Артър Кларк, Стивън Бакстър
Първородните (34)

34: Ели

Септември 2069

На марсианския северен полюс, където цареше вечна зима и беше нощ, времето се влачеше мъчително бавно. Мира четеше, готвеше, чистеше и се ровеше във виртуалната библиотека: сваляше стари филми от Земята.

И освен това изучаваше станция „Уелс“.

Станцията всъщност се състоеше от седем модула, всеки построен около голям централен цилиндър. Бяха транспортирани с ракети, спуснати с парашут и превозени и монтирани с помощта на всъдеходи. Станцията се захранваше от малък ядрен реактор, охлаждан с марсиански въглероден двуокис и заровен в леда на километър от тях, където отпадните му продукти постепенно изравяха пещера.

Бяха я въвели в станцията през Шеста консерва, откъдето се осъществяваше достъпът до скафандрите. Пета бе заделена за медицински и научни цели, Трета не се използваше, а Втора бе „спалното“. Четвърта консерва бе парникът на станцията, с плоски саксии с растения, подредени под флуоресцентни тръби. В Седма консерва беше животоподдържащата система. Тук Ханс гордо й показа своя биореактор, голяма прозрачна тръба, съдържаща мътна течност, в която синьо-зелена алга, spirula plantensis, произвеждаше кислород. Ели видя и растенията за извличане на влага. Сивкав натрошен марсиански лед се изпомпваше през поредица филтри, за да се очисти от ситния прах, който представляваше четирийсет процента от съдържанието му. Първа и Трета консерви бяха спални, където спокойно можеше да се побере десетчленен екипаж.

Но и двата модула понастоящем бяха изоставени. Повечето мебели бяха надуваеми, стените — напомпани с вода от разтопен марсиански лед за по-добра звукоизолация. И навсякъде по тях бяха залепени биолуминесцентни осветителни панели, които можеха да се свалят и дори да се навият на руло. Бисиса си взе няколко, за да си свети в пещерата.

Под панелите се виждаше старата украса на станцията — във Втора тя представляваше градски пейзаж, в Пета — планини, в Шеста — море, в Първа — борова гора и в Трета — прерия. С малко експериментиране тя успя дори да раздвижи тези виртуални пейзажи. Но „луксозните“ добавки, изглежда, не правеха впечатление на другите, които предпочитаха да живеят заедно във Втора консерва.

Юрий се ухили, когато видя какво е направила.

— Профукали са доста пари за това нещо. Различни земни правителства и организации, в годините след Слънчевата буря, когато финансирането е било ориентирано към космоса. Искали са да направят станцията малко късче от Земята. Но не може да си „вътрешен турист“. Така ни казваха по време на обучението. Ха!

— Няма ли ефект?

— Виж, стигат ти няколко снимки на близките и повечко зеленина, да успокоява очите. Макар че разправят, че на Марс имало оттенъци на червеното, каквито никога не сме виждали. Но всички тези картини на места, на които не съм бил, а и този градски пейзаж — ба! Гледай си го ти.

Изглежда, това бе някаква нова тенденция — първо на „Лоуел“, а сега и на станция „Уелс“ — скъпи съоръжения от Земята, изоставени и пренебрегвани от космическите.

Но Мира подозираше, че има друга, по-дълбока причина, която подтиква екипа на станцията да се завира във Втора консерва. Поразпита за това изкуствения интелект и в отговор получи изображения на древни човешки къщи, някога разпространени в Европа. Големи постройки с конични покриви и централна подпора, без вътрешни стени. Тук, на полюса на Марс, съвсем несъзнателно, обитателите на станция „Уелс“ бяха изоставили градските предразсъдъци на архитектите и се бяха върнали към много по-древни начини на съвместно съществуване. Кой знае защо тази мисъл й се стори приятна.

Разбира се, подредбата на модулите служеше на една съвсем ясна цел, свързана с психологията на затвореното помещение. Винаги имаше поне два начина да се стигне от една точка до друга. Така, ако например Ели изпитваше желание да удуши Юрий, можеше да обикаля станцията, без да се сблъсква с него, докато не успее да овладее чувствата си. Хора, затворени по този начин и изолирани в мрак, който продължаваше ужасно дълго, рано или късно се настройваха едни срещу други — знаеше го от опит. Затова средата бе важен фактор за неутрализиране на напрежението.

С времето Мира успя да си намери занимания. Имаше доста работа в градината в Четвърта консерва покрай растенията — ориз, спанак, картофи и грах, както и при почистването на хидропонните корита. Грендъл Спет с радост прие неквалифицираната й помощ. В оранжерията разполагаха дори с няколко бамбукови стръка. Предишният екип на станцията се бе научил да приготвя това бързо порастващо растение, дори бяха изработили най-различни неща от него — например дървените хлопала, окачени над вратата на един от модулите. Градината осигуряваше само няколко процента от хранителните запаси на базата и погледнато формално, заемаше място, на което можеха да се складират много повече хранителни припаси от „Лоуел“. Но Мира скоро откри, че заниманията с растенията имат невероятен отмарящ ефект, което вероятно бе и истинската причина за съществуването им.

Но с каквото и да се занимаваше, Изкопът неумолимо я привличаше.

В края на краищата той бе в центъра на загадката, довела двете с майка й тук. Проблемът бе, че се нуждаеше от специализирана помощ, за да слезе в него, а всички останали на станцията бяха погълнати от задачите си.

Минаха няколко седмици, преди да прилъже Ханс Крийчфилд да й помогне със скафандъра и да я свали отново в ледената пещера на Изкопа.

 

 

Ели и Мира обиколиха предпазливо Изкопа. Под ярката светлина на прожекторите приличаха на огромни зелени буболечки.

Ели фон Девендър не проявяваше голяма охота да общува с Мира. Беше винаги заета, погълната от собствените си мисли, изпълнена с чувството за собствена значимост. Не беше от хората, които се грижат за околните. Но поне обичаше да говори за работата си и Мира подклаждаше това с множество въпроси.

Ели бе монтирала цяла система датчици около Окото, едни в помещението, други в тунели, прокопани в марсианския лед.

— Детектори на високоенергийни частици — изброяваше тя. — Радиационни сензори. Има и резервоар за улавяне на неутрино. — Говореше за едно помещение в другия край на пещерата, пълно с течен въглероден двуокис.

Ели разполагаше и с активни системи за сондиране на Окото. Беше монтирала малка лазерна инсталация и оръдия за изстрелване на микрочастици, насочени към Окото като пушките на наказателен отряд. Последните можеха да имитират собствените радиационни и микроелементни емисии на Окото — и именно чрез манипулиране на тяхната активност Ели бе успяла да изпрати сигнали до мобилния телефон на Бисиса, изоставен на един друг свят.

Но основният интерес на Ели бе насочен към детектора на гравитационни вълни. Беше го конструирала собственоръчно, та да е пригоден за странните условия на марсианския полюс. С помощта на няколко къртици, взети назаем от Ханс — умни малки копачи с горещи нослета, предназначени за изследване вътрешната структура на ледената шапка, бе прокопала мрежа от прави тунели, в които бе монтирала високочестотни лазери. Идеята й беше, че всяка промяна в гравитационното поле около Окото или в Марсианската клетка ще предизвика възникване на гравитационни вълни. Вълните щяха да породят трусове в шапката и дори най-леките смущения щяха да бъдат засечени като измествания на лазерните лъчи.

— Системата ми е доста капризна — призна тя. — Гравитационните вълни са ужасно слаби. Марс е геологично спокойна планета, но от време на време се усеща някой трус. А полярната шапка се мести непрестанно. Но всичко това може да бъде взето предвид. Разполагам с дублиращи системи на повърхността и в орбита. Най-впечатляващата е двойна станция, монтирана на луните Фобос и Деймос — когато помежду им има пряка видимост, ги използвам за координираща основа…

— И всичко това ти помага да изучаваш Окото?

— Не само Окото. И Клетката.

Ели й обясни, че Окото и клетката от усукано пространство-време представляват всъщност два елемента на взаимносвързана система, нещо като ин и ян. Че системата е динамична и елементите непрестанно се подлагат на изпитания. И че тъкмо тази мълчалива, продължаваща от векове битка, поражда емисиите на частици, радиационните лъчения и гравитационните вълни, които тя улавя и анализира.

— В известен смисъл за мен марсианската технология е по-интересна — сподели тя с Мира. — Тъй като смятам, че е по-близко до нашето ниво на развитие и ще имаме по-големи шансове да я разберем.

— Така е. И ако успеем — тогава какво?

Ели сви рамене: движението беше подсилено от сервомеханизмите на скафандъра.

— Научим ли се да управляваме пространство-времето, няма да има граница на онова, което можем да постигнем. Архитектура, отървала се от ограниченията на гравитацията. Изкуствени гравитационни полета. Антигравитационни полета. Космически двигатели без реактивна маса. Прихващащи лъчи. Бихме могли дори да създаваме свои джобни вселени, като тази на Мир.

— Трябва да го патентоваш веднага щом го откриеш — подхвърли необмислено Мира.

Ели я изгледа хладно.

— Според мен най-важното е подобна технология да попадне в правилните ръце. Тук не става въпрос само за пари. Не си ли съгласна?

— Разбира се. Просто се пошегувах. — Напомни си, че все още я водят за външен човек. Понечи да си тръгне, но Ели я спря.

 

 

— Има и още нещо — каза Ели колебливо.

— Какво?

— Не съм сигурна… — Ели млъкна. — Да го кажем така. Не смятам, че всеки елемент от структурата на гравитационното поле, което засичам, е свързан с технологията. Съществува ниво на детайла, което е толкова сложно — бих го нарекла стилно, — че може да притежава смисъл, надхвърлящ функционалното предназначение.

Мира бе живяла достатъчно дълго с Юджийн Менгълс, за да разпознае академичната предпазливост, както и стаените съмнения.

— Щом не е функционално, тогава какво може да е? Символно?

— Да, възможно е.

Въображението на Мира започна да се развихря.

— Смяташ, че там има заложени символи? Вътре в гравитационното поле? Но какви символи — писмени знаци, изображения? Записани в тъканта на времето? Това е невероятно!

Ели игнорира последната бележка. Мира осъзна, че няма да каже нищо, ако не е съвсем сигурна.

— Писмените знаци, предполагам, са най-близката аналогия. Откривам определен вид символи, повтарящи се навсякъде в полето. Глифове. И те идват на групи. Някои от тези групи също проявяват повторяемост.

— Групи от глифове. Думи?

— Или цели изречения. Искам да кажа, ако всеки глиф изразява определена концепция — нещо като идеограма, вместо буква. — Ели сякаш поизгуби малко от първоначалната си увереност, очевидно ужасно много се боеше да не се изложи като учен. Когато заговори отново, гласът й почти трепереше. — Нали разбираш колко необикновено е всичко това? Познаваме няколко типа извънземни разуми и нито един от тях не е показал символен модел за комуникация. Ако двете с теб общувахме чрез телепатия, това би обяснило защо не са ни необходими букви, за да го правим. Следователно не съществува конкретна причина да вярваме, че марсианските конструктори на тази клетка са ни оставили някакво послание.

— И въпреки това, ако си права, ще излезе обратното. — Мира погледна плененото Око. — Може би трябваше да го очакваме. Само по себе си това заловено Око е достатъчно силно послание. „Погледнете какво направихме. Ние се съпротивлявахме. Отрязахме ръката на чудовището…“ Не мисля обаче…

— Все още съм далеч от мисълта, че ще успея да разшифровам знаците. Каквото и да има там, то е сложно, не е само редица символи, тоест нещо като изречение, а матрица в триизмерно пространство, може би дори в повече измерения. Ако глифовете са реални, със сигурност има значение не само формата, но и разположението им.

— Би трябвало да има начална точка — каза замислено Мира. — Първа буква…

Ели кимна в шлема.

— Опитвам се да извлека някои от най-често повтарящите се символни последователности.

Мира я разглеждаше крадешком. Очите на Ели не се виждаха зад лицевото стъкло и очилата, но изражението й беше хладно. Мира си даде сметка, че не знае почти нищо за тази жена, която може би бе на прага на откритието на епохата. Почти не бяха разговаряли през дългите месеци, откакто Мира бе тук.

Мира направи и за двете кафе. Носеше дозите в еднократни торбички, които се включваха в букса отстрани на шлема.

— Ели, откъде си? От Централна Европа?

— От Холандия, по-точно. Гражданин на Евразия. Както и ти, предполагам?

— Извинявай, но не мога да преценя на колко си години.

— Бях на две, когато ни удари бурята — отвърна малко троснато Ели. Което значеше, че сега трябва да е на двайсет и девет. — Не помня бурята. Помня лагерите за бежанци, където с родителите си прекарах три години. Родителите ми бяха против да правя научна кариера. След бурята има много за възстановяване, така казваха. Трябвало да работя това, да стана архитект или инженер, а не физик. Твърдяха, че дългът ми го повелявал.

— Но накрая ти си спечелила спора.

— И изгубих родителите си. Мисля, че искаха да страдам, както бяха страдали те, след като Слънчевата буря бе разрушила дома им и плановете за живота. Понякога им се искаше бурята да бе унищожила всичко, за да нямат такова неблагодарно дете, което отказва да ги разбере.

Неочакваното й словоизлияние завари Мира неподготвена.

— Когато се захващаш с нещо, правиш го докрай, нали, Ели? Затова си тук и работиш с Окото. Заради онова, което бурята е направила на родителите ти.

— Не. Тук съм, защото физиката е невероятно интересна наука.

— Разбира се, че е така. Ели, не си казвала на никого за тези символи в клетката, нали? Никой от екипа не знае. Защо го каза на мен?

Ели неочаквано се засмя.

— Трябваше да го споделя с някого. Само за да проверя дали не звучи съвсем налудничаво. Въпреки че ти не си достатъчно квалифицирана, за да прецениш работата ми или резултатите.

— Разбира се, че не съм — отвърна сухо Мира. — Ели, радвам се, че ми каза. — В шлема й отекна мелодичен сигнал и скафандърът я предупреди, че е време да се връща на повърхността: Ханс я чакаше. — Ще ми кажеш, ако има още неща, нали?

— Разбира се. — След което Ели се върна към работата си, към невидимата клетка и неуловимото гравитационно бойно поле, оставено от две чуждоземни раси.