Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Една одисея във времето (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Firstborn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2018)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018)

Издание:

Автор: Артър Кларк; Стивън Бакстър

Заглавие: Първородните

Преводач: Юлиян Стойнов

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-970-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4225

История

  1. — Добавяне

27: Файтонът

Натовариха се на примитивен файтон. Блум отпрати „момчето“ си за впрегатните животни.

Емелайн се слиса, когато Каменният човек се върна не с коне, както очакваше, а с още четирима от своя вид.

И докато слугата на Блум бе облечен в дрипи, тези бяха съвсем голи. Трима от тях бяха мъже, ако се съдеше по малките им черни гениталии, обрасли в гъста козина, а жената имаше дълги отпуснати гърди със сбръчкани зърна. Набитите им гъсто окосмени тела, изпъкналите мускули, както и ниските вежди, им придаваха вид на горили. Но имаха много повече човешки, отколкото маймунски черти, ръцете им бяха почти голи, а очите им — съвсем ясни. Най-потресаващо за нея бе, когато нахлузиха хамутите на файтона на вратовете си.

Блум вдигна кожен камшик и изплющя незлобиво с него над гърбовете на водещата двойка. Каменните хора напънаха послушно мишци и закрачиха по пътя в равномерно темпо. Слугата на Блум подтичваше отстрани до капрата. Емелайн забеляза по гърбовете на тези нещастни същества дълги ивици — зараснали белези от удари с камшик.

Блум извади керамична бутилка и я подаде назад.

— Уиски? Не е кой знае каква реколта, но върши работа.

Емелайн отказа. Гроув и Батсън отпиха по глътка.

Гроув заразпитва вежливо Емелайн за пътуването й от скованата в ледове Америка.

— Отне ми месеци и сега се чувствам като опитна пътешественичка.

Гроув поглади дългите си мустаци.

— Чувал съм, че Америка е съвсем различна от Европа. Оскъдно население…

— Да, там сме само ние. От модерна Америка имаме единствено Чикаго. Няма никакви признаци за живот извън чертите на града — нито следа от индианските племена. Първите хора, които нашите изследователи срещнаха в делтата на Мисисипи, бяха мореплавателите от Европа.

— И никакви маймуночовеци, полухора и липсващи звена, от каквито гъмжи Европа?

— Не.

Мир беше мозаичен свят, сбор от времеви отрязъци, образци, взети напосоки от различни епохи на човешката история, чак до най-далечни времена.

— Изглежда, Новият свят е бил обитаван единствено от съвременния човек, по-древните представители не са могли да стигнат до него — обясни възгледите си Емелайн. — Но и ние си имаме доста богата менажерия, капитане! Мамути, пещерни мечки и лъвове — нашите ловци твърдят, че това е техният рай!

Гроув се засмя.

— Звучи направо невероятно. Свободни от предразсъдъците на Стария свят — каквато винаги е била Америка. А Чикаго, изглежда, е доста проспериращо място. Зарадвах се, когато Джош реши да се върне там след онази история с Бисиса Дът и Окото.

Емелайн не можа да се овладее и трепна при споменаването на това име. Знаеше, че мъжът й бе таял чувства до самата си смърт към тази изчезнала жена, и дълбоко в душата си бе изпитвала ревност към нея, макар да не я бе срещала никога. Побърза да смени темата:

— Трябва да ми разкажете за Троя.

Той се намръщи.

— Може да има и по-лоши места, но този град поне си е наш — в известен смисъл. Основан е от Александър, заедно с още много подобни селища, в процеса на изграждане на неговата Империя на целия свят. Царят го нарича Александрия при Илион. Навсякъде, където се появи, Александър започва да строи градове. В Гърция и Анадола те са върху останки от стари селища — има един в Атина и друг в Спарта. Тебес също, макар да говорят, че бил породен от чувството за вина, след като Александър разрушил до основи стария град преди Хроносрива.

— Царят е особено привързан към Троя — намеси се Блум. — Може би не знаете, но Александър вярва, че е потомък на Херакъл, и на млади години се опитвал да подражава на Ахил.

Емелайн се обърна към Гроув:

— И защо избрахте това място?

— Страхувах се, че моите неколцина британци ще бъдат претопени в безкрайното море от македонци, гърци и перси. А както може би знаете, първите колонизатори на Британия са били бежанци от Троянската война. Все едно затваряхме един кръг, заченат преди нас, или поне така смяташе Александър и тази мисъл го забавляваше. Минахме оттам с обоза на армията и той реши да ни остави, с достатъчно припаси и жени, след което си продължи по пътя. Беше преди петнайсет години. Отначало срещахме огромни трудности, но с помощта на Всевишния се справихме. Сега вече няма разлика между томита и сепои. Бих казал, че се получи нещо ново от двата народа. Но ще оставя философията за философите.

— Ами вие самият, капитане? Имате ли си семейство?

Той се усмихна.

— Винаги съм бил твърде зает да наглеждам хората си, за да имам време за това. Пък и у дома оставих жена и детенце. — Погледна Батсън. — Бащата на Бен беше капрал при мен, суров и достоен войник. Беше убит от монголите, но преди това, както се оказа, имал кратка и плодотворна връзка с една хубавица в лагера на Александър. Когато нещастният Батсън умря от раните си, жената отказа да задържи Бен, защото приличаше повече на нас, отколкото на нейните сънародници. Така че го взех аз. Зовът на дълга, разбирате.

Бен Батсън й се усмихна с топла, търпелива усмивка.

Емелайн виждаше, че не става въпрос само за дълг.

— Това е много достойна постъпка, капитан Гроув — рече тя.

— Струва ми се, че Александър беше доволен, когато поискахме да се заселим в Троя. Обикновено му се налага да оставя войници в основаните насред този сравнително безлюден континент градове. Европа е много повече империя на неандерталци, отколкото на човеци.

— Империя? — обади се ядосано Блум. — Не бих използвал тази дума. Източник на добитък по-скоро. Каменните хора са силни, лесно се опитомяват и притежават сравнително добри умения с ръцете. Гърците са ми разказвали, че да обучаваш Каменен човек е като да учиш слон — по-умен е от коня например, но ти трябва различен подход.

Лицето на Гроув беше застинала маска.

— Ние също използваме неандерталци — призна той. — Не бихме могли да се справим без тях. Но ги наемаме. Плащаме им в храна. Те имат собствена реч, консул, изработват си сечива, плачат, когато погребват мъртвите си. О, госпожо Уайт, има всякакви видове получовеци. Дългокраки „бегачи“, маймуночовеци и едни особено мускулести горски обитатели, които се занимават единствено с това да дъвчат листа и клони. Останалите видове са по-близо до животните. Но неандерталците не са коне, нито слонове. Те са повече хора, отколкото зверове!

Блум сви рамене.

— Възприемам света такъв, какъвто го виждам. Нищо чудно слоновете или конете също да имат свои богове. Нека ги почитат, ако това им дава утеха. Какво значение има това за нас?

Разговорът приключи. Продължиха пътуването в мълчание, под равномерното сумтене на Каменните хора и трополенето на босите им крака.

 

 

Земята ставаше все по-плодородна и беше разчертана на кафеникави карета, във всяко от които се гушеше по една къщурка. Между каретата блестяха прави канали. Това, предположи Емелайн, трябваше да са прословутите вавилонски напоителни канали. Гроув й разказа, че много от тях били прекъснати по време на Хроносрива и после, по заповед на Александър, били възстановени.

Най-сетне на западния хоризонт се появиха сгради, високи стени, нещо като стръмна пирамида, всичко това посивяло заради маранята. Дим се виеше над повечето покриви и когато се приближиха, тя видя, че от бойниците и кулите ги наблюдават бдителни часовои.

Вавилон! Тя потрепери от това колко е невероятна самата тази мисъл. За първи път, откакто бе стъпила на Европейския бряг, имаше реалното усещане, че се е преместила назад във времето.

Градските стени сами по себе си бяха достатъчно впечатляващи — троен кръг, съградени от кирпич и камъни, с ров от външната страна. Приближиха се към мост над рова. Часовоите явно познаваха Блум, защото им махнаха да минават.

Пред тях се издигаше най-голямата порта — висока арка, подпряна на две квадратни кули. За да я достигнат, Каменните хора трябваше да се покатерят на платформа на около метър над земята.

Самата порта се издигаше на петнайсет метра над тях и докато минаваха през нея, Емелайн вдигна смаяно глава. Това, обясни й шепнешком Блум, била Вратата на Ищар. Беше облицована с гледжосан кирпич и боядисана в тъмносиньо, с рисунки на танцуващи дракони и бикове. Каменните хора не погледнаха нито за миг към това чудо, а продължиха да крачат, втренчили очи в прашната земя.

Градът зад стените бе разчертан на огромни квадрати и обхващаше двата бряга на река Ефрат. Бяха влезли от север, покрай източния бряг на реката, и сега файтонът трополеше на юг по широк булевард, от двете страни на който се издигаха величествени сгради. Имаше десетки статуи и фонтани, а всички стени бяха изработени от същия заслепяващ гледжосан кирпич и изрисувани с лъвове и розетки.

Блум им сочеше забележителностите, сякаш беше екскурзовод на световно изложение.

— Комплексът вдясно е Дворецът на Навуходоносор, най-прочутия управник на Вавилон. Ефрат разделя града на две, северна и южна част. Този източен монументален сектор очевидно е оцелял от епохата на Навуходоносор, няколко века преди Александър. Всъщност това тук не е александрийският Вавилон, ако разбирате какво искам да кажа. Но западният бряг, където са били жилищните сгради, е в руини, времеви отрязък от много по-късен период, вероятно близък до нашия. Александър го възстановява от три десетилетия…

Пътищата бяха задръстени от тълпи, хора се движеха във всички посоки, повечето пешком, някои в каручки или на коне. Едни носеха пурпурни тоги като тази на Блум, дори по-лъскави, но други бяха облечени с много по-практични туники и сандали на бос крак. Емелайн мярна сред тълпата величествен мъж с изрисувано лице, крачеше наперено. Водеше вързано на каишка мършаво шимпанзе. Изведнъж шимпанзето се изправи на задните си крака и застана съвсем като човек. Хамутът на шията му беше загърнат с кърпа, за да не прави впечатление. Никой, доколкото можеше да види Емелайн, не носеше европейски дрехи. Всички бяха ниски, набити, мускулести, мургави — хора съвсем различни от населението на Чикаго от деветнайсети век.

Във въздуха витаеше доловимо напрежение. Като градско чедо, Емелайн бе свикнала да долавя подобни настроения. Напрежението като че ли извираше тъкмо от важните особи, крачещи по улицата. Нещо ставаше тук. Дори да го усещаха, Блум и Гроув не го показваха с нищо.

Пътят ги преведе през поредица просторни площади до пирамидалната постройка, която Емелайн бе видяла още щом влязоха зад градските стени. Това беше зикурат, стръмна кула със седем тераси, издигаща се върху квадратна основа със стени, дълги по стотина метра.

— Вавилонците — обясни Блум — я наричат Етеменанки, което означава „Къщата, която подпира Небето и Земята“…

Зикуратът, колкото и да бе изумително това, бе всъщност Вавилонската кула.

Южно от кулата се издигаше друг колосален монумент, личеше му, че е нов. Представляваше гигантски каменен блок, също с квадратна основа, стените бяха дълги по двеста метра, а на височина достигаше седемдесет. Основата беше украсена с позлатени гребла, които стърчаха настрани в равни редици. Над тях поредица цветни фризове разказваше сложна история за любов и война. Върху основата стърчаха два огромни, обути в ботуши крака, заченки на статуята, която някой ден щеше да е по-величествена от всичко наоколо.

— Чух за това — каза Гроув. — Паметник на Сина. Няма нищо общо с Вавилон. Това е работа на Александър…

Въпросният син беше второто дете на Александър. По прищявка на Хроносрива първият му син, роден от пленената жена на победен персийски генерал, не се бе озовал на Мир. Вторият също се казваше Александър, роден от жена му Роксана, бактрийска принцеса, пленница от войната.

— Момчето се роди през първата година на Мир — обясни Блум. — Всички празнувахме, защото царят имаше наследник. Но когато стана на двайсет и пет, той вече не скриваше раздразнението си, както и майка му, защото Александър отказваше да умре. — Войната между Бащата и Сина бе обхванала цялата империя и бе погълнала и без това оскъдните й ресурси. Гневът на Сина не бе достатъчен, за да надвие опита на бащата — нито твърдата вяра на Александър в своята божественост. Изходът беше предрешен. — Последната битка се поменава всяка година — продължи Блум. — Между впрочем, утре е седемнадесетата годишнина.

— Ето как аз виждам нещата, госпожо Уайт — намеси се Гроув. — Тази война накара Александър съвсем да се забрави. Говори се, че той имал участие в убийството на баща си. А сега и смъртта на единствения му син и наследник — и на жена му Роксана, която се оказа замесена. След всичко това той е още по-убеден, че е божество и че е създаден да управлява вечно.

— Но не е — промърмори недоволно Блум. — И ще настъпи истински хаос, когато най-сетне слезе от трона.

Южно от Паметника на Сина приближиха един храм, който Блум нарече Есагила — Храма на Мардук, върховното божество във Вавилон. Тук най-сетне слязоха от файтона. Покривът на храма представляваше каменен купол, от който стърчеше цилиндър, подобно на дулото на огромно оръдие. Всъщност това беше обсерватория, а „оръдието“ — доста модерен телескоп.

Мургав мъж изтича да ги посрещне. Носеше туника от груб плат, приличаща на расо, и кършеше неспокойно ръце.

— Божичко! — възкликна Гроув и се изчерви. — Ти трябва да си Абдикадир Омар. Одрал си кожата на баща си…

— Така са ми казвали, сър. А вие сте капитан Гроув. — Той огледа останалите. — Но къде е Джош Уайт? Господин Блум, аз писах на Джош Уайт.

— Аз съм жена му — намеси се с твърд глас Емелайн. — За жалост съпругът ми вече не е между живите.

— Починал е? — Младежът беше потресен и не се стараеше да го крие. — Ами… о, моля, заповядайте! — Поведе ги към храма. — Елате в криптата на Мардук.

— Защо? — попита Емелайн. — В писмото ви се говори за звънящ телефон.

— Не, не! — Младежът очевидно едва се владееше.

— То бе само началото. Има и още… от днес… трябва да се уверите сами…

— В какво да се уверим, млади момко? — попита капитан Гроув.

— Тя е тук. Окото… то се върна… сви се и… тя! — И Абдикадир се втурна към храма.

Смутени и объркани, те го последваха.