Артър Кларк, Стивън Бакстър
Първородните (59)

59: Храмът

Абдикадир Омар ги чакаше при Храма на Мардук.

Там се бяха струпали хора. Някои дори спяха тук, ако се съдеше по навесите и разпънатите шатри. Имаше и търговци, разбира се: предлагаха вода, храна, дрънкулки и амулети. Абди обясни, че събралите се били поклонници, дошли чак от Александрия и Юдея.

— Заради Окото на Мардук ли са дошли?

Абди се засмя.

— Някои да. Други заради самия Мардук — тези, които го помнят. Има и такива, които са дошли да видят Бисиса. А също и маймуночовека, който живее при нея.

— Ха! — изсумтя Гроув. — Поклонници от Юдея, дошли чак тук, за да видят една жена от двайсет и първи век!

— Понякога се питам дали не присъстваме на раждането на нова религия — въздъхна Евмений. — Култ към Първородните, с Бисиса Дът като техен пророк.

— Съмнявам се, че подобно нещо ще е здравословно — подсмихна се Гроув.

— Хората и преди са се прекланяли пред богове-разрушители. Елате. Време е да се срещнем с Бисиса.

Абди ги преведе през тълпата към преддверието на Храма, после нагоре по стълбата, към криптата с Окото.

Малката стая с обгорените тухлени стени бе заета почти изцяло от Окото, което висеше във въздуха. На светлината на фенерите Гроув видя собственото си отражение, гротескно изкривено, като в някакво криво огледало на панаир. Самото Око беше чудовищно, злокобно, и той сякаш долавяше тежестта му.

Бисиса си бе направила нещо като гнездо в единия ъгъл, с одеяла, бележник, дрехи и някаква храна. Щом Гроув и другите влязоха, тя се усмихна и се изправи.

Тук беше и маймуночовекът. Дългуреста, яка и напълно зряла женска, приклекнала в клетката, неподвижна и бдителна като самото Око. С ясни сини очи. Гроув едва успя да отмести поглед от проницателния й взор.

— Божичко! — възкликна Батсън. — Илиций Блум не лъжеше, когато каза, че вонята е от маймуната!

— Свиква се — успокои го Бисиса, подаде ръка на Батсън и прегърна Гроув. — Пък и Вкопчваща ми прави компания.

— Вкопчваща?

— Не я ли помниш, Гроув? Твоите войници я уловиха с майка й в деня на Хроносрива. Кръстиха я Вкопчващо. Последната вечер, преди да се опитам да се върна на Земята през Окото, помолих да ги освободят. Според мен е точно тя, само че вече е пораснала. Напълно е възможно, ако тези австралопитеци живеят колкото шимпанзетата. Във всеки случай е доста по-ловка с ръцете от мен.

— И как се е озовала тук? — попита Гроув.

— Беше в една глутница, която редовно нападаше влаковите композиции на западната линия — обясни Евмений. — Проследила влака чак до Вавилон и нападнала една ферма край града. Непрестанно се опитвала да прехвърли градските стени. Не бягала. Изобщо. В края на краищата я уловили с мрежа и я докарали в града за развлечение на двора. Държахме я в клетката при Блум, обаче тя направо побесня. Очевидно искаше да отиде някъде.

— Аз се сетих какво да направим — обади се Абди.

— Сложихме и нашийник и я оставихме да ни води накъдето пожелае.

— И тя дойде тук — приключи Бисиса. — Нещо я притегля, също като мен. Откакто дойде, е спокойна, сякаш е намерила това, което е търсела.

Гроув се замисли, после каза:

— Помня, че веднъж напъхахме нея и майка й в една палатка, разпъната точно под самото Око — ти помниш ли, Бисиса? Доста непочтително отношение към Окото всъщност. Може би точно тогава това нещастно създание се е обвързало по някакъв начин с него. Но как, по дяволите, е разбрала, че тук има друго Око?

— Има много неща, които не разбираме — отвърна Бисиса. — Меко казано…

Гроув оглеждаше леговището й с непринудено любопитство.

— Доста е весело тук.

— Че какво? — подсмихна се тя. — Имам си телефона за забавление. Жалко, че Скафандър номер пет е с изтощени батерии, иначе и той щеше да ми прави компания. Донесох и химическата тоалетна от Птичката. Абди ми носи храна и вода. Ти си моята връзка със света, нали, Абди?

— Така е — отвърна Гроув вместо Абди. — Но защо си тук?

— Може би не знаете — намеси се Евмений, — но Александър вярва, че тя се опитва да намери начин да използва Окото в негова полза. В противен случай изобщо нямаше да я допусне тук. Не забравяйте за това, когато се изправите пред него, капитане.

— Разбрано. Но каква е истинската причина, Бисиса?

— Искам да се върна у дома — отвърна простичко тя. — Също както преди. Да се върна при дъщеря ми и при моята внучка. А това е единственият възможен начин. Не искам да обиждам никого, но няма нищо, което да значи повече за мен.

Гроув погледна тази жена, тази отчаяна майка, самотна в този чужд свят.

— И аз имах дъщеря, ако си спомняш — каза той и сам се изненада от сподавения си глас. — Казвал съм ти. Сега трябва да е на твоята възраст. Разбирам защо си тук, Бисиса.

Тя се усмихна и го прегърна пак.

Нямаше какво повече да си кажат.

— Е — въздъхна Гроув. — Ще намина да те видя пак. Ще останем още няколко дни във Вавилон. Наистина ми се ще да направя нещо за онзи окаян нещастник Блум. Ние, модерните, трябва да се поддържаме, нали така?

— Ти си добър човек, капитане. Но не се излагай на прекомерни рискове.

— Не се тревожи, аз съм гърмян заек.

На излизане Гроув погледна Бисиса. Тя тъкмо се приближаваше бавно към увисналата сфера; долепи длан до нея. Ръката й обаче сякаш се плъзна встрани, тласкана от невидима сила. Гроув се изпълни с нещо като благоговение пред спокойствието, с което Бисиса се отнасяше към този чудовищен и страховит предмет.

Извърна глава. Радваше се, че ще може да скрие сълзите си в коридорите на храма.