Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Една одисея във времето (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Firstborn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2018)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018)

Издание:

Автор: Артър Кларк; Стивън Бакстър

Заглавие: Първородните

Преводач: Юлиян Стойнов

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-970-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4225

История

  1. — Добавяне

19: Пясъците на Марс

Събуди я Алексей.

— Време е да тръгваме.

Тя седна и разтърка очи.

— Нали каза, че ще чакаме всъдехода?

— Да, но има промяна в плановете. Нямат големи възможности да действат на Марс, но въпреки това тази нощ са предприели известни действия.

— За кого говориш?

— За Астропол. Космическия съвет. Виж, Бисиса, ще имаме достатъчно време да го обсъдим. Моля те, поразмърдай се.

Досега му беше вярвала — на него и на Мира. Нямаше причини да не продължава да им вярва.

 

 

На корпуса на всъдехода имаше номер — беше четвърти от Лоуеловия флот, от общо шест машини за дълги преходи. Освен това си имаше и име, изписано също отстрани: „Дискавъри“. Беше колкото училищен автобус, боядисан в неизменното яркозелено, с корпус, покрит с антени и датчици, и една механична ръка, прибрана отстрани. Отзад бе закачено ремарке, свързано с дебел теглич. И двете превозни средства бяха положени върху големи колела със сложно устройство, подскачащи на гъвкави оси. В ремаркето имаше припаси, резервни части, животоподдържащо снаряжение и — колкото и да изглеждаше невероятно — миниатюрен атомен реактор.

Всъдеходът бе достатъчно голям, за да побере десетчленен екипаж за едногодишна обиколка на Марс. Бисиса осъзна, че е погрешно да го смята за нещо като усъвършенстван автобус. Това по-скоро беше космически кораб на колела.

От външната страна бяха прикачени дори скафандри.

— Прилича ми на Ахав и белия му кит — подметна шеговито Бисиса.

Но никой от тях, дори Мира, не беше чувала за „Моби Дик“.

— И защо „Дискавъри“? На името на старата совалка?

— Не, не. Така се е казвал първият кораб на капитан Скот — отвърна Пола. — Нали помните, полярният изследовател? Използваме този всъдеход за полярни експедиции, така че името е подходящо.

Пола обясни, че експедициите до полюсите били традиционни за база „Лоуел“. Космонавтите от „Аврора“ например осъществили няколко прехода до южния полюс в годините преди Слънчевата буря. Възнамерявали да сондират ледените шапки, за да научат повече за климата на Червената планета.

Докато чакаха всъдехода да ги доближи, Пола не спираше да чурулика с ведър глас. Но Алексей си гризеше ноктите и очевидно нямаше търпение да потеглят.

Най-сетне люкът се отвори, те се шмугнаха един по един през шлюза и се озоваха в просторно помещение. Имаше дори малък медицински отсек, оборудван с роботизирани ръце, способни да извършват дребни хирургични манипулации.

Пола обясняваше:

— Предстои ни да изминем една четвърт от планетната обиколка и да пътуваме по двайсет часа на ден при средна скорост петдесет километра в час…

— Двайсет часа на ден?

Мира и Бисиса се спогледаха. Вече бяха пропътували няколко седмици в тесни помещения — първо в паяка на космоелеватора и след това на борда на „Максуел“. Космическите, изглежда, нямаха проблеми със затворена среда.

— Естествено, „Дискавъри“ ще се занимава с управлението. Минавал е този маршрут десетки пъти и познава всеки камък. Така че не ни очакват никакви изненади…

Пола размени няколко думи с диспечерския пункт и всъдеходът се отправи към шлюза на купола.

Щом затвориха люка, Алексей въздъхна облекчено:

— Най-сетне потеглихме.

Мира погледна назад, към куполите на „Лоуел“.

— Възможно ли е да ни преследват?

— Останалите всъдеходи са навън — отвърна Алексей. — Марс все още е твърде слабо заселен и с оскъдно снаряжение. Най-неподходящото място за преследване с коли. Пък и съмнявам се Астропол, или която и да било друга агенция, да разполага със свои хора на полярната база. — Бисиса вече знаеше, че Астропол е федерация на земните полицейски служби, занимаваща се с извънпланетни операции. — Със сигурност ще тръгнат след нас — продължи той. — Но ще са нужни някои драстични мерки, за да успеят. А струва ми се, още не са готови да стигнат докрай.

Всъдеходът описа широк завой и се насочи на север.

 

 

Бисиса и Мира се настаниха до големия прозорец отпред и зареяха погледи из околностите. Беше пладне и слънцето се намираше на юг зад тях; а сянката на всъдехода се простираше далече напред.

Куполите на „Лоуел“ скоро изчезнаха назад, скрити от огромните прашни облаци, които вдигаше ремаркето. Отначало пътят бе със същата стъклена повърхност, след това се превърна в утъпкана пръст и не след дълго останаха само две едва забележими следи. А малко по-късно вече нямаше никакви признаци за човешко присъствие с изключение на редките автоматични метеорологични станции и безкрайните следи, които се простираха право на север. От време на време Бисиса различаваше по някоя останка от прословутия праисторически потоп — дребни заоблени островчета сред морето от прах и тук-там щръкнали канари. Но всичко бе невероятно старо, захабено от времето, скалите бяха с огладени повърхности, а хълмовете — покрити с прах.

След като се нагледа на камънаци, Мира се присъедини към Пола и Алексей, които играеха на някаква разновидност на покер.

Бисиса остана сама. Слънцето се спускаше към хоризонта. Марс започваше да я омагьосва с чара си. Донякъде всъщност приличаше на Земята — отдолу земя, отгоре небе, прах и камънаци. Но хоризонтът бе твърде близо, а Слънцето — прекалено малко и бледо. В дъното на съзнанието й непрестанно се въртеше един и същи въпрос: как е възможно светът да изглежда така?

И именно в това странно настроение забеляза арката.

Всъдеходът така и не се доближи до нея. Но тя се извисяваше на хоризонта — висока и невероятно тънка. Бисиса бе сигурна, че подобно причудливо и крехко образувание не би могло да съществува на Земята — беше естествен образец на марсианска архитектура.

Денят бе към края си. Залезът беше продължителен и натруфен, със слоеве бледнеещи цветове, следващи Слънцето към хоризонта. Нощното небе бе истинско разочарование, със съвсем малко на брой звезди, вероятно заради високата запрашеност на атмосферата. Бисиса потърси Земята, но и да я имаше някъде горе, не можа да я познае.

Пола й донесе храна: подлютен ориз с гъби и зелен фасул и чаша кафе с капаче. Остави я, наведе се и надзърна през прозореца.

— Какво гледаш? — попита Бисиса.

— Северния небесен полюс. Често ме питат за него.

— Имаш предвид туристи като мен?

Пола я погледна невъзмутимо.

— Марс си няма ярка полярна звезда като Земята. Но погледни нататък, към съзвездието Лебед. Най-ярката звезда е Денеб, Алфа Сигни. Проследи гърба на лебеда нагоре до Денеб и небесният полюс ще е на средата между Денеб и следващото съзвездие Цефей.

— Благодаря. Но при толкова много прах видимостта не е такава, каквато очаквах.

— Е, климатолозите казват, че Марс е музей на праха — отвърна Пола. — Не е като Земята. Нямаме дъжд, който да прочиства атмосферата, нито седиментни процеси, за да превръщат прахта в скала. Затова остава във въздуха.

„Марс е като гигантска снежна топка“, помисли Бисиса.

— Видях една арка.

Пола кимна и каза:

— Вдигната е от китайците. Поставили са паметници навсякъде, където са кацали техни ракети.

Значи огромната крехка структура бе мемориал в чест на китайците, загинали на Марс в деня на Слънчевата буря.

— Пола, изненадана съм, че дойде с мен — каза Бисиса.

— Така ли? Защо?

— Защото не знам защо се занимаваш с тази тайнствена история, свързана с полюса. Повече приляга на Алексей да участва в подобни неща.

— Доста е потаен, нали?

Двете се разсмяха. Бисиса продължи:

— Но ти ми изглеждаш по-…

— Сговорчива? — Усмивката й бе като на красива стюардеса. — Нямам нищо против да мислиш така за мен. Може пък да си права.

— Истината е, че много те бива в работата ти.

— Вероятно съм родена за нея — отвърна Пола без намек за самодоволство. — Майка ми е един от членовете на „Аврора“, за които хората си спомнят най-често — след Боб Пакстън, разбира се.

— И веднага те харесват, нали?

— Това може да се окаже и пречка. Но защо да не го използвам в своя полза?

— Права си. Което не значи, че трябва да се влачиш с нас чак до северния полюс… Сигурно се възхищаваш на майка си, нали?

Пола сви рамене.

— Не я познавам, нали така? Но как да не й се възхищава човек? Боб Пакстън идва на Марс и в известен смисъл го завладява, а след това си заминава. Но майка ми е обичала Марс. Личи си от дневника й. Боб Пакстън е герой на Земята. Но майка ми е герой тук, на Марс — нашият първи герой. — Усмивката й се върна. — Още ориз?

 

 

В марсианския здрач, в приятната топлина на кабината, Бисиса се унесе в сън на седалката.

Събуди се от потупване по рамото. Видя, че са я завили с одеяло.

Мира седеше до нея и се любуваше на изгрева. Пътуваха сред дюни, някои с височина над десет метра — замръзнали вълни, отстоящи на километри една от друга. В подножията им проблясваше слана.

— Брей, спала съм цяла нощ!

— Добре ли си?

Бисиса се намести в седалката.

— Малко съм схваната. Но предполагам, че при ниска гравитация дори седалката може да е удобна постеля. Отивам в банята и веднага се връщам.

— Ще трябва да почакаш. Алексей пак си бръсне главата.

— Е, значи ще се полюбувам на гледката.

— Тези дюни са те хипнотизирали. — Каза го раздразнено.

— Мира? Какво е станало?

— Какво да е станало? Божичко, мамо, виж само тази гледка! Там няма нищо! А ти седиш с часове и просто я попиваш.

— Че какво лошо има в това?

Ти ме тревожиш. Видиш ли нещо странно, се лепваш за него. Направо го поглъщаш.

Бисиса се огледа. Останалите спяха. Тя осъзна, че това е първият път, когато двете с Мира са съвсем сами, след онези мъгливи дни, последвали пробуждането й в Хибернакула. Нито на паяка, нито на „Максуел“ бяха оставали само двете.

— Досега нямахме възможност да поговорим… — почна тя.

Но Мира се надигна.

— Не тук.

Бисиса посегна и я хвана за ръката.

— Стига де. Кой го е грижа, че полицията може да ни подслушва? Моля те, Мира. Имам чувството, че вече не те познавам.

Мира седна.

— Може би точно в това е проблемът. Аз също не те познавам. Откакто излезе от криокамерата… знаеш ли, мамо, изглежда, свикнах да живея без теб. Сякаш си умряла. А когато се появи, не беше такава, каквато те помнех. Ти си като сестрата, която неочаквано съм открила, но не и като майка ми. Намираш ли някаква логика в това?

— Не. Но никой не знае какво става с хората, след като ги измъкнат от Хибернакулите, нали?

— За какво искаш да говорим? Или, по-точно, откъде да започна? Минаха деветнайсет години! Половината от живота ми.

— Разкажи ми го в резюме.

— Добре. — Мира се поколеба. — Първо: имаш внучка.

Казваше се Чарли, галено от Шарлот, дъщеря на Мира от Юджийн Менгълс. В момента бе на петнадесет, родена четири години след като Бисиса бе легнала в криокамерата.

— Божичко! Значи вече съм баба?

— След като се разделихме, Юджийн заведе съдебно дело за бащинство. И го спечели, мамо. Той ги умее тези неща. Има власт, пари и слава.

— Само дето невинаги е бил стопроцентов човек, нали?

— Е, и аз имам някои успехи. Но не мога да се меря с него. Не съм като теб. Не обичам непознатото. Исках да построя дом, за мен и Чарли. Исках… спокойствие. Но така и не го получих. В края на краищата той ме отряза изцяло. Не беше трудно. Те рядко идват на Земята.

Бисиса стисна ръката й — беше студена и безчувствена.

— Защо не ми каза по-рано?

— Ами, първо, защото не попита. И ето ни на Марс! Тук сме, защото ти си прочутата Бисиса Дът. Има много по-важни неща, за които да се безпокоиш, отколкото внучка ти.

— Мира, съжалявам. Когато всичко това приключи…

— О, мамо, не ставай смешна. Никога няма да приключи — поне за теб. Но ще ти помагам — въпреки всичко. Винаги ще съм до теб. Виж, хайде стига за това. Имаше право да го знаеш. Е, вече го знаеш. — Лицето й бе напрегнато и сериозно. В очите й трепкаха зеленикави отражения.

Зеленикави?

Бисиса рязко се надигна и доближи лице до прозореца.

 

 

Под бледорозовото утринно небе утъпканите дири пресичаха равнина, оцветена в тъмнозелено.

Пола се присъедини към тях.

— „Дискавъри“. Забави, за да огледаме по-внимателно.

Всъдеходът послушно забави ход, с едва доловимо престъргване на скорости.

Мира и Бисиса се спогледаха сконфузено; Бисиса се питаше каква част от разговора им е чула Пола.

Сега вече можеше да види, че зеленото е килим от мънички растения, не по-големи от палеца й. Приличаха на кактуси с дебела кора, но имаха прозрачни участъци — прозорчета, през които да прониква слънчева светлина, предположи Бисиса, без да се губи скъпоценната влага. Имаше и други растения. Видя малки черни сфери — кълбовидни, за да задържат топлината, черни, за да я поглъщат през деня. Зачуди се дали не се оцветяват в бяло, като хамелеоните, за да не позволяват през нощта топлината да се разсейва. Но кактусите доминираха.

— Хелена е откривателката на кактусите — обясни Мира. — В навечерието на Слънчевата буря. Живот на Марс.

— Да — каза Пола. — Най-разпространеният многоклетъчен организъм, който намерихме на Марс. Подпочвените бактериални бурени и страмолитите в Хелас също са широко разпространени и имат значително по-голяма биомаса. Но прозорчестите кактуси все още са звездите на шоуто. Нарекли са ги на майка ми.

Обясни, че прозорчестите кактуси били единствените оцелели представители на отдавна отминала епоха.

Когато Слънчевата система била още млада, за един кратък период три от планетите много си приличали. Венера, Земята и Марс били топли, влажни, геологично активни. Невъзможно било да се каже на коя от трите първо е възникнал живот. Марс със сигурност пръв се сдобил с кислородна атмосфера, гориво за сложните, многоклетъчни форми на живот, милиарди години преди Земята. Но Марс бил и първата планета, която изстинала и изсъхнала.

— Това, разбира се, отнело време — стотици милиони години — разказваше увлечено Пола. — Много неща могат да се случат за стотици милиони години — представете си само, че бозайниците са запълнили екологичната ниша, опразнена от динозаврите, преди по-малко от шейсет и пет милиона години. Марсианците са имали достатъчно време да усъвършенстват техниките си за оцеляване.

Корените на кактусите се заравяли дълбоко в замръзналата скала на Марс. Те не се нуждаели от кислород, а подхранвали ледниковия си метаболизъм с водород, освобождаван при бавна реакция от вулканичните скали, в които се съхранявали микроскопични количества заледена вода. По такъв начин те и предците им оцелели милиони години.

— Винаги има периоди на вулканична активност — продължаваше Пола. — Изригванията от кратера Тарсис уплътняват атмосферата на всеки няколко десетки милиона години. Кактусите израстват, разпространяват се, после изпадат в летаргия, оцеляват като спори — и така до следващия цикъл. А после Слънчевата буря предизвиква истински дъжд с истинска вода. Атмосферата остава плътна и влажна достатъчно дълго, за да пробуди кактусите от състоянието на летаргия. Знаете ли, биолозите твърдят, че те са наши далечни роднини. Вярно, имат различен тип ДНК. Плюс различни комбинации от бази — шест вместо четири — и различно кодиране. Същото важи за марсианската РНК и белтъците, които не са съвсем като нашите. За аминокиселините учените все още водят спорове. Но все пак това са ДНК, РНК и белтъци — същият комплект, какъвто познаваме от Земята.

Марс бил още млад в периода на масивното бомбардиране, когато останките от яростното създаване на Слънчевата система се удряли в новите светове. Благодарение на тези сблъсъци огромни количества материал от повърхността били прехвърляни на други планети. И този материал съдържал живот.

Бисиса погледна издръжливите кактуси и каза:

— Значи те са наши братовчеди?

— Но по-далечни, отколкото която и да било земна форма на живот. Последните значителни прехвърляния на биомаса са били толкова отдавна, че окончателното кодиране на ДНК все още не е било завършено и на двата свята. Но връзка все пак има — достатъчна, за да бъде използвана.

— Използвана? Как?

Пола протегна ръка към екрана и на него се появиха изображения, показващи как учените в „Лоуел“ търсят начин да въведат марсиански гени в земни растения. И как успяват да получат нови видове растения, нито чисто земни, нито съвсем марсиански, способни да растат извън херметизираните куполи на колониите и същевременно да осигуряват храна за хората — като при това отделят кислород в атмосферата. Според някои биолози това било полезен начин за тераформиране, първата стъпка към превръщането на Марс в земеподобна планета. Съществувала дори научна група, обединена под лозунга: „Всички тези светове ни принадлежат“.

— Радвам се, че видяхме кактусите — завърши Пола. — Бисиса, за теб е важно да го знаеш.

— Защо?

— За да разбереш това, което са открили на полюса.

— Нямам търпение — намеси се суховато Мира.

— А аз нямам търпение да чакам повече Алексей — тросна се Бисиса. Надигна се от седалката и одеялото се свлече на пода. — Алексей? Няма ли да свършваш вече?

 

 

„Дискавъри“ продължаваше да се носи из равнината, километър след километър като кибернетичен стахановец. По обед излязоха от зеления пояс и продължиха из скучна, еднообразна пустиня.

Всеки следващ ден слънцето се спускаше все по-ниско. Накрая се закова за хоризонта и денем небето бе озарено от бледото му сияние.

Бисиса знаеше причината за това. Марс бе наклонен спрямо оста си, също като Земята, през зимите северният полюс сочеше встрани от слънцето и докато се движеха към него, те навлизаха в дванайсетмесечната арктична нощ. Различното на Марс бе бързината, с която настъпваше промяната и с която се редяха ширините. Бисиса имаше усещането, че се придвижва по повърхността на малък объл свят, като мравка, която пълзи по портокал.

При един от залезите забелязаха скупчени над северния хоризонт облаци.

Призори вече бяха под тях. Полярният похлупак бе достатъчно плътен, за да закрива всички звезди освен най-ярките. Денеб и небесният полюс се изгубиха.

По обед заваля сняг.