Артър Кларк, Стивън Бакстър
Първородните (60)

60: Къщата

30 март 2072

Пола се обади по фиброоптичната връзка. След отделянето от Слънцето големият ИИ в Ню Лоуел работеше върху изчисленията за това кога Откъсването ще порази Марс окончателно.

— Дванайсети май — каза Пола. — Някъде към два следобед.

Месец и половина.

— Е, значи вече знаем — отвърна Мира.

— Казаха ми, че преди края ще знаят със сигурност до частици от секундата.

— Много полезно, няма що — изхъмка сухо Юрий.

— Освен това — продължи Пола — подготвяме прогнози за състоянието на вашата ядрена електроцентрала. Нали знаете, че горивото ви е на привършване?

— Знаем, разбира се — отвърна Юрий. — Нали доставките са невъзможни.

— Според нашите анализатори ще оцелеете при Откъсването. Няма да ви е лесно, но ще се справите.

— Ако се налага, ще пестим. И без това сме само двамата.

— Така е, но винаги има място за вас тук, в „Лоуел“.

Юрий погледна Мира. Тя му отвърна с усмивка.

— И да изоставим нашия дом? — попита Мира. — Не. Благодаря, Пола. Искаме да си довършим работата тук.

— Знаех, че ще го кажеш. Както и да е. Ако промените решението си, всъдеходите ще дойдат да ви вземат.

— Да бе, благодаря — отвърна сърдито Юрий. — И без това един от тях е нашият.

Поговориха още малко на по-общи теми и приключиха.

Сякаш последното лято на Марс внезапно се бе скъсило. Слънцето бе изчезнало два месеца преди началото на лятото и над планетата се бе възцарила вечна зима.

В известен смисъл това не оказа особено влияние тук, на полюса, където и без това през половината от марсианската година бе мрак. Мира най-много страдаше от загубата на връзката със Земята, откъдето си набавяше филми и новини, както и за писмата от дома. Не й липсваше толкова Земята, колкото пощата.

Но докато в „Уелс“ не обръщаха внимание на тъмнината, не беше така в „Лоуел“, близо до екватора, особено когато заваля сняг. Не разполагаха с никакво снаряжение, за да оцелеят. Ето защо Юрий и Мира натовариха един от двата пригодени за движение по снега всъдехода с подгряващи одеяла и други важни неща, оставиха другия всъдеход на разположение на екипа в „Лоуел“ и се отправиха към „Уелс“. Мъчително пътуване през половината планета, в мрак и през несекващи свирепи снежни бури. След като най-сетне пристигнаха, не посмяха да напуснат базата.

— Пак ще се чуем — каза Пола. — Пазете се. — Изображението й изчезна.

Мира погледна Юрий.

— Това е значи.

— Да се залавяме за работа.

— Кафе не искаш ли?

— Дай ми един час, после ще направим кратка почивка.

— Добре.

След последната евакуация рутинната работа се затрудни още повече. Без редовни доставки вече не само електростанцията заплашваше да спре, но също и голяма част от оборудването. Освен това бяха само двама, в база, конструирана за поне десет души, и макар Мира да се учеше бързо, все пак нямаше голям опит за работа в подобни условия.

За щастие работата я завладя и погълна. Тази сутрин тя почисти хидропонните вани, провери филтрите на биореактора и се опита да разбере защо системата за извличане на вода аварира по няколко пъти на ден. Освен това си беше отделила време за работа с ИИ — потокът данни, събирани от стационарните и подвижни датчици, не секваше нито за миг, въпреки че голяма част от сензорната система бе замлъкнала поради дефекти или други причини, най-вече дебелото снежно покритие.

По правило ИИ работеше самостоятелно, дори си назначаваше свои собствени научни задачи и изготвяше програми за тяхното решаване. Но днес беше ДПЗ — денят за планетарна защита, в който се извършваха рутинни проверки за това дали околната среда е защитена от човешкото въздействие. Имаше дори един документ, който трябваше да подпише и който след това следваше да бъде изпратен на Земята. Документът никога нямаше да стигне там, но въпреки това тя го подписа.

След около час Мира нареди на ИИ да потърси Юрий. Трябваше да е отвън, в палатката със сондажното оборудване, което трябваше да се консервира, както бяха обещали на раздяла на Ханс Крийчфилд. Но го откри в Шеста консерва, скафандърното отделение.

Беше направила кафе и занесе там две чаши, затворени с капачета, за да не се разплискат в отслабената гравитация.

Юрий бе коленичил на пода на Шеста. Беше извадил най-обикновена метална шейна, с въже за теглене, пригодена за марсиански условия и с колела отдолу, за да може да се придвижва по базалтов лед. Тъкмо товареше на шейната грижливо сгъната палатка, пакети с храна и екипировка, която според нея бе свалил от животоподдържащата система.

Тя му подаде чашата.

— Какво си намислил?

Той отпи от кафето.

— Ще се отдам на една неосъществена мечта. Всъщност имам много такива мечти, но точно тази не ми дава покой.

— Кажи ми я.

— Самостоятелна експедиция до марсианския северен полюс. Открай време мечтая да опитам. Ще започна в покрайнините на постоянната шапка, само аз, скафандърът и шейната. Ще вървя и ще тегля шейната до полюса. Без да разчитам на спасителна операция, ако закъсам. Само аз и безкрайното ледено поле.

— Мислиш ли, че е осъществимо?

— О, да. Не повече от хиляда километра, ако маршрутът е добре подбран. Скафандърът ще ме забави малко — тези черупки не са пригодени за продължително придвижване из пресечена местност, така че ще трябва да направя някои подобрения. Но от друга страна, гравитацията тук е с една трета по-слаба от земната и ще ми е по-лесно да тегля екипировката. Освен това атмосферните условия на Марс не са така тежки, както на Антарктида.

— Ще трябва обаче сам да си носиш запасите от кислород.

— Има и друга възможност. — Той посочи едно апаратче, което бе взел от набора животоподдържащи устройства — беше машина за електролиза, способна да извлича кислород и водород от водата. — Вярно, че е по-леко от бутилките, но пък ще ме забавя ежедневно. Мира, давам си сметка с какво се захващам. Но помисли само за тръпката. А и никой не го е опитвал преди мен. Защо аз да не съм първият?

— Ако е така, трябва щателно да подготвиш експедицията.

— Зная. Какво друго ще правя цяла зима? После, когато дойде лятото, ще избера някой период, когато Земята е над хоризонта, за да опитам. Ще взема цялото снаряжение, за да го изпробвам на леда около базата. Тъмнината едва ли ще окаже съществено влияние. — Изглеждаше развълнуван, че си е намерил ново занимание. Но когато я погледна, на лицето му се четеше неувереност. — Мислиш ли, че съм полудял?

— Не повече от всички нас. Аз например не вярвам в 12 май. И ти — нали? Никой от нас не вярва, че ще се случи — че това ще е краят за всички ни. Ако го вярвахме, навярно нямаше да можем да работим. Условията ни принуждават да сме такива…

— Да, но…

— Да не говорим за това — прекъсна го решително тя и коленичи до него. — Покажи ми как смяташ да опаковаш багажа. Как ще се храниш? Ще разпъваш палатката два пъти дневно?

— Не. Смятам да я разпъвам вечер и да ям през нощта. Денем ще смуча хранителен разтвор от тубичката в скафандъра…

Продължиха да обсъждат екипировката. Отвън снегът бавно засипваше модулите на станцията.