялата повърхност започва да се тресе и тътенът е непоносим.

Десет километра, дванадесет, петнадесет. Земната извивка ставаше все по-отчетлива и небето над тях започна да избледнява. Намираха се в горната част на атмосферата.

И продължаваха да се изкачват.

— А сега да се настаним удобно. — Алексей нареди на куфара да се отвори. — Налягането ще спадне до установеното за полети в космоса — една трета от атмосферното, газова смес, богата на кислород. Така че предлагам да си сложим кислородни маски. — Той им ги показа, както и редицата бутилки. — Имам и подгряващи одеяла. Скоро ще стане студено. — Зарови в куфара. — Ще прекараме тук известно време. Взел съм сгъваеми легла и столове. Надуваема палатка, в случай че не можеш да спиш под открито небе, както се казва. Имам котлонче за водата и храната. Ще се наложи да рециклираме водата, но пречиствателната система е отлична.

— Не виждам скафандри — подметна Бисиса.

— Няма да са ни необходими, освен ако нещо не се обърка.

— А ако се обърка?

Той я погледна, сякаш искаше да прецени докъде се простира смелостта й.

— По-малко неприятното усложнение е, ако се заплетем за кабела. Има цяла система обезопасителни механизми, в случай че това стане, докато пристигне помощта, в лицето на друг паяк. Дори да започнем да губим налягане, разполагаме с аварийни сфери. Викаме им топки за хамстери. Не са удобни, но са практични.

„Топки за хамстери“? Бисиса трескаво се молеше да не се стига до това.

— А по-неприятното?

— Да се откачим от лентата. Вече знаеш, че част от елеватора е на геосинхронна орбита — върти се около Земята с двайсет и четири часова точност. Под тази част ние се движим бързо към орбитална височина, над нея се отдалечаваме.

— Тоест, ако паякът се откачи…

— Ако се откачи под геосинхронната точка, ще паднем на Земята. — Той чукна с пръст по прозрачния корпус. — Може да не ви изглежда така, но е пригоден за нискоскоростно навлизане в атмосферата.

— А над геосинхронната точка? Ще започнем да се отдалечаваме от Земята, така ли?

Той намигна.

— Всъщност тъкмо такава е идеята. Не се тревожи за това. — Измъкна термос. — Някой да иска кафе?

Мира изсумтя.

— Дали не е по-добре първо да сглобим химическата тоалетна?

— Чудесна идея.

Докато двамата се занимаваха с тоалетната, Бисиса зяпаше през прозореца.

Скоро достигнаха височина сто километра — по-високо от старите ракетоплани X-15, с които бе летяла. Небосводът над тях вече беше почернял и вдясно и в зенита блещукаха звезди, а озарената от златиста светлина лента наподобяваше сияеща стрела. Докъдето й стигаше погледът по хода на лентата не виждаше никакви съоръжения, нито признаци за балансиращи тежести, каквито би трябвало да има в края на елеватора, нищо освен блещукащите мъниста на пълзящите нагоре камиони. Имаше усещането, че все още не е осъзнала пълния мащаб на тази гигантска транспортна конструкция.

 

 

След час и половина картината се промени до неузнаваемост. Някъде на височина триста километра Бисиса вече виждаше целия хоризонт около планетата и лентата се спускаше надолу към добре познатите очертания на Америка. Звездите щяха да се въртят над тях, осъзна тя, а Земята щеше да си остане закотвена отдолу. Сякаш се преместваше в средновековна вселена, в космоса на Данте, с неподвижна Земя, заобиколена от кръжащи звезди.

Изправи се и усети странна лекота в краката. Екранчето пред Алексей показваше, че с отдалечаването им от огромната маса на планетата гравитацията е отслабнала. Вече беше със седемдесет процента по-ниска от тази на морското равнище.

Безшумното възкачване по права линия, смаляващата се Земя, лъчът на сияещата лента, който ги водеше нагоре, постепенното намаляване на теглото — всичко това бе вълшебно преживяване, объркващо, като възвисяване в небесата.

Два часа след „старта“ лентата се промени отново: този път стана два пъти по дебела, без да променя ширината си.

— Защо е необходима допълнителна дебелина? — попита Бисиса.

— Космически отломки — отвърна Алексей. — Говоря за парчета от стари летателни апарати. Късове замръзнала урина на космонавти. Такива неща. Височината между петстотин и седемстотин километра се смята за критическа по отношение на рисковете. Точно затова е удвоената дебелина, в случай на сблъсък.

— И ако се ударим в нещо…

— Ако е достатъчно голямо, за да прекъсне лентата, ще бъде засечено от Земята и елеваторът ще се измести встрани с помощта на влекача. Ако е малко, ще пробие лентата, но тя е изработена от интелигентна самовъзстановяваща се материя. Единственият риск е да ни удари малко тяло отстрани.

— Заради което лентата е извита — сети се Бисиса.

— Да. За да не може да бъде прерязана. Не се безпокой за това.

Мира — беше вдигнала глава нагоре — съобщи:

— Струва ми се, че виждам паяк. От другата страна на лентата. Май… олеле!

Вторият паяк профуча съвсем близо до тях, на не повече от половин метър. Двете жени подскочиха. Бисиса за миг осъзна с каква скорост се носят.

— Това е конструктор — обясни спокойно Алексей. — Пътува надолу по лентата и добавя допълнителни нишки към ръбовете й.

— От какво е направена лентата? — попита Бисиса.

— От фулерен. Въглеродни нанотръби. Микроскопични цилиндри от въглеродни атоми, опънати в нишки. Невероятно здрави. Цялата лента е под постоянно напрежение — Земята се опитва да се отърве от балансиращата тежест, като дете, въртящо камък на въже. Нито една стандартна материя не би издържала на това. Ето защо паяците сноват непрестанно нагоре-надолу и наплитат нови бримки.

Механични паяци, неспирно плетящи мрежа в небето.

Продължиха да се издигат в тишина.

— О, хайде. Вече сме далече от Земята. Защо не ми кажете какво става? Защо съм тук, Мира?

Двамата видимо се колебаеха. После Мира каза:

— Не е никак лесно, мамо. Първо, защото целият свят ни чува.

— Всичко е под постоянно наблюдение — добави Алексей.

— Аха.

— Пък и ти вече знаеш — добави Мира.

— Бисиса, повярвай ми, ще имаме предостатъчно време да говорим. Дори когато се откачим, това ще е само началото на пътуването.

— Пътуване докъде? Не, по-добре не ми казвайте.

— Отговорът ще те изненада, мамо.

Бисиса не би имала нищо против да си поговори с Мира — не за разни свръхсекретни неща или за съдбата на Слънчевата система, а просто за тях двете. Мира всъщност не й бе разказала почти нищо за живота си. Но вероятно и нямаше да й разкаже скоро: изглеждаше странно и необяснимо потисната. Навярно донякъде причината за това бе и присъствието на Алексей в тясната кабина.

Бисиса бе изморена. Свали си ръкавиците, изтегна се на пода и се зави с одеялото. Не се чуваше никакъв шум, нито се долавяше движение. Все едно висяха съвсем неподвижно. Тя погледна лентата, с надеждата, че краят вече се вижда.

Имаше още една промяна — от златиста лентата отново стана сребърна. Освен това дебелината й намаля. На височина седемнайсет километра, осем часа след като напуснаха Земята, бяха по-високо от повечето спътници, изстреляни някога от човечеството.

Бисиса смътно осъзнаваше всичко това. Малко по-късно задряма.

 

 

Събуди се от сътресение, слаба промяна в ускорението, която я притисна към пода.

Надигна се. Алексей и Мира седяха на сгъваемите столове. Мира се озърташе изплашено, но Алексей изглеждаше съвсем спокоен. На малкия екран мигаше червена светлина.

От началото на пътуването бяха изминали тринайсет часа, намираха се на височина две хиляди и шестстотин километра. Бисиса се размърда и й се стори, че ще полети във въздуха. Гравитацията бе намаляла до половината от тази на морско равнище. Земята беше като топка, завързана на сребърно въже.

Носеха се стремително нагоре и задминаваха други паяци.

— Какво стана? Защо увеличихме скоростта?

— Преследват ни — обясни Алексей. — Но трябваше да го очакваме. Те знаят, че сме тук.

— Преследват ни? — Бисиса изведнъж си представи някоя ракета, изстреляна от Канаверал. Но в това нямаше никакъв смисъл. — Нали няма да рискуват да повредят лентата?

— Естествено, че няма. Лентата е много по-ценна от нас. Също както и постоянният трафик на паяци. Единственото, което могат да направят, е да ни блокират. Но по линията се транспортира товар за милиони.

— Тогава какво?

— Разполагат със суперпаяци. Те са способни да развиват високи скорости. Ще им отнеме няколко дена, но суперпаяците могат да ни настигнат.

— Но как ще задминават другите паяци по пътя? — попита Мира.

— По същия начин като нас. Паяците просто ще се отдръпнат от пътя им. В момента се издигаме със скоростта на суперпаяк, която е два пъти по-висока от обичайната. Нещо повече, подчиних машината на един суперпаяк, така че сега го следваме като близнак.

— Два пъти по-висока. Това не е ли опасно?

— Тези системи са предназначени за човешка употреба, имат вградени предохранителни програми. — Но не изглеждаше съвсем уверен.

След няколко минути екранчето отново позеленя и Алексей се усмихна.

— Мисля, че получиха съобщението. Вече можем да забавим. Дръжте се.

Бисиса улови една от дръжките.

Снижаваха скоростта в продължение на няколко минути. Одеялата литнаха нагоре, помпата на химическата тоалетна се задейства, за да не позволи съдържанието й да се разпилее във въздуха. Мира се оглеждаше неспокойно. Бисиса почувства, че стомахът й се преобръща. Изпитаха облекчение, когато гравитацията се възстанови.

Но екранчето отново светна в червено.

— Ой-ой — възкликна Алексей.

— Какво има пък сега? — попита Бисиса.

Той се наведе над клавиатурата.

— Не се издигаме така, както би трябвало.

— Авария на паяка?

— Не. Навиват лентата.

— Навиват я? — Изведнъж Бисиса си представи паяка като риба на края на гигантска въдица.

— Доста крайна мярка, но може да бъде приложена. Лентата е ужасно фина материя.

— Какво ще правим сега?

— Затвори очи. И пак се улови за нещо. — Той затрака по клавиатурата и Бисиса изпита усещането, че се отделя от пода.

Зажумя изплашено.

Последва ярък блясък, дори зад клепачите й, и кабината се заклати.

— Бомба! — викна Бисиса. Беше разочарована. — Колко грубо! Очаквах повече от теб, Алексей.

— Само предупредителен изстрел, микровълнов импулс. Няма нищо повредено. Но затова пък се вижда от повърхността.

— Даваш им да разберат, че си готов да прекъснеш лентата, ако не ни оставят на мира?

— Няма да е никак трудно. Как се опазва от терористична атака нещо с дължина няколко хиляди километра и дебелина на хартия?

— Но няма ли да пострадат невинни хора?

— Не по начина, по който си мислиш, мамо — обади се Мира. — Преди няколко години терористи изолационисти нападнаха Модимо.

— Модимо?

— Модимо е елеваторът на Африканския съюз — отговори Алексей. — На името на зимбабвийския бог на небесата, мисля. Никой не пострада, няма да пострада и сега. Заплахата ми е с чисто икономическа стойност. — Но поглеждаше колебливо към екранчето.

— И ако не ти повярват — какво? — попита Бисиса. — Ще стигнеш ли до края?

— Не мисля. Но те не могат да си позволят риска, нали?

— Биха могли просто да ни убият — възрази Бисиса. — Да изключат захранването. Да спрат въздуха. Ще сме безпомощни.

— Биха могли, но няма да го направят — заяви Алексей. — Искат да знаят какво знаем ние. Къде отиваме. Важното е да запазим спокойствие.

— Надявам се да си прав.

Сякаш в отговор екранчето отново позеленя. Усмивката на Алексей се разшири.

— Толкова по въпроса. Е, кой иска боб?