Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Една одисея във времето (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Firstborn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2018)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018)

Издание:

Автор: Артър Кларк; Стивън Бакстър

Заглавие: Първородните

Преводач: Юлиян Стойнов

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-970-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4225

История

  1. — Добавяне

53: „Аврора“

7 декември 2070

През малкия илюминатор на совалката Бела Фингал гледаше как се приближават към един от най-прославените космически кораби в човешката история.

Беше изтощена до смърт от напрежението през последните месеци. Но съвсем скоро всичко щеше да приключи. Оставаха само още няколко дни до максималното сближаване на К-бомбата със Земята — „К-деня“, както го бяха кръстили коментаторите. Астрономите и военните я уверяваха ежедневно, че бомбата продължава да се придържа към курса, на който бе преминала, след като Окото на Марс внезапно бе оповестило съществуването си — К-бомбата щеше да се доближи до степен да премине между Земята и Луната, но нямаше да се сблъска с планетата.

Бела обаче трябваше до последния миг да работи така, сякаш сблъсъкът е неизбежен. Днес например я очакваше конференцията на „Аврора“, с която даваха ход на поредица дебати за бъдещето на човечеството. Бела подозираше, че подобно на всички останали жители на Земята, тя няма да повярва в това бъдеще, докато не се увери с очите си, че бомбата ще отмине. Също като повечето хора и тя планираше да прекара К-деня със семейството си.

А след това смяташе да се отърве от бремето на отговорността, свързано с настоящия пост, и да се предаде на военния трибунал в Хага. Нека някой друг да взема решения. На нея й стигаше. Нека друг стои в кабинета, когато дойде време Марс да понесе последствията.

Совалката бавно се завъртя. Унесена в мисли, Бела почти бе забравила къде се намира. Наведе се към прозореца и се съсредоточи върху тази макар и позната, но величествена гледка.

Озареният от ярка слънчева светлина „Аврора 2“ изглеждаше крехък, дори грозноват. Малко напомняше за жезъл на водеща парада мажоретка — тъничко телце с дължина двеста метра, свързващо двигателите на единия край с жилищния отсек на противоположния. Корабът носеше белези от премеждията си: боята му беше олюпена, слънчевите колектори — почернели и нагънати, виждаха се оголени подпори и прегради. „Аврора“ несъмнено бе претърпяла ужасяващ по разрушителност пожар. Но бе постигнала това, което бяха очаквали от нея.

„Аврора“ беше вторият пилотиран кораб до Марс, корабът, който трябваше да прибере Боб Пакстън и неговия екипаж, очаквани на Земята като герои. Но Слънчевата буря бе променила тези планове и „Аврора 2“, един от най-големите космически кораби за времето си, стана нужен за съвсем други цели, поради което го върнаха на Земята. Л1, стационарната точка между Слънцето и Земята, бе логичното място за разполагане на щита, който трябваше да запази планетата от ударите на Слънчевата буря. Там пратиха и „Аврора“, за временно жилище на строителните бригади.

Щита вече го нямаше. Бурята го бе превърнала в разрушени останки, по-късно използвани като строителен материал за нови станции в космоса и на Луната. Но самата „Аврора“ бе останала тук, на Л1, непокътнат мемориал за онези изумителни дни, прикрепен към една от подпорите на щита, чиято блестяща повърхност се извиваше спираловидно около кораба, подобно на сребриста паяжина.

Бела погледна крадешком спътниците си. Бил Карел, болнав и немощен, леко треперещ, с изкривено от гняв лице, заради предателството на сина, изглежда, почти не забелязваше кораба, към който се приближаваха.

Лицето на Боб Пакстън бе по-неразгадаемо.

Самата Бела бе служила на щита по време на бурята и бе идвала неведнъж след това, на паметни дати, за откриването на музея, на годишнините. Но за Боб Пакстън нещата стояха съвсем различно. Веднага щом се прибра на Земята, той изживя бляскав възход, съчетан с награди и издигане на високи постове. След това заряза военната кариера и посвети живота си на заплахата от Първородните. Пакстън никога не бе идвал на Л1 и вероятно дори не бе виждал „Аврора 2“, освен като искрица в небето на Марс, преди да зарежат и него, и хората му. Лицето на стария военен бе намръщено и нямаше никакъв начин да се разбере какво мисли.

Совалката се завъртя и се мушна под извития корпус на жилищния отсек на „Аврора“. Сега Слънцето бе директно под тях и хвърляше вертикални сенки, а през малкия илюминатор се виждаше Земята, син фенер, увиснал право срещу Слънцето. Земята беше в пълна фаза, разбира се, както винаги, когато се наблюдава от Л1. Бела съжали, че не може да я разгледа по-подробно.

Скачването беше успешно и бързо и совалката изключи всички системи.

— Добре дошли на „Аврора 2“ и Мемориална станция „Щит“.

Мекият женски глас накара Бела да трепне. Това бе различно от всичките й досегашни посещения.

— Здравей, Атина. Добре дошла у дома.

— Здравей, Бела. Приятно ми е да разговарям отново с теб. Заповядай на борда.

Люкът на пода се отвори. Бела разкопча колана на седалката и се понесе във въздуха.

 

 

Алексей Карел и Лайла Нийл ги очакваха на мостика на „Аврора“.

Това бе най-прочутото място на кораба — навремето Бъд Туук бе ръководил от този мостик спасяването на Земята. Сега мостикът бе музей и старичките монитори, компютри, датчици и контролни табла бяха запазени грижливо, под специално изработени похлупаци. Винаги когато идваше тук, Бела, кой знае защо, се чувстваше остаряла.

Бил Карел бе последният, който се качи на мостика. Непохватен в микрогравитацията, хилав и немощен, той изглеждаше странно комичен в оранжевия си комбинезон. Но когато се изправи пред сина си, се промени изцяло.

— Ах, ти, гаден малък глупак! И ти, Лайла! Вие ме предадохте.

Алексей и Лайла се държаха за ръце, поклащаха се леко в микрогравитацията и бяха видимо притеснени. Алексей приличаше на мършаво хлапе, въпреки че бе на двайсет и седем. Лайла изглеждаше дори по-млада. Бела си спомни, че всички космически приличат на деца.

— Ние не мислим така, тате — заяви Алексей. — Направихме каквото сметнахме за необходимо. Каквото мислехме за най-добро.

— Да ме шпионирате! — продължи Карел. — Да ми откраднете работата! Лайла, ти беше брилянтна студентка. Брилянтна! Не очаквах да паднеш толкова ниско!

Лайла бе по-хладнокръвна от своя възлюбен.

— Тъкмо вашите действия ни подтикнаха към това. Пазехте всичко в тайна. Не разкривахте пред хората неща, които трябва да знаят. Лъжехте ги! Вината не е само наша.

— И това — намеси се Бела — е първото разумно нещо, което казва някой от вас.

— Съгласна — обади се Атина. — Защо не седнете всички? Зад мостика има малка образователна зала…

В залата имаше пластмасова маса, покрита с екрани, пригодени за използване от деца. Около масата стърчаха столчета като в бар, със стъпенки за краката. Петимата седнаха над блестящите екрани.

— Е, ако не друг, аз поне се радвам да ви видя тук — заяви Атина.

— Това шега ли беше? — попита сърдито Бела.

— Нали ме знаеш, Бела? Открай време съм си шегаджийка.

— Само ти се смяташ за такава. Значи се радваш, че те прибрахме от „Циклопите“. — Имаше предвид, че докато в основната си част съзнанието на Атина бе „разпиляно“ из системата, алгоритъмът, който го дефинираше, се намираше в специална база данни на „Аврора“ в едно помещение под двигателите.

— На „Циклопите“ ме посрещнаха с разтворени обятия — отвърна Атина. — Там ме пазеха и се грижеха за мен. Но аз съм създадена да управлявам щита, да работя тук. Разбира се, аз, или по-точно това мое копие, нямам никакви спомени за самата Слънчева буря. За мен е също толкова поучително да съм тук, да имам достъп до архивите. Да науча какво е станало през онзи ден, като всички останали посетители на мемориалния комплекс. Това ме кара да изпитвам смирение.

— И мога ли смирено да запитам — намеси се кисело Боб Пакстън — защо, по дяволите, ни домъкна тук? — Това бе първият път, в който си отваряше устата, откакто се бяха качили на борда.

Бела положи ръце върху масата, кротък жест, който въпреки това привлече вниманието им.

— Защото това е неутрална територия за земяни и космически, или поне най-близката идея за подобно място. Макар да се държахме като котки в чувал, мисля, че по някакъв начин успяхме да преодолеем кризата с К-бомбата. Сега трябва да се научим да живеем заедно.

— Научих, че след Коледа предавате поста — каза Алексей.

— И не само това — изръмжа Пакстън. — Госпожа председателката най-вероятно я очаква трибунал. Както и мен, между другото.

Лайла се намръщи.

— Ами атаките срещу космоелеваторите? Кой ще отговаря за тях?

— Аз съм готова да се явя пред съда — заяви твърдо Атина. — Ако с това мога да защитя тези, чиито действия съм провокирала.

Алексей се изсмя.

— Не могат да съдят ИИ.

— Разбира се, че могат — възрази Бела. — Атина има юридически права. Тя е Легална личност (не-човек). Но с правата вървят и отговорностите. Може да бъде съдена точно толкова, колкото и аз. Съмнявам се обаче да са обмисляли на какво да я осъдят, ако я признаят за виновна…

— Това ще са открити процеси — заяви Атина, — с представители на Земята и обществото на космическите. Какъвто и да е изходът, надявам се да стане част от възстановителния процес. Процеса на оздравяване.

— Направихме онова, което сметнахме за нужно и правилно — рече Бела. — К-бомбата промени всичко. Светът, в който живеем, не е същият.

Лайла я погледна с любопитство.

— Не е същият ли?

— Поне що се отнася до политиката…

Космическият дебат, иницииран от Атина, за това как трябва да се постъпи с бомбата, бе нанесъл тежък удар на съществуващата политическа система. Може би това бе кулминацията на трупаното от години напрежение в едно човечество, живеещо в среда с нарастваща степен на комуникативност. В края на краищата се бе оказало невъзможно дебатът да се преустанови.

— След гласуването настъпи хаос. Възникнаха нови фракции, нови протестни групи, нови лобита. На Земята бяха сринати последните бариери между старите нации. Навсякъде из системата хората игнорират досегашните правни и морални категории и се обединяват с тези, с които имат обща кауза. Взаимносвързаната демокрация взема връх, огромна маса, самокритична мъдрост, независимо дали ни харесва, или не. Може би беше добре, че първият ни опит в използването на колективния глас бе за нещо, заради което можехме да се обединим — в края на краищата нищо чудно Първородните да са ни направили услуга. Но този глас все още не е утихнал.

Алексей се обърна към баща си.

— Виж, татко. Нещата в космоса също претърпяха промени. Говоря за връзките между Земята и космическите.

— Между теб и мен имаш предвид — заяви Бил Карел.

— И това също. Идеята, че Земята може да налага волята си в космоса, е фикция, колкото и антиматерийни кораби да построите.

През декември 2070 нямаше декларация за независимост, нито официално обявена раса на космически и понастоящем всички космически се смятаха за колонисти, формално изповядващи вярност пред земното правителство и към нациите, към които принадлежат. Космическите, разбира се, имаха свои вътрешни противоречия. Но когато поглеждаха назад, към миниатюрната светлинка на Земята, ако можеха въобще да я видят, им беше трудно да мислят за себе си като за американски срещу албански космически, британци срещу белгийци…

— А и названието „космически“ е доста абсурдно. Нещо като отрицание, тоест „не-от-Земята“. Ние всички сме различни и всички имаме собствено мнение.

— Добре го каза това — изсумтя Боб Пакстън. — Имате повече мнения, отколкото сте, шибани космически копелета!

— Това, което искам да кажа, е, че вече не можете да ни управлявате. Дори ние самите не сме в състояние да се управляваме — а и не искаме. Ние сме на нов път, татко, и дори не знаем къде води той.

— Нито пък какво ще излезе от вас — въздъхна Карел. — Но трябва да те пусна, нали?

— Боя се, че да. — Алексей се усмихна.

Точно това, помисли си Бела, е неизказаната част в разговора между Земята и космическите. Когато майчиният свят разтвори ръка, децата му ще отпътуват завинаги.

— Божичко, ще се разрева! — изръмжа Боб Пакстън.

— Добре, Боб — рече Бела. — Да погледнем нещата откъм сериозната им страна. Една от последните ми заповеди ще е да свикаме конституционно събрание за всички нас — Земята и цялата система — въз основа на необходимостта от преоценка на човешките права. Мисля, че не бихме искали да ни управлява световно правителство. Това, от което се нуждаем всъщност, са нови механизми, нови политически форми, съответстващи на променените условия. Край на централизираната власт. Край на тайните. Все още се нуждаем от средства, които да ни обединяват, да гарантират справедливост и равенство на възможностите — както и от служби за бързо реагиране, когато назрее опасност.

— Като следващата заплаха на Първородните например — подхвърли Пакстън.

— Да. Но трябва да се справяме с тези заплахи, без да жертваме свободата си. — Тя огледа лицата им, едни открити, други скептични. — Нямаме опит, от който да се поучим за това как трябва да се самоуправлява една цивилизация, която се простира извън родната планета. Може би Първородните знаят, но и да е така, едва ли ще ни кажат. Мисля си, че това е следващата стъпка от съзряването на човешката раса.

— Съзряването? Звучи ми малко утопично — изхъмка Бил Карел.

— Именно — изсумтя и Боб Пакстън. — И нека не забравяме, че колкото и глави да пораснат на тия мутанти, космическите, има нещо, което ни обединява.

— Първородните — обади се Лайла.

— Адски си права — потвърди Пакстън.

— Така е — присъедини се Бела. — В такъв случай, Боб, да чуем новите предложения. Следващата фаза на Крепостта Сол.

Той я погледна, видимо разтревожен.

— Сигурна ли сте, че държите на това, госпожо председател?

— Откритост, Боб. Това е вълшебната думичка сега. — Тя се усмихна на останалите. — Боб и неговият Комитет на патриотите подредиха задачите по важност. Въпреки че статутът им все още не е признат официално.

Алексей се засмя.

— Старите небесни воини нямат покой, а, адмирал Пакстън?

Пакстън го гледаше, сякаш ще скочи да го удуши. Бела сложи ръката си върху неговата и му се усмихна.

— Е, добре. Задача номер едно. Трябва да действаме незабавно. Да подготвим поколението, което се появи между Слънчевата буря и К-бомбата. Признавам, че не знаем какво ни очаква. Но като погледнем назад, можем да се поучим от грешките си. Единствената положителна черта на К-бомбата е, че ще мобилизира общественото мнение и подкрепата на подобни мерки. Задача номер две. Земята. Мнозина от нас бяха потресени, когато вие, твърдоглави космически, прекъснахте космоелеваторите ни. Знаем колко сте уязвими във вашите куполи и кораби-пеперудки. Не знаехме обаче, че Земята също е уязвима. Факт е, че сме зависими от космическата икономика, както и тя от нас. Ето защо втората ни задача ще бъде цитаделизирането на Земята.

Лайла се засмя.

— „Цитаделизиране“. Интересна думичка.

— Домове като бункери. Заровени дълбоко енергостанции, средства за комуникация през оптични фиброкабели. Такива неща. Достатъчни, за да издържат планетна обсада. За всичко това ще са необходими подробни планове и проучвания. Трета задача. И тук е разковничето. — Пакстън се наведе напред. — Разселване. Вече разполагаме със значителен брой космически колонии. Но според анализаторите, ако Земята бъде ударена от К-бомбата, е малко вероятно колониите да оцелеят в дългосрочен план. Все още сте твърде малко, с беден генетичен запас и крехки биосфери. Това, което ще направим, е да ви налеем кръв. Да ви направим неуязвими, дори при загуба на Земята. — Той се ухили на младите космически. — Говоря за масивна, агресивна миграция. До Луната, до луните на външните планети, градове в космоса, стига да успеем да ги построим достатъчно бързо. Дори Венера, която пострада най-сериозно от Слънчевата буря, може да стане обитаема. Не е изключено да пратим и няколко кораба към звездите, та да последват онези китайци.

— Няма да се получи — възрази Алексей. — Даже да пратите и милион души на Венера, пак ще са уязвими в куполите, където ще дишат рециклиран въздух. Ще са уязвими също колкото сме и ние.

— Съгласен. Затова ще отидем още по-нататък. — Усмивката на Пакстън се разшири. Изглежда, се забавляваше от изненадата им. — Хубаво е да осъзнае човек, че един стар пръдльо като мен може да мисли по-мащабно от вас, дечица. Кой е най-солидният вид колония, която познаваме? Планетата.

Лайла го погледна втренчено.

— Предлагате да започнем тераформиране?

— Да направим Луната или Венера като Земята, за да можем да се движим свободно по повърхността, или с минимални защитни средства. Да отглеждаме растения на открито. И хората да оцелеят дори ако цивилизацията се разпадне и те забравят кои са и откъде идват.

— На Марс вече мислят за това — рече Лайла. — Разбира се, сега…

— Ще изгубим Марс, но Марс не е единствената възможност.

— Това е от онзи тип програми — заяви скептично Алексей, — които защитниците на покоряването на космоса пропагандират още от времето на Армстронг и Олдрин. За нея ще са необходими огромни ресурси.

— Така е — съгласи се Бела. — В интерес на истината, възгледите на Боб вече се радват на широка популярност. И началото ще бъде сложено съвсем скоро.

— И какво е то? — попита с любопитство Лайла.

— Ще видите. Оставете ми една последна изненада. Важното е, че сме се заели сериозно с този въпрос. Толкова сериозно, колкото с нищо досега, през целия ми живот. За да получим достъп до бъдещето, трябва да подсигурим настоящето. Това е аксиома.

Продължиха да обсъждат идеите и предложенията на Пакстън, да спорят, да вадят нови аргументи, да отхвърлят предложения. Скоро след началото Пакстън очисти масата от сияещите екрани с живописни картини от времето на Слънчевата буря и започна да си води бележки.

 

 

— Изглежда, се получи — прошепна Бела на Атина. — До вчера не бих повярвала, че хора като Боб Пакстън и Алексей Карел са в състояние да работят заедно.

— Живеем в странни времена.

— Така е, Атина. И ще стават все по-странни. Но все отнякъде трябва да се започне. — Тя си погледна часовника и каза високо: — Съжалявам, че трябва да ви оставя, но дойде време да си проверя пощата. Атина, ще поднесеш ли кафе? Всичко, каквото поискат.

— Разбира се.

Бела се надигна от стола и се понесе към мостика, откъдето продължи към совалката. Разговорът зад нея продължи все така оживено. Тя чу как Алексей казва полу на шега:

— Ще ви кажа кое ще ни обедини всички. Сол Инвиктус. Ново божество за новата ера…