Артър Кларк, Стивън Бакстър
Първородните (43)

43: Чикаго

Емелайн, Бисиса и Абди пропътуваха последните няколко километра до Чикаго в покрит фургон, напомнящ тези от филмите за Дивия запад. Теглеха го яки космати понита, местна порода, привикнала към несгодите на студеното време. Пътят следваше маршрута на железопътната линия от времето преди Хроносрива, но Емелайн им обясни, че не пращали влакове на север, тъй като линията често се покривала с плътен лед и ставала непроходима.

Бисиса се беше омотала като ескимос, с няколко ката вълнени и кожени дрехи над тънките вавилонски одежди, и телефонът се бе изгубил някъде отдолу. Емелайн й обясни, че кафявата вълна идвала от мамутите. Бисиса не знаеше дали да й вярва, защото сигурно щеше да е много по-лесно да стрижат овце, отколкото мамути. Но дрехата беше топла и удобна.

Студеният вятър хапеше откритите части на лицето й. Очите й сълзяха и сълзите замръзваха на бузите й. Краката й също бяха леденостудени, въпреки дебелите кожени обувки. Беше пъхнала ръце под мишниците си.

— Съвсем като на Марс — рече на спътниците си.

Абди се намръщи и потрепери.

— Съжаляваш ли, че дойдохме?

— Съжалявам само, че не си нося скафандъра.

Сгушен под дрехите й, телефонът промърмори нещо, но тя не го чу.

Чикаго беше тъмен град, изгубен сред снежния пейзаж. Изоставената железопътна линия изви надясно, към Юниън Стейшън. На улиците горяха огромни клади, запалени под угасналите газови лампи и подхранвани периодично с цепеници от увити в дебели дрехи мъже, чиито глави бяха скрити зад облаците издишвана пара. Димни стълбове се виеха над огньовете и се събираха над града подобно на черен похлупак, а фасадите на сградите бяха посипани със сажди. Хората бяха навлечени с толкова много дрехи, че изглеждаха почти кръгли, докато претичваха между островчетата топлина около кладите.

Движението бе съвсем рехаво: конски фургони, дори няколко души на велосипеди и нито една кола в тази версия на Чикаго от 1920-а. Навсякъде се търкаляха фъшкии, замръзнали и твърди като натрошени тухли.

Тъжна и потискаща гледка — оглозганите от ледовете останки на един величествен град. Но въпреки това тук имаше живот. Църква с разтворени врати и пламтящи вътре свещи, няколко магазинчета с табелки „Отворено“ и дори шумни вестникарчета, размахващи гордо последния брой на „Чикаго Трибюн“.

Бисиса видя на изток бреговете на езерото Мичиган. Беше покрито с лед, яркобяло, равно като тепсия, с тесни канали открита вода; група работници чупеха леда до река Чикаго, та водата около тръбата на градския водопровод да не замръзне. Вероятно се занимаваха с това от първите дни след Хроносрива.

Навътре в езерото се виждаха хора: ловяха риба в дупки в леда и бяха запалили огньове. Кой знае защо, всички в града се държаха така, сякаш не забелязваха стоварилото се върху него бедствие.

— Градът ни вече не е какъвто беше — оплака се задъхано Емелайн, докато вървяха. — Наложи се да изоставим покрайнините. Обитаемата част се смали до центъра, район с размери от няколко квадратни километра. Населението също намаля, заради глада, болестите и многобройните емигранти за Ню Чикаго. Но все още използваме покрайнините за набези, ако мога да се изразя така. Пращаме там отряди да търсят дрехи, мебели и други полезни неща, както и дърва за огрев. Няма откъде да разчитаме на доставки от нефт или въглища.

Оказа се, че Емелайн се занимава с осигуряването на дърва. Работеше в неголяма служба към кметската канцелария и отговаряше за събирането на дърва и организирането на превозването им до жилищните квартали.

— Град като този не е предназначен за оцеляване в подобни условия — посочи Абди. — Може да просъществува известно време, като се храни от себе си, както гладуващото тяло за известен период консумира собствените си органи.

— Правим каквото можем — отвърна малко троснато Емелайн.

Телефонът промърмори:

— Ръди е посещавал Чикаго веднъж — на Земята, след деня на Хроносрива. Нарекъл го е „истинският град“. Но заявил, че не желае да го вижда повече.

— Шшшт — сгълча го Бисиса.

Апартаментът на Емелайн се оказа преоборудвана канцелария на втория етаж на небостъргача „Монтаук“. На Бисиса сградата й се стори твърде нестабилна и занемарена, но пък през 1890-а сигурно се бе водела чудо на архитектурата.

Стаите бяха като птичи гнезда, стените, подът и таванът — покрити с одеяла и кожи. През стените бяха прокарани импровизирани кюнци, за да отвеждат дима навън, но въпреки това вътре всичко бе посипано със сажди. Имаше и известна изтънченост. Във всекидневната и фоайето бяха поставени кресла и малки масички, изящна мебел, захабена, но старателно поддържана.

Емелайн им поднесе чай, индийски, от почти трийсет години. Бисиса осъзна, че с подобни малки жестове чикагци поддържат идентичността си.

Малко след това се появи единият син на Емелайн. Около двайсетгодишен, той бе по-малкият от двамата и бе кръстен Джошуа, на баща си. Носеше току-що уловена риба и дишаше тежко — бе тичал дотук от езерото. След като се освободи от няколкото ката дрехи, Бисиса успя да го огледа по-добре. Бе по-висок от баща си и притежаваше нещо от откритостта му, от неговото неугасващо любопитство и плам. Изглеждаше здрав, макар и слабичък. На дясната си буза имаше петно, може би белег от изгаряне. Лицето му лъщеше. Както се оказа по-късно, беше намазано с тюленова мас.

Емелайн отнесе рибата и се върна с чаша чай за Джошуа. Той я изгълта почти на един дъх.

— Баща ми ми е разказвал за вас — обърна се той малко смутено към Бисиса. — За онази история в Индия.

— Ние идваме от различни светове.

— Баща ми каза, че сте от бъдещето.

— Да, така е. От неговото бъдеще, по-точно. Дойдохме заедно с бащата на Абдикадир. Ние сме от 2037-а, около сто и петдесет години след времевия отрязък на твоя баща.

Изражението му беше любезно, но я гледаше с изцъклени очи.

— Сигурно всичко това ти се струва странно.

Той сви рамене.

— Всъщност няма почти никакво значение. В края на краищата онази история няма да се случи, нали? Няма да водим вашите световни войни. Това е светът, който получихме, и ние сме обвързани с него. Лично аз нямам нищо против.

Емелайн стисна устни.

— Джошуа харесва живота си, Бисиса.

Оказа се, че работи като инженер на железопътната линия отвъд Ню Йорк. Но страстта му бе насочена към ловенето на риба в дупки в леда и при всяка възможност той се връщаше в стария град, навличаше дебели кожи и излизаше на езерото.

— Дори пише стихове за това — похвали го Емелайн. — За рибарството имам предвид.

Младият мъж се изчерви.

— Майко…

— Наследил го е от баща си, естествено. Дарбата за стихоплетство. Но разбира се, никога не ни достига хартия.

— А къде е брат му? — попита Бисиса. — Емелайн? Твоят по-голям син?

Лицето й помрачня.

— Хари замина в странство преди няколко години. — Темата очевидно не й беше приятна, щом не бе го споменавала досега. — Каза, че ще се върне, но още го няма. Те никога не се връщат.

— Страх го е, че ако се върне, ще го арестуват — обади се Джошуа.

— Кметът Райс обяви амнистия още преди година. Да можех само да се свържа по някакъв начин с него и да му кажа, че няма от какво да се страхува.

Поговориха още малко и Бисиса започна да разбира за какво става въпрос. „В странство“ заминаваха някои от младите хора, родени на Мир и привлечени от суровия пейзаж. Предпочитаха да изоставят героичните усилия на своите родители за спасяването на Чикаго и да се опитат да построят нов град, някъде на юг от леда. Просто тръгваха, изчезваха някой ден в бялата пустош, на път към жадуваната зеленина на юг.

— Разправят, че живеели като ескимоси — обясни Джошуа. — Или като индианци.

— Някои от тях дори вземаха книги от библиотеките, както и експонати, за да се учат да оцеляват в пустошта — оплака се с горчивина Емелайн. — Няма съмнение, че повечето от тези млади глупаци сега са мъртви.

Очевидно темата бе неприятна, както за майката, така и за сина, и бе извор на постоянни търкания между двамата. Емелайн прекъсна разговора, като стана и каза, че отива в кухнята да приготви обяд — щеше да сготви рибата, която вече бе почистена и изкормена, със зеленчуци, докарани от Ню Чикаго. Джошуа се извини и отиде да се измие и да се преоблече.

Докато ги нямаше, Абди се обърна към Бисиса.

— Долавям напрежение тук.

— Да. Разлика между поколенията.

— Но родителите са прави, нали? — попита Абди. — Алтернативата на цивилизацията тук е каменният век. Тези „странници“, ако оцелеят, разбира се, до две поколения ще са неграмотни. А след това единственият спомен за историята ще са устните разкази. Ще забравят, че произхождат от Земята, и дори да си спомнят за Хроносрива, за тях той ще е мит, като Потопа. И когато разширяването на космоса заплаши съществуването на света…

— Няма дори да знаят какво ги чака — каза тя, но си помисли, че може би така ще е по-добре. Ако не друго, поне можеха да поживеят няколко поколения в хармония с природата и света, вместо да водят постоянна битка с тях. — У дома нямате ли сходни противоречия?

Абди се замисли.

— Александър строи световна империя. Може да ти изглежда налудничаво или мегаломанско, но във всеки случай е нещо ново. Трудно е да не се увлечеш. Не мисля, че бихме имали много странници. Пък и Александър не би го позволил.

За учудване на Бисиса някъде в апартамента зазвъня телефон. Беше стар модел, ужасно допотопен, и звукът от неувереното му дрънчене бе приглушен от облицованите с кожи стени. Телефони и вестници: чикагци наистина поддържаха живота в града си. Тя чу Емелайн да вдига и да разговаря тихо.

Малко след това Емелайн влезе в гостната.

— Имам добри новини. Кметът Райс иска да се срещне с вас. Очаквал ви е — писах му от Ню Чикаго. Води със себе си един астроном — добави тя.

— Това е чудесно — отвърна малко неуверено Бисиса.

— Срещата е назначена за тази вечер. Така че ще имаме време да идем на пазар.

— На пазар? Майтапиш ли се?

Емелайн се засуети.

— Обядът е след половин час. Налейте си още чай.