Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Една одисея във времето (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Firstborn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2018)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018)

Издание:

Автор: Артър Кларк; Стивън Бакстър

Заглавие: Първородните

Преводач: Юлиян Стойнов

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-970-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4225

История

  1. — Добавяне

54: К-денят

15 декември 2070

Совалката кацна в Кейп Канаверал.

— Добре дошла, Бела — посрещна я Талес.

Погълната от работата си, Бела дори не беше забелязала, че са пристигнали. Докато летяха от Л1, бе преглеждала съобщенията за развоя на две събития, които предстояха да се случат днес: пускането на Бимини, новия космически елеватор над Атлантика, и момента на максимално приближаване на К-бомбата до Земята. И двете се движеха по график, поне доколкото можеха да определят специалистите.

Колелата спряха да се въртят и системите на борда на совалката затихнаха.

Тя изключи екрана и го сгъна.

— Благодаря, Талес. Атина ти праща поздрави.

— Разговарях с нея няколко пъти.

Това накара Бела да почувства известно безпокойство. Често се бе питала какво ли може да си говорят изкуствените интелекти през главата на човечеството. Въпреки завидните правомощия, с които разполагаше като председател, нямаше начин да го узнае.

— Бела, отвън те чака кола. Ще те откара в ГМЗ, където те очаква семейството ти. Внимавай къде стъпваш.

Ставите вече я понаболяваха, усетили засилената гравитация.

— Всеки път ми е все по-трудно. Талес, напомни ми да си поръчам екзоскелет.

— Запомних, Бела.

Тя слезе на пистата. Денят бе безоблачен, слънцето вече клонеше към хоризонта, въздухът бе изпълнен със свеж мирис на морска сол. Тя си погледна часовника и се наложи да коригира представите си — не беше привечер, а десет сутринта.

Над океана, право към небето, се издигаше тъничка вертикална черта.

— Остава час до преминаването на К-бомбата, Бела — докладва Талес. — Астрономите съобщават, че няма промяна в траекторията.

— Зная, че ги бива в орбиталната механика. Но хората ще искат да го видят с очите си.

— Срещал съм и преди този феномен — отвърна спокойно Талес. — И го разбирам, Бела.

— Позволи ми да се усъмня — рече тя. — Щом го наричаш „феномен“. Но това не ни пречи да те обичаме.

— Благодаря ти, Бела.

Приближи се кола, миниатюрна, по-скоро стъклен похлупак на колела, автоматична. Бела се качи и колата се понесе право към Главната монтажна зала.

 

В ГМЗ я очакваше персонална охрана — млада жена, тежковъоръжена, но засмяна и приветлива.

Бела тръгна право към стъкления асансьор и се качи бързо и безшумно над залата. Отвисоко ракетите изглеждаха като стройни борове. Навремето тук бяха сглобявали ракети от серията „Сатурн“ и космическите совалки. Сега, надхвърлила стотина години и въпреки това една от най-големите постройки на света, ГМЗ бе превърната в музей за кораби от началните, исторически дни на американските управляеми космически експедиции — от „Атлас“ до совалките и „Арес“. Но ето, че в тези дни сградата отново се връщаше към първоначалното си предназначение. Бяха разчистили един от ъглите за сглобяването на новия „Аполо 14“, който щеше да стартира за своята стогодишнина през февруари.

Бела обожаваше този гигантски храм на космическата техника, все още изумяващ с мащабите си. Но днес повече я интересуваше кой я очаква на покрива.

Една я пресрещна още докато слизаше от асансьора.

— Мамо!

— Здравей, миличка. — Бела я прегърна.

Тръгнаха ръка за ръка, следвани от охраната и един новинарски робот — сияеща сфера с множество обективи. Бела го очакваше, така че направи всичко възможно да игнорира любопитното му присъствие. — В края на краищата денят бе исторически. Като бе определила за днес тържественото пускане на космоелеватора Бимини, тя бе превърнала К-деня в празнична дата, каквато трябваше да е — въпреки че — както долавяше — атмосферата бе доста напрегната.

Огромният покрив на ГМЗ отдавна бе преустроен в наблюдателна площадка. Днес на него бяха поставили и подиум, от който се очакваше Бела да произнесе реч, и наоколо вече се навъртаха посетители. Имаше дори малък парк, имитация на местната флора и фауна.

Двама странно облечени мъже със синьо-черни туники и значки с формата на слънчеви протуберанси бяха втренчили погледи в един малък алигатор, сякаш никога не бяха виждали подобно същество. Държаха се малко сконфузено, а лицата им бяха покрити със слънцезащитен крем — монаси от новата църква на Сол Инвиктус, космически мисионери на Земята.

Една пристъпваше предпазливо, като наскоро завърнал се космонавт, и се мръщеше на яркото слънце и вятъра. Изглеждаше уморена, както забеляза с майчино око Бела, и по-възрастна от своите двайсет и четири години.

— Не успя ли да се наспиш, миличка?

— Мамо, зная, че не може да говорим за това точно сега. Вчера получих призовката. За твоя и моя разпит.

Бела въздъхна. Беше направила всичко възможно, за да попречи да викат Една пред трибунала.

— Ще се справим.

— Мамо, трябва да престанеш да мислиш как да ме защитаваш — продължи малко напрегнато Една. — Аз изпълних дълга си. И ще го направя пак, ако ми заповядат. Когато дойде времето да се явя в съда, ще кажа истината. — Усмихна се насила. — Както и да е, да върви по дяволите тази история. Теа се е затъжила за теб. Направихме си лагер ей там, встрани от масите и пейките…

Една бе завладяла един участък от покрива на ГМЗ, близо до ръба. Напълно безопасно място с висок извит прозрачен парапет. Беше постлала одеяло като на пикник, имаше сгъваема масичка и столове, плюс няколко отворени кутии храна. Каси Дъфлот вече беше тук с двете си деца, Тоби и Кандида. Играеха си с Теа, дъщерята на Една, четиригодишната внучка на Бела.

Бела с изненада осъзна, че в този ъгъл на покрива на ГМЗ Коледа вече е дошла. Децата се забавляваха с нови играчки — шарените опаковки и ленти бяха разхвърляни наоколо. Имаше дори миниатюрна елхичка в саксия. До тях седеше възрастен мъж с костюм на Дядо Коледа и неловка усмивка.

Теа дотича запъхтяно.

— Бабо!

— Здравей, Теа. — Бела коленичи и прегърна малката си внучка. Другите деца също се скупчиха около тях, вероятно си спомняха тази приятна възрастна дама от посещението й за погребението на баща им… Но бързо изгубиха интерес към нея и се върнаха при играчките.

Дядо Коледа подаде ръка на Бела.

— Джон Метернес, госпожо председател — представи се той. — Летях с дъщеря ви на „Освободител“.

— Да, разбира се. Радвам се да се запознаем, Джон.

— Надявам се, че не преча на семейното ви празненство…

— Аз го накарах да си вземе отпуска — обясни малко троснато Една. — Това упорито дърто магаре е готово да спи на „Освободител“, стига поддържащият екип да му позволи.

— Джон, не й позволявайте да ви командва. Но от друга страна, толкова е приятно, че го правите за децата. Само че, Една… Коледа? Днес сме петнайсети декември все пак!

— Всъщност идеята беше моя — каза Каси Дъфлот. — И без това не сме сигурни как ще свърши този ден, нали? — И погледна към небето, сякаш търсеше там К-бомбата. — Искам да кажа — не сме съвсем сигурни. И ако нещата се объркат…

— Решихте да осигурите на децата поне още една Коледа.

— Защо, лошо ли е?

— Ни най-малко — засмя се Бела. — Напълно те разбирам, Каси.

— Поне ще направим деня специален — каза Една. — Само дето ако светът не свърши днес, след десет дни отново ще трябва да обявим, че е Коледа.

— Бела, събрала си доста голяма тълпа — каза Каси.

— Има нещо такова.

— Мамо, не си видяла дори половината. — Една я улови за ръката и я отведе при парапета.

Оттук се разкриваше чудесна гледка към океана на изток, където ниското слънце мъждукаше като лампа, и към северния бряг. Канаверал бе заобиколен от огромна тълпа. По крайбрежието бяха паркирани безкрайни колони от коли, стигаха чак до Бийч Роуд на север и до южната част на остров Мерит и самия нос, като извиваха покрай старите монтажни цехове и военновъздушната база. И навсякъде морският бриз развяваше знамена.

А навътре в морето беше нефтената платформа, от която се издигаше двойна нишка, право нагоре, различима само когато улавяше светлината.

— Всички тези хора са дошли за пускането — каза Една. — Винаги те е бивало да правиш представления, мамо. Може би политиците трябва да са такива. Все пак повторното пускане на американския космоелеватор е знаменателно събитие. Хората имат нужда от празници.

— О, не е само космоелеваторът. Ще видите.

— Поредните изненади, мамо?

— Току-що идвам от заседание с Боб Пакстън и някои други хора. Обмисляхме възможностите за изграждане на нови защити. Става дума за мащабни концепции. Като програми за тераформиране например.

— Шегуваш се.

— Не. Просто мисля мащабно. Научих се, докато работехме над щита. При първа възможност трябва да разговарям с Мира Дът. — Тя погледна към небето. — Има какво да направим за Мир — света, където отиде майката на Мира. Там също има хора. Ако наистина можем да разговаряме с тях, както твърди Алексей Карел от Марс, сигурно ще намерим и начин да ги върнем у дома…

Тълпата се раздвижи. Бела забеляза, че към нея се приближават хора, стотици погледи бяха втренчени в покрива, в краката й блесна миниатюрен робот-репортер, като сребристо кученце. Дори монасите при езерцето с алигатора гледаха към нея.

Тя си погледна часовника.

— Време е.

— Мамо, ще трябва да кажеш нещо.

— Зная. Само минутка. — Тя извърна очи към океана и вертикалната черта на космоелеватора. — Повикай децата, за да гледат.

Малките дотичаха и се сгушиха в майките си, Джон Метернес вдигна Теа на конче.

 

От върха на нефтената платформа бликна пламък, розова искра, която остави димна следа. Изведнъж по хода на елеватора започна движение, блестящи капки, които се издигаха нагоре по двойки. Тълпата нададе сподавен рев, който веднага бе усилен от виковете, идещи откъм Канаверал.

— Тръгна! — въздъхна Бела.

— Но какво кара? — попита шепнешком и озадачено Една. — Увеличение… По дяволите, все забравям, че не съм със скафандър.

— Вода — обясни Бела. — Чували с вода. Това е като жива верига с кофи, миличка.

— И закъде?

— Отначало ще я пращаме на Луната. По-късно и на Венера.

Една не сваляше поглед от космоелеватора.

— Но откъде черпи захранване? Не виждам лазерни инсталации в основата.

— Защото няма лазерни инсталации. Няма енергоизточник — използва се само земното въртене. Една, това не е точно космоелеватор. По-скоро е сифон.

Очите на Една се разшириха от изненада.

Орбиталният сифон бе продължение на концепцията за космоелеватор и се базираше на някои особености в механиката на елеватора. Отвъд точката на геосинхронна орбита центробежните сили изтласкваха масивните предмети далече от Земята. Идеята на сифона бе да впримчи тази особеност, да остави на товарите да се отдалечат в космоса, но в процеса да засмуква нови товари от земната повърхност. По същество енергията на земното въртене се превръщаше в постоянен поток от натоварени платформи.

— С други думи, отпада необходимостта от външна енергия — каза Една. — Учила съм го в университета. Проблемът е, че проклетото нещо трябва да се захранва непрестанно — необходима ти е цяла армада от камиони, работещи денонощно, за да поддържат потока на товара. Но след като става въпрос за прекарване на морска вода…

— Нарекохме го Бимини — прекъсна я Бела. — Мисля, че името е подходящо. Навремето индианците разказали на Понс де Леон за фонтан на младостта на остров на име Бимини. Той така и не го открил, но пътем се натъкнал на Флорида…

— Фонтан на младостта?

— Фонтан от земна вода, който ще върне младостта на другите светове. Първо Луната, после Венера. Една, исках това да бъде демонстрация пред космическите, че намеренията ни са сериозни. Зная, че процесът ще отнеме няколко века, но за първи път даваме шанс на процеса на тераформиране. И дори Земята да намали нивото на световния океан с някакви си сантиметри и да забави едва забележимо въртенето си, това, струва ми се, е малка жертва, за да се спаси цял един свят, нали?

— Мамо, мисля, че си полудяла. Но идеята е величествена. — Една я прегърна и я целуна.

Обади се Талес:

— Бела, свързвам се с теб по затворен канал. До максималното сближаване с К-бомбата остава една минута…

Затворен или не, новината се разпространяваше бързо. Настъпи мълчание, което обхвана тълпата на покрива и множеството долу. Изведнъж настроението се промени, лицата станаха мрачни, напрегнати. Една взе Теа от Джон Метернес и я прегърна. Бела сграбчи ръката на дъщеря си и я стисна.

Всички вдигнаха погледи към яркото небе.