Джефри Арчър
Каин и Авел (5)

5.

Владек Кожекевич си беше болнав. Втората му майка веднага разбра, че той ще има проблеми със здравето. Разболяваше се от всяка болест, от която боледуват всички малки деца, и от доста други, каквито останалите не прихващат, и ги предаваше безразборно на всички в семейството. Хелена се отнасяше към него като към другите си деца, като към своя плът и кръв, и го бранеше със зъби и нокти всеки път, когато Яшо захващаше да вини дявола, а не Бога за присъствието на детето в тясната им къщурка. От друга страна, Флорентина се грижеше за невръстния Владек като за свое дете. Беше го обикнала още в мига, когато го бе видяла за пръв път, и то много силно заради страха, че никой няма да я иска за жена, тъй като е дъщеря на сиромах ловец, и тя ще си остане бездетна. Владек й беше като рожба.

Най-големият брат — ловецът, който бе намерил Владек, се отнасяше с него като с играчка, ала се страхуваше да признае пред баща си, че болнавият малчуган му е симпатичен. При всички положения догодина през януари щеше да завърши училище и да се хване на работа в имението на барона, пък и децата бяха грижа на женорята, поне така твърдеше баща му. Тримата по-малки братя: Стефан, Йозеф и Ян, почти не проявяваха интерес към Владек, а последното дете в семейството — Зофя, се задоволяваше да го дундурка.

Ала и двамата родители не бяха подготвени за това, че момченцето ще прояви характер и ум, съвсем различни от характера и ума на собствените им деца, които физически и интелектуално се различаваха от него както небето от земята. Всички в семейство Кожекевич бяха високи, с едър кокал, руса коса и сиви очи. Владек беше нисък и тантурест, с черна коса и наситеносини очи. Никой в семейството не бе особено ученолюбив и напускаше школото веднага щом възрастта и благоприличието го позволяваха. При Владек бе съвсем различно — макар и да проходи късно, той проговори на годинка и половина. На три още не можеше да се облича сам, затова пък знаеше да чете. На пет пак подмокряше гащите, ала вече пишеше. Баща му го кълнеше, майка му се гордееше с него. Първите му четири години на белия свят нямаше да се запомнят с нищо друго, освен с постоянната му битка с поредната болест и с упоритите усилия на Хелена и на Флорентина да му помогнат да я надделее. Владек припкаше бос в арлекинските си одежди из малката дървена къщурка и не се отделяше и на крачка от майка си. Щом Флорентина си дойдеше от училище, се лепваше за нея чак докато тя го сложеше да спи. Когато разпределяше храната между деветимата, момичето често добавяше половината от своя пай към дажбата на Владек, а ако той легнеше болен, му даваше и цялата си храна. Владек ходеше облечен в дрешките, които Флорентина му шиеше, пееше песните, които бе научил от нея, двамата си играеха с малкото играчки и подаръци, които тя получаваше.

Тъй като по цял ден Флорентина се губеше в школото, Владек от съвсем малък започна да настоява да тръгне и той на училище. Веднага щом му разрешиха, се хвана здраво за ръката на сестра си и не я пусна, докато не стигнаха селското школо, което отстоеше на цели осемнайсет версти, или дванайсетина километра, през горичките с кипариси и брези, чиито стволове бяха обрасли с мъх, покрай черешовите градини и насажденията от липи. Така Владек започна своето обучение в Слоним.

Още от първия учебен ден му хареса много — така той можеше да се измъкне от къщурката, където дотогава се бе вмествал целият му свят. Пак в училище за пръв път се сблъска с жестоките последици от руската окупация на Източна Полша. Владек научи, че може да говори на родния полски само у дома, а в училище е длъжен да използва руския. Долови, че макар и негласно, съучениците му се гордеят много със забранения майчин език и култура, чувство, което изпитваше и той. Изненада се, че учителят — господин Котовски, не се отнася презрително към него, както у дома баща му. И тук, както вкъщи, беше най-малкият, ала не след дълго вече се открояваше сред съучениците си по всичко, освен по ръст. Беше дребничък и затова те го подценяваха — децата смятат, че най-голямото е най-добро. На пет години Владек беше отличникът в класа по всички предмети без металообработване.

Щом вечер се прибереше в къщурката и другите хукваха кой да прекопава теменужките в градината, покрили се с дъхави пролетни цветове, кой да бере ягоди, да сече дърва, да лови зайци или да шие дрехи, Владек четеше и четеше, докато не изчете и неразлистените учебници на най-големия си брат, а сетне и на голямата си сестра. Лека-полека Хелена Кожекевич осъзна, че е получила повече, отколкото е очаквала, когато невръстният ловец бе донесъл вкъщи не три заека, а малкото животинче — Владек вече й задаваше въпроси, на които тя не можеше да отговори. Знаеше, че не след дълго вече няма да може да се справя и се чудеше какво да прави. Вярваше безпрекословно в съдбата и не се изненада, когато други взеха решението вместо нея.

Една вечер през есента на 1911 година беляза първата повратна точка в живота на Владек. Семейството тъкмо беше приключило със скромната вечеря — супа от цвекло и кюфтета, Яшо Кожекевич вече похъркваше край огнището, Хелена шиеше, а другите деца си играеха. Владек бе седнал в нозете на майка си и четеше, Стефан и Йозеф се препираха чии са току-що боядисаните шишарки, когато на вратата се похлопа силно. Всички млъкнаха. Беше голяма рядкост някой да дойде у семейство Кожекевич, което живееше на осемнайсет версти от Слоним и на близо шест от имението на барона. Тук почти никой не се отбиваше на гости, а и да се отбиеше, единственото, което щеше да получи, бяха ягодов сок и детска олелия. Всички се сепнаха и извърнаха очи към вратата. Зачакаха отново да се почука, сякаш не можеха да повярват на ушите си. Не след дълго се похлопа отново, този път малко по-силно. Яшо се надигна сънено от стола, отиде при вратата и я отвори предпазливо. Щом зърнаха човека на прага, всички сведоха глави, само Владек продължи да гледа вторачено едрия красив благородник с палто от меча кожа, който с присъствието си сякаш властваше в тясната стая и заради когото в очите на бащата проблесна страх. Сетне обаче ловецът надви уплахата, усмихна се радушно и покани барона в къщата си. Всички продължаваха да мълчат. Никога досега баронът не беше идвал у тях и те не знаеха какво да кажат.

Владек остави книгата, изправи се и още преди баща му да го е спрял, тръгна с протегната ръка към непознатия.

— Добър вечер, уважаеми господине — поздрави хлапето.

Баронът се здрависа с него и двамата се загледаха в очите. По едно време Владек забеляза великолепната сребърна гривна на китката му с надпис, който момчето така и не успя да разчете.

— Ти сигурно си Владек.

— Да, драги ми господине — потвърди малчуганът. По нищо не личеше да е уплашен или изненадан, че баронът знае как се казва.

— Идвам при баща ти заради теб — поясни мъжът.

Владек продължи да го гледа, без да помръдва. Ловецът махна с ръка на дечурлигата да ги оставят насаме с господаря, затова двете момичета направиха реверанс, четирите момчета се поклониха и се изнизаха мълком към плевнята. Владек обаче остана, ала никой не му каза да излезе и той.

— Кожекевич! — подхвана баронът, който все така стоеше прав, защото не го бяха поканили да седне.

Ловецът не му предложи стол по две причини: първо, защото се притесняваше, и, второ, защото бе решил, че баронът е дошъл да го скастри за нещо.

— Идвам да те помоля за една услуга — рече другият мъж.

— На ваше разположение съм, уважаеми господине — отвърна бащата, недоумявайки какво ли може да даде точно той на барона.

— Синът ми Лев вече навърши шест години — продължи нечаканият гостенин, — наел съм му двама частни учители, които му преподават в замъка — единият е поляк, другият германец. Твърдят, че бил умно момче, само дето нямал с кого да се съревновава. Учителят в селското училище в Слоним — господин Котовски, ми каза, че Владек е единственото момче, което би могло да мери сили с Лев. Имате ли нещо против синът ви да напусне селското училище и да дойде да учи заедно с Лев в замъка?

Владек продължаваше да стои пред барона и да го наблюдава. Пред очите му се разкри приказна гледка на какви ли не вкуснотии и напитки, на книги и учители, къде-къде по-мъдри от господин Котовски. Стрелна с очи майка си. И тя се бе вторачила в барона. Върху лицето й се четяха учудване и мъка. Баща му се обърна към майка му и този миг на безмълвно общуване между двамата сякаш продължи цяла вечност.

Ловецът каза мрачно на посетителя:

— За нас ще бъде чест, драги ми господине.

Баронът погледна въпросително и Хелена Кожекевич.

— Пресветата Дева Мария ми е забранила да заставам на пътя на детето — пророни едва чуто жената, — макар че единствена тя знае колко много ще ми струва това.

— Не говорете така, госпожо Кожекевич, синът ви ще ви гостува често и вие ще го виждате.

— Дано, драги ми господине.

Беше й на устата да помоли нещо, но после размисли.

Баронът се усмихна.

— Е, разбрахме се. Доведете, ако обичате, момчето утре в седем сутринта. През учебния срок Владек ще живее у нас, а по Коледа ще се прибере у дома.

Владек ревна с цяло гърло.

— Мълчи, малкият! — скастри го ловецът.

— Няма да отида пък! — отсече малчуганът, макар че му се ходеше много.

— Мълчи, ти казах! — подвикна пак баща му.

— Защо не искаш да дойдеш? — попита състрадателно баронът.

— За нищо на света няма да се разделя с Флорка.

— Флорка ли? — учуди се мъжът.

— Най-голямата щерка, уважаеми господине — намеси се ловецът. — Не се притеснявайте. Момчето ще направи каквото му кажем.

Настана мълчание. Баронът се замисли. Владек продължаваше да хлипа.

— На колко години е момичето? — поинтересува се баронът.

— На четиринайсет — отвърна бащата.

— Става ли за готвачка? — попита другият мъж. Камък му падна от сърцето, щом видя, че Хелена Кожекевич не се кани също да се разплаче.

— О, става, и още как! — отговори тя. — Флорка знае да готви, знае да шие и да…

— Добре, добре, нека дойде и тя. Чакам ги и двамата утре в седем сутринта.

Баронът отиде при вратата, обърна се и се усмихна на Владек, който му отвърна също с усмивка. Беше спечелил първата си битка и вперил очи във вратата, се отпусна в обятията на майка си, която шепнеше:

— Мъничкото ми то, какво ли ще стане с теб?

Владек изгаряше от нетърпение да узнае.

През нощта Хелена Кожекевич се запретна да стяга багажа на Владек и Флорентина, макар че щеше да й отнеме съвсем малко време да приготви багажа и на цялото семейство. На заранта всички излязоха пред къщата, за да изпратят двете деца, които, стиснали под мишница по един увит в хартия пакет, поеха към замъка. Стройна и прелестна, Флорентина се разплака и току се обръщаше да маха, докато Владек — нисичък и грозноват, дори не погледна назад. Момичето го стискаше здраво за ръка чак докато стигнаха замъка на барона. Сега вече си бяха разменили местата — не Владек зависеше от Флорентина, а тя от него.

Почукаха плахо на огромната дъбова порта и им отвори достолепен мъж във везана зелена ливрея, който очевидно ги очакваше. Двете деца се бяха захласвали по сивите униформи на войниците в града, които охраняваха руско-полската граница наблизо, ала никога не бяха и зървали такъв възхитителен човек като прислужника в ливрея, който се извисяваше над тях и очевидно бе много важен тук. Във вестибюла имаше дебел килим и Владек се втренчи в зелено-червените шарки, изумен от тяхната прелест — дали да не се изуе? После се изненада, когато тръгна по килима, но не чу стъпките си. Изумителният мъж ги отведе в стаите им в западното крило. Ама как така ще спят в отделни стаи, недоумяваха децата. Добре поне че имаше междинна врата, значи нямаше да се делят. Всъщност доста дълго продължиха да спят в едно легло.

След като си подредиха нещата, Флорентина беше отведена в кухнята, а Владек — в една от детските стаи в южното крило на замъка, да се запознае с Лев, сина на барона. Лев беше високо красиво момче, което посрещна изключително мило и гостоприемно Владек, затова, изненадан и зарадван, той реши да не се цупи и да не си придава важности, както първоначално бе смятал да постъпи. Лев беше самотно дете, нямаше с кого да си играе, ако не се брои бавачката, предана литовка, която в началото му беше дойка, а след преждевременната кончина на майка му бе поела всички грижи за него. Беше много доволен, че вече си има другарче — възпълното хлапе, дошло от гората. И двамата знаеха, че поне в едно са равни.

Лев начаса предложи на Владек да му покаже замъка и двамата посветиха на обиколката цялата сутрин. Владек бе смаян колко огромна е постройката и колко скъпи — покъщнината и пердетата. Във всяка стая имаше килим като онзи във вестибюла! Но не си призна пред Лев, че е зашеметен — все пак си бе спечелил със собствен труд мястото в замъка. Синът на барона му обясни, че основната част от сградата е в ранноготически стил, сякаш Владек знаеше какво е това „готически“. Той кимна. Сетне Лев отведе новото си приятелче долу в огромната изба с рафтове, отрупани с бутилки, покрити с прах и паяжини. На Владек му хареса най-много в просторната трапезария със сводест таван, с дебели стълбове и застлан с плочник под. Навред по стените бяха накачени глави на препарирани животни. Лев му показа главата на бизона, на мечката, на лоса, на глигана и на вълчицата. В дъното на помещението се виждаше прекрасният герб на барона, сложен под рогата на огромен елен. Девизът на рода Розновски гласеше: „Щастието се усмихва само на смелите“. След обяда, от който Владек почти не хапна, тъй като не знаеше как се държат вилица и нож, той се запозна с двамата си учители, които не го посрещнаха чак толкова радушно, а на вечерта се покатери на най-дългото легло, което бе виждал през живота си, и разказа на Флорентина за своите приключения. Тя не свали развълнувани очи от лицето му, нито пък затвори уста, толкова прехласнато го слушаше, особено докато й разправяше за ножа и вилицата, които й описа със стиснатите пръсти на дясната ръка и с разперените — на лявата.

Часовете започваха точно в седем, преди закуска, и продължаваха чак до вечерта с малки междучасия — колкото децата да хапнат. В началото Лев беше много по-напред от Владек, ала той залягаше неуморно над учебниците и след броени седмици пропастта между двете момчета взе да се скъсява, а приятелството и съперничеството им — да се засилват. На учителите — германеца и поляка, им беше трудно да се отнасят еднакво към двамата си ученици, единия син на благородник, другия — на най-обикновен ловджия, макар че от немай-къде се съгласиха с барона, когато той похвали господин Котовски за правилния избор. Баронът изобщо не се притесняваше от държанието на учителите към Владек, тъй като, докато беше с Лев, всички бяха длъжни да се отнасят с момчетата като с равни.

Даде да се разбере, че е доволен от напредъка на двамата малчугани, и от време на време поощряваше Владек с дрехи и играчки. Първоначалното хладно и отчуждено възхищение на момчето към барона малко по малко прерасна в уважение и когато стана време да се върне за Коледа при майка си и баща си в къщурката в гората, то се натъжи много, че ще се раздели с Лев.

И имаше защо. Въпреки че отпърво се зарадва, задето вижда майка си, след кратките три месеца в замъка на барона Владек започна да вижда у дома неща, които го стряскаха и които дотогава изобщо не бе забелязвал. Ваканцията му се стори безкрайна. Къщурката с едно-единствено помещение и с плевня отгоре го задушаваше, храната не достигаше и всички ядяха с ръце — в замъка никой не бе делил всичко на девет.

След половин месец Владек вече изгаряше от нетърпение да се върне при Лев и барона. Всеки следобед изминаваше шестте версти до замъка и гледаше вторачено дебелия зид, който опасваше имението. Флорентина бе живяла само сред слугите в кухнята, затова беше на седмото небе, задето е отново при семейството си, и не проумяваше как така Владек никога вече няма да се чувства в дървената къща като в свой дом.

Ловецът също се видя в чудо и не знаеше как да се държи с момчето, което бе облечено като от кутийка, говореше възпитано и все отваряше дума за неща, които той не разбираше, а и не искаше да разбере. Владек по-цял ден си губеше времето в четене. Какво ли щеше да излезе от него? Как щеше да си изкарва с честен труд прехраната, щом не го биваше да държи брадва и да хване един заек? Ловецът също се молеше празниците да минат по-бързо.

Хелена се гордееше с Владек и в началото не искаше да си признае, че между него и останалите деца е зейнала пропаст. Ала накрая нямаше как да си затваря повече очите. Една вечер малчуганите се впуснаха да играят на войници, а Стефан и Франк, пълководци съответно на двете воюващи страни, отказаха да вземат във войската си Владек.

— Защо все ме пренебрегвате? — възкликна хлапакът. — И аз искам да се науча да се бия.

— Пренебрегваме те, защото си навлек и не си ни истински брат — изсъска Стефан.

Настана дълго мълчание, нарушено от Франк:

— Тате никога не те е искал, но мама все те бранеше.

Без да помръдва, Владек затърси с очи Флорентина сред децата, застанали в кръг.

— Какви ги дрънка Франк? Как да не съм ви брат? — попита той.

Така научи как се е родил и проумя защо открай време е бил отделян от братята и сестрите си. Майка му съвсем посърна, задето е толкова отчужден, той обаче дълбоко в себе си се радваше, че е издънка на други, неизвестни родители и в жилите му не тече кръвта на тоя проклетник, ловеца. Сега вече всички пътища бяха разчистени пред него.

Когато празниците най-после свършиха, Владек се върна радостен и щастлив в замъка. Лев го посрещна с отворени обятия — и той бе отчужден от другите заради богатството на баща си, точно както Владек заради сиромашията на ловеца, и също бе прекарал една тъжна Коледа. От този ден нататък двете момчета се сближиха още повече и не след дълго станаха неразлъчни. Когато започна лятната ваканция, Лев се примоли на баща си да позволи на Владек да остане в замъка. Баронът склони, защото и той бе обикнал хлапето. Владек бе неописуемо радостен и стъпи в къщата на ловеца още само веднъж през живота си.

 

 

След часовете Владек и Лев играеха на какви ли не игри. Но най-много обичаха криеницата — в замъка имаше седемдесет и две помещения и почти беше изключено нечие скривалище да се повтаря. Владек най-често се криеше в тъмницата под замъка, където Лев можеше да го намери единствено на мъждивата светлина, процеждаща се през малката каменна решетка високо върху стената — дори се налагаше човек да носи свещ, за да не се изгуби. Владек недоумяваше за какво ли служи тъмницата, пък и никой от слугите не отваряше дума за нея, тъй като не помнеше тя да се е използвала някога.

Даваше си сметка, че може да се мери с Лев единствено по време на часовете и му отстъпва във всички игри, освен в шахмата. Случваше се да се заиграят и на река Чара, която лъкатушеше покрай замъка. През пролетта ловяха риба, лете плуваха, а през зимата, когато реката замръзваше, надяваха дървените кънки и се гонеха по леда. През това време Флорентина седеше на брега и притеснена, ги предупреждаваше къде ледът е изтънял. Ала Владек никога не я слушаше и току хлътваше в някоя дупка. Лев растеше и заякваше бързо, тичаше добре, плуваше добре и сякаш изобщо не боледуваше и не се уморяваше. За пръв път Владек разбра какво е да си красив и добре сложен. Докато плуваше, докато тичаше и се пързаляше с кънките, знаеше, че не може и да се надява да мери сили с Лев. За капак онова, което Лев наричаше пъп, при него почти не се забелязваше, а пъпът на Владек бе груб и твърд и стърчеше грозно насред тантурестото му тяло. Часове наред той се усамотяваше в стаята си, гледаше се в огледалото и все се питаше защо, най-вече защо има само едно зърно, докато всички останали момчета, които бе виждал голи до кръста, си имаха по две, както явно го изискваше симетрията в човешкото тяло. Случваше се да лежи буден до среднощ, да прокарва пръсти по голите си гърди и възглавницата му да се мокри от сълзи на самосъжаление. Накрая се унасяше както се молеше, когато се събуди на сутринта, всичко да е различно. Молитвите му си оставаха без отклик.

Всяка вечер правеше физически упражнения, но внимаваше да не го види някой, дори Флорентина. Благодарение на решимостта си се научи да ходи така, че да изглежда по-висок. Ръцете и краката му станаха мускулести, той се държеше на лоста в стаята с надеждата, че така ще порасне, но Лев сякаш ставаше по-висок дори докато спеше. Владек волю-неволю се примири, че винаги ще бъде с една глава по-нисък от сина на барона и че нищо, нищичко няма да помогне върху гърдите му да се появи и второто зърно. Не харесваше тялото си, макар че Лев не казваше и дума за външния вид на своя приятел — не познаваше други деца, освен Владек, когото направо боготвореше.

Барон Розновски обикваше все повече и повече упоритото чернокосо момче, заменило по-малкия брат на Лев, отишъл си заедно с майка си от този свят, която бе издъхнала по време на раждането.

Всяка вечер двете момчета се хранеха заедно с благородника в огромната каменна трапезария, където трепкащите свещи хвърляха зловещи сенки по главите на препарираните животни, а слугите влизаха и излизаха нечуто с големите сребърни подноси и позлатените чинии, в които имаше гъше месо, шунка, речни раци, отлежали вина, плодове. Сетне, когато над масата се спускаше още по-наситен мрак, баронът отпращаше чакащата прислуга и захващаше да разказва на момчетата за полската история, като им позволяваше да си сръбнат и водка „Данциг“, където златните листенца проблясваха на свещите. Стига да се престрашеше, Владек молеше барона да им разкаже за Тадеуш Косцюшко.

— Голям родолюбец и герой — отвръщаше баронът. — Самото олицетворение на борбата за независимост, получил е образованието си във Франция…

— Чийто народ обичаме и му се възхищаваме, както сме се научили да мразим всички руснаци и австрийци — вметваше Владек, който се наслаждаваше на разказа дваж повече заради това, че го знаеше до най-малките подробности.

— Кой на кого разказва, Владек? — прихваше баронът. — А после заедно с Джордж Вашингтон се е борил в Америка за свобода и демокрация. През 1792 година е предвождал поляците в битката при Дубинка. Сетне нашият продажен крал Станислав Понятовски ни е предал, за да се спазари с руснаците, и тогава Косцюшко се е върнал в любимата родина, за да се бори срещу игото на царизма. Спечелил е битката къде, Лев?

— При Раклавиче, драги ми господине, а после е освободил Варшава.

— Браво, детето ми. Ала после руснаците събират, уви, многобройна войска, разгромяват Косцюшко и го взимат военнопленник. Онзи ден и моят прапрапрадядо се е сражавал рамо до рамо с него, а по-късно и в легиона на Домбровски, бил се за могъщия император Наполеон Бонапарт.

— И заради заслугите си към Полша е бил удостоен с титлата „барон“, която родът Розновски притежава и до ден-днешен като спомен от онова велико време — отбелязваше важно-важно Владек, сякаш някой ден щеше да наследи титлата.

— Това велико време ще настане отново — проронваше едва чуто баронът. — Дано само го доживея.

 

 

На Бъдни вечер селяните, които работеха в имението, идваха със семействата си, за да празнуват заедно. Постеше се, а дечурлигата надзъртаха през прозорците с надеждата да видят първата звезда, знак, че празникът може да започне. Баронът казваше с благ гърлен глас молитвата: „Benedic nobis, Domine Deus, et his donis quae ex liberalitate tua sumpturi sumus“, сетне сядаха на трапезата и Владек си умираше от срам, задето Яшо Кожекевич е толкова лаком и се тъпче като невидял с всяка от тринайсетте гозби, като се почне от борша и се стигне до сладкишите и сливите, а после, както винаги досега, със сигурност ще повръща, докато се прибира през гората към къщи.

След гощавката Владек отиваше при елхата, окичена с плодове и свещи, и раздаваше подаръците на прехласнатите селянчета: кукла за Зофя, ловджийски нож за Йозеф, нова рокля за Флорентина, първия подарък, който Владек се бе осмелил да поиска от барона.

— Наистина не ни е брат, мамо — рече Йозеф на майка си, след като си получи подаръка от Владек.

— Не, не ви е брат, но винаги ще ми бъде син — отвърна жената.

 

 

През зимата и пролетта на 1914 година Владек заякна и натрупа още знания. Сетне най-неочаквано през юли учителят германец си тръгна от замъка, без дори да се сбогува, и двете момчета не знаеха защо. Така и не им хрумна да свържат заминаването му с атентата срещу ерцхерцога Франц Фердинанд, който бе извършен в Сараево от студент анархист и за който другият учител им разказа с посърнало лице. Баронът се държеше отчуждено — момчетата пак не знаеха защо. По-младите слуги, любимци на децата, взеха да изчезват един по един и малчуганите пак недоумяваха защо. Мина една година, през която Лев стана още по-висок, Владек — още по-як, и двамата помъдряха.

Една заран през лятото на 1915 година, време на хубави лениви дни, баронът тръгна на дълъг път, та, както се изрази, да сложел в ред делата си във Варшава. Нямаше го цели три седмици и половина, двайсет и пет дни, които Владек отбелязваше всяка сутрин върху календара в стаята си — сториха му се безкрайни. В деня, когато баронът трябваше да се върне, двете момчета отидоха да го посрещнат на гарата в Слоним. Тримата се прибраха, без да продумат дума.

На Владек му се стори, че неговият кумир е уморен и сякаш е остарял, още нещо, което той не проумяваше, а през следващата седмица баронът често си говореше припряно нещо с прислугата, ала млъкваше веднага щом децата влезеха в стаята, странна потайност, накарала ги да се питат с примрели сърца дали неволно не са причина за тези разговори. Владек се притесняваше ужасно да не би баронът да го върне в къщурката на ловеца. И досега усещаше, че е чужд в дома на чужди хора.

Една вечер няколко дни след като се върна, той повика двете момчета в огромната трапезария. Те отидоха на пръсти, толкова се страхуваха. Без всякакви обяснения баронът заяви, че им предстои дълго пътуване. Владек щеше да помни до края на живота си този кратък разговор, колкото и несъществен да му се стори той тогава.

— Драги ми деца — подхвана тихо, с пресеклив глас баронът, — войнолюбците в Германия и в Австро-Унгарската империя настъпват към Варшава и не след дълго ще дойдат и тук.

Владек си спомни едно озадачило го изречение, което учителят поляк и учителят германец си бяха подметнали през последните заредени с напрежение дни, прекарани заедно.

— Това означава ли, че участта на покорените народи в Европа най-сетне е застигнала и нас? — попита той.

Разнежен, баронът го погледна в невинното личице.

— Въпреки че век и половина търпи несгоди и потисничество, народът ни още не е изгубил своя дух — отвърна той. — Според мен съдбата на Полша, точно като и съдбата на Сърбия са заложени на карта, ние обаче сме безсилни да повлияем върху хода на историята. Зависим от трите могъщи империи, с които граничим.

— Силни сме, ще се бием — отсече Лев. — Имаме дървени мечове и щитове. Не ни е страх нито от германци, нито от руснаци.

— Само си играл на война, синко. Тази битка няма да се води между деца. Налага се да намерим спокойно местенце, където да изчакаме, докато историята реши участта ни. Тръгваме при първа възможност. Дано само това не е краят на вашето детство.

Лев и Владек бяха озадачени, но и подразнени от думите на барона. За тях войната бе вълнуващо приключение, което, напуснеха ли замъка, щяха да изтърват. Няколко дни слугите опаковаха багажа на барона, а на Владек и Лев бе съобщено, че другия понеделник заминават за малката вила, северно от Гродно. Оставени почти без надзор, двете момчета продължиха да учат и да играят, ала така и не можеха да открият в замъка човек, склонен да отдели време и да прояви желание да отговори на безбройните им въпроси.

В събота имаха часове само сутринта. Превеждаха на латински „Пан Тадеуш“, когато чуха изстрелите. Отпърво Владек си помисли, че е ловец, който стреля нейде из имението, и момчетата се върнаха към поезията. Екна втори откос, този път много по-близо, и те тъкмо вдигнаха очи, когато някой долу се разпищя. Спогледаха се озадачени и изобщо не се стреснаха, тъй като през краткия си живот не се бяха натъквали на нищо, от което да се плашат. Учителят ги заряза сами и хукна да бяга. Чу се поредният изстрел, този път отвън в коридора. Ужасени, двете момчета седяха, затаили дъх. Не смееха да помръднат.

Най-неочаквано вратата се отвори с гръм и трясък и над тях застана мъж, горе-долу на възрастта на учителя, в сива войнишка униформа, с каска на главата. Лев се вкопчи във Владек, който се вторачи недоумяващо в натрапника. Войникът се разкрещя на немски и макар да го знаеха почти като роден, момчетата не отговориха. На вратата се показа втори войник, а първият се приближи, сграбчи ги като пилци за вратовете, изтика ги в коридора и оттам ги изведе в градината пред замъка, където Флорентина се беше втренчила в тревата отпред и пищеше неудържимо. Лев не се престраши да погледне, само зарови глава в рамото на Владек, който, изненадан и ужасен, насочи поглед към редицата трупове, главно на слуги, проснати ничком. Не можеше да откъсне очи от едни мустаци, очертали се на фона на локва кръв. Беше ловецът. Владек не усети нищо, а Флорентина продължи да пищи.

— Тате там ли е? — простена Лев. — Там ли е?

Владек огледа наново редицата трупове. Слава богу, барон Розновски не беше сред тях. Тъкмо да съобщи добрата новина на Лев, когато при тях дойде един войник.

— Wer hat gesprochen^[1]? — попита ядно той.

— Ich^[2] — отвърна предизвикателно Владек.

Войникът вдигна пушката и стовари с все сила приклада върху главата му. Момчето се свлече с окървавено лице на земята. Къде ли беше баронът, какво ставаше, защо се държаха така с тях в собствения им дом? Лев скочи на мига върху Владек, за да го предпази от втория удар, който войникът се канеше да му нанесе в стомаха, ала пушката фрасна Лев отзад по тила.

И двете момчета лежаха, без да помръдват — Владек, защото още бе зашеметен от удара и от тежестта на Лев, стоварил се с цяло тяло отгоре му, а Лев — защото беше мъртъв.

Владек чу как някакъв друг войник ругае първия, задето ги тормози. Двамата се опитаха да вдигнат Лев, но другото момче се беше вкопчило в него. Дълго го дърпаха, докато го изтеглят и го метнат най-безцеремонно при останалите, с лице към тревата. Владек не откъсваше очи от безжизненото тяло на най-добрия си приятел, докато накрая го вкараха отново в замъка и заедно с още неколцина стъписани оцелели го отведоха долу в тъмницата. От страх да не се озове в редицата трупове върху тревата, никой не каза и дума, докато накрая вратата на подземието не се захлопна подире им и гласовете на войниците не заглъхнаха в далечината. Чак тогава Владек пророни:

— Божичко!

В ъгъла, свит до стената, седеше вцепенен баронът — гледаше невиждащо някъде пред себе си. Не беше пострадал само защото нашествениците имаха нужда от човек, който да отговаря за пленниците. Владек отиде при него, а другите насядаха възможно най-далеч от своя господар. Двамата се гледаха дълго, както при първата им среща. Владек протегна ръчица, а баронът я пое точно както първия ден, когато се бяха видели. Момченцето загледа как по страните на гордия мъж се търкалят сълзи. И двамата не казаха нищо. Бяха загубили най-скъпия си човек на този свят.