Един от войниците ръчкаше с приклада на пушката Владек в ребрата. Той се сепна, седна и погледна гроба на сестра си, после и гробовете на Лев и на барона, сетне, без да пророни и сълза, се извърна към войника.

— Ще живея, няма да ме убиеш — рече му на полски. — Това тук е моят дом, ти си на моя земя.

Войникът се изплю върху него и го затика към моравата, където слугите чакаха, облечени до последния в нещо като сиви пижами с номера на гърбовете.

При вида им Владек изпадна в ужас — знаеше, че това ще сполети и него. Войникът го заведе откъм северната страна на замъка и го накара да застане на колене. Момчето усети, че по главата му стърже острие и видя как гъстата му черна коса пада на земята. Остригаха го като овца, с десет болезнени замахвания. След като го обръснаха до кожа, му наредиха да облече новата униформа — сива рубашка и панталони. Владек успя някак да скрие сребърната гривна и се върна при слугите пред замъка.

Докато стояха на моравата и чакаха — сега вече бяха номера, а не имена — Владек дочу в далечината звук, какъвто не познаваше. Извърна очи по посока на заплашителния тътен. През огромната желязна порта влезе превозно средство на четири колела, което обаче не бе впрегнато в коне или волове. Всички пленници загледаха невярващо движещия се предмет. Той спря, войниците затеглиха примрелите от страх затворници и ги накараха да се качат. Сетне каруцата без коне зави, потегли по пътя и отново мина през желязната порта. Никой не смееше да гъкне. Владек седеше в задния край на колата и гледаше своя замък, докато накрая готическите кулички се скриха от погледа му.

Колата без коне се отправи към Слоним. Владек сигурно щеше да се запита как ли тя се движи от само себе си, ако не се притесняваше къде ги карат. От времето, когато бе ходил на училище, помнеше съвсем смътно пътищата — паметта му бе замъглена от трите години, прекарани в тъмницата, и момчето не се сещаше накъде водят те. Само след няколко километра камионът спря и пленниците бяха смъкнати долу. Намираха се на местната железопътна гара. Владек я беше виждал само веднъж през живота си, когато бяха ходили с Лев да посрещнат барона след пътуването му до Варшава. Сети се, че щом излязоха с Лев на перона, пазачът им е изкозирувал. Този път не им изкозирува никой. Дадоха на пленниците козе мляко, зелева чорба и черен хляб и Владек отново се зае да разпределя внимателно храната между оцелелите четиринайсет души.

Седна на дъсчената пейка. Предполагаше, че чакат някой влак. Оная нощ спаха под открито небе — същински рай в сравнение с тъмницата. Момчето благодари на Бога, че времето е меко.

Зазори се, а те още чакаха. Владек накара слугите да се поразтъпчат, ала след няколко минути повечето припаднаха. Той състави наум нещо като списък на оцелелите дотук. От общо двайсет и седем души едва единайсет от мъжете и две от жените бяха преживели мъките в подземието. Но какво ли им предстоеше оттук нататък? Целия ден чакаха влака, който така и не се появи. По едно време все пак пристигна композиция, от която наскачаха още войници, говорещи на своя омразен език, но тя пак потегли без окаяното войнство на Владек. Прекараха още една нощ на перона.

Владек лежеше буден под звездите и умуваше дали да не се опита да избяга, ала през нощта един от тринайсетимата мъже хукна да прекосява железопътните релси и още преди да е стигнал отсрещната страна, бе застрелян. Владек току гледаше към мястото, където сънародникът му се беше проснал, но не смееше да изтича и да му помогне от страх да не го сполети същата участ. На заранта надзирателите оставиха трупа върху релсите — своеобразно предупреждение, да не би на някого пак да му хрумне да бяга.

На другия ден никой не отвори дума за случилото се, макар че Владек не сваляше очи от тялото на мъртвеца. Беше икономът на барона, един от свидетелите, когато благородникът беше направил своето завещание и бе оставил всичко на момчето.

Вечерта на третия ден в гарата с пухтене навлезе друг влак, теглен от огромен парен локомотив, състоящ се от открити товарни вагони, застлани със слама, отстрани на които пишеше „Добитък“. Много от вагоните вече бяха пълни, при това с човеци, но откъде точно идваха, Владек така и не позна, толкова ужасяващо приличаха на него. Заедно с останалите от групата малчуганът беше натикан в един от вагоните, за да поемат на път. Чакаха още няколко часа, докато накрая влакът потегли на изток, както Владек разбра по залязващото слънце.

На три вагона се падаше по един надзирател, седнал с кръстосани крака под нещо като навес. По време на безкрайното пътуване отгоре току се стреляше, от което Владек разбра колко безпредметно е дори да мисли за бягство.

Когато влакът спря в Минск, пленниците получиха за пръв път що-годе прилична храна: черен хляб, вода, ядки и отново просо, сетне продължиха нататък. Случваше се по три дни да не видят друга гара. Мнозина от пътешествениците по неволя умираха от глад и биваха изхвърляни направо от движещия се влак. А когато той най-сетне спреше, понякога чакаха два дни, за да освободят линията за друг влак, отправил се на запад. Композициите, които изчакваха, неизбежно бяха пълни с войници и както Владек разбра, имаха предимство пред всички други превозни средства.

В главата му се въртеше една-едничка мисъл: да избяга. Три неща обаче му пречеха да осъществи намерението си. Първо, още никой не беше успял да се измъкне, второ, от двете страни на железопътната линия не се виждаше нищо, освен разпростряла се докъдето поглед стига пустош и, трето, оцелелите в тъмницата сега зависеха изцяло от него и разчитаха да ги закриля. Тъкмо Владек имаше грижата да разпределя храната и водата и се опитваше да им вдъхва воля за живот. Беше най-малкият и последният, който напук на всичко още вярваше в живота.

Нощем ставаше много студено, понякога температурите падаха под нулата и тогава всички лягаха плътно един до друг на пода, за да се топлят. Докато се опитваше да подремне, Владек си повтаряше дълги откъси от „Енеида“. Нямаше как да се завъртиш, ако всички останали не бяха съгласни, затова момчето лягаше в края и на всеки час — доколкото можеше да съди за времето по сменящите се надзиратели — удряше отстрани по вагона и налягалите се обръщаха на другата страна, досущ плочки на домино. Случваше се някой и да не помръдне — тъй като вече не можеше — и тогава съобщаваха за това на Владек. Той на свой ред уведомяваше надзирателя, четирима сграбчваха трупа и го хвърляха от движещия се влак. После надзирателите стреляха в главата, да не би някой да се опитва да избяга.

Пристигнаха в малкото градче Смоленск, което отстоеше на триста и двайсет километра от Минск — там им дадоха топла зелева чорба и черен хляб. Във вагона на Владек се качиха още затворници, които говореха на езика на надзирателите. Водачът им бе, горе-долу, на годините на Владек. Момчето и десетте му оцелели спътници — девет мъже и една жена, веднага се усъмниха в новопристигналите и разделиха вагона наполовина. Дни наред двете групи се гледаха на кръв и се гушеха в двата срещуположни края.

Една нощ, докато гледаше звездите и се опитваше да се постопли, Владек забеляза, че стиснал в ръката си късо въже, водачът на смоленчани се промъква към последния човек от неговата редица. Другото момче промуши въжето под врата на Алфонс, лакея на барона, който бе потънал в дълбок сън. Владек знаеше, че ако скочи, онзи ще го чуе и ще побегне към другия край на вагона, при другарите си, които ще го защитят, затова пропълзя по корем покрай редицата налягали поляци. Всички го видяха, ала никой не издаде и звук. В края на редицата Владек се метна върху нападателя и тутакси събуди всички във вагона.

Двете групи се дръпнаха към своя край, само Алфонс не се помръдна и продължи да лежи пред тях. Водачът на смоленчани беше по-висок и пъргав от Владек, това обаче не бе толкова важно, докато двамата се боричкаха върху пода. Схватката продължи няколко минути, през които надзирателите се превиваха от смях и правеха залози кой от гладиаторите ще надделее. Един явно се отегчи, задето не се лее кръв, и метна насред вагона щик. Двете момчета се спуснаха да го грабнат, но пръв до лъскавото острие стигна смоленчанинът. Другарите му взеха да го насърчават, а той заби щика в крака на Владек, извади окървавеното острие и замахна отново. Втория път острието се заби надълбоко в дъсчения под на клатещия се вагон, току до ухото на Владек. Смоленчанинът се опита да го извади от пода, ала Владек го изрита с все сила в слабините, изтика противника си назад и сграбчи щика. Скочи, нахвърли се върху другото момче и заби острието право в устата му. Смоленчанинът нададе смразяващ писък, разбудил целия влак. Като въртеше щика, полячето го извади и отново и отново наръга другия хлапак, макар че той отдавна бе престанал да мърда. Както бе коленичил и едвам си поемаше дъх, той се надвеси над него, сетне вдигна трупа и го метна от вагона. Чу как тялото тупва отстрани на коловоза и надзирателите стрелят по него, макар да не се налагаше.

Владек отиде с куцукане при Алфонс, който, без да се помръдва, още лежеше върху дъските, коленичи и разтърси безжизненото тяло — и вторият му свидетел беше мъртъв. Кой сега щеше да повярва, че той, Владек, е избраният наследник на барона? Какъв смисъл имаше оттук нататък животът? Той се свлече на колене. Хвана с две ръце щика и насочи острието към стомаха си. Ала един от надзирателите начаса скочи върху него и издърпа оръжието.

— А, без тия! — скастри го той. — За лагерите ни трябват чевръсти като теб. Само това оставаше, ние да вършим цялата работа!

Владек зарови глава в дланите си и за пръв път усети колко силно го боли раненият с щика крак. Беше изгубил наследството си, та да стане водач на тълпа смоленчани без пукнат грош в джоба.

Целият вагон отново беше негов и той трябваше да поеме отговорността за двайсет затворници. Без да губи и миг, ги разпредели така, че всеки от поляците да спи до един от смоленчаните — войната между двете групи приключи.

Голяма част от времето момчето посвещаваше на това да усвоява странния им език — трябваше да минат доста дни, докато си даде сметка, че езикът всъщност е руски, толкова различен бе той от класическия руски, на който го бе учил баронът, и чак тогава проумя къде ги откарва влакът.

Денем Владек викаше двама смоленчани, които да го обучават на своя език, и щом те се уморяха, ги заменяше с други двама — това продължаваше, докато всички капнеха.

Малко по малко малчуганът се научи да разговаря без затруднения с новите си подопечни. Някои бяха руски войници, върнати от германците в родината си и сега пращани на заточение, затова че са попаднали в плен. Останалите бяха белогвардейци, селяни, миньори, черноработници, противопоставили се на революцията.

Влакът напредваше из пущинак, какъвто Владек не беше виждал никога през живота си, минаваше покрай градове, за които той чуваше за пръв път: Омск, Новосибирск, Красноярск. Дори имената звучаха злокобно. Най-сетне, след три месеца път и над пет хиляди километра, пристигнаха в Иркутск, където железопътната линия рязко свършваше.

Свалиха ги от влака, нахраниха ги и им раздадоха валенки, куртки и тежки шинели и макар че някои от затворниците се сбиха за най-топлите дрехи, те пак не ги предпазваха от непоносимия студ.

Появиха се коли без коне, горе-долу същите като онази, която бе откарала Владек от замъка, и хвърлиха от тях дълги вериги.

Ужасен, той направо не повярва, когато започнаха да прихващат едната ръка на затворниците за оковите. За всяка верига бяха оковани по двайсет и пет двойки, застанали една до друга. Колите затеглиха завързаните за оковите пленници, а надзирателите караха отзад. Вървяха така дванайсет часа, после им даваха два часа почивка и отново ги подкарваха. След три дни Владек вече имаше чувството, че ще умре от студ и изнемога, но щом излезеха от населените райони, крачеха само денем, а нощем почиваха. От полевата кухня, където работеха затворници от лагера, им раздаваха по изгрев-слънце и надвечер чорба от ряпа и хляб. От тези затворници момчето научи, че условията в лагера са още по-страшни.

Първата седмица не ги пускаха от веригите, сетне обаче, когато на никой не би му и хрумнало да бяга, им откачаха ръцете, та да поспят, сгушени в дупките, които копаеха в снега, та да се постоплят. При хубаво време се случваше да навлязат в гора, където да пренощуват — луксът вече приемаше странни разновидности. Вървяха и вървяха покрай огромни езера, прекосяваха заледени реки, все на север, срещу хапливия вятър и дълбоките преспи. В ранения крак Владек усещаше болка, за която обаче забрави, когато пръстите и ушите му премръзнаха. В тоя пущинак, разпрострял се докъдето поглед стига, нямаше и най-малък признак на живот или храна и Владек знаеше, че и да се опита да избяга през нощта, ще издъхне мъчително бавно от глад. Старите и болните взеха да мрат като мухи — ако им провървеше, мирно и кротко през нощта. Някои нямаха такъв късмет: ако не издържаха, ги откачаха от веригата и ги оставяха сам-сами насред безкрайните преспи. Който оцелееше, продължаваше да крачи все на север, докато накрая Владек загуби всякаква представа за времето. Усещаше единствено безпощадното подръпване на веригата, а докато копаеше в снега дупка, където да преспи през нощта, дори не знаеше дали на другата заран ще се събуди — който не станеше на сутринта, всъщност бе изкопал собствения си гроб.

След хиляда и четиристотин километра онези, които бяха оцелели, бяха пресрещнати от неколцина остяки — чергари от руските степи, които се придвижваха с теглени от елени шейни. Камионите разтовариха каквото караха и тръгнаха да се връщат. Затворниците, сега прикачени с оковите за шейните, бяха поведени нататък. Изви се силна вихрушка, принудила ги близо два дни да стоят на едно място, и Владек се възползва от случая, за да заговори младия остяк, за чиято шейна беше прихванат. Обърна се към момъка на класически руски със силен полски акцент и той почти не го разбра, все пак Владек научи, че и остяките ненавиждат руснаците от юга, които се отнасяли към тях почти толкова зле, както и към пленниците. Остяките съчувстваха, макар и негласно, на окаяните затворници без бъдеще, които наричаха „клетници“.

След девет дни в мъждивия светлик на ранната полярна зимна нощ пристигнаха в лагер номер двеста и едно. Ако преди някой му го беше казал, Владек за нищо на света нямаше да повярва, че ще се зарадва да види такова място: безкрайни редици дървени бараки насред разлатата като тепсия равнина. Подобно на затворниците, и бараките бяха с номера. Владек се падна в трийсет и трета барака. Насред помещението имаше малко черно кюмбе, по стените бяха накачени няколко етажа нарове с твърди сламеници и по едно-единствено тъничко одеяло. Оная първа нощ малцина от новопристигналите успяха да заспят, а стенанията и виковете, долитащи от трийсет и трета барака, често бяха по-силни и от воя на вълците навън.

На другата заран още преди изгрев-слънце ги събудиха с чук, с който удряха по метален триъгълник. И от двете страни стъклото бе покрито със скреж и на Владек му се стори, че ще умре от студ. Закуската в ледената обща трапезария продължи десет минути: състоеше се от блудкава овесена каша, из която плаваха късове развалена риба и зелеви листа. Новопристигналите изплюха костите върху масата, докато по-старите лагерници излапаха и костите, и дори очите на рибата.

След закуската определиха кой какво ще работи. На Владек му се падна да сече дърва. Отведоха го през безликата степ на десетина километра от лагера, в гора, където му заповядаха да сече толкова и толкова дървета на ден. Надзирателят остави и него, и другите петима от отряда сами с дажбата храна: безвкусна жълта каша от елда и хляб. Тъмничарите не се страхуваха, че някой ще хукне да бяга — дори и да знаеш в коя посока да поемеш, до най-близкия град имаше над хиляда и шестстотин километра.

В края на деня надзирателят се връщаше и броеше колко дървета са отсекли — беше обяснил на заточениците, че който не отсече еди-колко си дървета, на другия ден целият отряд ще бъде лишен от храна. Ала когато в седем вечерта идваше да прибере дърварите по неволя, вече се беше мръкнало и той не виждаше колко точно дървета са отсекли.

Владек научи останалите от отряда в късния следобед да махат снега от трупите, повалени предния ден, и да ги редят при дърветата, отсечени днес. Надзирателят така и не усети безобидната им хитрост и отрядът на малкия поляк никога не остана без дажба.

Понякога се изхитряваха да занесат в лагера някоя и друга тънка цепеница, която привързваха под крачолите, та вечерта да я сложат в кюмбето. За това се искаше предпазливост, защото поне един човек от отряда биваше претърсван задължително на излизане или на влизане в лагера — надзирателите го караха да изуе едната или и двете валенки и да застане бос във вледеняващите преспи. Спипаха ли ги, че внасят или изнасят нещо, отрядът щеше да бъде лишен цели три дни от храна.

След няколко седмици Владек усети, че кракът му изтръпва и го боли. Момчето си мечтаеше да скове студ и температурите да паднат поне десет градуса под нулата — в такива дни не ги извеждаха да работят на открито, макар че после ги караха да ги отработват в неделя, когато обикновено им разрешаваха да лежат по цял ден на наровете.

Една вечер Владек теглеше отсечените трупи през пустошта, когато кракът му започна да тупти безжалостно. Момчето погледна белега, който му беше останал от раната, нанесена от смоленчанина, и видя, че той е отекъл и е станал лъскав. Вечерта показа раната на надзирателя, който му нареди на другата заран, още преди изгрев-слънце да се яви при лекаря на лагера. Цяла нощ момчето държа крака си току до кюмбето, сред мокрите валенки, ала то почти не топлеше и не можеше да облекчи болката.

На другата сутрин Владек стана един час по-рано от обикновено. Ако не успееше да отиде преди работа при лекаря, щеше да се наложи да чака за прегледа чак до следващата заран. Момчето не искаше и да си помисли, че още цял един ден ще търпи силната болка. Яви се при лекаря и му каза името и номера си.

Пиер Дюбиен беше добродушно сгърбено старче с плешиво теме, според Владек изглеждаше по-стар и от барона. Без да пророни и дума, лекарят прегледа крака на момчето.

— Раната ще заздравее ли, докторе? — попита Владек.

— Знаеш ли руски?

— Да.

— Ще си останеш куц, млади момко, инак кракът ти ще оздравее. Но за какво ли ти е? За да влачиш до гроб трупи тук.

— Не, докторе, смятам да избягам и да се върна в Полша — възрази момчето.

Лекарят го погледна изпитателно.

— Не говори толкова високо, глупчо такъв! Би трябвало вече да си наясно, че оттук няма измъкване. Пленник съм вече петнайсет години и оттогава всеки ден си мечтая да избягам. Това обаче е невъзможно, никой досега не е успял да избяга. Дори ако отвориш дума за бягство, ще те хвърлят в карцера, а там носят храна през два дена и палят кюмбето колкото да се разтопи ледът по стените. Голям късмет ще извадиш, ако се измъкнеш оттук жив.

— Ще избягам, ще видите — отсече Владек, без да сваля вторачен поглед от стареца.

Лекарят се взря в очите на малчугана и се усмихна.

— Драги ми приятелю, никога вече не споменавай за бягство, че току-виж те убили. Връщай се на работа, движи крака и всяка сутрин идвай на преглед.

Владек се върна в гората и отново се зае да сече дърва, но видя, че успява да премести трупите най-много на няколко метра. Кракът го болеше непоносимо, сякаш всеки момент щеше да се счупи на две. На другата сутрин лекарят го прегледа по-обстойно.

— Определено си по-зле — отсъди той. — На колко години си, малкият?

— Май на тринайсет — отвърна Владек. — Коя година сме сега?

— Хиляда деветстотин и деветнайсета — каза лекарят.

— Значи съм на тринайсет. А вие на колко сте?

Изненадан от въпроса, старецът се взря в сините очи на хлапака.

— На трийсет и осем — пророни той едва чуто.

— Бог да ми е на помощ — простена Владек.

— И ти, моето момче, ще изглеждаш така, ако си гнил по лагерите петнайсет години — отбеляза делово лекарят.

— А защо всъщност сте тук? — полюбопитства хлапакът. — Защо ви държат толкова дълго?

— През 1904 година, малко след като се дипломирах като лекар и отидох на работа във френското посолство в Москва, ме обявиха за шпионин и ме хвърлиха в един от московските затвори. Мислех, че не може да ме сполети нищо по-ужасно, докато не избухна революцията и не ме тикнаха в тая адска дупка. Дори французите вече са забравили, че ме има на белия свят. Попаднат ли тук, в лагер двеста и едно, малцина си излежават докрай присъдите, значи и на мен ми е писано да умра като всички останали тук.

— Не бива да губите надежда, докторе.

— Надежда ли? Отдавна съм изгубил за себе си всяка надежда, може би няма да я изгубя за теб, ти обаче си имай едно наум и не споменавай пред никого за това. Има лагерници, които се възползват от словоохотливостта на другите, макар че какво ли толкова печелят — някой и друг комат хляб и може би още едно одеяло. Ще те прехвърля, Владек, за един месец в кухнята, продължавай да идваш всяка сутрин на преглед. Това е единственият ти шанс да не си изгубиш крака, а и на мен не ми се иска да съм човекът, който ще го ампутира. Тук не разполагаме с най-съвременните хирургични инструменти — добави той, вторачен в големия дърводелски нож.

Владек потрепери.

Доктор Дюбиен написа името му върху листче хартия. На другата заран Владек се яви в кухнята, където му възложиха да мие с леденостудена вода чиниите и да помага в готвенето. Беше пренасял по цели дни отсечените дърва и работата в кухнята му се видя песен: допълнително рибена чорба, дебели резени черен хляб с коприва, възможността да стои вътре на топло. Веднъж дори си подели с готвача едно яйце, макар че и двамата не разбраха каква точно птица го е снесла.

Малко по малко кракът на момчето минаваше, въпреки че то продължи да накуцва. Доктор Дюбиен не разполагаше с добри лекарства и единственото, което можеше да стори, бе да преглежда редовно крака на Владек. Лека-полека се сприятели с него и дори повярва в младежката му надежда за бъдещето. Всяка сутрин си говореха на различни езици, но на стареца му бе най-приятно да разговарят на родния му френски.

— След седмица, Владек, трябва да се върнеш в гората — надзирателите ще прегледат крака ти и вече няма да мога да те държа в кухнята. Затова ме слушай хубавичко, измислил съм как да избягаш.

— Заедно, докторе. Заедно — настоя Владек.

— Не, само ти. Стар съм за такъв дълъг път. Цели петнайсет години съм мечтал да избягам, но сега ще помогна на теб. Стига ми да знам, че някой друг го е направил, а ти си първият човек, убедил ме, че ще успее.

Владек седна на пода и заслуша мълком плана на лекаря.

— През последните петнайсет години съм скътал двеста рубли — в руските затвори не ти плащат за извънредния труд. — Момчето се опита да се засмее на най-старата лагерна шега. — Скрил съм парите в шишенце от лекарство — четири банкноти от по петдесет рубли. Щом дойде време да тръгваш, ще зашия парите в дрехите ти.

— Какви дрехи? — изненада се Владек.

— Имам костюм и риза — преди дванайсет години, когато още се надявах да избягам, подкупих един надзирател и ги взех от него. Е, не са последна мода, но ще ти свършат работа.

Цели петнайсет години лекарят не бе получил от живота нищо друго, освен двеста рубли, които сигурно бе събирал копейка по копейка, една риза и един костюм, а ето че сега бе готов да ги жертва ей така, за нищо заради Владек. Никога вече през живота си момчето нямаше да срещне такава безкористност.

— Следващия четвъртък е единственият ти шанс — продължи французинът. — В Иркутск с влак пристигат нови затворници, надзирателите винаги взимат от кухнята четирима лагерници, които да отговарят за полевата кухня. Вече съм се разбрал с главния готвач… — засмя се той на думата. — Срещу малко лекарства и ти ще попаднеш в камиона с кухнята. Не беше трудно да го уредя. Никой не изгаря от желание да бие толкова път дотам и обратно. Ти обаче ще го изминеш само в едната посока.

Владек слушаше напрегнато, без да продумва.

— Щом пристигнете на гарата, изчакай да дойде влакът със затворниците. След като слязат на перона, прекоси линията и се качи на влака за Москва, който ще потегли едва щом се появи композицията с лагерниците — извън гарата има само една железопътна линия. Моли се надзирателите да не усетят в навалицата, че те няма. После трябва да се оправяш сам. Не забравяй, забележат ли те, ще те застрелят на място, без много-много да му мислят. Има още само едно нещо, което мога да сторя за теб. Преди петнайсет години, когато ме докараха тук, съставих по памет карта на пътя от Москва до Турция. Сигурно вече не е съвсем точна, но все ще ти помогне. За всеки случай провери дали руснаците не са завзели и Турция. Един бог знае дали напоследък не са тръгнали да завладяват целия свят. Няма да се учудя, ако са нахлули и във Франция.

Лекарят отиде при шкафчето за лекарства и взе голямо шише, наглед пълно с кафяво вещество. Отвинти капачето и извади парче стар пергамент. От времето черното мастило беше избледняло. Върху листа беше отбелязана датата: „Октомври 1904 година“. Беше очертан и пътят от Москва до Одеса и от Одеса до Турция — общо две хиляди и седемстотин километра до свободата.

— Следващата седмица идвай всяка сутрин при мен, за да повтаряме плана. Провалиш ли се, няма да е защото ти е липсвала подготовка.

Тази седмица Владек не мигна — по цели нощи гледаше през прозореца, повтаряше си какво трябва да предприеме при едни или други обстоятелства, готвеше се за всякакви изненади. На заранта обсъждаше отново и отново с лекаря плана. В сряда вечерта, ден преди Владек да предприеме опита за бягство, французинът сгъна картата на осем, пъхна я заедно с четирите банкноти от по петдесет рубли в малко пакетче и го заши в ръкава на сакото. Владек се съблече, сложи си костюма и върху него отново навлече затворническите дрехи. Лекарят видя сребърната гривна на барона, която, откакто му бяха дали затворническите дрехи, Владек носеше над лакътя, да не би надзирателите да открият единственото му съкровище и да го задигнат.

— Какво е това? — попита французинът. — Много е красиво.

— Подарък от баща ми — отвърна полякът. — Давам ви гривната — в знак на благодарност.

Смъкна я от китката си и я връчи на лекаря.

Той я гледа дълго и сведе глава.

— И дума да не става! — отсече. — Това може да принадлежи само на един човек. — Французинът погледна мълком Владек. — Както личи, баща ти е бил благородник. — Сложи отново гривната върху китката на малкия поляк и му стисна радушно ръката. — Успех, Владек! Дано не се срещнем никога вече.

Прегърнаха се и момчето си тръгна, молейки се това да му е последната нощ в затворническата барака. Не мигна цяла нощ — притесняваше се да не би надзирателите да открият, че под затворническите дрехи е с костюм. Когато на заранта камбаната би за ставане, той вече беше облечен и забърза — да не закъснее за кухнята. Отговорникът на затворниците в кухнята побутна Владек напред, когато надзирателите дойдоха да изведат лагерниците, определени за полевата кухня. Бяха общо четирима и Владек беше най-малкият сред тях.

— Защо точно този? — подвикна надзирателят и посочи невръстния поляк. — В лагера е от има-няма година.

Сърцето на Владек спря да бие, той изтръпна целият. Планът на лекаря щеше да се провали, а следващите затворници се очакваше да пристигнат в лагера най-малко след три месеца. Дотогава никой нямаше да го държи в кухнята.

— Готви много вкусно — отвърна отговорникът. — Учил се е в замъка на барон. Само най-доброто за надзирателите.

— А, такава ли била работата! — възкликна поблазнен тъмничарят: лакомията бе разсеяла всичките му съмнения. — Хайде, побързай!

Четиримата изтичаха при камиона и конвоят потегли. Отново пътуването бе бавно и мъчително, но ако не друго, сега Владек поне не вървеше пеш, а и беше лято и не бе чак толкова студено. Момчето не жалеше сили, стараеше се много в приготвянето на храната и тъй като не искаше да бие на очи, не разговаряше с никого, освен със Станислав, главния готвач.

Накрая, след цели шестнайсет дни, пристигнаха в Иркутск. Влакът за Москва вече чакаше на гарата от няколко часа, но не можеше да потегли, докато не дойдеше композицията с новите затворници. Владек седна отстрани на перона заедно с другите трима от полевата кухня, които бяха толкова изтощени, че не се вълнуваха от нищо наоколо. Момчето обаче не пропускаше и най-малкото движение и внимателно проучваше влака от другата страна на перона. Много от вратите бяха отворени и той си избра една, през която да се качи, когато му дойде времето.

— Да не се каниш да бягаш? — попита ни в клин, ни в ръкав Станислав.

Владек плувна в пот, но не отговори.

Главният готвач се взря изпитателно в него.

— Кажи де!

И този път малчуганът не отвърна нищо. Старият готвач се вторачи в тринайсетгодишното хлапе и кимна одобрително. Ако имаше опашка, щеше да я завърти радостно.

— Успех! Ще се постарая поне първите два дни да не забележат, че те няма.

Станислав го докосна по ръката, а Владек видя в далечината влака със затворниците, който пъплеше бавно към тях. Сърцето му заби като обезумяло, той се изопна като струнка и започна да следи с очи всяко движение на войниците. Изчака влакът да спре и видя как уморените затворници — стотици безименни хора, които притежаваха единствено минало — слизат на перона, където веднага се възцари страшна суматоха. После се пъхна под един от вагоните и се метна на другия влак. Никой не му обърна внимание, докато вървеше към тоалетната в дъното. Владек се заключи вътре и взе да се моли — очакваше всеки момент някой да почука на вратата.

Макар че стоя в тоалетната някакви си седемнайсет минути, му се стори, че е минала цяла вечност, докато влакът потегли и излезе от гарата.

— Най-после, най-после — заповтаря той на глас.

Надзърна през прозорчето и видя как гарата в далечината се смалява все повече и повече, а надзирателите се превиват от смях и прикачват към оковите новите затворници, преди да ги подкарат към лагер двеста и едно. Колцина ли щяха да стигнат живи? Колцина щяха да се превърнат в храна за вълците? Кога ли щяха да забележат, че него го няма?

Седя още няколко минути на тоалетната чиния — беше толкова ужасен, че не можеше да помръдне и не знаеше какво да стори оттук нататък. Не щеш ли, на вратата се заблъска. Владек се запита изтръпнал кой ли е, някой надзирател, кондукторът, войник? В съзнанието му един след друг се застрелкаха образи, кой от кой по-страшни. Наистина му се доходи до тоалетна. На вратата продължаваше да се блъска.

— Излизай, излизай де! — подвикна грубо някой на руски.

Владек нямаше избор. Ако отпред стоеше войник, момчето не можеше да избяга — през прозорчето нямаше да се промуши и джудже. Ако ли пък не беше войник, Владек само щеше да привлече вниманието, в случай че продължеше да стои залостен вътре. Смъкна затворническите дрехи, сгъна ги на възможно най-малкия вързоп и ги метна през прозореца. После извади от джоба на сакото шапка, с която да покрие главата си, и отвори.

В тоалетната нахълта припрян човек, който дори не изчака момчето да излезе и започна да си сваля панталоните.

След като се озова в коридора, Владек се почувства откъснат от целия свят. В старомодния костюм биеше на очи, все едно бе ябълка, турена навръх купчина портокали. Веднага тръгна да търси друга тоалетна. Намери незаета, залости се вътре и бързо махна шевовете в подплатата на сакото, откъдето извади една от четирите банкноти от по петдесет рубли. Пак пъхна в подплатата останалите три и се върна в коридора. Влезе във възможно най-пълния вагон и се спотаи в ъгъла. Насред вагона някакви мъже играеха на карти — колкото да убиват времето.

В замъка, седнеха ли да играят с Лев, Владек винаги излизаше победител и сега му се прииска отново да си премери силите, но се опасяваше, че ако спечели, ще привлече вниманието. Мъжете продължаваха да играят и малкият поляк едвам се сдържа на изкушението да се включи и да заложи своите двеста рубли.

След като се раздели с доста тлъста сума, един от комарджиите стана ядосан и се премести с ругатни до Владек.

— Днес не ви върви — подхвана момчето колкото да си чуе гласа.

— А, върви ми, защо да не ми върви, само дето парите ми свършиха, инак щях да им покажа на тия там — отвърна комарджията.

— Защо не ми продадете шубата си? — предложи Владек.

Мъжът беше сред малцината пътници във вагона, облечени в хубав, макар и поизносен дебел кожух от меча кожа. Той се взря в момчето.

— Като ти гледам костюмчето, малкия, надали ти е по джоба да купиш цяла шуба — рече пътникът, ала от гласа му Владек разбра, че той все пак се надява да се спазарят. — Не я давам за по-малко от седемдесет и пет рубли.

— Аз пък не давам за нея повече от четирийсет — отсече хлапакът.

— Шейсет — каза комарджията.

— Петдесет — смъкна пак Владек.

— А, без тия! Не мога да ти я дам за по-малко от шейсет, купил съм я за стотачка — настоя непознатият.

— Да де, но преди доста време — заинати се Владек, като обмисляше какви ли ще бъдат последиците, ако бръкне в подплатата и извади още пари, за да плати за кожуха.

Реши да не го прави — само щеше да привлече вниманието, и да изчака друг сгоден случай. Но не искаше и да признава, че наистина не е в състояние да плати за шубата, затова пипна яката и отсече доста презрително:

— Охарчил си се излишно, мой човек, петдесет рубли и нито копейка повече.

Сетне се понадигна, уж да си ходи.

— Я чакай! Чакай де! — спря го комарджията. — Ще ти я дам за петдесет.

Владек извади от джоба си петдесетте рубли, а непознатият смъкна шубата и я смени за омаслената червеникава банкнота. На Владек кожухът му беше възголям, почти опираше в земята, ала на него му трябваше точно такъв, та да скрие подозрителния костюм. Погледа как непознатият се връща при картоиграчите и отново се включва в играта дори и този път да загуби. Беше усвоил от новия си учител две неща: никога да не играе комар, ако не е по-опитен и няма по-добри познания, и да не се изкушава да се пазари, ако не му е по джоба да плати.

Излезе от вагона, чувстваше се малко по-спокоен с новата стара шуба. Тръгна да оглежда вече по-уверено влака. Имаше вагони първа и втора класа. Във втора пътниците или стояха прави, или седяха на дървени седалки, а в първа имаше купета с тапицирани седалки. Всички вагони бяха претъпкани, с изключение на един от първа класа, където в едно от купетата седеше самотна жена. Доколкото Владек можеше да прецени, пътничката беше на средна възраст, облечена малко по-добре и малко по-пълна от другите във влака. Носеше тъмносиня рокля, а на главата си шал. Непознатата се усмихна на Владек, който продължаваше да стои и да я гледа, и това го насърчи да влезе в купето.

— Може ли да седна при вас?

— Заповядай — покани го жената и го огледа от глава до пети.

Владек не каза нищо повече, само се взря в пътничката, обходи с поглед и купето. Жената бе бледа, със сбръчкано уморено лице. Беше възпълна, доколкото човек може да бъде пълен при храната на руснаците. От късата й черна коса и кафявите очи личеше, че навремето е била доста привлекателна. Багажът й се състоеше от две големи брезентови торби върху мрежата и от куфарче, което тя бе оставила до себе си.

Каквито и опасности да дебнеха Владек, той се почувства капнал от умора. Тъкмо се чудеше дали не е опасно да заспи, когато жената го попита:

— За къде пътувате?

Въпросът изненада момчето и то се опита да мисли бързо.

— За Москва — отвърна, затаило дъх.

— И аз съм за там — рече непознатата.

Владек вече съжаляваше, че се е затворил в това купе и се е разоткровеничил. „Не говори с никого — го беше предупредил лекарят. — Нямай вяра на никого.“

Добре че жената не го попита нищо повече. Владек тъкмо бе започнал да си възвръща самообладанието, когато се появи кондукторът. Момчето плувна в пот, въпреки че в купето беше кански студ. Кондукторът взе билета на жената, скъса го, върна й го и каза на Владек:

— Билетът, другарю! — беше единственото, което му рече бавно и безизразно.

Малкият поляк сякаш изгуби ума и дума. Бръкна в джоба на сакото си.

— Това е синът ми — намеси се твърдо жената.

Кондукторът я погледна, пак извърна очи към Владек, кимна на непознатата и без да казва нищо повече, излезе от купето.

Владек се извърна към своята спътница.

— Благодаря ви — промълви задъхано той, без да знае какво още да добави.

— Видях те как се промушваш под влака със затворниците — обясни тихо жената. На Владек му призля. — Но няма да те издам. В един от ужасните лагери е заточен мой братовчед — още е дете и всички се притесняваме, че няма да излезе жив оттам. С какво си под шубата?

Владек си помисли дали да избяга от купето, после обаче се отказа. Излезеше ли оттук, с него беше свършено. Разкопча шубата.

— Опасявах се, че ще е по-зле — отбеляза жената. — Какво си направил със затворническите дрехи?

— Изхвърлих ги през прозореца.

— Дано не ги намерят, преди да сме пристигнали.

Малчуганът не отвърна нищо.

— Имаш ли при кого да отидеш в Москва?

Владек отново си спомни съвета на лекаря да няма вяра на никого, но сега нямаше друг избор, трябваше да се довери на жената.

— Не, нямам.

— Можеш да дойдеш у нас, докато намериш къде да живееш. Мъжът ми — допълни тя — е началник на гарата, вагонът е само за държавни служители. Допуснеш ли още веднъж същата грешка, пак ще се озовеш във влака за Иркутск.

Владек преглътна тежко.

— Да си ходя ли?

— Не, кондукторът вече те видя. Сега-засега при мен ще си в безопасност. Имаш ли документи за самоличност?

— Документи за самоличност ли? Не.

— Откакто започна революцията, всички граждани на Русия са длъжни да притежават документи за самоличност, от които да се вижда кои са, къде живеят и работят, инак отиват в затвора, докато си ги набавят, а тъй като в затвора няма как да си извадиш документи за самоличност, оставаш там до живот — добави делово непознатата. — Докато пристигнем в Москва, се дръж за мен и не си отваряй устата.

— Много сте мила — отбеляза подозрително Владек.

— След смъртта на царя никой не е в безопасност. Аз извадих късмета да съм омъжена за подходящ човек — допълни тя, — ала всички в Русия, включително държавните служители, живеят в постоянен страх, че ще бъдат арестувани и изпратени в лагер. Как се казваш?

— Владек.

— Добре, Владек. Хайде сега, поспи, изглеждаш изтощен, пътят е дълъг и още не си в безопасност.

Владек заспа.

Когато след няколко часа се събуди, навън вече беше тъмно. Погледна своята покровителка и тя му се усмихна. Малчуганът също й се усмихна и се замоли наум жената да не го предаде и да не съобщи на властите за него — всъщност дали вече не го беше направила? Непознатата извади от едната торба храна и Владек изяде мълчаливо каквото му даде. На следващата гара почти всички пътници слязоха — някои бяха дотук, повечето обаче искаха да пийнат и хапнат каквото се намира и да се поразтъпчат.

Непознатата стана и погледна момчето.

— Ела — рече му тя.

Владек също се изправи и слезе заедно с нея на перона. Дали щеше да го предаде на властите? Непознатата му протегна ръка, той я хвана и тръгна така, както всяко тринайсетгодишно момче би тръгнало с майка си.

Тя се отправи към дамската тоалетна. Владек се поколеба. Жената настоя и щом влязоха, каза на момчето да се съблече. Малкият поляк й се подчини безпрекословно, както не се бе подчинявал на никого след смъртта на барона. Докато смъкваше дрехите, непознатата пусна единствения кран на чешмата, откъдето на тънка струйка потече студена кафеникава вода. Московчанката беше отвратена. На Владек обаче тази вода тук му се стори много по-приемлива, отколкото водата в лагера. Жената се зае да почиства с влажна кърпа раните му и безуспешно се опита да го поизмие. Свъси се при вида на белега върху крака му. Колкото и предпазливо да го докосваше, болката пак бе силна, момчето обаче не гъкна.

— Щом се приберем, ще промия раните по-добре — обеща непознатата, — сега обаче трябва да се задоволим с това.

Сетне видя сребърната гривна, прочете надписа и се взря изпитателно във Владек.

— Твоя ли е? — попита го тя. — Откъде си я откраднал?

Владек се засегна.

— Не съм я откраднал. От баща ми е, даде ми я, преди да умре.

Жената го погледна отново, вече с различно изражение в очите. Какво ли се четеше в тях, дали страх, или уважение?

— Внимавай, Владек, има хора, които ще те убият за такава ценна вещ.

Той кимна и се облече набързо. Върнаха се в купето. Влакът закъсня с цял час — нещо обичайно, и когато отново потегли, Владек бе щастлив, че пак усеща как колелата трополят под него. Пристигнаха в Москва след дванайсет дни и половина. Появеше ли се нов кондуктор, всичко се повтаряше отначало и Владек се опитваше не особено убедително да изглежда малък и невинен. Виж, жената бе убедителна майка. Кондукторите неизменно й кимаха почтително, от което Владек стигна до извода, че началниците на гари в Русия явно са важни клечки.

В края на пътуването — бяха изминали цели хиляда и шестстотин километра, Владек вече се доверяваше напълно на застаряващата жена и му бе любопитно да види къде живее тя. В ранния следобед навлязоха в гарата на Москва. Макар да се бе нагледал на какво ли не, Владек никога не бе ходил в голям град, камо ли в столицата на всички руснаци. Беше ужасен, отново усети страха пред неизвестното. На гарата гъмжеше от хора, всички се стрелкаха в различни посоки. Тя долови опасенията му.

— Върви с мен, не говори и каквото и да става, не си махай шапката.

Владек свали торбите, нахлупи чак до вежди шапката върху главата си, вече покрита с черна четина, и слезе заедно с московчанката на перона. При бариерата имаше навалица — пътниците чакаха да покажат на охраната документите си за самоличност. Щом наближи и техният ред, Владек почувства как сърцето му думка като войнишки барабан, после обаче страхът му се разсея яко дим. Човекът от охраната само хвърли едно око на документите на жената.

— Заповядайте, другарко — рече той и изкозирува, след което погледна Владек.

— Синът ми — обясни жената.

— Ама разбира се, другарко — изкозирува отново мъжът.

Владек беше в Москва.

Не че не се доверяваше на своята нова спътница, ала по инстинкт понечи да побегне, после обаче се сети, че с тия сто и петдесет рубли надали ще изкара дълго, и реши сега-засега да не предприема нищо. Винаги можеше да избяга, по-добре все пак да не бърза.

Пред гарата чакаше впрегната в кон двуколка, която откара жената и новия й син у дома. Началника на гарата го нямаше вкъщи, затова, без да губи и миг, жената се запретна да оправя свободното легло за Владек. Сетне стопли вода на печката, напълни голям тенекиен леген и каза на момчето да влиза вътре. Малкият поляк се къпеше за пръв път от близо четири години, ако не се брои онова гмуркане в потока. Неговата покровителка стопли още вода и отново запозна Владек със сапуна, с който му изтърка гърба, единственото място по тялото му, където нямаше драскотини и ожулвания. Водата започна да променя цвета си и подир двайсетина минути беше черна. След като подсуши момчето, жената намаза ръцете и краката му с някакъв мехлем и превърза възпалените рани. Вторачи се в гърдите му само с едно зърно, но Владек побърза да се облече и я последва в кухнята. Тя вече бе приготвила купичка топла супа и малко фасул. Владек залапа лакомо — отдавна не беше виждал такава гощавка. И двамата с жената мълчаха.

След като момчето се нахрани, домакинята го покани да легне и да си почине.

— Не искам мъжът ми да те вижда, преди да съм му обяснила защо си тук — поясни тя. — Ако той се съгласи, искаш ли да останеш у нас, Владек?

Малчуганът кимна признателно.

— Тогава бързо в леглото — рече жената.

Владек я послуша, молейки се съпругът й да позволи да живее при тях. Съблече се бавно и легна в кревата. Беше прекалено чист, чаршафите — също, а дюшекът бе прекалено мек. Момчето метна възглавницата на пода, ала бе тъй уморен, че заспа въпреки пухените завивки. След няколко часа бе изтръгнат от непробудния сън от гласове — някой викаше в кухнята. Не знаеше колко е спал. Стана от леглото и видя, че вече е тъмно. Отиде при вратата, открехна я и заслуша разговора долу в кухнята.

— Патка такава! — екна писклив глас. — Толкова ли не разбираш какво е щяло да се случи, ако те бяха разкрили? И ти щеше да се озовеш в лагер.

— Само да го беше видял, Пьотр, приличаше на подгонено зверче.

— И затова ти реши да превърнеш нас двамата в подгонени зверове — изкряска мъжът. — Някой друг видя ли го?

— Не — отвърна жената. — Струва ми се, че не.

— Слава богу. Трябва да се маха незабавно оттук, докато някой не е разбрал, това е единствената ни надежда.

— И къде ще отиде, Пьотр? Няма си никого — примоли се закрилницата на Владек. — Пък и открай време си мечтая за син.

— Не ме е еня за какво си мечтаеш и къде ще отиде той, не носим отговорност за момчето и трябва час по-скоро да се отървем от него.

— Но, Пьотр, според мен той е благородник, баща му май е бил барон. Носи сребърна гривна, върху която пише…

— Толкова по-зле. Знаеш какво постановиха новите ни водачи. Никакви царе, никакви дворяни, никакви привилегии. Дори няма да си правят труда да ни карат в лагер, ще ни разстрелят на място.

— Винаги сме си мечтаели за син, Пьотр. Не може ли поне веднъж в живота да рискуваме?

Владек не искаше да слуша разговора по-нататък. Реши, че единственият начин да помогне на своята благодетелка, е да изчезне вдън земя, затова се облече припряно и погледна неоправения креват с надеждата да не минат още цели четири години, докато види отново такова легло. Тъкмо отваряше прозореца, когато вратата се отвори рязко и в стаята нахълта началникът на гарата — дребничък мъж, на ръст горе-долу колкото Владек, с увиснало шкембе и почти плешиво теме, от което висяха дълги кичури побеляла коса. Беше с очила без рамки, хвърлящи под очите му малки червени полукръгчета. Носеше газениче. Спря като попарен и се вторачи във Владек. Момчето също го погледна предизвикателно.

— Слизай долу — нареди мъжът.

Волю-неволю, Владек отиде с него в кухнята. Жената седеше разплакана на масата.

— Слушай сега, малкият — подхвана началникът на гарата.

— Казва се Владек — прекъсна го жена му.

— Та слушай, малкият — повтори мъжът. — Ще ми навлечеш някоя беля, затова се махай незабавно оттук. Ще ти кажа как ще ти помогна.

„Да ми помогне ли?“, смая се Владек и го погледна вцепенен.

— Ще ти дам билет за влака. Къде искаш да отидеш?

— В Одеса — отвърна Владек, без да се вълнува къде се намира тя и колко ще му струва — знаеше само, че това е следващият град по пътя към свободата върху картата на лекаря.

— Одеса, свърталище на престъпници! Че къде другаде ще искаш да ходиш! — ехидно се изкиска началникът на гарата. — Там ще си в свои води.

— Нека остане у нас, Пьотр. Ще се грижа за него, ще…

— И дума да не става. Предпочитам да му платя на малкото копеленце.

— Но как ще мине през охраната? — примоли се пак жената.

— Ще му издам пропуск за Одеса, все едно отива да работи там. — Мъжът пак извърна глава към Владек. — След като се качиш на влака, малкият, ако те видя отново в Москва, ако разбера, че пак си ми цъфнал тук, ще те предам на властите — да те арестуват и да те тикнат в най-близкия затвор. И тогава няма да усетиш кога си се върнал в онзи лагер, стига първо да не ти теглят куршума, разбира се. — Началникът на гарата погледна часовника върху камината: единайсет и пет. Обърна се към жена си. — В полунощ има влак за Одеса. Ще го заведа на гарата. Искам да видя с очите си, че се е махнал от Москва. Имаш ли багаж, малкият?

Владек понечи да отвърне, че няма, но жената го изпревари:

— Има, има, ще ида да го донеса.

Владек и мъжът продължиха да стоят и да се гледат с взаимна неприязън. Жената се забави. Докато я нямаше, старовремският часовник удари веднъж. Въпреки това момчето и началникът на гарата продължиха да мълчат. Мъжът не сваляше очи от Владек. Най-сетне жената се върна с голям пакет, увит в амбалажна хартия и прихванат с връв. Владек го погледна и аха да възрази, когато срещна очите на своята благодетелка и съзря в тях такъв страх, че пророни само:

— Благодаря ви.

— Хапни! — подкани тя и му подаде купа студена супа.

Той се подчини, макар че свитият му стомах вече бе пълен. Изгълта супата на един дъх, за да не причинява на жената повече неприятности.

— Добиче! — изсъска мъжът.

Владек го погледна с омраза. Домъчня му за жената, обречена да живее цял живот с такъв тип.

— Идвай, малкият, време е да тръгваме — рече началникът на гарата. — Само това оставаше, да изпуснем влака.

Владек излезе заедно с него от кухнята. Докато минаваше покрай жената, се поколеба, докосна я по ръката и усети как тя откликва. Не си казаха нищо — думите бяха излишни.

Началникът на гарата и беглецът се запромъкваха по московските улици, като гледаха да не излизат на светло, и накрая стигнаха гарата. Мъжът купи еднопосочен билет до Одеса — малка червена хартийка, и го даде на Владек.

— Ами пропускът? — попита той дръзко.

Мъжът извади от вътрешния си джоб нещо като формуляр, подписа го припряно и му го връчи, озъртайки се. Току въртеше очи във всички посоки — да не би да го дебне опасност. През последните четири години Владек често беше виждал тези очи: очите на страхливец.

— Мисли му! Само да съм те видял отново! — закани се мъжът грубо.

През последните четири години Владек бе чувал често и този глас. Вдигна поглед и понечи да каже нещо, ала началникът на гарата вече се бе шмугнал в нощния мрак, където явно се чувстваше най-добре. Момчето се взря в очите на хората, които го подминаваха забързано. Същите очи, същият страх: дали някъде по белия свят имаше човек, който да е свободен?

Владек стисна под мишница пакета от амбалажна хартия, нахлупи шапка и тръгна към бариерата. Този път се чувстваше по-спокоен и показа уверено пропуска на охраната — пуснаха го, без да казват нищо. Владек се качи на влака. Посещението му в Москва бе траяло съвсем кратко и той нямаше да види никога повече града, макар че до гроб щеше да помни добрата жена, съпругата на началника на гарата, другарката… Всъщност не знаеше дори как се казва.

Владек остана в общите вагони втора класа. Одеса изглеждаше по-близо до Москва, отколкото Иркутск, на около палец разстояние върху картата на лекаря: всъщност хиляда триста и шейсет километра. Докато момчето се взираше в приблизителната карта, вниманието му бе привлечено от неколцина мъже, които и тук, в този вагон, играеха на карти. Придаде си невинно изражение и се загледа в играта. Забеляза, че един от комарджиите печели непрекъснато — дори когато няма добри карти. Владек започна да го следи и не след дълго схвана, че той мами останалите.

Премести се от другата страна — дано го хване, но пак не успя. Провря се през навалицата и се смести до картоиграчите. Всеки път, когато измамникът губеше два пъти поред, Владек залагаше на него една рубла и удвояваше залога, докато той спечели. Измамникът явно бе поласкан или може би беше отсъдил, че е по-разумно да си трае защо на Владек му върви толкова много, и нито веднъж не го погледна.

Докато стигнат на следващата гара, Владек бе спечелил четиринайсет рубли, с две от които си купи ябълка и купичка топла супа. Беше изкарал достатъчно пари, щяха да му стигнат чак до Одеса и доволен от мисълта, че с новата безопасна система може да спечели още, благодари мълком на непознатия комарджия и се качи отново на влака, готов да продължи да прилага своята стратегия. Но когато кракът му докосна последното стъпало, някой го препъна и той отхвърча към ъгъла. Извиха му ръката болезнено зад гърба и му фраснаха лицето в стената на вагона. От носа му рукна кръв, Владек усети как в долния край на ухото му се е забил върхът на нож.

— Чуваш ли ме, малкият?

— Да — отвърна вцепенен Владек.

— Ако отново припариш до моя вагон, ще ти клъцна ухото и тогава вече няма да ме чуваш, разбра ли?

— Няма да идвам във вагона ви — простена малчуганът.

Усети как ножът прорязва кожата зад ухото и как по врата му се стича кръв.

— Да ти е за обица, малкият.

Комарджията заби с все сила коляно в бъбреците му и Владек се свлече на земята. Онзи претършува джобовете на сакото му и прибра рублите, които момчето бе спечелило.

— Май са си мои — рече.

Сега на Владек му течеше кръв и от носа, и зад ухото. Накрая хлапакът се престраши да погледне от ъгъла на коридора и видя, че той е безлюден — от комарджията нямаше и следа. Опита да се изправи на крака, ала тялото му отказваше да се подчини на заповедта на мозъка и той остана още няколко минути свит в ъгъла. Накрая криво-ляво стана и тръгна със силно куцукане към другия край на влака, възможно най-далеч от вагона на измамника. Спотаи се във вагон, където пътуваха главно жени и деца, и потъна в дълбок сън.

На следващата гара не слезе от влака. Разопакова малкия пакет и се зае да го разглежда. Вътре имаше цяло съкровище: ябълки, хляб, ядки, две ризи, панталони и дори чифт обуща. Каква жена и, уви, какъв съпруг!

Владек похапна, пак заспа и сънува. Накрая, след шест нощи и пет дни, влакът пристигна с пуфтене на последната гара от своя път: Одеса. И тук имаше проверка на документите, но охраната дори не погледна Владек. Този път документите му бяха съвсем редовни, сега обаче той трябваше да се оправя сам. Още криеше в подплатата на костюма сто и петдесетте рубли и нямаше намерение да ги пропилява.

Цял ден се разхожда из града, та да го опознае, ала непрекъснато се разсейваше от гледки, каквито виждаше за пръв път: огромни градски къщи, магазини с витрини, улични търговци, които продаваха направо по тротоарите пъстрите си дрънкулки, газови лампи и дори маймунка на пръчка.

Владек вървя, докато излезе на пристанището — спря и се загледа в морето отвъд него. Ето го онова, което баронът беше нарекъл океан. Малчуганът се вторачи с копнеж в синята шир — ето я свободата, ето откъде щеше да избяга от Русия. Градът очевидно бе видял доста битки: накъдето и да се обърнеш, стърчаха опожарени къщи, които тънеха в запустение и изглеждаха нелепо в мекия морски въздух с дъх на цветя.

Владек се запита дали тук още се води война. Нямаше кого да попита. Слънцето се скри зад високите сгради и той тръгна да търси къде да пренощува. Сви по една пресечка и продължи нататък. Сигурно бе странна гледка в шубата, влачеща се по земята, и с пакета амбалажна хартия под мишница. Всичко му се струваше опасно, докато не излезе при резервен коловоз, на който стоеше самотен стар вагон. Владек надзърна предпазливо вътре: мрак и тишина, нямаше никого. Метна във вагона пакета, надигна уморено тяло, пропълзя по дъсчения под до ъгъла и легна да спи. Тъкмо главата му опря дъските, когато някой скочи отгоре му и две ръце тутакси се впиха в гръкляна му. Момчето едвам си поемаше дъх.

— Ти кой си бе? — изсъска в мрака някакво хлапе, което едва ли бе по-голямо от него.

— Владек Кожекевич.

— Откъде идваш?

Той понечи да каже „Слоним“, но после размисли.

— От Москва.

— Няма да ми спиш във вагона, московчанино.

— Извинявай — простена Владек. — Не знаех.

— Пари имаш ли?

Палците се впиха в гърлото му.

— Намират ми се — отговори Владек.

— Колко?

— Седем рубли.

— Дай ги насам.

Владек бръкна в джоба на шубата, хлапакът пусна врата му и протегна ръка.

Полякът вдигна коляно и го заби с все сила в слабините на момчето. Нападателят се сгърчи и отхвърча назад, стиснал се между краката. Владек му връхлетя и го заудря където свари. Правилата внезапно се бяха променили. Момчето не можеше да се мери с Владек — да спиш в изоставен вагон, бе като петзвезден лукс в сравнение с тъмницата в подземието и с руския трудов лагер.

Владек се спря чак когато просна противника си на пода на вагона и го обездвижи. Момчето взе да му се моли.

— Върви в другия край и не мърдай оттам — отсече полякът. — А си помръднал, а съм те пречукал.

— Да, да — заповтаря хлапакът и запълзя към дъното.

Той го чу как се свива в другия край. Затаи дъх и се ослуша: никакво движение, сетне отново положи глава на пода и след миг вече спеше.

Когато се събуди, слънцето вече грееше през пролуките между дъските отстрани на вагона. Владек се обърна бавно и за пръв път се взря в противника си от предната вечер. Свит на кравай, той още спеше в другия край.

— Я ела насам — заповяда Владек.

Хлапакът се разбуди бавно.

— Идвай де — повтори малко по-силно полякът.

Момчето тутакси се подчини. Владек за пръв път успя да го огледа по-подробно. Бяха горе-долу връстници, другото момче обаче беше с цяла глава по-високо и вече приличаше на младеж. Беше с чорлава руса коса. От вида му личеше, че ако се отвори дума за сапун и вода, той ще се почувства обиден.

— Дай да караме поред — предложи Владек. — Как да намерим нещо за ядене?

— Ела с мен — рече хлапакът и скочи от вагона.

Владек закуцука подире му нагоре по хълма, докато не навлязоха в града и не стигнаха пазара. Още от времето на разточителните вечери с барона Владек не беше и зървал такива вкуснотии. Подредените в дълги редици сергии бяха отрупани с какви ли не плодове и зеленчуци, имаше дори от любимите му ядки. Другото момче забеляза, че Владек е замрял при гледката.

— Слушай сега какво ще направим — рече то. За пръв път говореше уверено. — Аз ще отида при сергията на ъгъла, ще свия един портокал и беж да ме няма. А ти ще се разкрещиш с цяло гърло: „Дръжте го, крадец!“. Продавачът ще хукне да ме гони, ти ще отидеш при сергията и ще си напълниш джобовете. Но не се лакоми, вземи колкото да се нахраним. После се връщаш тук. Разбра ли?

— Да — отвърна Владек.

— Я да те видим сега дали ще се справиш, московчанино.

Хлапакът го погледна, изръмжа и забърза към пазара. Владек го загледа възхитен как върви самонадеяно към ъгъла на първата сергия, как взима от върха на пирамидката един портокал, казва нечуто нещо на продавача и лениво побягва. Обърна се към Владек, който съвсем бе забравил да изкрещи: „Дръжте го, крадец!“, затова пък продавачът вдигна поглед и на мига го погна. Докато всички се занимаваха със съучастника на Владек, той се приближи бързо и успя да задигне три портокала, една ябълка и един картоф, които скри в огромните джобове на шубата. Тъкмо продавачът да хване другото момче, когато то му метна портокала. Мъжът спря да го вдигне, изруга и му се закани с пестник, после тръгна да се връща при сергията си, като се оплакваше гръмогласно на другите търговци.

Владек наблюдаваше сценката и се тресеше от смях, когато върху рамото му се стовари ръка. Той се обърна, ужасен, че са го спипали.

— Взе ли нещо, московчанино, или си дошъл само да зяпаш?

Владек изпита огромно облекчение, прихна и извади трите портокала, ябълката и картофа. Момчето също се запревива от смях.

— Как се казваш? — попита Владек.

— Степан.

— Хайде да го направим пак, Степане.

— Не бързай толкова, московчанино, не ми се прави на много печен. Ако искаш да повторим моята хватка, трябва да идем в другия край на пазара и да изчакаме най-малко час. Сега вече работиш с професионалист, но хич не си въобразявай, че от време на време няма да те спипват.

Двете момчета се отправиха към противоположния край на пазара: Степан вървеше с напета стъпка, за каквато Владек би се разделил с трите портокала, ябълката, картофа и сто и петдесетте рубли. Сляха се с навалицата и когато Степан реши, че сега е моментът, повториха още два пъти номера. Доволни от постигнатото, се върнаха във вагона, за да се порадват на плячката: шест портокала, пет ябълки, три картофа, една круша, най-различни ядки и голямата „награда“ — пъпеш. Никога дотогава Степан не бе имал джобове, които да побират цял пъпеш. Сега обаче се възползваха от шубата на Владек.

— Не е зле — отбеляза полякът и заби зъби в един от картофите.

— И кората ли ядеш? — ужаси се Степан.

— Бил съм на места, където корите са същински деликатес — отвърна Владек.

Другото момче го погледна с възхита.

— А как да изкараме малко пари? — поинтересува се Владек.

— Искаш всичко в един ден, нали, повелителю? — ухили се Степан. — Най-добре е да се хванем хамали на пристанището, ако наистина ти се бачка, московчанино.

— Покажи ми — отвърна полякът.

След като изядоха половината плодове и скриха останалите в сламата в ъгъла на вагона, Степан отведе Владек надолу по стълбите при пристанището и му показа множеството кораби. Полякът не можеше да повярва на очите си. Баронът му беше разправял за параходите, кръстосвали надлъж и шир моретата и прекарвали товари до чужди земи, корабите тук обаче бяха огромни и бяха подредени докъдето поглед стига.

Степан прекъсна мислите му.

— Виждаш ли го ей онзи там, големия, дето е боядисан в зелено. Единственото, което се иска от теб, е да вземеш коша в долния край на мостика, да го напълниш със зърно, да се качиш по мостика и да изсипеш коша в трюма. За всеки четири коша ти дават по рубла. Но внимавай в сметките, московчанино, понеже отговорникът на хамалите като нищо ще те преметне и ще си тури парите в джоба.

Степан и Владек пренасяха зърно до вечерта. Изкараха общо двайсет и шест рубли. Вечеряха откраднати ядки, хляб и глава кромид лук, която бяха взели по погрешка, и заспаха щастливи във вагона.

На другата заран Владек се събуди пръв и Степан го завари да разглежда картата.

— Това пък какво е? — попита той.

— Рисунка, по която да разбера как да се измъкна от Русия.

— За кой дявол ти е да се измъкваш от Русия? Остани, ще се побратимим — предложи другото момче.

— Не, трябва да се добера до Турция, там за пръв път ще бъда свободен човек. Защо и ти, Степане, не дойдеш с мен?

— За нищо на света не бих напуснал Одеса. Тук е моят дом, живея на железопътната линия, познавам тези хора, откакто се помня. Не че е много хубаво, но мястото, което наричаш Турция, може да е и по-лошо. Ако ти обаче искаш да избягаш от тук, ще ти помогна, знам как да разбера откъде е пристигнал всеки кораб.

— А можеш ли да научиш кой заминава за Турция? — попита Владек.

— Колко му е! Ще питаме Еднозъбия, живее на края на кея. Но трябва да му платиш една рубла.

— Готов съм да се обзаложа, че ще си я поделите.

— Да, поравно — потвърди другото момче. — Схватлив си, московчанино.

След това скочи от вагона и се завтече между влаковите композиции. Владек тръгна след него. Отново забеляза с каква лекота се движат останалите момчета и как той накуцва.

Щом излязоха в края на кея, Степан го вкара в тясна стаичка, пълна с покрити с прах книги и стари разписания. Владек не видя никого, след малко обаче чу иззад камарата книги глас.

— Какво искаш, малкият? Нямам време за губене.

— Малко сведения, Еднозъби, за моя приятел. Кога е следващият луксозен кораб за Турция?

— Първо мангизите — каза някакъв старец, който се показа иззад книгите.

Лицето му беше сбръчкано и изпръхнало от вятъра и слънцето, на главата си дядката бе нахлупил матроско кепе. Той огледа с черни очи Владек.

— Само да знаеш навремето какъв морски вълк беше, нямаше равен! — изшушука Степан, но достатъчно високо, та да го чуе и Еднозъбия.

— Брей че нахалник. Къде е рублата?

— Портфейлът ми е у моя приятел — отвърна Степан. — Покажи му рублата, Владек.

Малкият поляк извади една монета. Еднозъбия я захапа с единствения зъб, който му беше останал и тътрузейки нозе, отиде при лавиците и издърпа голямо зелено разписание. Навсякъде се разлетя прахоляк. Старецът се закашля, докато прелистваше мръсните страници и плъзгаше къс мазолест пръст по безкрайните колони с имена.

— Другия четвъртък „Ренаска“ идва да товари въглища, вероятно ще отплава в събота. Но ако качи достатъчно бързо товара, може да вдигне платна още в петък, та да спести пристанищните такси. Ще хвърли котва на седемнайсета стоянка.

— Благодаря ти, Еднозъби — рече Степан. — Ще се постарая да ти доведа още клиенти паралии.

Еднозъбия се закани с юмрук и взе да ругае, а двете момчета хукнаха към пристанището.

Три дни крадяха храна, товареха зърно и спяха. В четвъртък, когато турският кораб пристигна в Одеса, Степан почти бе убедил Владек да остане в града. Но малкият поляк се страхуваше от руските власти и това надделя над желанието му за нов живот заедно със Степан.

Двамата застанаха на кея и загледаха как корабът спира на седемнайсети кей.

— А как ще се кача? — попита Владек.

— Не бери грижа за това — успокои го русначето. — Утре заран ще се присъединим към хамалите. Ще застана зад теб и когато трюмът е почти пълен с въглища, ти ще скочиш вътре и ще се скриеш, а аз ще взема коша и ще се измъкна от другата страна.

— А после, не се и съмнявам, ще прибереш парите, които съм изкарал — засмя се Владек.

— То оставаше и да не ги прибера! — отвърна другото хлапе. — Пъргавият ми ум трябва да бъде възнаграден по някакъв начин, инак как да вярвам в свободното предприемачество?

На другата сутрин, още щом се събудиха, отидоха да пренасят въглища. Катереха се и слизаха по трапа, докато накрая едвам се държаха на крака. Но не бе достатъчно — вече се свечеряваше, а трюмът не бе пълен и до половината. Оная нощ двете черни от въглищата момчета спаха като заклани. На следващата заран пак се запретнаха да пренасят кошовете и някъде в ранния следобед, когато трюмът бе почти пълен, Степан ритна Владек по глезена.

— Следващия път, московчанино — рече му той.

Щом излязоха в горния край на мостика, Владек изсипа коша, метна го върху палубата, скочи вътре в трюма и се приземи на въглищата, а вторият малчуган грабна коша и като си свирукаше, слезе от другата страна.

— Сбогом, приятелю! — подвикна той. — И дано извадиш късмет с тия неверници, турците.

Владек се спотаи в ъгъла на трюма и загледа как въглищата се сипят край него. Прахолякът беше вездесъщ, проникваше в носа и устата му, в белите дробове и очите. Хлапакът правеше всичко възможно да не кашля, от страх да не го чуе някой от екипажа на кораба. Тъкмо вече си мислеше, че няма да издържи в прашния трюм и ще се наложи да се върне при Степан, с когото да измислят друг начин за бягство, когато видя, че капакът отгоре се затваря. Закашля се на воля.

След миг усети как нещо го захапа по глезена. Кръвта му се смрази. Малкият поляк разбра какво го е нападнало. Погледна надолу, за да види откъде се е взело чудовището. Метна буца въглища и то хукна да се скрие, ала в същия миг изскочи друго, сетне второ, трето, които му се нахвърлиха. Някои бяха толкова нагли, че го заръфаха по краката. Изникваха сякаш от дън земя. Черни, огромни, стръвни. За пръв път през живота си Владек осъзна, че плъховете са с червени очи. Покатери се навръх купчината въглища и повдигна капака. Вътре грейна слънце и плъховете се изпокриха в пролуките във въглищата. Владек понечи да излезе на палубата, ала корабът вече бе вдигнал котва и се отдалечаваше от кея. Ужасено, момчето се свлече отново в трюма. Ако корабът се върнеше заради него и го предадяха на властите, това означаваше еднопосочно пътуване обратно в лагер двеста и едно, при белогвардейците. Малчуганът предпочиташе да остане с черните плъхове. Веднага щом смъкна капака на трюма, и те му се нахвърлиха отново. Той започна да мята буци въглища по стръвните твари, но още не изпокрили се едните, от друг ъгъл наизскачаха други. Наложи се Владек да вдига час по час капака, та в трюма да влезе малко светлина — единственото, от което черните гризачи се плашеха и се разбягваха.

Цели два дни и три нощи малкият поляк се сражава с плъховете и почти не мигна. Когато най-сетне корабът навлезе в пристанището на Истанбул и един от моряците вдигна капака на трюма, Владек бе целият черен от въглищата, краката му бяха в кръв. Морякът го извлече на палубата. Момчето се опита да се изправи, но се свлече в несвяст.

Когато дойде на себе си — нямаше представа къде и кога — видя, че лежи на легло в тясна стаичка, наобиколен от трима мъже в дълги бели престилки, които го оглеждаха внимателно и си говореха на някакъв чужд език. Колко ли езика имаше по белия свят? Владек се погледна — още беше черен и червен, и когато се опита да седне, един от мъжете в бели престилки, най-възрастният от тримата, с длъгнесто сбръчкано лице и козя брадичка, го бутна да легне отново. Каза му нещо на непознатия език. Владек поклати глава. Човекът опита на руски. Момчето пак поклати глава — отвърнеше ли, начаса щяха да разберат откъде е дошъл. Следващият език, на който лекарят заговори, беше немският и малкият поляк осъзна, че владее езика по-добре, отколкото непознатия.

— Знаете ли немски?

— Да.

— Значи не сте руснак!

— Не.

— А какво правехте в Русия?

— Опитвах се да избягам.

— А, такава ли била работата!

Лекарят се обърна към другите и явно им предаде разговора на техния език. Мъжете излязоха от стаята.

Появи се медицинска сестра, която изми Владек, без да обръща внимание, че той пищи от болка. Намаза краката му с кафеникав мехлем и пак го остави да спи. Когато втория път се събуди, Владек бе съвсем сам. Продължи да лежи, загледан в белия таван, и да обмисля какво да предприеме оттук нататък.

Още не знаеше в коя държава се намира. Покатери се върху перваза и погледна през прозореца. Видя пазар, горе-долу същия както в Одеса, с тази разлика, че тук мъжете бяха облечени в дълги бели дрехи и бяха по-мургави. Носеха и пъстри чалми, увити около фесове, кацнали като преобърнати саксийки върху главите им, и сандали на краката. Жените бяха от глава до пети в черно, дори лицата им бяха забулени и се виждаха единствено очите. Владек загледа как странните хора се пазарят и купуват храна за деня — поне това се правеше по един и същ начин навред по света.

Стоя на прозореца доста време, докато, не щеш ли, не видя, че отстрани на сградата има червена метална стълба, която стига чак до улицата точно както противопожарната стълба в замъка в Слоним. В неговия замък. Кой ли сега щеше да му повярва? Момчето слезе от перваза, отиде на пръсти при вратата, открехна я и надзърна в коридора. Напред-назад сновяха мъже и жени, които не му обърнаха никакво внимание. Той затвори тихичко вратата, намери вещите си в шкафа в ъгъла на стаята и веднага се облече. Дрехите му още бяха черни от въглищата и дразнеха чистата му кожа. Владек се върна на перваза. Прозорецът се отвори лесно. Момчето се хвана за стълбата, люшна се от прозореца и пое към свободата. Първото, което го лъхна, беше горещината. Владек се видя в чудо с тежката шуба.

Щом стъпи на улицата, се опита да тича, ала нозете едвам го държаха — нямаше сили и да ходи. Де да можеше да превъзмогне някак това куцане! Дори не се обърна да погледне болницата, докато не се сля с множеството на пазара.

Погледна съблазнителната храна по сергиите и реши да си купи портокал и малко ядки. Опипа подплатата на сакото — точно така, парите бяха в десния ръкав. Сега обаче нямаше и следа от тях, за капак липсваше и сребърната гривна. Мъжете в белите престилки му бяха задигнали вещите. Владек понечи да се върне и да си поиска семейната гривна, после обаче реши първо да похапне. Може би в джобовете му още се намираха пари. Бръкна в големия джоб на шубата и на мига напипа трите банкноти и няколко монети. Бяха си там заедно с картата на лекаря и сребърната гривна. Владек бе неописуемо щастлив, че ги е намерил. Сложи си гривната на ръката и я закрепи над лакътя.

Хареса си най-големия портокал, изпречил му се пред погледа, и шепа ядки. Търговецът му каза нещо, което той не разбра. Реши, че ще преодолее най-лесно езиковата бариера, като даде банкнота от петдесет рубли. Продавачът я погледна, засмя се и вдигна ръце.

— Аллах! — викна той и сграбчи от Владек ядките и портокала, след което му показа с пръст да се маха.

Отчаяно, момчето се отдалечи — очевидно различният език предполагаше и различни пари. В Русия беше бедняк, тук нямаше и пукнат грош. Налагаше се да открадне портокал, а в случай че го заловяха, щеше да го хвърли на търговеца. Владек отиде в другия край на пазара, точно както бе правил и Степан, но не можеше да върви с неговата напета крачка, пък и не се чувстваше толкова уверен. Спря се на последната сергия и след като се убеди, че не го гледа никой, грабна един портокал и хукна. Най-неочаквано настана голяма олелия. Сякаш половината град се завтече да го гони.

Някакъв едър като канара мъжага скочи върху куцукащия Владек и го повали на земята. Шестима-седмина го сграбчиха за различни части на тялото и го затеглиха обратно към сергията. Насъбра се сума ти народ. Там го чакаше джандар. Записа си нещо и взе да подвиква на търговеца. Сетне се извърна към малкия поляк и се разкрещя и на него. Момчето обаче не разбираше и думица. Джандарят сви рамене, хвана го за ухото и го поведе нанякъде. Насъбралите се продължаваха да му крещят. Някои го заплюха. Джандарят вкара Владек в участъка, свали го в кауша и го тикна в тясна килия, където вече имаше двайсетина-трийсет престъпници — мошеници, крадци, един бог знае какви. Владек не ги заговори, пък и те не проявяваха желание да приказват с него. Вцепенен от ужас, притихнал, той се облегна на стената. Държаха го там най-малко един ден и една нощ — без храна и светлина. От смрадта на изпражнения започна да повръща и не спря, докато в стомаха му не остана нищо. И през ум не му беше минавало, че ще дойде ден, когато тъмницата в Слоним ще му се струва широка и уютна.

На другата заран двама пазванти го извлякоха от подземието и го изкараха в помещение, където го строиха до още затворници. Всички бяха завързани един за друг с въже, прихванато за китките, и в дълга редица бяха изведени от затвора на улицата. Отпред отново се бе струпало множество, което крещеше оглушително, и Владек разбра, че зяпачите отдавна ги чакат да се появят. Тълпата ги последва чак до пазара, всички пищяха, викаха и пляскаха с ръце. Момчето дори не искаше да си помисля защо. Редицата затворници излезе на площада при пазара и спря. Първият задържан бе отвързан от въжето и отведен насред тържището, където вече се тълпяха стотици хора и крещяха колкото им глас държи.

Владек загледа какво става — не можеше да повярва на очите си. Щом излезе насред площада, първият затворник бе повален от пазвантина на колене, сетне някакъв гигант му завърза дясната длан за дръвника, вдигна огромен меч и след като го насочи към китката на клетника, го стовари с ужасяваща сила. Но уцели само върховете на пръстите. Затворникът се разпищя неистово от болка, а мечът се вдигна отново. Този път се стовари върху китката, ала така, че тя увисна от ръката на клетника и върху пясъка рукна кръв. Мечът се вдигна за трети път и за трети път се стовари. Накрая китката на затворника тупна върху земята. Тълпата ревна одобрително.

Най-после развързаха мъжа и той се свлече в безсъзнание на земята. Пазвантинът го изтегли бездушно встрани. Една жена, която ридаеше и за която Владек предположи, че е съпруга на клетника, пристегна с мръсно парцалче окървавения чукан. Вторият затворник издъхна още преди мечът да се е стоварил за четвърти път върху ръката му. Палачът гигант не прояви интерес към смъртта и продължи работата си — плащаха му да отсича ръце.

Ужасен, Владек започна да се озърта и сигурно щеше да повърне, ако имаше нещо в стомаха му. Затърси във всички посоки някой, който да му помогне да избяга — никой не му беше казвал, че по ислямския закон, опиташ ли се да бягаш, ти отсичат крака. Взираше се дълго в лицата сред множеството, докато не съгледа в навалицата мъж, облечен в тъмен костюм като европеец. Стоеше на двайсетина крачки от момчето и наблюдаваше с видимо отвращение ставащото. Ала нито веднъж не се обърна към Владек, не чу и зова му за помощ — всеки път, когато мечът се стоварваше върху поредния клетник, наставаше неописуема врява. Какъв ли беше, дали французин, германец, англичанин или може би дори поляк? Владек не знаеше, при всички положения обаче непознатият бе дошъл по една или друга причина да наблюдава зловещото представление. Владек се вторачи в мъжа, да го накара някак да погледне към него. Той обаче не извърна очи. Момчето размаха свободната си ръка, ала пак не привлече вниманието му. Развързаха задържания през двама души от Владек и го повлякоха към дръвника. Мечът се вдигна отново, тълпата закрещя насърчително, а Владек замаха трескаво към човека в европейско облекло.

Той го погледна, извърна се и каза нещо на спътника си, когото момчето не бе забелязало досега. Тъмничарят се боричкаше със затворника точно пред него. Пъхна ръката му под каиша, мечът се вдигна и отсече от раз ръката. Тълпата беше разочарована. Владек пак се вторачи в европейците. Сега те и двамата го гледаха. Той ги зовеше с поглед да направят нещо, мъжете обаче продължиха да го зяпат.

Пазвантинът се приближи до Владек, метна шубата му за петдесет рубли на земята, разкопча ризата и запретна ръкава. Момчето се задърпа безуспешно, докато го влачеха през площада. Но нямаше как да надвие на пазвантина, който го завлече до дръвника, ритна го зад коленете и го повали на земята. Пристегнаха с каиша дясната му китка и на Владек не му оставаше нищо друго, освен да стисне очи, когато мечът се вдигна над главата на палача. Изтръпнало, момчето зачака ужасяващия удар, ала точно тогава множеството притихна: сребърната гривна на барона, която дотогава бе закрепена над лакътя, се смъкна на китката на Владек, сетне и върху дръвника, където заблестя ослепително на слънцето. Настана зловеща тишина. Палачът застина, остави меча и се вторачи в сребърния накит. Владек отвори очи. Гигантът се опита да смъкне семейната ценност от ръката на хлапето, тя обаче не можа да мине през кожения каиш. Някакъв чиновник в униформа дотърча запъхтян при палача. Той също се взря в гривната и в надписа върху нея, сетне изтича при друг мъж, очевидно някакъв началник, който бавно се запъти към Владек. Мечът продължаваше да лежи на земята, а тълпата вече дюдюкаше и свиркаше подигравателно. И вторият мъж се опита да махне гривната, ала и той не успя да я промуши през каиша, който очевидно не искаше да развързва. Изкрещя нещо на Владек, той обаче не го разбра и отвърна на полски:

— Не знам вашия език.

Офицерът се изненада, вдигна ръце и извика:

— Аллах!

„Това сигурно е същото като «Божичко»“, помисли си Владек.

Офицерът отиде бавно при двамината в европейските дрехи, като размахваше във всички посоки ръце — досущ повредени крила на вятърна мелница. Момчето се замоли на Бога. Изпадне ли в такова положение, всеки се моли на някой бог, бил той Аллах или Божията майка. Европейците в тъмни костюми още гледаха вторачено Владек, който клатеше трескаво глава. Единият тръгна с турския офицер към дръвника. Коленичи до Владек, взря се в сребърната гривна, след това се вторачи съсредоточено в момчето. Владек зачака. Можеше да разговаря на пет езика и се замоли непознатият да знае поне един от тях. Със свито сърце чу как европеецът се обръща към офицера на неговия език. Тълпата вече роптаеше и замеряше дръвника с гнили плодове. Офицерът кимна, а мъжът в европейските дрехи пак се втренчи съсредоточено във Владек.

— Знаеш ли английски?

Момчето въздъхна облекчено.

— Да, уважаеми господине, доста добре. Аз полски гражданин.

— Откъде си взел тази сребърна гривна?

— Беше на баща ми, господине. Той издъхнал в затвор в Полша, германците го хвърлили там, мен пък ме пленили и ме пратили в лагер в Русия. Аз избягал и дошъл тук с кораб. Не ял от дни. Търговецът ми върна рублите, затова взел един портокал, бил много, много гладен.

Англичанинът се изправи бавно, обърна се към офицера и му заговори. Той на свой ред заповяда нещо на палача, който го погледна невярващо, после обаче офицерът повтори нареждането малко по-високо, гигантът се наведе и от немай-къде развърза кожения ремък. Този път вече Владек повърна всичко.

— Хайде — подкани англичанинът. — Побързай, че току-виж са размислили.

Все така зашеметен, Владек грабна шубата и последва непознатия. Тълпата викаше и дюдюкаше, замерваше го с разни предмети, ето защо палачът побърза да сложи върху дръвника ръката на следващия затворник и още с първия удар на меча му отряза палеца. Това като че усмири множеството.

Англичанинът забърза в навалицата и излезе от площада, след което при него дойде и спътникът му.

— Какво става, Едуард?

— Момчето твърди, че било от Полша и било избягало от Русия. Обясних на дежурния офицер, че е англичанин, сега ние отговаряме за него. Дай да го заведем в посолството и да видим дали разказът му има нещо общо с истината.

Владек подтичваше между двамата мъже, които бързаха по оживените улици към посолството. Още чуваше смътно в далечината как тълпата крещи одобрително всеки път, когато палачът стоварва меча.

Двамата англичани влязоха в покрит с камъчета двор, после се отправиха към голяма сива сграда и повикаха Владек да ги последва. Над вратата пишеше: „Британско посолство“, думи, от които на Владек му олекна. Той влезе вътре и за пръв път се почувства в безопасност. Тръгна на една крачка след двамата мъже по дългия коридор със стени, по които се виждаха картини с нарисувани по тях войници и моряци в чудновати дрехи. В дъното имаше великолепен портрет на старец в синя флотска униформа, окичена цялата с ордени и медали. Беше с красива брада и му заприлича на барона. Сякаш от дън земя изникна войник, който изкозирува.

— Ефрейтор Смидърс, вземете момчето и имайте грижата да се окъпе. После го нахранете в кухнята. Щом хапне и престане да вони като ходеща кочина, го доведете в кабинета ми.

— Слушам — изкозирува отново ефрейторът. — Ела с мен, малкият.

Войникът се отдалечи. Владек го последва покорно. Наложи се да подтичва, за да не изостане. Отведоха го в сутерена на посолството и го вкараха в тясна стаичка, този път с прозорец. Ефрейторът му заръча да се съблече и го остави сам. Върна се след малко колкото да го завари да седи с дрехите на крайчеца на леглото и да върти унесено около китката си сребърната гривна.

— Побързай, момче, не си тук на почивка.

— Извинявайте, господине — рече хлапакът.

— Не ме наричай „господине“, момче. Аз съм ефрейтор Смидърс. Ще се обръщаш към мен с „ефрейторе“.

— А аз се казвам Владек Кожекевич. Наричайте ме „Владек“.

— Не ме разсмивай, момче. Имаме си достатъчно шутове в британската войска, не е нужно и ти да се присъединяваш към тях.

Владек не го разбра. Побърза да се съблече.

— Ела с мен.

Още една прекрасна баня с топла вода и сапун. Владек се сети за своята благодетелка — рускинята, и че ако не е бил съпругът й е щял да й стане син. Нов кат дрехи, странни, но чисти, с дъх на свежо. На чий ли син са принадлежали? Ефрейтор Смидърс отново застана на вратата.

Заведе го в кухнята и го остави при шишкава румена готвачка с най-сърдечното лице, което Владек бе виждал, откакто бе напуснал Полша. Приличаше му на бавачка. Пряко волята си се запита какво ли ще стане с талията й, ако поживее няколко седмици в лагер двеста и едно.

— Здравей — грейна в усмивка жената. — Как се казваш, а?

Владек отговори.

— Добре, моето момче, както гледам, няма да ти дойде зле да си хапнеш английска манджа — с тия турски буламачи няма да се заситиш. Ще започнем с топла супичка и говеждо. Щом ще ходиш при господин Прендъргаст, трябва да си хапнеш до насита — засмя се лелката. — От мен да го знаеш, може да лае, но не хапе. Уж е англичанин, а е душа човек.

— А вие, госпожо готвачке, не сте ли англичанка? — изненада се Владек.

— Опазил ме господ, момчето ми. Разликата е от небето до земята. Мразим англичаните повече и от германците — добави тя пак през смях.

Сложи пред малчугана чиния супа с много мръвки и зеленчуци, над която се виеше пара. Беше забравил, че храната може да е толкова вкусна. Яде дълго. Притесняваше се, че скоро няма да му се отвори такъв случай.

Ефрейторът се върна.

— Хапна ли хубаво, момче?

— Да, благодаря, господин ефрейтор.

Мъжът го погледна изпод вежди, но видя, че върху лицето му няма и следа от наглост.

— Добре, да тръгваме тогава. Не бива да закъсняваме, все пак отиваме не при друг, а при господин Прендъргаст.

Ефрейторът се скри зад вратата на кухнята, а Владек погледна изпитателно готвачката. Не обичаше да се сбогува с човек, с когото току-що се е запознал, особено пък ако той се е отнесъл толкова сърдечно с него.

— Върви, върви, момчето ми, за твое добро е.

— Благодаря ви, госпожо готвачке — отвърна Владек. — Не помня някога да съм ял по-сладко.

Жената му се усмихна. Той пак закуцука, за да настигне ефрейтора, който вървеше като хала. Пред една от вратите войникът спря рязко и Владек насмалко да се блъсне в него.

— Гледай си в краката, момче.

Ефрейторът почука отривисто два пъти.

— Влез — каза някой.

Войникът отвори вратата и изкозирува.

— Полячето, господине, както заръчахте, окъпано и нахранено.

— Благодаря, ефрейтор. Бъдете така добър, повикайте и господин Грант.

Едуард Прендъргаст вдигна очи от писалището. Махна с ръка на Владек да се разполага и без да продумва, продължи да чете книжата по бюрото. Момчето седна, погледна мъжа, после и портретите по стената. Отново генерали и адмирали, както и брадатият старец, този път в армейска униформа в защитен цвят. След няколко минути влезе и вторият англичанин, когото малкият поляк помнеше от тържището.

— Благодаря, че дойде, Хари. Заповядай, седни, приятелю. — Господин Прендъргаст се обърна към Владек. — А сега, момчето ми, нека чуем разказа ти от начало до край, но без преувеличения, чу ли. Само истината.

— Да, уважаеми господине.

Владек започна разказа си с дните в Полша. С мъка намираше английските думи. От лицата на англичаните личеше, че в началото не му вярват. От време на време го спираха и му задаваха въпроси, като си кимаха при всеки отговор. След един час вторият консул на Негово Величество краля на Великобритания в Турция вече знаеше за всички патила на Владек.

— Според мен, Хари, наш дълг е да уведомим незабавно полското представителство и сетне да предадем на поляците малкия Кожекевич — при така стеклите се обстоятелства съм убеден, че те трябва да поемат отговорността за него.

— Съгласен съм — отвърна мъжът на име Хари. — Знаеш ли, момчето ми, днес на пазара се измъкна на косъм. Религиозният закон на мюсюлманите, според който на крадците им се отсичат ръцете, е забранен от години. По наказателния кодекс такова самоуправство се смята за престъпление, но тия диваци продължават да го налагат — сви той рамене.

— А на мен защо не ми отрязаха ръката? — попита Владек и показа китка.

— Казах им, че могат да отсичат ръцете на колкото си искат мюсюлмани, но не и на англичани — намеси се Едуард Прендъргаст.

— Слава богу — пророни едва чуто малкият поляк.

— Трябва да благодариш не на Бога, а на Едуард Прендъргаст — усмихна се за пръв път вторият консул. Сетне продължи: — Можеш да пренощуваш тук, а утре ще те заведем в полското представителство. Поляците нямат посолство в Истанбул — добави той някак презрително, — но моят колега е свестен човек, като се има предвид, че е чужденец. — Той натисна някакво копче и ефрейторът се яви на мига. — Ефрейтор, отведете малкия Кожекевич в стаята му, а утре сутринта имайте грижата да закуси и да се яви при мен точно в девет часа.

— Слушам. Тръгвай, момче!

Ефрейторът изведе Владек и не му даде време дори да благодари на двамата англичани, спасили ръката — а може би и живота му. След като се върна в чистата стаичка с тясно легло, вече оправено, сякаш бе почетен гост, Владек се съблече, метна възглавницата на пода и спа непробудно чак докато през тясното прозорче грейна слънце.

— Ставай, малкият, и по-чевръсто — подвикна ефрейторът. Беше като изваден от кутийка с чистата, изгладена униформа, сякаш изобщо не бе лягал.

За миг на сънения Владек му се стори, че още е в лагер двеста и едно. Покрай чукането по вратата на ефрейтора в съзнанието на момчето изникнаха звуците, с които то беше свикнало. Владек скочи като попарен от леглото и затърси дрехите си.

— Първо се измий, момче, първо се измий. Само това оставаше, да отвратиш толкова рано сутринта господин Прендъргаст.

Владек не знаеше какво точно да си измие, толкова чист се чувстваше.

Ефрейторът се беше вторачил в него.

— Какво ти има на крака, момче?

— Нищо, нищо — отвърна малкият поляк и се извърна, да не вижда вторачените очи на мъжа.

— Добре тогава. Връщам се след три минути. Три минути, чу ли, момче. Постарай се да си готов.

Владек си изми набързо ръцете и лицето и се облече. Чакаше в дългия кожух от меча кожа в долния край на леглото, когато ефрейторът се върна, за да го отведе при втория консул.

Господин Прендъргаст го поздрави — бе омекнал значително след първата им среща.

— Добро утро, Кожекевич.

— Добро утро, господине.

— Хубаво ли закуси?

— Не съм закусвал, господине.

— Защо? — учуди се вторият консул и погледна ефрейтора.

— Успа се, уважаеми господине. Щяхме да закъснеем.

— Я да видим дали не можем да уредим нещо. Помолете, ефрейторе, госпожа Хендерсън да приготви ябълка и още някаква храна.

— Слушам, господине.

Владек и вторият консул тръгнаха бавно по коридора към входната врата на посолството, сетне прекосиха покрития с камъчета двор и отидоха при чакащата кола — остин, един от първите автомобили в Турция и първият, на който малкият поляк щеше да се вози. Беше му мъчно, че си тръгва от британското посолство. От доста години това бе първото място, където се бе почувствал в безопасност. Запита се дали някога през живота си ще спи две поредни нощи в едно и също легло. Ефрейторът изтича по стълбите пред посолството и се метна зад волана. Подаде на Владек една ябълка и току-що опечен, още топъл хляб.

— Внимавай, момче, да не правиш трохи. Готвачката ти праща много здраве.

Едвам пъплеха по горещите оживени улици. Според турците нищо не можеше да се движи по-бързо от камила и затова те не си правеха труда да се отдръпнат, та да мине малкият остин. Всички прозорци бяха смъкнати, въпреки това бе адски горещо и Владек бе плувнал в пот, макар че господин Прендъргаст седеше най-невъзмутимо, сякаш жегата изобщо не му пречеше. Владек се спотаи на задната седалка от страх да не би някой, видял случилото се предния ден, да го познае и да насъска отново тълпата. Накрая малкият черен остин спря пред ниска порутена сграда, на която пишеше „Консулство на Полша“, и Владек усети как го жегва вълнение, примесено с разочарование.

Тримата слязоха от автомобила.

— Къде е огризката от ябълката, момче? — попита ефрейторът.

— Изядох я.

Мъжът прихна и почука на вратата. Отвори им дребно човече с тъмна коса и волева челюст. Държеше се дружелюбно. Беше само по риза и имаше силен загар — явно от турското слънце. Заговори на момчето на полски. Това бяха първите думи, които Владек чуваше на родния си език, откакто бе напуснал лагера в Русия. Започна да отговаря на въпросите бързо и обясни как се е озовал тук. Сънародникът му се обърна към втория консул на британското посолство.

— Насам, господин Прендъргаст — каза му той на съвършен английски. — Много мило от ваша страна, че доведохте лично момчето.

Двамата си размениха дипломатически любезности, сетне Прендъргаст и ефрейторът се сбогуваха. Владек ги загледа, като се мъчеше да си спомни някакъв английски израз, с който да изкаже признателността си по-точно, отколкото с „благодаря“.

Прендъргаст го потупа по главата, сякаш е кокер шпаньол. Ефрейторът затвори вратата на автомобила и намигна на момчето.

— Успех, моето момче, бог ми е свидетел, че го заслужаваш.

Консулът на Полша се представи като Павел Залески. Той помоли Владек отново да разкаже за житие-битието си и този път на хлапака му беше по-лесно да говори на полски, отколкото на английски. Павел Залески го изслуша, без да продума, само от време на време клатеше тъжно глава.

— Клетото дете! — възкликна той покрусен. — Още си съвсем млад-зелен, а си понесъл в пълна мяра горчивата участ на нашата родина. Какво да правим сега с теб?

— Трябва да се прибера с Полша и да си върна замъка — отвърна Владек.

— В Полша ли! — възкликна отново Павел Залески. — И къде е сега тя? Областта, където си живял, все още се оспорва, руснаците твърдят, че е тяхна, и водят тежки боеве с поляците. Генерал Пилсудски прави всичко по силите си, за да защити териториалната цялост на нашето отечество. Но би било неразумно да храним напразни надежди. Точно сега няма какво да търсиш в Полша. По-добре започни на чисто в Англия или Америка.

— Та аз съм поляк, не искам да ходя в никаква Англия и Америка.

— Винаги ще си останеш поляк, Владек, където и да се установиш, никой не може да ти отнеме това, но трябва да гледаш реалистично на живота си, той тепърва започва.

Отчаян, Владек сведе глава. Нима бе изживял целия този ад, за да му кажат, че нямало да се завърне никога в родния край? Едвам се сдържа да не се разплаче.

Павел Залески го прегърна през раменете.

— Не забравяй и за миг, че си извадил голям късмет и си се измъкнал невредим — сънародниците ти мрат като мухи. Спомни си за своя приятел доктор Дюбиен и ще добиеш представа какъв е могъл да бъде животът ти.

Момчето не каза нищо.

— А сега, Владек, забрави за миналото и мисли само за бъдещето. Може би ще доживееш деня, когато Полша отново ще бъде във възход, макар че лично аз не се надявам на такова чудо.

Владек продължи да мълчи.

— Е, не се налага да решаваш още сега — рече добродушно консулът. — Можеш да останеш при нас, докато измислиш какво да правиш оттук нататък.

Към следващата част или към съдържанието

Джефри Арчър Каин и Авел (9)

Метаданни

Данни

Каин и Авел

Информация

История

Сваляне / Връзки

9.

Джефри Арчър
Каин и Авел (9)