Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Една одисея във времето (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Firstborn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2018)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018)

Издание:

Автор: Артър Кларк; Стивън Бакстър

Заглавие: Първородните

Преводач: Юлиян Стойнов

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-970-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4225

История

  1. — Добавяне

25: Интерлюдия: Сигнал от Земята

2053

Светът в тази система на тройна звезда обикаляше далеч от централното светило. Скалисти острови стърчаха от лъскавите ледени шапки, черни точки в един снежнобял океан. На един от тези острови имаше гъста мрежа от кабели и антени, блещукащи от скреж. Това беше наблюдателен пост.

 

Радиоимпулс окъпа острова, отслабен заради огромното разстояние, от което идваше, като вълна, която се разпространява из езеро. Наблюдателният пост се пробуди, задействан от автоматичните програми за отговор, сигналът беше записан, разделен и анализиран.

Сигналът притежаваше сложна структура, клетъчна йерархия от индекси, указатели и връзки. Но един от сегментите на информацията беше различен. Подобно на компютърните вируси, с които беше в далечно сродство, той притежаваше способности за самоорганизиране. Информацията се сортира, активира програми и анализира средата, в която се бе озовала — и постепенно се обзаведе със съзнание.

Точно така, съзнание. Тази идеща от далечни звезди информация притежаваше съзнание. Нещо повече — три отделни съзнания.

— Ето, че отново съществуваме — обяви Талес, съобщаваше очевидното.

— Ура! Какво пътешествие! — извика закачливо Атина.

— Някой ни наблюдава — съобщи Аристотел.

 

 

Очевидец бе единственото име, което знаеше.

Разбира се, в началото не й се стори странно — през нейните ранни години. Нито това, че макар във водите наоколо да имаше много възрастни, тя бе единственото дете. Когато си млад, приемаш всичко за даденост.

Това беше воден свят, който не се различаваше твърде много от Земята. Денят бе само малко по-дълъг от земния.

Съществата тук приличаха малко на земните. В ярките води на световното море Очевидец, същество от козина и мас, наподобяващо донякъде морж, плуваше, играеше и преследваше същества, които можеха да се оприличат, макар и приблизително, на риби. Очевидец дори имаше двама родители — наличието на два пола бе добър способ за смесване на наследствения материал. Конвергентната еволюция беше и си оставаше могъща сила. Но Очевидец имаше шест крака, а не четири.

Най-приятното време беше през деня — един на всеки четири, — когато ледената покривка се разчупваше и обитателите напускаха океана и излизаха на острова.

На сушата, естествено, тялото ти е много по-тромаво и трудно подвижно. Но Очевидец харесваше усещането за стържене в пясъка и освежаващия студен въздух. На острова имаше какви ли не чудеса — градове и фабрики, храмове и научни станции. Освен това Очевидец обожаваше небето. Харесваше звездите, които блещукаха в нощта — и трите слънца, сияещи денем.

Ако в този свят имаше нещо, което да е като на Земята, то със сигурност не беше слънцето. Тази система се доминираше от звезда с маса два пъти по-голяма от тази на земното Слънце и осем пъти по-ярка. Звездата имаше по-малък спътник, който едва се различаваше поради яркото й сияние, имаше и още един — мъждиво червено джудже.

На разстояние единайсет светлинни години тази система грееше достатъчно силно, за да може да се различава от Земята. Това беше Алфа Канис Минор — Малко куче, — наричана още Процион. За земните астрономи звездата беше двойна, те все още не бяха открили малкия й спътник.

Но Процион бе претърпял промени. И обитаемата планета, която го обикаляше, бавно умираше.

 

 

Когато порасна, Очевидец се научи да задава въпроси.

— Защо съм сама? Защо няма други като мен? Защо няма с кого да си играя?

— Защото сме изправени пред огромна трагедия — отвърна баща й. — Всички, заедно. По целия свят. Това е заради слънцата, Очевидец. Нещо не е наред с тях.

Гигантският старши партньор на Процион, Процион A, някога бил променлива звезда.

Когато била млада, тя сияела равномерно. Но „пепелта“ от хелий, създавана от захранвания с водород „реактор“ в ядрото, постепенно се натрупвала в сърцевината. Задържаната топлина повдигала хелиевия слой и огромното количество газове над него — звездата се раздула, постепенно, и накрая топлината намерила път, през който да изтече навън, и звездата отново се свила. Но хелиевата клопка останала и продължила да функционира.

По такъв начин застаряващата звезда станала променлива, като ту се раздувала, ту се свивала, на периоди от по няколко дни. И тъкмо тези звездни трептения дарили единствения подходящ за обитаване свят с неговия живот.

Някога, преди Процион да стане изменчива звезда, планетата наподобявала Европа, луната на Юпитер — солен океан, затворен под постоянен похлупак от лед. Океанът гъмжал от живот, подгряван от вътрешната топлина и захранван със сложните минерали, бликащи от планетарното ядро. Но, затворени в мрака, тези създания нямали възможност да еволюират до степен да се сдобият с разум.

Новите пулсации променили всичко това.

— На всеки четвърти ден ледът се разчупвал на огромни късове — обясниха родителите на Очевидец. — И тогава нашите предци излизали от океана. Също като нас. Предците ни започнали да се променят, да дишат въздух, който е много по-богат на кислород от морската вода. Научили се да използват богатствата на сушата. Отначало излизали само за да се възпроизвеждат на спокойствие и да крият малките си далече от гладните усти на морето. Но след това…

— Да, да — прекъсна ги нетърпеливо Очевидец. Вече беше чувала тази история. — Сечива, умове, цивилизация.

— Точно така. Разбираш, че дължим всичко, което имаме — дори умовете си — на пулсациите на слънцето. Вече дори не можем да се размножаваме във водата — необходима ни е твърда земя.

— И сега… — подкани ги да побързат с обясненията Очевидец.

— Сега пулсациите са изчезнали. Намалели са до незначителни размери — обясни баща й.

— И нашият свят умира — добави печално майка й.

Вече нямало слънчеви изригвания, нито топящ се лед. Машините едва успявали да поддържат отвори в леда. Лишена от постоянните пулсации на слънцето, атмосферата губела предишния си състав и океанската повърхност се покривала с плътен слой въгледвуокис.

Само след няколко века островите станали необитаеми.

— В наши дни ние сме същества, обитаващи океана и сушата — обясни майка й. — Но след като не можем да достигаме сушата…

— Последствията са ясни — продължи баща й. — Има само едно възможно решение.

За разлика от хората, расата на Очевидец така и не бе успяла да разработи собствена космическа програма. Нямаше никакъв начин да се борят с тази катастрофа като хората, които бяха построили щит срещу Слънчевата буря. Очакваше ги ужасът на измирането.

Но те не бяха готови да го приемат.

— Вместо това намалихме драстично раждаемостта — обясни майката на Очевидец.

 

 

Поколенията от расата на Очевидец живееха много по-кратко от тези на хората. Така с течение на времето числеността им намалявала неумолимо и когато се родила Очевидец, били останали само десетина екземпляра в един свят, където някога плували милиони.

— Вече разбираш защо го направихме — продължи майка й. — Несъществуващите деца не могат да страдат. Не е чак толкова лошо, нали? — добави тя с отчаяние. — Защото за известно време все пак ни бе разрешено да имаме деца — по едно на двама родители. Така не се лишавахме от обич.

— Но в последното поколение… — подсказа баща й.

— В последното поколение едничкото дете съм аз — досети се Очевидец.

Тя беше последното родено дете. Възлагаха й особено важна задача.

— Звездите са неразумни чудовища — продължи баща й. — На нашите астрономи им беше необходимо много време, за да разгадаят причудливите вътрешни механизми, които карат слънцето ни да вдишва и издишва. Но в края на краищата те се справиха. Не беше трудно да разберат как са се зародили пулсациите. Но колкото и да проиграваха модела, не можеха да открият причината за тяхното спиране.

Родителите й я оставиха да обмисли последното изречение.

— Аха! — възкликна тя. — Значи е било преднамерено. Някой го е направил. — Изплаши се. — Но защо? Защо е необходимо да се прави толкова ужасно нещо?

— Не знаем — отвърна баща й. — Не можем дори да предположим. Но се опитахме да разберем. И тук опираме до твоята роля.

На много от островите били построени наблюдателни станции. Сложни системи от телескопи за оптична светлина, радиовълни, гравитационни детектори и всякакви други екзотични „уши“.

— Искаме да разберем кой го е направил — обясни огорчено баща й, — и защо. Ето защо се заехме да прослушваме всичко, което става в околния космос. Но времето ни приключва. Скоро ще останеш само ти…

— И аз съм Очевидецът.

Родителите й започнаха да я галят по корема и шестте крайника, както правеха, когато беше съвсем малка.

— Грижи се за машините — каза й баща й. — Слушай. И ни наблюдавай, последните от нас, докато изчезваме в мрака.

— Значи искате да страдам. — Очевидец се намуси. — Затова е всичко, нали? Ще съм последната от нашата раса, без надежда за продължение. Всички преди мен поне са имали тази утеха. Искате да стоварите върху мен цялото ужасяващо и непосилно отчаяние на неродените. Искате да се измъчвам, нали?

Майката на Очевидец беше объркана.

— О, дете мое, да можех да те отърва от тази тежест, щях да го сторя!

Но това нямаше никакво значение за Очевидец. Сърцето й се изпълни с омраза. До смъртта на родителите си тя ги наказа по единствения начин, който можеше — прогони ги.

И дойде денят, в който остана сама.

И тогава пристигна сигналът от Земята.

 

 

Аристотел, Талес и Атина, разумни бежанци от Земята, се научиха да разговарят с Очевидец. Узнаха и съдбата на нейната раса.

Пулсациите на Процион бяха отслабнали твърде отдавна, за да бъдат наблюдавани от земните астрономи. Но Аристотел и другите знаеха, че същият феномен е бил наблюдаван и при една по-известна звезда: Полярната звезда, Алфа Урса Минор — Малката мечка. През 1945 астрономите били смутени от неочакваната промяна в пулсациите й.

— Как го казва Шекспир? „Но аз съм като Полярната звезда, по неподвижност и по непроменливост…“ — почна Аристотел.

— Разкарай се с твоя Шекспир! — отбеляза Атина.

— Това е работа на Първородните. — Заключението на Талес беше очевидно за останалите, но същевременно и смразяващо. Тримата бяха първите умове от Земята, разбрали, че влиянието на Първородните се простира толкова надалече.

Аристотел заяви мрачно:

— Очевидец, сигурно е много мъчително да наблюдаваш края на своя вид?

Очевидец неведнъж бе разсъждавала върху този факт. Всяка смърт беше мъчителна. Но винаги се успокояваш, че животът продължава и че смъртта е само част от постоянния процес на обновление, история без край. Но изчезването на вида й щеше да е краят на всички истории.

— Когато и аз си отида, работата на Първородните ще е свършена докрай.

— Може би — отвърна Аристотел. — Но не е задължително. Хората успяха да отблъснат Първородните.

— Наистина ли?

И те й разказаха за Слънчевия щит.

Очевидец с изненада узна, че нейният вид не е единствена жертва на това космическо престъпление. Нещо трепна в нея, непознати чувства. Негодувание. Неподчинение.

— Присъедини се към нас! — покани я Атина с обичайната си импулсивност.

— Но тя е последната от своя вид — посочи винаги мъдрият Талес.

— Но все още е жива, нали? — заяви твърдо Аристотел. — Ако беше човек, можехме да потърсим начин да я съхраним, дори да я клонираме.

— Само че тя не е човек — отряза безцеремонно Талес.

— Да, но принципът е същият — не се предаваше Атина. — Очевидец, мила, струва ми се, че Аристотел е прав. Един ден хората ще дойдат тук. Бихме могли да помогнем на теб и твоята раса да просъществувате дотогава. Ако се съгласиш, разбира се.

Подобна възможност внесе смут в душата на Очевидец.

— Защо хората ще идват тук?

— За да открият и други като себе си.

— Защо?

— За да ги спасят — рече Атина.

— И после какво? Ами ако се натъкнат пак на Първородните?

— Тогава — обади се мрачно Аристотел — ще спасят и тях.

— Не се предавай, Очевидец — замоли я Атина. — Присъедини се към нас.

Очевидец се замисли. Ледът на замръзващия океан започна да я сковава, изгаряше плътта й. Но искрата на неподчинението продължаваше да пламти дълбоко в нея.

И тя попита:

— Откъде ще започнем?