Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Една одисея във времето (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Firstborn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2018)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018)

Издание:

Автор: Артър Кларк; Стивън Бакстър

Заглавие: Първородните

Преводач: Юлиян Стойнов

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-970-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4225

История

  1. — Добавяне

35: „Брадата на Посейдон“

Бисиса, Емелайн Уайт и младият Абдикадир Омар щяха да прекосят Атлантическия океан на борда на „Брадата на Посейдон“. Според неопитната преценка на Бисиса този плавателен съд представляваше странна смесица между александрийска трирема и шхуна от деветнайсети век — нещо като „Къти Сарк“ с гребла. Беше под командването на англоговорящ грък, който се отнасяше към пътниците си с максимално уважение, след като Абдикадир му предаде писмото с печатите на Евмений.

Наложи се да прекарат няколко седмици в малкото пристанище на Гибралтар в очакване корабът да пристигне и да се подготви. В този свят прекосяването на Атлантика не беше обикновено явление. Всички изпитаха облекчение, когато най-сетне потеглиха.

 

„Брадата на Посейдон“ пореше мощно сивите вълни на летния океан. Екипажът действаше енергично; моряците общуваха на причудлив жаргон, смесица от английски от деветнайсети век и архаичен гръцки.

Бисиса прекарваше на палубата колкото се може повече време. Океанът не я плашеше, бе свикнала да пътува. Емелайн също — тя вече имаше достатъчно опит. Само нещастният Абдикадир страда няколко дни от морската болест.

Веднага щом напуснаха Гибралтар, Емелайн започна да показва нарастваща самоувереност. Корабът бе притежание на вавилонска компания, но поне половината от снаряжението на борда бе американско и тя с радост отхвърляше нечистотията на странния Стар свят.

— Срещнахме се с кораби — разказа на Бисиса. — Наши чикагски съдове се спуснаха по Мисисипи до делтата, където пресрещнаха гръцки гребни съдове, пристигнали да изучават Мексиканския залив. Показахме на александрийците как се правят мачти, които да не се трошат по време на буря, и как да заплитат такелаж и на свой ред използвахме опита им с триремите, за да конструираме кораби за движение срещу течението на реката. Обмен между народи, както казваше Джош.

— Но нямате параходи.

— Още не. Имаме няколко парни катера в езерото Мичиган, които преживяха Хроносрива. Но все още не сме готови да се преборим с океана. Скоро обаче ще ни потрябват парни двигатели, защото ледът се спуска на юг. — Тя посочи с ръка.

Според звездните координати на телефона — примитивен заместител на някогашната GPS система — сега се намираха южно от Бермудите, някъде към трийсетия паралел. Но дори толкова на юг Бисиса мярна в далечината белите върхове на айсберги.

По време на плаването Бисиса се постара да опознае по-добре спътниците си.

Абди бе умен и любознателен младеж, уникален продукт, научен да разсъждава от своя съвременен английски баща и получил образование от гръцки учители. В него имаше достатъчно, за да й напомня за първия Абди.

Емелайн бе по-сложен случай. Призракът на Джош не преставаше да виси между тях, макар рядко да говореха за него. И въпреки че бе намерила сили да прекоси океана, за да проучи въпроса с телефонното позвъняване, както би направил мъжът й, Емелайн призна на Бисиса, че цялата тази история я потиска.

— Бях само на девет, когато светът около Чикаго замръзна. През по-голямата част от живота си участвах във „великия план по възстановяването“, както го бе кръстил кметът Райс. Имахме страшно много работа. Така и не ми оставаше време да се замисля над най-голямата мистерия — защо сме тук всички ние. Както човек избягва да мисли за неизбежната си кончина. Но сега, когато ти си тук…

— Аз съм ангел на смъртта — засмя се мрачно Бисиса.

— Едва ли си точно това, макар че не ни донесе добри новини, нали? Ще ти призная нещо — ще се почувствам щастлива, когато се прибера в Чикаго и мога да се върна към нормалния живот!

 

 

Нощем телефонът настояваше Бисиса да го остави на палубата, за да изучава небето. Тя му направи малък дървен статив и го привързваше за него, за да не падне, когато корабът се клати.

Мир бе неспокоен свят, с климат, закърпен също както геологичните му особености и все още ненапълно улегнал. Но в средата на океана небето беше ясно и изчистено от вулканичната пепел, която се стелеше над континентите. Телефонът търпеливо съзерцаваше звездите и сравняваше наблюденията си с тези, направени през първите години на Мир, както и от астрономите във Вавилонската обсерватория. Пращаше изображения до стария радиопредавател от Птичката във Вавилон и оттам — можеха само да се надяват — през Окото, в истинската вселена.

Заразена от ентусиазма на телефона, Бисиса шареше с поглед из небосвода с надежда да зърне мътното светещо петно на Млечния път.

Тъкмо от тези и други наблюдения и обмена на информация между телефона и изкуствения интелект на Марс последният бе стигнал до извода, че вселената, в която се намира Мир, се разширява с невероятни темпове. Така например галактиката Андромеда, най-близката до Млечния път, се смаляваше с необичайна скорост. Космолозите свързваха това с разширяването на вселената на Земята, подхранвано от тъмната енергия и едно антигравитационно поле, наречено „квинтесенциално“. Сега обаче квинтесенцията разкъсваше и вселената на Бисиса и това се случваше много по-рано и бързо, отколкото би трябвало.

На тази основа бяха направени предположенията за скорошния край на вселената, макар че изчисленията все още не бяха достатъчно точни. Телефонът смяташе, че процесът може вече да е засегнал самия строеж на галактиката, чиито далечни звезди показваха преместване в червения диапазон. Краят на света може би вече се виждаше на небето, стига да знаеш накъде да погледнеш.

Освен това телефонът показа на Бисиса планетите: Марс вечер и Венера — най-ярката утринна звезда.

— А преди въобще не се виждаха — обясни той. — Говоря за онези първи месеци, когато се опитвах да определя къде се намира Мир.

— Спомням си.

— Видимостта тогава бе много лоша. Не бях забелязал колко са различни…

Както Марс, така и Венера бяха мънички синкави точици.