Артър Кларк, Стивън Бакстър
Първородните (10)

10: Стартов комплекс 39

Алексей ги отведе при малко открито превозно средство, което приличаше на количка за голф.

Качиха се. Бисиса се чувстваше тромава и непохватна в неудобния комбинезон. Дори куфарът изглеждаше по-елегантен от нея.

Колата потегли гладко през тунела — дълъг проход с измазани стени, мъждиво осветен на равни разстояния от флуоресцентни лампи. Миришеше на влага, но поне бе по-хладно, отколкото на повърхността.

— Този тунел е за транспорт на товари — обясни Алексей. — Не е предназначен за пътници.

— Но поне е далече от любопитни очи — каза Бисиса.

— Познахте. Дълъг е няколко километра, но ще стигнем навреме.

Говореше с американски акцент, но малко заваляше „р“-то, както правят французите.

— Къде всъщност отиваме?

— Прекарали сте възстановяването в хибернация, нали? Отиваме при СК-39.

В ума й отекна далечен спомен.

— Стартов комплекс 39. Откъдето са изстрелвали корабите „Аполо“.

— И по-късно совалките.

— Но сега се използва за нещо съвсем друго — обясни Мира. — Ще видиш.

— Разбира се, трябваше да използват точно СК-39 — продължи Алексей. — Както и Канаверал. Вярно, мястото вече не е опасно както навремето, след като овладяха ураганите. Има много по-подходящи терени, по-близо до екватора, но не — трябваше да е тук. Смешното е, че за да могат да изстрелват новите „Сатурн“-и, с които извеждат корабите „Аполо“ на орбита, се наложи да построят съвсем нова площадка.

Бисиса все още не разбираше смисъла на всичко това. За какво тогава използваха площадката?

— Карел — трябва ли да ми е познато това име?

— Вероятно познавате баща ми. Бил Карел? Работеше с професор Шивоун Макгоран.

Изминало бе доста време, откакто Бисиса го бе чувала. Шивоун беше британски кралски астроном по времето на Слънчевата буря и в края на краищата бе изиграла съществена роля в поведението на човечеството по време на кризата — както и в съдбата на Бисиса.

— Баща ми беше неин стажант. Работеха заедно върху „квинтесенциалните изследвания“.

— Върху какво? О, няма значение.

— Това е било още преди Слънчевата буря. Сега баща ми вече също е професор. — Колата забави ход.

— Стигнахме. — Той скочи чевръсто от колата, преди още да е спряла. Жените го последваха малко по-предпазливо.

Отново стояха върху площадка, покрита с тармак. Над тях, с метално дрънчене, се отвори правоъгълен капак. В отвора се показа късче синьо небе.

— Горе не бива да разговаряте с никого — нареди Алексей. — Ако ни спрат, оставете на мен да се оправям. А сега се дръжте здраво. — Той пак щракна с пръсти и тармаковата площадка се превърна в асансьор, който се понесе нагоре с такава скорост, че Бисиса се олюля.

 

 

Излязоха на слънце. Алексей очевидно се чувстваше по-комфортно под земята — видя се, че трепна при вида на откритото небе.

Бисиса се огледа. Намираха се на кръстопът на шосета, прорязващи обширната площ на Канаверал, и по тях фучаха десетки превозни средства, най-вече камиони. Имаше нещо като монорелсова система, по която прелетя влак с изящни форми, ослепително футуристичен. И целият този трафик бе насочен към едно и също място.

Точно пред нея се издигаше огромна ръждясала площадка — платформа, наподобяваща плаваща нефтена сонда, само дето се намираше насред сушата и бе положена върху огромен верижен влекач. Металната повърхност на платформата бе изписана с надписи — най-често „Консорциум Скайлифт“, название, които й се стори смътно познато. Имаше и други странни съоръжения, огромни тръби, стърчащи нагоре, като насочени към бледосиньото небе оръдия.

— Тази платформа ми напомня за един от влекачите, с които изтегляха корабите „Сатурн“ и совалките до площадката.

— И е точно това — каза Алексей. — Подвижна платформа за изстрелване, пригодена за друга употреба.

— А тези тръби какво са? Оръжия?

— Не — отвърна Алексей. — Те осигуряват енергията.

— За какво?

Мира се намеси внимателно.

— Много неща се промениха, мамо. Погледни нагоре.

Върху исполинския влекач бе разположено нещо, което наподобяваше миниатюрен завод: машини със странен вид се движеха в ритъм, задаван според принципите на неизвестен хореограф. Приличаха на камиони, но отстрани имаха слънчеви колектори, а на покривите на кабините бяха монтирани макари, с което по-скоро можеха да бъдат оприличени на кабинки на лифт. Корпусите им също бяха изписани с логото на консорциума „Скайлифт“.

Всички тези странни машини се редяха на опашка пред нещо като сребриста сияеща лента, не по-широка от ръката на Бисиса, която се издигаше над платформата. Щом поредният камион наближеше лентата, макарата се изместваше напред и се прикачваше за нея, след което машината потегляше рязко във вертикална посока.

Бисиса отстъпи назад и вдигна глава, опитваше се да види докъде отива лентата. Виждаше камионите, висящи на нея като мъниста на гердан. Лентата се отдалечаваше в небето и се стесняваше от перспективата, превръщаше се в сребърна черта, леко отклонена от вертикала, в драскотина през небосвода. Тя изви още глава, търсеше онова, което държи лентата там горе…

Нищо не я държеше.

— Не мога да повярвам — възкликна Бисиса. — Космоелеватор.

Алексей следеше реакцията й с интерес.

— Наричаме го Стълбата на Яков. През 2069-а това е всекидневно чудо, Бисиса. Добре дошла в бъдещето. Ела, време е да потегляме. Готова ли си за едно малко изкачване?

Наложи се да се изкатерят по ръждясалите стъпенки на подвижната платформа. Бисиса се изпоти — тялото й все още бе слабо след годините в хибернация. Алексей вървеше отпред, Мира я следваше.

Когато стигнаха горе, спряха да си поемат дъх. Камионите продължаваха да се движат по предварително определения си маршрут, двигателите им мъркаха едва доловимо.

Засрамена от слабостта си, Бисиса се опита да каже нещо умно.

— Защо са го поставили върху влекач?

Алексей обясни:

— Най-добре е основата на елеватора да е подвижна. Повечето елеватори са монтирани на платформи във водата — стари нефтени инсталации като тази, между които е и първата — Бандара.

— Бандара?

— Австралийският елеватор в Пърт. Сега го наричат Бандара. На името на една аборигенска легенда за световното дърво.

— Но защо е нужно да се мести основата? Ако се зададе ураган ли?

— Да, в общи линии, макар че, както вече споменах, в наши дни ураганите са поукротени. — Той погледна към небето. — Но по-нагоре изникват нови опасности. Изоставени спътници на ниска орбита. Всякакви отломки. Астероиди. Това нещо отива доста нависоко, Бисиса, и трябва да се справя с всякакви рискове. Готова ли си да продължим?

Отведе ги при един от камионите. Наричаше го „паяк“. Слънчевите му колектори бяха прибрани отстрани, като сгънати криле на огромно насекомо. Прозрачната му каросерия бе натоварена с някакви кашони и кутии. Паякът се движеше, макар и съвсем бавно, по-бавно от човешки ход, в редица сродни машини, съвсем еднакви на външен вид, ако се изключеха регистрационните номера, изписани на каросерията. Всички паяци пълзяха към лентата подредени на спираловидна опашка.

Алексей тръгна успоредно с паяка, извади от джоба си пластмасов диск с размерите на хокейна шайба и я залепи на каросерията.

— Трябва да изчакаме да направи пробив в програмата и да изгради нов интерфейс… — Той се метна ловко на покрива на кабината и постави върху макарата още една шайба. Докато се спусне долу, прозрачната врата вече се отваряше и той се ухили доволно.

— Вътре сме. Мира, ще ми помогнеш ли? — Скочи в каросерията и започна безцеремонно да изхвърля кашоните през вратата. Мира му помагаше, като ги изтикваше настрана.

— Само да попитам — обади се неуверено Бисиса. — Не бива да го правим, нали? Като гледам, се готвим да откраднем товарен камион.

— Той е напълно пригоден за човешка употреба — увери я Алексей. — Херметизиран е. Има солидна радиационна екранировка, която ще ни е от полза, тъй като ще прекараме известно време сред Поясите на Ван Ален. Взел съм всичко необходимо. Бисиса, разбери, за теб е най-добре час по-скоро да напуснеш планетата.

— Защо? Мира, преследват ли те? А мен?

— Нещо такова — отвърна Мира.

След като изхвърлиха товара, Алексей повика куфара и той разгъна два механични крака и скочи без видимо затруднение право в каросерията. Мира го последва. Сега само Бисиса вървеше отвън покрай пълзящия камион.

Мира й подаде ръка.

— Мамо? Ела — съвсем лесно е.

Бисиса се огледа — отвъд опашката паяци, към синьото небе на Канаверал и далечните кранове. Имаше странното предчувствие, че никога вече няма да се върне тук. Че никога няма да види отново Земята. Вдиша дълбоко. Дори сред миризмите на смазочно масло и електрическа изолация пак долавяше далечния мирис на океана.

След това направи една крачка, втора — и влезе в кабината. Мира я прегърна, сякаш я посрещаше с добре дошла на борда.

 

 

Кабината бе съвсем гола, очевидно предназначена за кратко пребиваване. Имаше дръжки по края и тесни сгъваеми седалки, вградени в стените. Гледката през прозрачните стени бе запречена от сгъваемите крила на колекторите.

Алексей вече се беше развихрил: разви един мек екран върху таблото, чукна в единия му край и вратата се затвори.

— Готово. — Той си пое дъх с наслада. — Ах, консервиран въздух. Нищо не може да се сравни с него. — Изглежда, се чувстваше по-добре, затворен в кабината.

— Ти си космически? — досети се Бисиса.

— Не съвсем. Родил съм се на Земята, но съм прекарал по-голямата част от живота си далече от нея. Предполагам, че съм привикнал към контролирана вътрешна среда. На открито всичко ми се струва някак диво, необуздано. — Той се пресегна и отлепи татуировката от лицето си.

Бисиса докосна бузата си и установи, че нейната татуировка също се сваля. Прибра я в джоба на комбинезона.

Алексей ги посъветва да седнат. Бисиса разгъна една седалка и откри, че от вътрешната страна има колан, с който се пристегна през кръста. Мира последва примера й, оглеждаше се обезпокоено.

Паяците пред тях оредяваха бързо и се откриваше гледка към вертикалната сребриста лента.

— Когато доближи лентата — обясни Алексей, — нашият паяк ще се прикачи за нея с помощта на макарата върху покрива на кабината. Ясно? Веднага след това ще започнем да се издигаме. Ще почувствате слабо ускорение.

— Колко слабо? — попита Бисиса.

— Само половин g. И само за десетина секунди. След това, когато достигнем максимална скорост, ще продължим да се издигаме равномерно.

— И каква е максималната скорост?

— Двеста километра в час. Лентата в действителност може да постигне два пъти по-висока скорост. Изключих скоростния ограничител, в случай че се наложи да прибегнем до това.

— Дано не се наложи — въздъхна Бисиса.

Мира се пресегна и улови майка си за ръката.

— Помниш ли, когато ходихме на откриването на австралийския елеватор? Беше малко след Слънчевата буря. Бях на осемнайсет. Тогава срещнах отново Юджийн. А сега има елеватори из целия свят.

— Да, незабравим ден беше. Както и днешният.

Мира я стисна за ръката.

— Радваш ли се, че те събудих?

— Ще запазя преценката си за по-късно. — Но не можеше да сдържи усмивката си. Кой би могъл да остане равнодушен пред подобно пътешествие?

Вече наближаваха лентата. Макарата се разгъна с тихо изщракване над тях. Лентата беше съвсем тясна, не повече от четири-пет сантиметра. Изглеждаше невъзможно да издържи тежестта на камиона, а какво оставаше на стотината — или хиляди? — други! Но паякът се приближаваше непоколебимо към нея.

Челюстите на макарата се вкопчиха в сребристата ивица, машината се разклати лекичко, нещо дръпна Бисиса в корема и паякът се понесе към небето.