Артър Кларк, Стивън Бакстър
Първородните (13)

13: Крепостта Сол

Речта на Пакстън беше фиеста от графики, снимки и диаграми, някои триизмерни, други анимирани, а холограмите увисваха над средата на масата като реклами на фантастични играчки. Но темата бе мрачна и песимистична.

— След деня на Слънчевата буря ние насочихме значителна част от ресурсите на Земята към наблюдение на небето…

Скоро след това Бела бе завладяна от чувството, че Земята е покрита с електронни очи, втренчени на всички дължини на вълните в околния космос. Между тях и системи на НАСА, като Мрежата за следене на открития космос, с инсталации в Испания, Австралия и Мохаве, една станция в Ню Мексико — ЛИНЕАР, наблюдаваща движението на астероидите, както и установките от серията Космогард. Дори гигантският радиотелескоп в Аресибо отделяше от скъпоценното си време не за астрономия, а за да издирва неестествени признаци сред звездите.

Астрономите от оптичните станции бяха открили, че могат да разчитат на повишено финансиране, с което да реализират доскоро неосъществимите си мечти. Бела разглеждаше с почуда снимките от Големия телескоп в Чили и неговия събрат, кръстен, без капчица въображение и изобретателност. Много големия телескоп от Мароко, както и едно чудовище на име „Бухал“, съкращение от английското название за Смайващо голям телескоп, от един район, наричан „Станция Ц“ в Антарктида, където стомана в количество, достатъчно да се построи втора Айфелова кула, подкрепяше исполинско огледало с диаметър няколкостотин метра. „Бухал“ се занимаваше с раждането на първите звезди във вселената, а също така картографираше повърхностите на планетите от близките слънца.

Орбиталните и космически установки бяха не по-малко впечатляващи. Най-успешна от новите космически обсерватории беше несъмнено станция „Циклопите“, която следваше Земята на стабилна орбита в точката на Лагранж. На „Циклопите“ бяха сглобили телескоп с единична много голяма „фреснелова“ неогледална леща.

Що се отнасяше до това, което търсеха всички тези очи, бяха плячкосани цял век научни изследвания на ентусиасти от СЕТИ. Имаше разработени стратегии за засичане на сигнали от всякакви типове, до най-дребните изригвания — заблудени отражения от лазерни комуникации, дори когато дължината им беше едва една милиардна от секундната.

Пакстън освен това им разказа за друг тип „очи“, цяла флотилия, разпръснати из Слънчевата система чак до орбитата на Нептун. Придружи думите си с обемно изображение на Космически монитор W7-6102-016, изведен на орбита около Сатурн.

— Това са нашите роботизирани часовои, нашата предна линия — обясни гордо. — Космически монитор W7 е типичен представител, наблъскан със свръхмодерна апаратура и снабден с подсилена броня. Тези малки и верни пазачи патрулират небето чак до границите на системата. Освен това се следят едни други.

— Това е вярно — намеси се с леко неуверен глас професор Карел. — Всъщност тъкмо наблюдението на един такъв монитор, проследил разрушаването на W7-6102-016, а не информацията, пратена от самата сонда, предизвика вниманието ми.

— Разбрах, че живеем в натъпкана с наблюдателни средства система — обобщи Бела. — Какво друго имаме, Бил?

— Оръжия. — Пакстън махна с ръка и холоизображението на KM W7-6102-016 изчезна.

 

 

— Наричаме тази концепция „Крепостта Сол“ — продължи все тъй навъсено Пакстън. — Имаме изградени поредици от защитни съоръжения, като се започне от външните граници на системата до самата й сърцевина, тоест Земята. Но вие и сама знаете, госпожо, че разполагаме с подобни установки чак при Троянските астероиди.

Троянските астероиди представляваха група малки планети, обикалящи около Юпитер в неговата точка на Лагранж. В момента дъщерята на Бела бе на Троянската станция, служеше на космически кораб от ново поколение, наричан още „А-кораб“. Всичко това естествено бе дълбоко засекретено.

— След това имаме астероиди. За целите на военното планиране използваме Астероидната линия, централния пояс на границата между Вътрешната и Външната система. По-насам следват станции в Лагранжовите точки на Марс и Земята…

В самата Земно-Лунна система имаше оръжейни инсталации на Луната, както и в лунната Лагранжова точка и в орбита около Земята — спътници-убийци, които бяха в състояние да поръсят всеки нашественик с дъжд от куршуми, да го изпекат с рентгенови лъчи и лазери или просто да го таранират. Имаше и наземно базирани системи, тежкокалибрени лазерни установки, лъчеви оръдия и дори стари междуконтинентални балистични ракети от епохата на Студената война, преустроени да отнасят смъртоносния си товар далече от Земята. В горните слоеве на земната атмосфера непрестанно патрулираха бойни самолети, натоварени с оръжия, които можеха да отразят всяка ракетна атака срещу Земята. И така нататък. Изглежда, цялото околоземно пространство гъмжеше с всякакъв вид оръжия — от земната повърхност до НОЗО, ВОЗО и ГЕО, както ги изреди Пакстън — съкращения за ниска околоземна орбита, висока околоземна орбита и геосинхронна орбита.

Но дори целият този оръжеен арсенал се оказа само началото. Всичко, което можеше да се използва като оръжие, също попадаше в тази категория. Системите за контрол на „космическото време“, с техните гигантски огледала, можеха лесно да бъдат преориентирани. Всеки плуг бе пригоден да стане меч.

Бела усети, че й се завива свят при мисълта за отчаяния отпор, който бе готова да даде Земята, в случай че отново бъде заплашена. Изглежда, никой не си помисляше, че тези оръжия, създадени да водят война срещу небето, можеха лесно да бъдат обърнати и използвани против вътрешен „враг“.

— Всички ние си даваме сметка, разбира се — продължи Пакстън, — че цялата тази армада ще е безсилна срещу една нова Слънчева буря. Ето защо разполагаме с резервни системи. Не знаем с какво биха могли да ни ударят следващия път тези Първородни. По тази причина се наложи да обърнем поглед в другата посока — към стари причинители на болести, създадени от майката природа, които са ни сполетявали в миналото и ние сме се справяли с тях…

Той се премести към нова таблица, мрачна класификация на познатите и възможни катастрофи.

Тук имаше „локални бедствия“ от рода на мощни вулканични изригвания, войни от двайсети век и „глобални бедствия“, довели до унищожаването на значителна част от земното население, които биха могли да последват сблъсък с астероид, както и „крайни по сила инциденти“, които да доведат до изтребването на почти целия човешки род и заплашващи живота на планетата.

— Ако не беше щитът — заговори с отсечен глас Пакстън, — Слънчевата буря щеше да предизвика бедствие от подобен характер, тъй като щеше да разтопи земната повърхност до основните скали. Тъкмо щитът успя да редуцира пораженията до степен на „глобална катастрофа“.

Пакстън добави, че Слънчевата буря е била първата и основна причина да се погледне по нов начин на защитата на Земята и околното пространство.

— Опитваме се да променим нашата индустриална база по такъв начин, че да е в състояние да се възстанови максимално бързо в случай на нова катастрофа. Така например, ако се наложи да построим нов щит, можем да го направим по-ефективен. Разбира се, някои ще посочат, че като изложена на всякакви рискове раса, сме длъжни да извършим подобна подготовка дори ако Първородните не съществуват. Разполагаме с някои предимства. Базираната в космоса инфраструктура ще помогне за възстановяването на земната цивилизация. Системите за контрол на времето ще стабилизират нарушения климат, както стана след Слънчевата буря. Орбиталните станции ще изградят наново поразените космоелеватори. Имаме космически енергийни системи и орбитални телекомуникационни системи. Разполагаме дори с болници в космоса. Бихме могли да произвеждаме и храна в орбитални или лунни ферми. Децата на Земята ще се върнат, за да помогнат на болната си майка. — Той направи кисела физиономия. — Стига, разбира се, шибаните космически да се съгласят да ни сътрудничат. Но ще ви призная, че в планирането си стигнахме дори отвъд това и обмислихме най-лошия сценарий. — Той бавно плъзна поглед по лицата на присъстващите. — Трябва да сме подготвени за пълното изтребление на човечеството. Всеки знае, че вече разполагаме с немалко население извън Земята. Но според някои специалисти все още не е сигурно, че тези колонии биха могли да оцелеят, в случай че Земята бъде унищожена. Помислили сме дори за това.

И заговори за бункери, на Земята и на други планети, един от тях на Луната, в планината Пико, друг в Море Ибриум. Архиви, съдържащи мъдростта на цялото човечество, върху златни дискове или на електронни записи. ДНК хранилища. Замразени зиготи. Складове, които да бъдат отворени от всеки, пристигнал в околностите, когато човечеството вече не съществува. „Земната поща“, тази отчаяна пратка към звездите на фрагменти от човешката култура в навечерието на Слънчевата буря, бе друг вид хранилище.

— Добре, Бил. Не смяташ ли, че това ще е достатъчно?

— Някой от вас — Пакстън ги изгледа сурово — знае ли какво е това „космическа опера“? Жанр за далечното бъдеще, за войни, бушуващи из цялата галактика, за космически кораби с размерите на светове. От Втората световна война е изминало само едно столетие — само сто и петдесет години, откакто основното транспортно средство на войната е бил конят. Но ето, че сме изправени пред заплаха от мащабите на космическата опера. След още хиляда години ще стигнем толкова далече, че единствено взрив в ядрото на галактиката би могъл да ни заплашва с пълно изтребване. Но за момента все още сме твърде уязвими.

Бил Карел вдигна колебливо ръка.

— В такъв случай е логично да сметнем, че втори удар е по-вероятен сега, отколкото на по-късен етап.

— Точно така — изръмжа Пакстън.

— Въпреки впечатляващото ви изявление, адмирале, позволете да отбележа, че подобна стратегия носи своите недостатъци. — Пакстън си пое рязко и шумно дъх, но Карел не му обърна внимание. — Може ли? — Гледаше към Бела.

— Продължавайте — каза тя.

— Първо, адмирале, ресурсите, с които разполагате, са съвсем ограничени. Фактът, че имате станция на орбита около Юпитер, не означава, че бихте могли да се противопоставите на заплаха, идваща например от противоположната страна на Слънцето.

— Даваме си сметка за това…

— Освен това, изглежда, разсъждавате двуизмерно, сякаш това е някоя от старите ви войни. Ами ако атаката срещу нас е насочена под ъгъл, различен от плоскостта на еклиптиката — тоест от равнината, на която лежат планетите и Слънцето?

— Бил съм на Марс — отвърна заплашително Пакстън. — Зная какво е еклиптика. Но по някаква случайност настоящият нарушител се приближава тъкмо в плоскостта на еклиптиката. За в бъдеще ще сме готови и за други възможности. Но вие не по-зле от мен знаете, че енергоемкостта на подобни стратегически действия все още е непостижима за нас. Да, професор Карел, Слънчевата система е доста голямо място. Да, ние не сме в състояние да я покрием цялата. Но какво друго ни остава, освен да се опитваме?

Карел едва се сдържа да не се разсмее.

— Но тези опити са толкова немощни, че са почти безсмислени…

Пакстън изръмжа и Бела побърза да вдигне ръка.

— Моля те, Бил.

— Съжалявам — обади се Карел. — Съществува и въпросът за ефикасността на цялата тази мащабна подготовка, ако наистина се изправим пред заплаха…

— Разбрах — прекъсна го ядосано Пакстън и изчисти екраните. — Да поговорим за аномалията.

 

 

Бела си мечтаеше за чаша прясно смляно кафе.

За разлика от дългата и пространна реч, посветена на Крепостта Сол, изказването на Пакстън, посветено на аномалията, бе съвсем кратко.

Той описа лаконично събраните доказателства за съществуването на „призрака“.

— В момента това нещо прекосява Ю-линията — орбитата на Юпитер. Между другото, бихме могли да го прихванем още сега, тъй като се доближава до Троянската база и обмисляме възможните противодействия. По-нататък ще прекоси астероидния пояс, ще подмине орбитата на Марс и ще се приближи към Земята, която, изглежда, е крайната му цел. Но все още нямаме представа за характера на аномалията или какво би могла да направи, когато стигне тук.

Той седна и в помещението се възцари тишина.

Бил Карел го погледна, после огледа и останалите, сякаш не вярваше, че представянето е приключило.

— И това ли е всичко?

— Всичко, което имаме — отвърна Пакстън.

— Изобщо не предполагах, че имате толкова малко… Добре, че дойдох. Ще ми позволите ли, адмирале?

Бил Пакстън изгледа навъсено Бела, но тя му кимна едва забележимо и той на свой ред кимна на Карел.

— В известен смисъл — заговори професорът, — запознанството ми с този ваш „призрак“ започна години преди Слънчевата буря, когато работех с астронома Шивоун Макгоран върху сонда, която нарекохме КАС — Квинтесенциалната анизотропна сонда…

Пакстън и неговите патриоти се спогледаха и замърмориха.

Квинтесенциалната анизотропна сонда беше продължение на един летателен апарат, наречен Уилкинсънова микровълнова анизотропна сонда, която през 2023 бе изучавала далечното ехо на Големия взрив и за първи път бе успяла да хвърли светлина върху градивните елементи на вселената — барионична материя, тъмно вещество и черна енергия. Тъкмо черната енергия, наричана от някои „квинтесенция“, бе горивото, подхранващо разширяването на вселената. Предназначението на КАС бе да измери въздействието на това космическо разширяване, като издирва еха от първични звукови вълни.

— Беше наистина много елегантна концепция — продължи Карел. — Първичната вселена, малка, плътна и невероятно гореща, е била като ехоотразителна камера, изпълнена със звукови вълни, пораждани в тази гигантска турбуленция. Но след това е започнала бързо да се разширява. — Той разпери деликатните си ръце. — Пуф. Внезапно е възникнало достатъчно място, за да може материята да се охлади и да бъдат заченати много по-интересни физични процеси. С нарастване на разстоянията звуковите вълни започнали да се разпръскват. Но оставяли отпечатък, модел на компресия, въздействащ върху формирането на първите галактики. И така, като картографираме разпръскването на галактиките, ние се надяваме да реконструираме първичните звуци. Което на свой ред ще ни осигури ключ към разгадаване на физичните принципи на квинтесенцията — черната енергия, която в онези времена…

Забелязала растящо неспокойствие в редиците на присъстващите, Бела го прекъсна меко:

— Бил, мисля, че е време да преминеш към същината.

Той й се усмихна. Беше разпънал пред себе си холоекран, който бе влязъл във взаимодействие със системите на масата.

— Ето ви модел за разширяването на космоса. — Появи се островърха графика, разчертана в логаритмична скала, с катереща се крива. Той заговори за това как тази крива била определена след анализиране на старата светлина, идеща от най-далечните звезди. „Честотата“ на моделите на галактическо подреждане била свързана с честотите на тези изгубени звукови вълни.

Този път го прекъсна самият Пакстън.

— Божичко, стига с тези загадки. Накъде биете с всичко това?

Карел затрака по екранчето.

— Един от хората ми се натъкна на филм, пресъздаващ разрушаването на KM W7-6102-016.

— Бих искал да зная как се е добрал до него — изръмжа Пакстън.

— Как се е добрала, ако трябва да сме точни — отвърна все така невъзмутимо Карел. — Става въпрос за едно момиче, Лайла Нийл. Нигерийка, невероятно умна. Та разрушаването на КМ се оказа доста странен инцидент. По нищо не изглеждаше да е бил ударен от оръжие отвън. По-скоро сякаш се бе разпаднал отвътре. Въз основа на това Лайла конструира разширяваща се крива за космическия монитор, за да покаже нагледно как е свършила неговата малка вселена.

Той извика втора графика. Скалата бе различна, но заключението се налагаше от само себе си. Кривата на разширение на КМ съвпадаше с космическия профил, съставен от КАС. До такава степен, че можеха да бъдат наложени една върху друга.

— И какво означава това? — изумено попита Бела.

— Мога само да предполагам — отвърна Карел.

— Ами да чуем предположението, за Бога! — тросна се Пакстън.

— Струва ми се, че КМ е бил разрушен при специфично и локализирано използване на черна енергия, или квинтесенция. Бил е разкъсан отвътре от същата тази сила, която предизвиква разширяването на вселената и която по някакъв начин се е фокусирала върху малкия летателен апарат. Наречете го космическо оръжие. Забележително, нали? — Той се усмихна. — Лайла го кръсти „К-бомба“.

— Умно. — Пакстън щракна с пръсти. — И как ще спрем това нещо — ще го свалим със стрелба, или ще го отразим?

Карел изглеждаше изненадан, че му задават подобен въпрос.

— О, нямам ни най-малка представа. Адмирале, това не е Слънчевата буря, която макар и енергетична по характер, бе доста примитивна по рода си. Тук става въпрос за физични принципи, които почти не познаваме. Трудно е да си представим как бихме могли да реагираме по начин, който да окаже въздействие.

— Но, Бил — обади се Бела, — какво ще се случи, ако тази К-бомба достигне Земята?

Той отново изглеждаше изненадан от въпроса.

— Ами то е почти очевидно. Ако се задейства по същия начин — а нямаме причини да смятаме, че мащабите на действието й са ограничени — последствията ще са същите както с КМ. — Той щракна с пръсти. — Пуф!

Тишината в стаята бе абсолютна.

 

 

Бела огледа присъстващите. Допреди малко тези небесни ветерани изглеждаха, сякаш се забавляват. А сега внезапно се бяха смълчали, притихнали. Бяха си намерили майстора.

Нямаше никакво съмнение, че това ново космическо оръжие ще премине през дълбоко ешелонираната земна защита като нож през масло.

— Е, добре. — Тя се понадигна. — Разполагаме с двайсет и един месеца, докато стигне Земята. Какво ще предприемем?

— Трябва да го спрем — заяви незабавно Пакстън. — Това е единствената ни възможност. Няма друг начин да спасим населението — не можем да евакуираме цялата проклета планета. Ще хвърлим срещу него всичко, с което разполагаме. Като започнем със силите на Троянската база.

Бела знаеше какво има предвид. А-корабите. Което би означавало, че най-вероятно Една ще вземе участие в мисията. Опита се да отхвърли тази мисъл.

— Добре, Боб, издай заповед да подготвят операцията. Но няма никаква причина да смятаме, че оръжията ни ще се окажат достатъчно ефикасни. Трябва да научим колкото се може повече за това нещо, да потърсим слабите му места. Професор Карел, смятайте се за мобилизиран.

Карел склони леко глава.

— Има и още нещо — заяви с тежък глас Пакстън.

— Да?

— Бисиса Дът. Изпуснали сме я. Избягала е с космоелеватора като плъх през канал.

Бела го погледна смаяно.

— С космоелеватора? Но къде може да е отишла?

— Не зная. Възможно е дори тя да не знае, след като малко преди това е напуснала Хибернакула. Помогнал й е някой мръсен космически…

— Адмирале! — възрази Бела. — Тези изрази няма да ни помогнат да стигнем доникъде.

Той й се ухили с вълча усмивка.

— Добре, извинявам се. Но трябва на всяка цена да открием Бисиса Дът.

Бела въздъхна.

— Добре де. Мен пък ме чака среща с неколцина президенти. Има ли нещо друго?

Пакстън поклати глава.

— Нищо, за което да се сетя. И — всички — моля ви, никакво изтичане на информация.

Бела се изправи. Беше доволна, че е поканила Карел, който успя да демонстрира, че добре подготвената реч няма силата на солидните познания и прозорливия ум. Ако не бяха наблюденията на неговата гениална студентка, едва ли щяха да знаят за истинската природа на тази аномалия, това оръжие, тази К-бомба.

Какво друго още не знаеха? Какво бяха пропуснали или не можеха да видят?

Какво още?