Артър Кларк, Стивън Бакстър
Първородните (42)

42: „Циклопите“

С наближаването на станция „Циклопите“ Мира забеляза в космоса още огледала. Оказаха се фотонни кораби, кръжащи около обсерваторията. След много дни самота в триизмерния мрак бе някак странно да са заобиколени от такава голяма компания.

„Максуел“ си проправи път през тази навалица от космически платноходи, и доближи гигантската конструкция в сърцето на станцията. Алексей каза; че се наричала „Галатея“. Беше просто едно голямо колело насред космоса.

„Максуел“ се ориентира към оста на колелото, където беше разположен жилищният отсек. „Галатея“ наистина наподобяваше велосипедно колело с множество блестящи спици. Но имаше концентрични пояси, на различни разстояния от центъра и боядисани в различни цветове — сребърен, оранжев, син — така че в края на краищата „Галатея“ приличаше по-скоро на мишена. Слънчевите лъчи хвърляха издължени подвижни сенки в пространството зад нея.

— Красива гледка, нали? — попита Алексей. — След Слънчевата буря в обсерваториите за откриване на далечни планети бяха вложени огромни средства. Ето ви жив пример за това как се харчеха.

— Прилича ми на въртележка — засмя се Мира. — И изглежда малко старовремска.

Алексей повдигна рамене.

— Такива са били представите преди стотина години и когато най-сетне се сдобили със средства, просто ги реализирали. Но аз не съм специалист по история.

— Хъм. Предполагам, че се върти, за да осигурява изкуствена гравитация.

— Аха. Кацаме на оста и оттам вземаме асансьор докъдето сме тръгнали.

— А тези цветове — сребристо, червено, синьо?

Той се засмя.

— Не можеш ли да се сетиш?

Тя се замисли.

— Колкото си по-далеч от оста, толкова по-силно е притеглянето. Сребърният цвят вероятно отговаря на лунното притегляне — една шеста g.

— Позна. Марсианската палуба е оранжева, земната — синя. Има и някои отсеци, които са още по-навън — виждаш ли? Там биолозите експериментират с гравитация, по-силна от земната. — Той се ухили. — Отглеждат опитни мишки с яки кости. Полезни изследвания, ако възнамеряваме някой ден да се поразходим извън пределите на Слънчевата система с нашите А-кораби.

С приближаването им до колелото Мира изгуби от поглед външния ръб и пред очите й се занизаха откъслечни картини от вътрешните палуби — ярко озарени площадки, спици и подпори и постоянно местещи се сенки.

От един хангар се появи капсула, въртяща се около оста си. Отдалечи се под ъгъл спрямо „Галатея“ и с няколко припламвания на маневрените двигатели промени курса така, че да се доближи предпазливо до „Максуел“.

— Ние сме дотук — поясни Алексей. — Фотонните платна не се понасят с големи въртящи се колела. От „Галатея“ пращат совалка да ни прибере. Електронните им мозъци са ужасно добри, когато става въпрос за фини маневри…

Скачването стана бързо и елегантно и приключи за минута. Люкът се отвори и тих пукот подсказа, че налягането се е изравнило.

От совалката се подаде млада жена и се хвърли в безтегловността, право към обятията на Алексей. Мира и Юрий размениха насмешливи погледи.

Двойката се раздели и момичето се обърна към Мира.

— Вие сте дъщерята на Бисиса. Виждала съм снимката ви във файловете. Радвам се да се срещнем на живо. Аз съм Лайла Нийл. Добре дошла на „Циклопите“.

Мира улови една подпора, за да запази равновесие, и й подаде ръка.

Лайла беше към двайсет и пет годишна, чернокожа, с гъста коса и яркобели зъби. За разлика от Юрий и Алексей, също като Мира, носеше татуировка на дясната буза.

— Виждам, че се познавате с Алексей — подхвърли Мира.

— Запознах се с него чрез баща му. Аз съм студентка на професор Карел. Работя тук по академични проекти. Космология. Далечни галактики, светлина от зората на времето, такива неща.

Мира погледна Алексей.

— Ето значи как шпионираш баща си в полза на космическите.

— Да, Лайла е моята къртица. Хитро, нали? — Говореше насмешливо, макар вероятно все пак да изпитваше някаква вина под привидната си невъзмутимост.

Щом се озоваха на „Галатея“, ги отведоха при нещо като асансьорна кабина.

Асансьорът се спусна надолу с обезпокоителна вибрация.

Прекосиха доста бързо осевия комплекс и увиснаха в космоса, в помещение, което наподобяваше по-скоро прозрачна кабинка на лифт. Докато продължаваха да се спускат, центробежното ускорение постепенно нарастваше и скоро краката им опряха твърдо в пода и неприятното усещане за въртене изчезна. Носеха се през гъсто скеле от преплетени подпори към голямата извивка на първата палуба под тях. Всичко това се менеше твърде бързо пред объркания поглед на Мира, само Слънцето продължаваше да се върти бавно и сенките, хвърляни от спиците, изникваха на равни интервали. Но бяха като в огромно виенско колело, без солидна основа под краката и заобиколени от звезди.

— Вижте… преди да продължим, асансьор, ако обичаш, спри — каза Лайла.

Кабината забави движение.

— Трябва да видите тази гледка — продължи Лайла. — Ще разберете за какво е цялата тази станция. От палубите не е толкова нагледно. Асансьор. Покажи ни Полифем.

Мира надзърна през прозрачната стена. Видя звезди, които се въртяха бавно, вселената се превърна в детска въртележка. На прозореца светна златист овал и започна да се издига нагоре, в противоположна посока на въртенето на звездите. Вътре в овала Мира различи едва забележим диск, мътносив, с пъстри ивици, които пълзяха по предната му страна. Отзад имаше по-малка станция, сложен възел от прибори.

— Това — обясни Лайла — е телескопът. Една голяма въртяща се чуплива фреснелова леща. Почти сто метра в диаметър.

— Слънчевият щит не беше ли направен от фреснелови лещи? — попита Мира.

— Точно така…

С други думи, това бе технологичен наследник на гигантския щит, който някога бе прикрил Земята.

— Наричат този приятел „Полифем“, на един от циклопите, митичните еднооки гиганти. Галатея всъщност е нереидата, в която е бил влюбен според някои варианти на историята. „Полифем“ е най-старият, но и най-впечатляващ инструмент, с който разполагат тук.

Като човек, влюбен във всякакви прибори и инструменти, Юрий се оглеждаше очаровано и засипваше Лайла и Алексей с въпроси.

Въпреки че беше много по-лесно да се произвеждат големи огледала, отколкото големи лещи, последните се предпочитаха за мощните телескопи заради по-добрия им оптичен толеранс — по-дългият път, изминаван от светлинните лъчи в огледалния рефлектор, предизвикваше увеличаване на изкривяванията, вместо да ги намалява, както става при лещите. Фреснеловата леща бе компромисен вариант, сбор от множество по-малки лещи, фиксирани върху дантелена рамка и завъртени за допълнителна стабилност. Лайла им обясни, че малките лещи по края били крехки и тънки като хартия. Разказа им и за „хроматичната аберация“, един от основните недостатъци на фреснеловите лещи. За коригиращата оптика — „Шупманов прибор“, инсталиран зад главните лещи, за да компенсира аберациите.

— Самите лещи са изработени от интелигентен материал — продължи тя. — Той е в състояние да коригира термични изкривявания, гравитационни изблици… С чудовище като това можеш да наблюдаваш планетите на близките звезди, да ги изучаваш спектроскопски и прочее. А в момента сглобяват и интерферометричната инсталация. Още огледала, увиснали насред пространството. Асансьор, покажи…

На стената отново изникна познатият светещ овал.

— Това са Аргес, Бронтес и Стеролес. Пак имена на циклопи. Когато се включат заедно, са като сборен телескоп с гигантски размери. Атина неслучайно дойде тук. Сигналът й до Земята е бил уловен от Полифем. Много слаб лазерен лъч. Асансьор, продължавай.

Асансьорът прекоси първата палуба, без да забавя. Мира успя да зърне под, който се извиваше нагоре, стени, боядисани в сребристосиво и розово, и хора, крачещи с бавни подскоци.

— Лунният етаж — прошепна тя.

— Точно така — каза Лайла. — Ще спрем на марсианската палуба, където те очаква среща с Атина.

Докато Мира обмисляше чутото, Юрий кимна.

— Ще е добре, ако поне на първо време притеглянето е такова, към каквото сме привикнали.

— Така е — отвърна Лайла. — Пък и малко са онези, които продължават по-нататък. Всъщност никой друг освен нашите посланици от Земята.

— Посланици? — попита Мира.

— По-точно полицаи. Астропол. — Тя направи кисела физиономия. — Съветваме ги да останат там, където за нас дори ходенето е доста трудно. Така поне не си пъхат носовете навсякъде.

— Те не знаят, че сме тук, нали?

— Не виждам защо трябва да знаят — рече Алексей.

— Не знаят и за Атина — предположи Мира.

— Не знаят — отвърна Лайла. — Поне аз така смятам. Но това са само най-обикновени полицаи, а трябваше да пратят астрономи.

— Нищо не разбирам — оплака се Мира. — Казвате, че Атина е „била някъде“. Че се е „върнала“. Не разбирам и какво търся аз тук.

— Всички твои въпроси ще получат отговор съвсем скоро, Мира — произнесе един глас в пространството.

Това беше вторият път, когато Атина заговаряше Мира. Останалите я погледнаха с любопитство, дори със завист.