Артър Кларк, Стивън Бакстър
Първородните (5)

5: Лондон

Бела Фингал научи лошата вест, докато летеше над Лондон. Обади се дъщеря й.

Бела бе прелетяла Атлантика и трябваше да кацне на „Хийтроу“, в покрайнините на запад от Лондон. Но пилотът каза, че маршрутът на полета преминава първо над източната част, след това ще променят курса и ще следват течението на Темза, право срещу вятъра. В ярката мартенска утрин градът под нея беше като сияещ пъстър килим. Бела бе запазила целия самолет за себе си: беше от новите свръхскоростни реактивни машини, луксозна колесница за петдесет и седем годишната баба.

Истината бе, че нямаше никакво желание да се отправя на това пътуване. Стигаше й погребението на Джеймс Дъфлот, да се събере с опечаленото семейство в дома им щеше да е дваж по-тежко. Но беше неин дълг, като председател на Световния космически съвет.

Беше се озовала на този пост почти случайно, вероятно в резултат от компромисен избор на Надправителствения комитет, който контролираше Космическия съвет. Дълбоко в едно ъгълче на съзнанието й мъждукаше сляпото убеждение, че новият й пост е по-скоро почетен, като на повечето университетски президенти и неизпълнителни директори на компании, и че са избрали нея само защото е ветеран от Слънчевата буря. Не си бе представяла, че ще трябва да прелети половината планета, за да се озове в объркана и тъжна ситуация като тази.

Беше си изпълнила дълга на щита. „Трябваше да си остана в пенсия“, помисли си със съжаление.

И точно в този момент се обади Една и й съобщи, че вече е главнокомандващ на космическия флот.

— Мамо, наблюдателите смятат, че са засекли нещо сериозно. Нещо в мрака на космоса отвъд. Наближава орбитата на Юпитер по хиперболична траектория. Не е излязло на Картата на Унищожителя, макар че в това няма нищо необичайно — кръжащи на големи периоди комети, твърде отдалечени, за да бъде засечено ехото им, също изникват от време на време. Това нещо обаче притежава други характеристики, които предизвикват тревогата им…

Бела бе виждала интерпретация на Картата на Унищожителя под формата на планетариум в базата, в стария щаб на НАСА във Вашингтон. Огромна, динамична, триизмерна и моментална снимка на цялата Слънчева система, създадена в самото навечерие на Слънчевата буря след взрив в открития космос на зловещата стара ракета, наричана „Унищожителя“ — детонация, при която към смълчаните звезди бе литнало концентрирано послание на човешката култура, причудлива „земна поща“, съдържаща в себе си копия от най-великите изкуствени умове на планетата, наричани Аристотел, Талес и Атина. Няколко часа след експлозията земните радиотелескопи бяха засекли рентгенови еха от взрива, идващи от всички обекти с размери над един метър от орбитата на Сатурн към центъра на системата.

Двайсет и седем години след Слънчевата буря човешките светове и самият космос гъмжаха от бдителни очи, следящи всичко, което се движи. Всеки обект, който не съществуваше на тази карта, щеше да е новопоявил се. Повечето неканени гости, независимо дали са хора, или природни явления, щяха да бъдат идентифицирани и елиминирани незабавно. В противен случай… тъкмо това бе причината Бела да се убеди, че лошите новини се разпространяват бързо, за да достигнат до нея.

В кабината бе приятно топло и тихо, но тя потрепери. Подобно на много други хора от своето поколение, Бела все още бе спохождана от кошмарните видения на Слънчевата буря. А ето че сега бе нейно задължение да изслушва сънищата на другите.

Лицето на Една на екрана на гърба на предната седалка бе в три измерения. Една бе едва двайсет и три годишна, една от първите от новото поколение на „космическите“, както Бела се бе научила да ги нарича, родена в космоса, докато Бела се възстановяваше на Луната от бурята. Но Една вече беше капитан. Повишенията вървяха бързо във флота, където корабите бяха натъпкани със свръхинтелигентна машинария и по думите на Една дори имало роботи, които да мият пода. Но днес, с опъната назад тъмна коса и закопчан догоре мундир, Една изглеждаше напрегната, с големи сенки под очите.

Бела копнееше да докосне дъщеря си. Но не можеше дори да разговаря нормално с нея. Една беше далеч, в щаба на флота в астероидния пояс. Капризите на орбитата в момента я бяха запокитили на цели две астрономични единици от майка й, разстояние два пъти по-голямо от това между Земята и Слънцето, гигантска пропаст, която водеше до забавяне от шестнайсет минути в разговора.

Освен това съществуваше естествено и въпросът с протокола. На практика Бела се явяваше командващ офицер на дъщеря си. Така че се помъчи да се съсредоточи върху това, което й съобщаваше Една.

— Това е само ранно предупреждение, мамо — тъкмо казваше тя. — Не разполагам с никакви подробности. Чух обаче, че контраадмирал Пакстън ще отлети за Лондон, за да ти докладва за…

Бела трепна. Боб Пакстън, героичният изследовател и първопроходец на Марс — и класически задник.

Една се усмихна.

— Само не забравяй, може гърдите му да са декорирани като плодова салата, но ти си шефът! Между другото, Теа се развива отлично. — Теа беше дъщерята на Една, тригодишната внучка на Бела, второ поколение „космическа“. — Скоро ще поеме за вкъщи. Ех, да можеше да я видиш как се справя с микрогравитацията в централните части на станцията!

Една говореше за съвсем човешки неща, семейни проблеми, събития, които нямаха никаква връзка със съдбата на Слънчевата система. Бела попиваше всяка нейна дума, съвсем типично за една баба. Но й се струваше странно, макар тя самата да бе изкарала немалка част от времето си в космоса. Езикът на Една гъмжеше от непознати изрази. Когато си в космическа станция с центробежна гравитация, се движиш или в посоката на въртене, или срещу нея, или към оста… Дори говорът й бе променен, долавяше се малко от ирландския акцент на Бела, но примесен с тежкия американски крайбрежен диалект — флотът бе естествено продължение на военноморските сили на Щатите и бе наследил много от културата на своя първоизточник.

Дъщеря й и внучка й бяха далече от нея и това не й даваше покой. Но вероятно немалко баби на Земята се чувстваха по същия начин.

Тих мелодичен сигнал я предупреди, че самолетът се готви за кацане. Тя съхрани съобщението на Една и прати кратък отговор.

Самолетът се наклони и Бела погледна към града долу.

Вече различаваше съвсем ясно гигантския отпечатък на Купола — почти идеален кръг с диаметър девет километра и център Трафалгар Скуеър. Във вътрешността на Купола по-голямата част от сградите се бяха спасили от опустошителното въздействие на Слънчевата буря и в бледия пясъчник и мрамора се долавяше нещо от старата самоуверена атмосфера на Лондон. Но Уестминстър сега бе остров, сградата на Парламента — изоставена и превърната в паметник. След Слънчевата буря градът се бе отказал от опитите си да контролира реката и бе отстъпил назад до новите брегове, които далеч повече наподобяваха необузданото естествено корито, картографирано за първи път по време на Римската империя. Лондончани се бяха адаптирали и сега в покрайнините на южния бряг се предлагаха разходки из подводните руини с леководолазен костюм.

Голяма част от крайните квартали на Лондон бяха изпепелени до основи в деня на Слънчевата буря. Сега на тяхно място имаше килим от нови сгради… всъщност не килим — приличаха на противотанкови заграждения.

Самолетът се наклони още малко и тя видя самия Купол. Облицовката отдавна бе демонтирана, но част от носещите колони и стълбовете продължаваха да стърчат, изгубили блясъка си и захабени от времето, и хвърляха километрични сенки върху онази част от града, която бяха опазили. Всичко това мярнато за не повече от секунда. Трагедия, отдавна превърнала се в ежедневие. Двайсет и седем години след бурята светът все още носеше белезите от нея, където и да отидеш.

Градът се стрелна под нея и самолетът се снижи над анонимните сгушени крайни кварталчета преди летище „Хийтроу“.