Артър Кларк, Стивън Бакстър
Първородните (56)

56: Марс 2

Ноември 2071

Прахът бе твърде много дори тук, в Хелеспонт на Марс, музея за прах на Слънчевата система.

Ели фон Девендър управляваше всъдехода покрай сухите речни брегове и по ниските дюни, а Мира се опитваше да гледа през илюминатора. Бяха в южното полукълбо на Марс и се приближаваха към Хелеспонтските планини, верига ниски хълмове недалеч от западния ръб на басейна Хелас. Колелата на всъдехода вдигаха огромни прашни облаци, които се сипеха върху стъклата и намаляваха видимостта до нула. Дори инфрачервените камери и радарът бяха безполезни в тези условия.

Мира познаваше достатъчно добре космическите технологии и знаеше, че може да има пълно доверие на машината — всъдеходът знаеше къде отива. Но това бе в разрез с инстинктите й да се носи напред слепешката.

— Не може да забавим — подхвърли Ели, сякаш прочела мислите й. — Нямаме никакво време. — Тя прелистваше астрономическата информация и дори не поглеждаше през илюминатора. Нищо чудно, след като имаше важна задача — да разбере какво е направила К-бомбата на Марс след падането си на повърхността преди пет месеца. Самият сблъсък не бе причинил почти никакви щети, но бе посял семето на квинтесенцията, което скоро щеше да разруши напълно Червената планета.

— Уф, какъв прахоляк! — възкликна Мира. — Не очаквах такова нещо дори на Марс.

Ели повдигна вежди.

— Мира, този район е прочут с това, че тук се зараждат почти всички мощни прашни бури. Не го ли знаеше? Е, вече го знаеш. Нали си даваш сметка, че трябва да бързаме?

Права беше. Откакто всички очакваха най-сетне да оповестят лошата новина за Марс, погледите на цялото човечество бяха фиксирани върху планетата и нейните обитатели. Едни съчувствени, други злобни, в зависимост от гледната точка. И от всички трескави дейности в подготовката на окончателната евакуация на цял един свят, нито една не бе привлякла повече вниманието от „търсенето на съкровища“, както го бе нарекъл роденият циник Юрий.

Марс бе осеян с реликви от първите дни на автоматично изучаване на Слънчевата система, седемдесетте години на възторг и огорчения, приключили с първата пилотирана експедиция до планетата и стъпването на Боб Пакстън на повърхността. Повечето от тези отдавна притихнали сонди и угаснали всъдеходи все още се подаваха над тънкия слой червеникав прах. Първите колонисти не разполагаха нито с излишна енергия, нито с време, за да ги издирват — те гледаха в бъдещето, не в миналото. Но сега, когато, изглежда, Марс нямаше никакво бъдеще, се надигаха гласове за спасяване на тези механични антики.

Тъй като тази работа не изискваше особени умения в марсиански условия, Мира реши, че е идеална за нея като за съвсем отскорошен марсианец. От съображения за сигурност не й позволяваха да излиза сама на тези преходи и назначиха за неин спътник Ели. Двете се разбираха отлично, а и Ели се радваше, че може да се разсее от спарената атмосфера в „Уелс“.

В действителност работата на Ели бе много провалена от този „лов на трофеи“. Тя участваше в общество на физици и космолози от цялата Слънчева система, група, заета с прогнозиране на това каква ще е съдбата на Марс. В момента разглеждаше небесни снимки на звездни купове. Доколкото Мира бе в състояние да схване, информацията, на която се базираха проучванията, не идваше от Марс, а от наблюдението на небето — необяснимо защо далечните звезди вече не изглеждаха еднакви от Земята и от Марс. Колкото и да си блъскаше главата над този факт, Мира не успяваше да си го обясни.

По-важното за нея бе, че програмата за издирване бележеше успех, поне по отношение на собствените си цели. С помощта на изработени от орбита прецизни карти Мира и другите бяха открили „Викингите“ — тонове тежка тежкобюджетна технология от времето на Студената война, захвърлени сред каменистата пустиня, към която ги бяха насочили някогашните центрове за управление на полетите. Прочутият дързък „Патфайндър“ с неговата малка роботизирана платформа бе измъкнат от „скалистите градини“ на Арес Валис — за щастие, недалеч от Порт Лоуел, така че операцията не беше от трудните. Мира знаеше, че очите на британците са вперени в откриване и транспортиране на останките на „Бийгъл 2“, изключително сложна и чудесно конструирана сонда, която не бе оцеляла при пътешествието си до Изидис Планитиа. Освен това и спасяването на изследователските всъдеходи „Спират“ и „Опортюнити“, износени от продължително пътуване, далеч надхвърлящо конструкционните им възможности. Всички тези остарели превозни средства щяха да бъдат откарани в музеите на Земята и Луната.

Експедициите по спасяването им имаха и научни цели. Например как и колко издържат изработените от човешка ръка материали на продължителното въздействие на марсианските условия. Самите места на кацане също трябваше да се проучат щателно. Тъкмо за това Мира и Ели бяха включени в набързо създадената научна програма за картографиране, проучване и вземане на образци.

Имаше дори опити за спасяването на някои от най-старите орбитални устройства, които продължаваха да обикалят около Марс, макар отдавна да бяха замлъкнали. Всеобщо бе разочарованието, когато откриха, че „Маринър 9“, първата орбитална сонда, е изчезнал — дори да бе оцелял при бурята от 2040-а, най-вероятно бе погълнат от нагорещените пясъци или изгорял в разредената марсианска атмосфера.

Мира се радваше, че върши нещо полезно. Но не беше очаквала дейността й да се радва на толкова жив обществен интерес — всяко тяхно движение се наблюдаваше от зрителска аудитория от всички краища на Слънчевата система. Екипът им бе обещал да не излъчва картина от вътрешността на всъдехода, но Мира не можеше да се отърве от мисълта колко е лесно да бъдат преодолени защитите на системата за наблюдение и да ги следят постоянно.

Денят бавно отминаваше и мъждивата светлина, намаляла от вдигнатата от всъдехода пясъчна буря, започна да отслабва. Мира вече губеше надежда, че днес ще успеят да открият останките на „Марс 2“.

И изведнъж Ели се надигна на седалката и се втренчи в някаква сложна диаграма на екрана.

Мира я познаваше достатъчно добре, за да си даде сметка, че подобна реакция не е предизвикана от обикновени емоции или раздразнение. За рядко показващата чувствата си Ели това почти обикновено движение бе като нервен изблик.

— Какво има?

— Ами… ето го. — Ели чукна по екрана. — Бъдещето на Марс. Открихме какво ще е.

— Добре де. Само че можеш ли да ми го обясниш по-простичко?

— Ще се наложи. Защото, според това съобщение, ми предстои да взема участие в общосистемна пресконференция само след броени часове. Разбира се, винаги е по-лесно, когато боравиш с математични термини. По-точно е. — Тя примижа към илюминатора. — Ще го кажа така. Ако можехме да видим небето и разполагахме с достатъчно силен телескоп, щяхме да открием, че най-отдалечените звезди се смаляват. Сякаш разширяването на вселената внезапно се е ускорило. Но нямаше да наблюдаваме същото явление от Земята.

— И какво означава това?

— К-бомбата е космическо оръжие. Винаги сме го знаели. Оръжие, базирано на принципите на Първородните за създаване на вселени. Нали?

— Да, но…

— Това, което е направила, е да измести Марс в негов собствен космос. Нещо като ашладисване. За момента микровселената на Марс е свързана солидно с майката-вселена. Но бебето скоро ще се отдели и Марс ще се окаже в изолация.

Мира напрягаше усилия да следи идеята.

— Ще бъде изолиран в своя вселена?

— Точно така. Без Слънцето и Земята. Само Марс. Разбираш ли, това оръжие е било предназначено само да… хъм, откъсне парче от Земята. Което щеше да предизвика глобална катастрофа, но да запази планетата сравнително непокътната. Бомбата е твърде мощна за Марс. Ето защо пораженията ще засегнат цялата планета. — Тя се усмихна, но в очите й нямаше радост. — Доста самотно ще е в тази нова вселена. И студено. Но няма да продължи дълго. Микровселената ще започне да се свива. Имплозия, която отвътре ще изглежда като експлозия. Ще бъде умален модел на Големия взрив, който някога ще разкъса и нашата вселена. Може да го наречем Малкия взрив.

Мира се замисли върху парадокса на имплозиите и експлозиите.

— Откъде научи всичко това?

Ели посочи забуленото в облаци небе.

— От отдалечаването на звездите, което наблюдавахме с телескопите на Марс и което не може да се види от Земята. Това, разбира се, е илюзия. В действителност вселената на Марс се отдалечава от майка си. Или наопаки.

— Но все още можем да я напуснем, нали? Да се върнем на Земята.

— О, да. Засега. Между двете вселени има невидима, но реална връзка. — Тя погледна екрана и прелисти няколко страници. — Не можеш да си представиш какво невероятно явление е това! Микровселена, родена насред нашата Слънчева система! Питам се, имат ли представа Първородните на колко много неща са ни научили…

Мира се огледа неспокойно. Дали в момента не я наблюдаваха?

— Ели. Хайде все пак да се върнем при човешката раса.

Ели я погледна намръщено, после въздъхна.

— Извинявай.

— Колко остава?

Ели отново погледна екрана.

— Информацията все още се обработва. Трудно е да се каже. По най-обща преценка — три месеца до пълното откъсване.

— Тоест Марс трябва да бъде евакуиран до февруари?

— Точно така. И след това може би още три месеца до имплозията на микровселената.

— И до края на Марс. Шест месеца за един свят, просъществувал почти пет милиарда години. Това е престъпление!

— Да, така е. Ей, виж! — Всъдеходът внезапно спря и Мира се килна напред. — Увеличение… Май имаш право. Може би силните бури са го извадили на повърхността. Какво показва сонарът?

— Момент… Всъдеход…

И ето го, заровен на два метра под плътния слой марсиански прах — масивен обемист силует, ясно очертан на екрана на сонара.

— „Марс 2“ — прошепна Мира.

„Марс 2“ беше съветска сонда, изстреляна към планетата през 1971 в отговор на американската космическа сонда „Маринър 9“. Беше направила опит да кацне по време на една от най-страховитите пясъчни бури в тази част на планетата, наблюдавана някога от астрономите.

— Прилича на цвете — развълнувано каза Ели. — С четири венчелистчета.

— Била е топка метал с размери на хладилник. Листата трябвало да се разтворят при кацането.

— Сигурно парашутът се е заплел и това й е решило съдбата. След толкова дълъг път…

Независимо от всичко обаче „Марс 2“ бе първата земна сонда, достигнала повърхността на планетата. Беше се спуснала тук на 27 ноември 1971.

— Успяла е някак си. Значи и ние ще успеем.

— Аха. Само дето сега е на два метра под повърхността. — Ели разкопча колана и се надигна. — Вземи лопатата.