Артър Кларк, Стивън Бакстър
Първородните (48)

48: Сигнал до Марс

И отново Бисиса, Абди и Емелайн бяха привикани в кабинета на кмета Райс.

Кметът вече ги очакваше. Беше вдигнал обутите си в ботуши крака на бюрото и пушеше пура. Професор Джифорд Окър, астрономът от университета, също беше там.

Райс им махна да се настаняват и почна:

— Помолихте ме за помощ. — Държеше писмото на Бисиса с марсианските символи — триъгълник, четириъгълник, петоъгълник и шестоъгълник. — Та казвате, че трябва да изпратим тези знаци на марсианците.

— Зная, че звучи малко налудничаво… — отвърна Бисиса.

— О, занимавал съм се с много по-налудничави неща от това. Извиках и Джифорд, за да се посъветваме. Вместо смислени приказки той ми наду главата с някакви „херцови електромагнитни вълни“ и жулвернови „космоходи“. За Бога, хора, космически кораби! Та ние дори не можем да поддържаме железопътната линия.

Окър гледаше унило и не каза нищо: очевидно го бяха извикали тук, за да го унижават.

— И тъй — продължи Райс, — предадох молбата ви на единствения човек в Чикаго, който би могъл да се справи с проблем като този. Вярно, че човечецът е на седемдесет и пет и даде всичко от себе си за спасяването на един град, който дори не е негов. Но обеща да помогне. Каза, че ще ми се обади в три. — Погледна джобния си часовник. — Е, вече е почти три.

Наложи се да прекарат още една минута в мълчание. После телефонът на стената зазвъня.

Райс привика Бисиса с ръка и се приближи до апарата. Вдигна слушалката и й я подаде, за да чува какво ще си говорят. Тя долови само откъслечни фрази от монолога, който идваше от другия край; отривист бостънски акцент. Но същината беше ясна.

— … на сигнали е невъзможно. Трябва да нарисуваме знаци, достатъчно големи, за да се виждат от космоса… Бялото лице на ледената шапка ще е нашето платно… изкопайте канавки с дължина стотици мили, изрисувайте тези знаци право върху леда… напълнете ги с дърва или нефт, ако имате достатъчно. И после ги запалете… Нощем ще се вижда светлината, денем — димът от пожара… Проклетите марсианци трябва да са слепци, за да не ги забележат…

Райс кимна на Бисиса.

— Ясно ли е какво трябва да се прави?

— Стига да разполагаме с достатъчно работна ръка.

— По дяволите, стадо мамути с плугове ще свърши тази работа за по-малко от месец!

— Мамути, които помагат да се нарисуват сигнали до Марс върху ледената шапка на Северна Америка. — Бисиса поклати глава. — При всеки друг случай би ми се сторило невероятно. И още нещо, господин кмете. Не палете огньовете, преди да сме сигурни, че трябва да го направим. Ще разговарям с моите хора, трябва да го обсъдим… Това е твърде драстична мярка, за да се предприема с лека ръка.

Той бавно кимна.

— Съгласен. Друго има ли?

— Не. Сигнали, издълбани в леда. Разбира се, това е единственият начин. Трябваше да се сетя и сама.

— Ама не можахте — захили се Райс и дръпна от пурата. — Затова пък той се сети. Затова е този, който е. Благодаря ви — каза той в слушалката. — Още веднъж ни спасихте задниците, сър. Страхотно се справихте. Много ви благодаря, господин Едисон. — И затвори. — Магьосникът от Менло Парк! Какъв човек, ей!