Артър Кларк, Стивън Бакстър
Първородните (37)

37: Нови Ню Орлиънс

През последния ден от плаването си „Брадата на Посейдон“ навлезе в сложната система на делтата.

Дори Абдикадир излезе на палубата, за да гледа. Тъй като морското равнище в тази част на света бе по-ниско, речните води навлизаха дълбоко навътре в залива. Из тесните околни канали изплашените пътници мярнаха лениво припичащи се алигатори.

Гребците насочиха кораба към едно малко заливче. Бисиса забеляза пристанище и складове, дори вълнолом и нещо като дървен кран. Зад пристанищните сгради се гушеше малко градче с дървени къщурки.

— Добре дошли в Нови Ню Орлиънс — обърна се към тях Емелайн. — Всъщност няма какво толкова да се види. Но правим каквото ни е по силите.

Абдикадир прошепна нещо, което приличаше на молитва на старогръцки.

— Бисиса. Чудех се какви машини използват американците, за да прочистват дъната на заливите си. Погледни нататък.

През маранята над морската повърхност Бисиса забеляза нещо, което й заприлича на бавно крачещи слонове. Овързани с въжени хамути и събрани на групи по четири, огромните животни теглеха тежки машини. Слоновете изглеждаха доста странно — с малки закръглени глави и гърбици. Мъжете, които ги подкарваха с остени и камшици, бяха като джуджета край тях. Тези слонове със сигурност бяха по-едри от африканските, които бе виждала Бисиса. Един от тях вдигна глава и нададе тънък пронизителен рев и тя видя необичайно дълги бивни, завити на спирали.

— Това не са слонове, нали?

— Добре дошла в Америка — подсмихна се Емелайн. — Наричаме ги Джефърсънови мамути. Някои им казват „императорски“, други „колумбийски“, но ние от Чикаго сме патриоти и затова сме ги кръстили „джефърсънови“.

— Лесно ли се опитомяват? — попита заинтригувано Абдикадир.

— Не и според вестниците — отвърна Емелайн. — Докарахме укротители на слонове чак от Индия. Но и те се затрудниха, в края на краищата индийските слонове са продукт на хилядолетен подбор и обучение, за каквито тук не може да става и дума. Но да побързаме. Трябва да хванем влака…

Слязоха, натоварени със съвсем малко багаж. Пристанищните работници не проявиха особен интерес към новопристигналите, въпреки македонските им одежди.

Беше лято и в момента се намираха някъде на ширината на стария Ню Орлиънс. Но вятърът от север беше студен.

Нямаше железопътна станция, само релси, свършващи при купчина ръждясали железа, край които на голата земя спяха пътниците. Десетина вагона бяха закачени за стар парен локомотив, зад който имаше товарен фургон, пълен с цепеници.

Емелайн разговаря направо с машиниста и използва доларови бонове, за да му плати за пътуването. Освен това купи хляб, месо и кафе от единствения бар в градчето. Боновете изглеждаха съвсем новички, вероятно Чикаго наскоро бе започнал да ги издава.

На своя земя Емелайн се държеше различно — сега беше жизнерадостна и решителна. Бисиса трябваше да признае, че въпреки цялостната си изостаналост „парна“ Америка е много по-модерна от Европа на Александър, която сякаш потъваше назад в миналото.

Емелайн бе запазила едно купе само за тях. В преобладаващата си част останалите вагони бяха пълни със стоки — бали вълна, дървен материал, бурета осолена риба. Прозорците не бяха остъклени, но имаха щори, за да спират вятъра, и дебели завеси от оранжев вълнен плат, който издаваше тежка неприятна миризма. Емелайн ги увери, че това е напълно достатъчно, за да пътуват на топло до Ню Чикаго.

— Но след това ще са ви нужни дебели дрехи за леда — добави. — Ще ги купим от града.

Няколко часа след като слязоха на брега — беше по обед, — локомотивът изпусна облак бял дим и влакът бавно потегли. Накацалите по релсите птици се разхвърчаха. От близките къщи дотичаха мършави дечица, за да им помахат. Абди и Бисиса също им помахаха. Вятърът внезапно смени посоката си и димът от комина нахлу в купето — миришеше на горящо дърво, приятен, успокояващ мирис.

Емелайн им обясни, че ще следват поречието на Мисисипи нагоре чак до Ню Чикаго, който бил разположен някъде около Мемфис в стария свят. Предстоеше да изминат няколкостотин мили, което щеше да им отнеме около двайсет и четири часа, така че щяха да спят във влака.

Бисиса надзърташе любопитно през прозореца. По реката имаше движение, причудлива смесица от съдове — александрийски триреми, нещо като параход с големи кръгли колела, акостирал на брега, и дори индиански канута, макар на Мир да нямаше истински индианци.

— Откриха няколко стари канута в музея на Чикаго, останали от световното търговско изложение. Разглобиха ги, за да видят как се правят. От едно цирково шоу „Дивият запад“ пък взеха модели за вигвами, индиански лъкове и стрели. Канутата са много елегантни, нали? Веднъж с Джош излязохме на разходка с едно. Но водата е страшно студена, дори на юг.

Изтича направо от леда. По-добре да не падате в нея.

— Камили! — възкликна Абдикадир и посочи.

И наистина, цял керван се движеше бавно на юг. Хората — мъже и жени — яздеха странни коне, които непрестанно се дърпаха и опитваха да хапят. Камилите се извисяваха над тях, натоварени с огромно количество бали, лениви и надменни.

— И те ли са внос?

— О, не — отвърна Емелайн. — Камилите вече бяха тук. Но конете не се оказаха особено полезни. Нали ви казах, че разполагаме с цяла менажерия. Мамути и мастодонти, камили и саблезъби тигри — молете се да не срещнем някой от тях!

— Тези всичките — промърмори телефонът на Бисиса от джоба й — са изчезнали много преди първите заселници да се появят на американска земя. А конете са ги изяли. Ученическа грешка.

— Тихо. Не забравяй, че тук сме гости.

— Както и чикагците в известен смисъл…

Бисиса забеляза, че Емелайн се мръщи. Американката очевидно смяташе за проява на лош вкус да прекъсваш разговора с жив човек заради някаква говоряща кутийка.

Абдикадир обаче беше израсъл под влиянието на баща си и попита заинтригувано:

— Този твой телефон може ли да улавя сигнали от Земята?

Бисиса бе проверявала връзката на телефона през Окото.

— Мисля, че да.

— Само че в минимален режим на обмен — добави телефонът. — И дори тогава сигналът е непостоянен…

На Бисиса й хрумна неочаквана мисъл.

— Питам се — обърна се тя към телефона, — колко близо може да са чикагците до откриване на радиото?

Вместо отговор на екрана на телефона се появи ситен текст. Само едно поколение преди времевия отрязък на Чикаго Джеймс Кларк Максуел, шотландският физик, на когото се възхищаваше Алексей Карел, бе предсказал, че електромагнитната енергия може да преодолява големи разстояния. Самият чикагски отрязък бе от един съвсем кратък период между първите опити на Хайнрих Херц с параболичен предавател и приемник на няколко метра от него, доказали верността на съждението на Максуел, и изпращането на сигнал между двата бряга на Атлантика, осъществено от Маркони.

— Трябва да поработим върху това, Абди. Помисли си колко полезна би била в момента една връзка с Вавилон. Дали да не си направим работилница, когато стигнем в Чикаго?

— Сигурно ще е много интересно!

— Защо не почакате — прекъсна ги малко троснато Емелайн, — докато ви покажа какво сме постигнали ние, нещастните чикагци, за да подобрим живота си?

— Извинявай, Емелайн — побърза да отговори Бисиса. — Постъпих необмислено.

— Добре де — рече Емелайн с поомекнал глас. — Само не се фукай с твоите хитроумни машинки пред кмета Райс и Извънредния комитет, защото наистина може да ги обидиш. Всъщност всичко това едва ли ще има значение, ако твоята играчка е права за идващия край на света. Може ли да ни осведоми поне кога ще стане това?

— Събраната информация не е съвсем достоверна — прошепна телефонът. — Ръкописи от наблюдения на вавилонски астрономи, инструменти, демонтирани от разбит военен хеликоптер…

— Зная, зная — прекъсна го нетърпеливо Бисиса. — Просто ни кажи приблизителните си изчисления.

— Пет века. Плюс-минус няколко десетилетия. Настъпи мълчание. После Емелайн се разсмя, но малко пресилено.

— Бисиса, ти наистина донесе само лоши новини. Но Абдикадир изглеждаше невъзмутим.

— Пет века са много време. Ще открием как да се справим с проблема много преди това.

Прекараха нощта във влака.

Студеният въздух отвън, миризмата на горящо дърво и равномерното потракване на колелата постепенно унесоха Бисиса. Но от време на време вагонът се разтърсваше по-силно и тя се събуждаше.

Веднъж чу животински рев, приличаше на вълчи вой, но беше по-дълбок и по-силен. Идваше отдалече. Това я накара да си спомни, че не се намира в зоологическа градина с подбрани образци. Светът отвън бе съвсем истински, плеистоценова Америка бе земя, непокорена от човека. Но звуците на непознатите животни й подействаха вълнуващо. Близо два милиона години древните хора бяха обитавали един подобен свят и накрая бяха победили. Може би Джефърсъновата идея за връщане към корените съдържаше зрънце истина.

Въпреки това бе доста страшно да ги слуша. Усети, че Емелайн я наблюдава в мрака. Но Абдикадир спеше тихо, загърнат в невинното спокойствие на младостта.