Артър Кларк, Стивън Бакстър
Първородните (61)

61: Вкопчваща

Тъкмо Вкопчваща първа забеляза промяната в Окото.

Събуди се бавно, както винаги унесена от разпокъсаните сънища за дървета. Обитаваща смътната територия между човека и животното, тя нямаше ясна представа за минало и бъдеще. Спомените и бяха като картинна галерия с живи образи — лицето на майка й, топлината на леговището, в което се бе родила. И клетките, в които я бяха държали. Много, много клетки.

Прозя се, протегна дългите си ръце и се огледа. Високата жена, с която делеше пещерата, спеше. На красивото й лице трепкаше светлина.

Светлина?

Вкопчваща вдигна глава. Окото сияеше. Беше като миниатюрно слънце, впримчено в каменната крипта.

Вкопчваща вдигна ръка към Окото. То не излъчваше топлина, само светеше. Тя се изправи, без да сваля ококорени очи от Окото, с протегната към него ръка.

Но ето, че се появи нещо ново. Сиянието на Окото вече не беше еднородно — от центъра започнаха да извират ярки хоризонтални ивици, които му придаваха сивкав оттенък — картина, която наподобяваше човешкото изображение за ширини върху земния глобус. Бликаха от „екватора“ на Окото и изчезваха на северния полюс. Междувременно се появиха други, вертикални линии, които се зараждаха на северния полюс, минаваха през екватора и изчезваха в южния. Ето че изникна и трета комбинация линии, под прав ъгъл спрямо предишната. Танцът на блестящите сиви правоъгълници бе красив и хипнотизиращ.

И тогава се появи четвърта поредица линии. Вкопчваща се опита да проследи къде изчезват, но изведнъж почувства остра болка в главата.

Изпищя. Вдигна ръце и потърка насълзените си очи. Усети влажна топлина по вътрешната страна на бедрата си. Беше се изпуснала, както стоеше права. Спящата жена се размърда.