Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Една одисея във времето (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Firstborn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2018)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018)

Издание:

Автор: Артър Кларк; Стивън Бакстър

Заглавие: Първородните

Преводач: Юлиян Стойнов

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-970-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4225

История

  1. — Добавяне

21: Полюсът

Бисиса не виждаше нищо.

„Дискавъри“ си проправяше път през половинметрови преспи от въгледвуокисен сняг. Крехките ледени снежинки се разтапяха от топлината на двигателя и машината бе обгърната в мъгла, отвъд която цареше мъждив мрак. Всички мълчаха. Пола и Алексей продължаваха играта си. Бисиса бе принудена да се бори със страховете си сама.

А после, в здрачината, зърна яркозелени светлини, като ослепителни светкавици. Всъдеходът забави. Всички се струпаха отпред.

На леда бе спряло някакво причудливо превозно средство с огромни гуми, яхнато от двама пътници в скафандри. Шлемовете им бяха осветени отвътре, но Бисиса не можа да различи лицата им. Непознатите помахаха към светлините на всъдехода.

— Това е трициклет — поясни Мира. Изглеждаше озадачена.

— Именно — каза Пола. — Наричат го Мотор за обща употреба. Предназначен е за операции в района на полярната станция…

— И аз искам такъв.

Алексей чукна екрана с пръст.

— Юрий? Ти ли си?

— Здрасти, Алексей. Разчистихме ви път със сублимиращото гребло. Снегът е доста дълбок този сезон.

— Благодарим.

— „Дискавъри“, следвайте ни и всичко ще е наред. След десетина-дванайсет часа ще сме у дома. Ще се видим в „Уелс“.

Трициклетът обърна и подкара пред тях. Мъглата го обгръщаше на талази, озарявана от светлините на фаровете.

Сега, когато пътят пред „Дискавъри“ беше проправен, скоростта им се покачи до четирийсет километра в час.

Докато се носеха с рев в мрака, скалистата повърхност под снега започна да се променя. Придоби слоест характер, на тъмни и светли пластове, дебели колкото ръката на Бисиса. Изглежда, се намираха в просторно седиментно корито. Повърхността бе съвсем излъскана и сякаш бе покрита с фина благородна патина, която лъщеше на светлините на машините.

След няколко часа се озоваха върху по-твърда и по-светла повърхност — мръснобяло платно, зацапано с марсианско червено.

— Вледенена вода — обяви Пола. — Е, в по-голямата си част. Вече сме върху постоянната ледена шапка, която лежи под слоя от въгледвуокисен сняг и се показва всяка пролет, след като той се разтопи. Тук, в покрайнините на шапката, сме на петстотин километра от станция „Уелс“, която е съвсем близо до географския полюс. Сега вече пътуването ще е по-гладко. Колелата на всъдехода могат да се нагаждат за различни повърхности.

— Изненадана съм, че „Дискавъри“ няма и плазове — подметна Бисиса. Алексей я погледна нацупено.

— Бисиса, това е Марс. Температурата отвън е около точката на замръзване на сухия лед — при това налягане и при минус сто и петдесет градуса по Келвин.

Бисиса пресметна набързо.

— Минус сто и двайсет по Целзий.

— Именно — потвърди Пола. — При тази температура ледът е толкова твърд, че за плазовете ще е като гранит.

Бисиса малко се подразни.

— Сигурно тази лекция си я чела сто пъти.

— Няма значение. Ти просто още не си се ориентирала в обстановката.

Сега, когато се движеха върху ледената повърхност, Бисиса очакваше гладко пътуване до полюса. Но машината пред тях скоро се отби от курса право на север и пое по заобиколен маршрут, по посока на часовниковата стрелка. Бисиса надзърна през левия прозорец и мярна стените на каньон.

Преглътна гордостта си и попита Пола какво става.

Пола обясни, че това бил „спираловиден каньон“, един от многото, издълбани в ледената шапка. Извика на екрана снимка на цялата шапка, направена от орбита през лятото, когато нямаше сух сняг. Ледената шапка наподобяваше застинал циклон, спиралните каньони се зараждаха в покрайнините и стигаха почти до центъра. Беше изумително. Бисиса не бе виждала нищо подобно на Земята. Но след пътуването й през Слънчевата система малко неща вече можеха да я учудят.

С напредването им към полюса снегът ставаше все по-дълбок. Накрая се озоваха в канал с високи два метра стени. Снегът изглеждаше компактен, по-твърд от земния и вероятно много по-плътен.

Бисиса облекчено си пое дъх, когато зърна отпред светлини и заоблените контури на жилищни модули.

 

 

Редици зелени светлини се простираха в далечината, сякаш се носеха по самолетна писта. Когато приближиха, Бисиса видя, че са лампи, монтирани на високи няколко метра стълбове, вероятно за да не бъдат затрупани от снега. Щом отминаха първите няколко, извърна глава и видя, че отзад същите тези лампи греят с яркобяла светлина — в мрака на марсианската виелица винаги можеше да се ориентираш дали се приближаваш, или се отдалечаваш от базата.

Постройките, които изникнаха от тъмнината, бяха върху метални крака и не се оказаха куполи, а по-скоро почти кълба, заоблени отгоре и отдолу. Бяха осветени в яркозелено, сгушени една до друга и свързани с къси тунели. Бисиса се вгледа по-внимателно и видя, че жилищните модули са всъщност на колела и са приковани към снега с метални въжета и клинове. Приличаха на чудовищни каравани.

Покривката от сух сняг започна да изтънява и накрая всъдеходът излезе на гладка ледена повърхност, заметната с черна мрежа, която вероятно се подгряваше с цел да разтопява снега. Всъдеходът бавно доближи нисък купол в подножието на една от подпорите. До него вече имаше паркирани две машини, също всъдеходи, но по-малки от техния.

Пола ги преведе през шлюза и спряха в подножието на стълба, облицована със синьо-зелени пластмасови панели. Куфарът на Алексей не можа да изкатери стръмните стъпала и се наложи да го вдигат с въже.

На горната площадка обитателите на модула вече ги очакваха. Бяха четирима, две жени и двама мъже, с източени крайници и шкембенца, каквито бяха повечето тукашни обитатели. И четиримата бяха млади. Комбинезоните им бяха чистички, но покрити с кръпки и намирисваха едва доловимо. Никой от четиримата нямаше татуировка на бузата.

Бяха втренчили погледи в Бисиса и стояха твърде близо един до друг.

Единият, плещест младеж най-много на двайсет и пет, пристъпи напред и й подаде ръка.

— Моля да ни извините. Тук рядко идват посетители. — Носът му беше червен като на пияница, мазната му черна коса бе вързана на опашка, а брадата му беше къдрава. Говореше с неопределим акцент, като американец, живял дълго в Европа.

— Вие сте Юрий, нали? Вие бяхте на трициклета.

— Да. Помахахме си. Юрий О’Рурк. Ентусиаст ледниколог и климатолог — което ви хареса. — Представи набързо и останалите: Ели фон Девендър, физик, Грендъл Спет, биолог, и Ханс Крийчфилд, инженер, отговарящ за енергоподдръжката, транспорта и жизнените системи, но също така специалист по сондажи, които всъщност бяха основното предназначение на базата.

— До един сме поливалентни специалисти — допълни Юрий. — Минали сме подготовка за оказване на първа помощ и освен това…

Бисиса се обърна към Ели фон Девендър. Физичката беше трийсетинагодишна, с набито тяло и прибрана назад коса. Носеше очила с дебели стъкла, които й придаваха злокобен вид.

— Бих могла да си обясня присъствието на глациолог или биолог — каза Бисиса. — Но физик?

— Тъкмо глациологията е причината за построяването на базата тук — обясни Ели, — както и за пристигането на Грендъл с нейната лаборатория. Аз пък съм причината да дойдете вие, госпожо Дът.

Юрий потупа Бисиса по рамото.

— Елате да ви покажем за какво става въпрос. — И ги поведе с бърза крачка през модула. — Наричаме го Консерва номер шест. Това тук е шлюзът със скафандрите…

Консерва номер шест бе всъщност сфера от плат, боядисана в ярко синьо-зелено и с прозрачен под. Отдолу се виждаха складови помещения. Нямаше никакви скафандри, но затова пък в стените бяха монтирани странни люкове, които вероятно водеха към закачените отвън скафандри, както беше с всъдехода. Част от снаряжението бе струпано направо на пода — резервни части за всъдеходи и други машини, по-нататък малка портативна научна лаборатория, медицински консумативи и дори едно легло, заградено с подвижен параван. Беше тъмно, миришеше на влага и мухъл, сякаш мястото е било изоставено отдавна.

Юрий ги преведе през малък шлюз до друг модул: „Пета консерва, научна“ — обясни лаконично. Тук имаше още една лаборатория, по-голям лазарет и нещо, наподобяващо миниатюрен гимнастически салон. Помещението беше ярко осветено, по стените бяха нарисувани планини и реки.

— Защо две лаборатории и два медицински пункта? — шепнешком попита Бисиса дъщеря си.

Мира повдигна рамене.

— Вероятно за да се избегне заразяване. Влизаш отвън и можеш да обработваш взетите образци, без да заплашваш останалата част от базата.

— Да заразиш екипажа с марсиански организми?

— Или обратното.

В Пета консерва нисичката чевръста Грендъл Спет им взе проби от кръв, урина и слюнка и каза:

— Просто предпазна мярка, за да може станцията да следи здравето ви. Проверяваме за алергии, хранителни навици, такива неща. Храната ни се доставя от фризерите на „Лоуел“, но имаме и малко зеленчуци собствено производство. Ще добавим необходимите вещества, за да не променяме хранителния ви режим. Дори няма да усетите, че сте тук…

След което Юрий ги преведе през следващия модул — Консерва номер три, която очевидно служеше за спалня, защото бе разделена на овални отделения, а светлината бе приглушена. Продължиха към следващия модул, Консерва номер две. За изненада на Бисиса той бе оборудван така, че да симулира един хотел от централната част на града, „Марс-Астория“. Но много от вътрешните прегради бяха демонтирани, за да се осигури повече пространство. В централната част имаше кухня и тоалетна с душ. По края бяха подредени четири легла, до всяко имаше столче, върху което бяха натрупани дрехи. На стената бяха залепени екрани, показващи галерия от снимки на непознати хора — вероятно роднини на пребиваващите, а също пейзажи, дори домашни любимци.

— Виждам, че не използвате това място според първоначалното предназначение. — Мира се озърташе с любопитство.

— „Уелс“ е бил построен за десетчленен екипаж — обясни Юрий. — Ние сме само четирима. Нощите тук са дълги, Мира. Предпочитаме да живеем заедно.

След което с извинения ги поведе надолу по друга стълба към малък купол на повърхността и сетне по стълби, изрязани в леда.

— Много се извинявам. Сами виждате обаче, че горе имаме само четири легла и сме изключили всички модули, които не можем да използваме. Обикновено настаняваме посетителите тук, в убежището за радиационни бури. Но ако не ви е удобно, ще отворим още една консерва.

Пещерата в леда бе цилиндрично помещение, разделено на овални секции. Бисиса огледа кухнята, комуникационната станция, банята и едно отрупано с кашони помещение, което вероятно бе медицинският отсек. Всичко носеше белези на износване от честа употреба, но витаеше миризмата на застояло, на въздух, който твърде често е бил рециклиран.

Част от стената на пещерата бе останала непокрита и тя видя, че е разделена на слоеве, като баркод — замръзнало мерило за хода на времето; малко приличаше на свлечена и изсъхнала кожа на гигантска змия.

Помещението, отредено за Мира и Бисиса, също беше овално и бе достатъчно просторно, за да побере две койки, маса и няколко стола. Задната стена беше от лед, покрит с прозрачна пластмаса.

Докато двете се разполагаха, Юрий седна на една койка. Заемаше доста място в малкото помещение.

— Станцията ни е тясна, но уютна, пък и сме свикнали. Студовете не ни притесняват: на Марс, ако си покажеш задника посред лято на екватора, пак ще замръзнеш. Основният проблем е тъмнината — половин марсианска година или дванайсет земни месеца. Земните полярници са се сблъсквали със същата трудност. Научихме доста неща от тези хора. Повече от Шакълтън, отколкото от Скот.

— Юрий, не мога да определя акцента ти — неочаквано го прекъсна Мира.

— Майка ми е била рускиня, както показва малкото ми име, а баща ми ирландец — като фамилията. Аз съм гражданин на Ирландия и следователно — на Евразия. — Той се засмя. — Но тук това не значи почти нищо. Отдалечиш ли се от Земята, всичко се обърква. — Той се обърна към Бисиса. — Вижте, госпожо Дът…

— Бисиса.

— Бисиса. Зная, че сте дошли тук заради онова нещо в Изкопа.

Бисиса погледна Мира. Какво нещо? Какъв изкоп?

— Но трябва да ви разкажа с какво се занимаваме тук всъщност. — Той прокара ръка по прозрачната стена. Линиите отзад бяха бледи, с неравна ширина и различна оцветка. Наистина приличаха на баркод или спектрограма.

— Погледнете това. То е причината да дойда тук. Тази картина пресъздава най-сложния подпочвен образец, който успяхме да извадим.

— Леденото ядро на Марс — каза Мира.

— Именно. Започнахме сондажа направо тук, от върха на купола, и слязохме на дълбочина два километра и половина — Ханс Крийчфилд много се гордее със сондажното си оборудване. Щяхме да стигнем и по-дълбоко, ако не беше проклетата Слънчева буря. — Той поклати глава. — Много жалко, наистина.

Мира също докосна стената.

— Можете ли да го интерпретирате, както правят с образците на Земята?

— Разбира се. Шапката е нараствала слой по слой, година по година. Всеки слой е като снимка на условията на онова време — климат, прах, космически лъчения… Също като на Земята. Разбира се, подробностите тук са различни. В Гренландия средният годишен снеговалеж е десет сантиметра. Тук остатъчният слой от ледена вода е по-малко от една седма от милиметъра годишно. Погледнете тук. — Той стана и показа мястото, където разноцветната лента на стената свършваше. — Това е върхът на отрязъка, където са най-пресните, най-скорошни слоеве. Горната част от пробата е взета от екипажа на „Аврора“ преди Слънчевата буря. Един сантиметър отговаря на десетилетия. Тези фини кафеникави ивици — той ги посочи с пръст — са от времето на големите прашни бури. А това тук съвпада с пристигането на „Маринър 9“ на орбита през 1971, когато цялата планета е била обгърната от гигантски прашен облак…

Събитията от различните марсиански епохи съответстваха на различните нива в пробата. Само на десетина сантиметра по-надолу можеха да се открият следи от радиация, свързани с избухването на свръхнова преди хиляда години. На метър по-надолу имаше уталожени останки от гигантски метеорити, удряли планетата преди десетки и стотици хиляди години, през различните астрономически цикли на Червената планета, когато полюсът е бил наклонен под друг ъгъл.

— В този марсиански лед има дори следи от Земята — продължаваше Юрий. — Метеорити, изхвърлени от нашата родна планета, също както метеорити от Марс са достигали Земята. — Той се засмя. — Все още търсим следи от убиеца на динозаврите.

Мира го гледаше внимателно.

— Обичаш си работата, нали? — Бисиса си помисли, че долавя в гласа й завист. Дъщеря й открай време се увличаше по мъже с мисия в живота, както беше с Юджийн Менгълс.

— Ако не я обичах, щях ли да стоя затворен в този леден ковчег? Но сега сондажите са прекратени. След това, което намерихме под леда, вече никой не се интересува от тях. От ледената шапка, от скалната сърцевина. Всичко това мина на заден план.

— Много жалко. — Бисиса поклати глава.

Той се засмя огорчено.

— Вината не е твоя.

— Добре де, какво сте намерили? — попита нетърпеливо Мира.

— Съвсем скоро ще разберете. Ако сте приключили тук, ще ви отведа на военния съвет.