Артър Кларк, Стивън Бакстър
Първородните (12)

12: Маунт Уедър

Бела предполагаше, че заседанието с Боб Пакстън ще се проведе в нейния кабинет в стария щаб на НАСА във Вашингтон — масивна сграда от бетон и стъкло, наскоро реконструирана.

Но Пакстън я чакаше пред входа. Стоеше при отворената врата на дълга лимузина.

— Здравей, Бела.

Колата бе част от конвой с униформени флотски офицери и агенти на ФБР със сини костюми.

Видът му й се стори странно комичен — заприлича й на застаряващо пиколо с лъскава униформа и медали. Лицето му бе намръщено.

— Добро утро, Боб. Ще се повозим, така ли?

Дори усмивката му бе дисциплинирана.

— Ще се преместим на по-безопасно място. Трябва да обсъдим въпроси от глобално значение, касаещи бъдещето на нашата раса. Предлагам да се преместим в Маунт Уедър. Позволих си дори да извърша необходимата подготовка. — Той я погледна и напрежението, което се трупаше между двамата от предния ден, бе на път да изпука като светкавица.

Бела никога не бе чувала за Маунт Уедър. Но не виждаше защо да не се съгласи с него. Качи се в колата и той я последва — щяха да са заедно и сами.

Колоната потегли. Поеха по шосе 66 към магистрала 50, където се отправиха на запад. Трафикът бе доста оживен, но поддържаха висока скорост.

— Колко ще пътуваме?

— Около час и половина. — Пакстън не криеше раздразнението си.

— Боб, зная какво не ти дава мира. Става въпрос за професор Карел, нали?

Мускулите на лицето му помръднаха, сякаш му се щеше да има дъвка.

— Не зная почти нищо за този англичанин.

— Без съмнение си наредил да го проучат.

— Доколкото ни беше по силите. Той няма нищо общо с това. Не е част от групата.

— Идва по моя покана — отвърна тя с решителен тон. В известен смисъл възрастният британски учен бе много повече „част от групата“, отколкото например Пакстън.

Навремето професор Бил Карел бил стажант на британската астрономка Шивоун Макгоран, взела активно участие в изграждането на щита срещу Слънчевата буря. Шивоун по-късно се бе омъжила за Бъд Туук и бе останала с него, докато той се бореше с рака — жестоко наследство от онзи изумителен ден. Познанството им бе всъщност каналът, чрез който Карел се бе свързал с нея и се бе опитал да я убеди, че трябва да участва в плановете за проследяването и изучаването на тайнствения обект, който прекосяваше Слънчевата система и за който бе чувал само слухове.

Тя се опита да обясни всичко това на Пакстън, но адмиралът махна презрително с ръка.

— Той е космолог, за Бога! Прекарал е целия си живот да зяпа далечния космос. Каква полза от него днес?

— Нека не бъдем тесногръди, Боб — не отстъпваше тя.

Той млъкна и не продума нито думичка до края на пътуването. Като майка, Бела бе свикнала с надупени деца и просто не му обърна внимание.

След осемдесет километра отбиха по шосе 101, тесен двулентов път, който се катереше по хълм.

На билото на хълма стигнаха при ограда с бодлива тел. На избеляла табела бе изписано:

СОБСТВЕНОСТ НА ПРАВИТЕЛСТВОТО

НА СЪЕДИНЕНИТЕ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ.

ВХОД ЗАБРАНЕН

Отвъд оградата имаше няколко порутени тенекиени бараки и зад тях стъклена стена.

Наложи се да почакат, докато колата им се свърже със системата на базата. Бела забеляза на няколко пъти слабото блещукане на лазерния лъч, който проучваше всеки от тях.

— И така, Маунт Уедър — подкани тя Пакстън да заговори.

— Петстотин акра ограден район в Блу Ридж. През петдесетте години на двайсети век построили тук бункер, в който да се укрие правителството на Щатите в случай на ядрен конфликт. По-късно е изоставен и дълго време занемарен, до 9/11 2001 и отново през 2042-ра. Понастоящем е преотстъпен от правителството на Щатите на Световния космически съвет.

— Бункер от епохата на Студената война — рече намръщено Бела, — от Войната срещу терора и Войната с небето. Много подходящо, няма що.

— В момента се стопанисва от флотски офицери. Хора, свикнали на затворени помещения и рециклиран въздух. Според мен мястото е съвсем подходящо. Управата на областта поддържа пътищата и чисти снега през зимата. Не че в наши дни има големи снегове…

Бела бе очаквала да минат през портала и стъклената стена зад него. И страшно се изненада, когато целият къс земя, върху който се намираха, внезапно потъна в недрата на планината.

Боб Пакстън се разсмя.

— Чувствам се, сякаш се завръщам у дома.

Посрещна ги усмихнат млад офицер, извърши необходимите проверки и ги отведе в заседателната зала.

Таваните бяха ниски, облицовани със сиви плочи, коридорите тесни. Бяха толкова много, че вероятно обслужваха цял подземен град. Имаше телевизионни и радио студиа, закусвални, миниатюрна полицейска станция, всичко това под несекващия бръм на климатичната инсталация. Приличаше й на музей, реликва от епохата на двайсети век.

Поне заседателната зала беше модерна, висока и ярко осветена, облицована с холостени и екрани на масите.

Бил Карел вече ги очакваше. В помещение, натъпкано с шепнещи служители, повечето мъже и повечето на възрастта на Пакстън, повечето в един или друг вид униформа, той правеше впечатление със захабеното си сако, изправен до машината за кафе.

Бела игнорира приятелите на Пакстън и се насочи право към него.

— Професоре. Радвам се да ви видя. — Здрависаха се, ръката му бе мършава и вяла.

Беше малко по-млад от нея, доколкото си спомняше от досието му, малко над петдесетте, но изглеждаше крехък и немощен, с болнаво лице и унил вид. Слънчевата буря бе съсипала здравето на огромен брой хора и може би той също водеше своята битка за оцеляване. Но очите в хлътналите орбити блещукаха енергично.

— Надявам се да мога да ви бъда полезен.

— Нима не сте сигурен в това? — Тя почувства слабо разочарование, сякаш някаква част от съзнанието й се бе надявала да го използва, за да настъпи опашката на Боб Пакстън.

— Че кой би могъл да е сигурен? Намираме се в безпрецедентна ситуация. Но колегите ми настояваха да се свържа с вас — да се свържа с някого.

Тя кимна.

— Според мен аз трябва да съм ви благодарна. — Наля си кафе и отведе Карел при столовете.

— Ще се постарая да ви дадат думата — прошепна му. — А по-късно трябва да поговорим за Туук.

След което описа един кръг из залата, за да се запознае и с останалите присъстващи. Освен членове на Комитета на патриотите имаше представители на различни международни въоръжени сили и правителства, които поддържаха Световния космически съвет.

Първото й впечатление от повечето представители не беше особено обнадеждаващо. От десетилетия Съветът бе изпълнявал най-вече „подготвителна“, или „съветваща“ функция, тъй като Войната с небето бе в студената си фаза. Работата в Съвета не беше примамлива хапка за жадуващи блестяща кариера млади офицери. Може би това бе зала, пълна с бобпакстъновци, фанатици със стоманени погледи, или пък напротив, с неудачници.

Но тя се бе научила да не прибързва с преценките. В края на краищата, ако действително съществуваше нова заплаха, приближаваща се към Земята, тези мъже и жени щяха да са първите, които да се изправят срещу нея.

Застанал начело на дългата маса, самоназначилият се за председател Боб Пакстън почука с нокът по чашата си, за да призове участниците към внимание. Вероятно притеснени от присъствието на един толкова прочут изследовател, пионер в изучаването на Марс, всички побързаха да се настанят по местата си.

Пакстън заяви, че целта на тази среща била двойна.

— Първо, да запознаем председателя Фингал с възможностите, с които разполага. И второ, да обсъдим аномалията, която понастоящем приближава орбитата на Юпитер…

— По този въпрос — намеси се неочаквано Бела — ще дам думата на професор Карел.

Пакстън изсумтя недоволно.

Обсъждането се насочи към отбраната на Слънчевата система.