Джефри Арчър
Каин и Авел (16)

16.

Трябваше да минат три месеца, докато Авел разбере какво пречи на „Ричмънд Континентал“ и защо хотелът е на такава загуба. Дванайсет седмици си отваряше очите на четири, макар да създаваше у персонала чувството, че вечно дреме, и накрая стигна до простичкото заключение, че служителите в хотела крадат печалбата. Бяха разработили система, на каквато Авел не бе се натъквал никога дотогава. Те обаче бяха пропуснали да включат в сметките новия заместник-директор, на когото преди време му се бе налагало да краде от руснаците хляб колкото да остане жив. Авел реши като начало да не допуска някой да се досети за разкритията му — първо трябваше да надзърне във всяко кътче на хотела. Доста бързо схвана, че всеки отдел е усъвършенствал своя система за кражби.

Измамите започваха на регистратурата, където администраторите вписваха в тетрадката само осем от всеки десет гости, а парите, платени в брой от другите двама, си прибираха в джоба. Онова, което вършеха, си бе доста елементарно и ако някой го бе приложил в хотел „Плаза“, щяха да го спипат само за няколко минути и да му покажат вратата. Шефът на администраторите обикновено избираше възрастно семейство, дошло от друг щат колкото да пренощува. После се уверяваше, че старците нямат познати сред бизнесмените в града и просто не ги регистрираше. Ако на другата сутрин семейството платеше в брой, администраторът прибираше парите — никой така и не разбираше, че тези хора изобщо са отсядали някога в хотела. Авел бе убеден, че хотелите са длъжни да регистрират всички гости до последния, както се правеше в „Плаза“.

Системата бе усъвършенствана и в ресторанта. Иска ли питане, шефовете на персонала прибираха, без да им мигне окото, парите, с които случайните посетители плащаха обедите и вечерите. Авел го беше очаквал, но му отне малко повече време, докато провери сметките в ресторанта и се увери, че администраторите на рецепцията са се сдушили с персонала в ресторанта, така че те да не вписват в отчетите сметките на гостите, които не са били регистрирани. Освен това Авел установи, че са обявявани повреди, каквито всъщност няма, че липсва оборудване, че изчезва храна, че се губят чаршафи, дори дюшеци. След като провери много внимателно всеки отдел и продължи да държи всички под око, Авел стигна до извода, че над половината работещи в „Ричмънд“ участват в кражбите и няма отдел, който да не бърка в кацата с меда.

Когато бе постъпил в „Ричмънд“, полякът се бе учудил, че директорът — Дезмънд Пейси, изобщо не забелязва какво се върши под носа му. Реши — както се оказа, погрешно, че от мързел Пейси не обръща внимание какво става. Трябваше да мине известно време, докато Авел се усети, че мързеливият директор всъщност е в дъното на всички кражби, които точно заради това си оставаха незабелязани. Пейси работеше в „Ричмънд“ вече трийсет години. Нямаше хотел във веригата, където по едно или друго време той да не е бил някакъв шеф, ето защо Авел се усъмни, че и в другите хотели положението не е по-розово. За капак Дезмънд Пейси беше личен приятел на собственика на веригата — Дейвис Лерой. Чикагският „Ричмънд“ губеше над трийсет хиляди долара годишно, нещо, което, както Авел знаеше прекрасно, можеше да бъде преодоляно за една нощ, стига половината персонал, воглаве с Дезмънд Пейси, да бъдеше уволнен. Но за трийсет години Дейвис Лерой рядко бе уволнявал някого от подчинените си. Просто си затваряше очите пред проблемите с надеждата, че лека-полека те ще се разрешат едва ли не от само себе си. Поне според Авел работещите в хотела го грабеха най-безогледно, докато не дойдеше време да се пенсионират, нещо, което правеха без всякакво желание.

Младият поляк беше наясно, че ако иска да промени нещата, трябва да поговори открито с Дейвид Лерой, затова в началото на 1928 година отиде на Централната илинойска гара и се качи на експреса за Сейнт Луис, където се прехвърли на влака за Далас. Носеше под мишница доклад от двеста страници, който бе писал цели три месеца в тясната стаичка в пристройката за персонала. Дейвис Лерой изчете от първата до последната страница доказателствата и се вторачи сломен в младия поляк.

— Тези хора са ми приятели — бяха първите думи, които изрече, след като затвори папката. — Някои работят при мен от трийсет години. Е, по хотелите винаги се краде, но сега ти твърдиш, че направо ме грабят зад гърба ми.

— Доколкото мога да преценя, някои го правят вече трийсет години — потвърди Авел.

— Бре, бре, бре! Какво да правя сега? — завайка се тексасецът.

— В състояние съм да спра грабежа, ако отстраните Дезмънд Пейси и ми дадете зелена улица още от утре да започна да уволнявам всички, замесени в кражбите.

— Де да беше толкова просто, Авел!

— Просто е, и още как! — възрази младежът. — Ако не ми разрешите да изпъдя крадците, веднага ще ви връча оставката си — нямам намерение и занапред да работя в хотела с най-престъпното ръководство в Америка.

— Не можем ли просто да понижим Дезмънд Пейси и да го направим заместник-директор? Тогава ще те назнача директор и кражбите ще спрат.

— И дума да не става! — отсече непреклонно Авел. — На Пейси му остават цели две години до пенсия, притиснал е до стената всички работещи в „Ричмънд“ и докато изляза на глава с него, вие или вече ще бъдете мъртъв, или ще сте се разорили, или и двете, защото подозирам, че и останалите ви хотели от веригата са в същото плачевно състояние. Ако искате нещата в Чикаго да се променят, още сега трябва да решите твърдо за Пейси, инак се издънвайте сам.

— Ние, тексасците, се славим с това, че не си кривим душата, но ти, Авел, направо ни удари в земята. Добре, добре, давам ти зелена улица. И честито! Ти си новият директор на „Чикаго Ричмънд“. Чакай само Ал Капоне да научи, че си цъфнал в Чикаго — тутакси ще си плюе на петите и ще довтаса тук, във великия Югозапад, да си гледа спокойствието. Не си мисли, Авел, момчето ми — възкликна Лерой, след като се изправи и потупа по рамото новия си директор, — че съм някакъв черен неблагодарник. Справи се блестящо в Чикаго, оттук нататък ще гледам на теб като на дясната си ръка. Да ти призная, Авел, печеля на фондовата борса толкова много, че дори не съм забелязал загубите. Слава богу, че имам поне един почтен приятел. Защо не ми погостуваш до утре, тъкмо ще го полеем.

— На драго сърце, господин Лерой, но си имам лични причини да пренощувам в хотел „Ричмънд“ в Далас.

— Дано не си взел още някого на мушка.

— Нямам такова намерение, освен ако не се наложи.

Вечерта Дейвис Лерой покани Авел на богата вечеря, полята обилно с уиски, което според него не било нищо друго, освен проява на южняшко гостоприемство. Призна пред Авел и че търси човек, който да оглави цялата верига хотели, така че и той да се порадвал на живота.

— Сигурен ли сте, че искате да назначите някакъв си загубен поляк? — изпелтечи младежът, вече попрекалил с уискито.

— Не ти, Авел, а аз съм загубен. Ако не бе спипал тия крадци, сигурно щях да се разоря. Но сега вече знам истината и заедно с теб ще им духнем под опашката. Така ще ти дам възможност да сложиш отново хотелска верига „Ричмънд“ върху картата.

Авел вдигна с трепереща ръка чашата.

— Да пием за това… и за дългото ни успешно сътрудничество.

— Иди им разкажи играта, моето момче.

Авел отседна под чуждо име в хотел „Ричмънд“ в Далас, като изрично подчерта, че ще остане само една нощ. На сутринта видя как единственият екземпляр от квитанцията, че е платил в брой, потъва в кошчето за отпадъци и това потвърди подозренията му. Служителите на Лерой го грабеха не само в Чикаго. Младият поляк реши първо да оправи нещата в Чикаго — останалите хотели трябваше да почакат. Все пак звънна на Дейвис Лерой и го предупреди, че заболяването е обхванало цялата верига.

Авел се върна по пътя, по който бе дошъл. Долината на Мисисипи зад прозореца на вагона му се стори свъсена и посърнала — беше опустошена от наводненията предната година. Младежът си помисли за опустошението, което щеше да предизвика, щом се прибере в „Ричмънд“ в Чикаго.

Когато отиде в хотела, нямаше носач нощна смяна, който да поеме багажа му. Не намери никого, освен една администраторка. Реши да ги остави да се наспят и чак тогава да ги уволни. Върна се в пристройката за персонала, където му отвори младичко пиколо.

— Добре ли пътувахте, господин Розновски? — попита момчето.

— Да, благодаря. А тук как вървят нещата?

— Всичко е мирно и кротко.

„Утре по това време, когато от персонала оставя само теб, ще стане съвсем мирно“, помисли Авел.

Разопакова си багажа и звънна на обслужване по стаите, за да поръча лека вечеря — чака цял, час да му я донесат. След като си изпи кафето, се съблече и стоя дълго под студения душ, обмисляйки какво да прави на другия ден. Беше избрал сгоден момент, когато да осъществи „погрома“. Беше началото на февруари, едва една четвърт от местата в хотела бяха заети и Авел беше сигурен, че ще се справи и с половината персонал. Легна, метна възглавницата на пода и потъна в непробуден сън, точно както нищо неподозиращите му подчинени.

 

 

Дезмънд Пейси, известен на всички в хотел „Ричмънд“ като Пейси Мързеливеца, беше на шейсет и две години. Беше много пълен, с къси крачка и се придвижваше доста тромаво. Откакто беше директор на „Ричмънд“, бе имал седем, не, май осем заместници, всички до един побързали да напуснат. Някои се лакомяха за по-голям пай от откраднатото, други пък така и не разбираха какво точно става. Пейси реши, че и полякът не е по-схватлив от останалите. Затананика си и продължи бавно към кабинета на Авел, където щяха да се съберат за всекидневното заседание в десет часа. Сега беше десет и седемнайсет.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате — рече директорът, макар че в гласа му не се долавяше и нотка на съжаление.

Авел не каза нищо.

— Задържаха ме на рецепцията, знаеш как е.

Заместникът му знаеше прекрасно как точно е на рецепцията.

Авел издърпа бавно чекмеджето на писалището и сложи върху плота четирийсет смачкани квитанции, някои разкъсани на четири-пет парчета — беше ги събрал от кошчетата за отпадъци и пепелниците. Това бяха квитанциите на гостите, платили в брой и невписани в тетрадката. Авел загледа как шишкавият нисък директор се опитва да схване какво е това, макар че квитанциите бяха сложени на обратно.

Така и не разбра. Не че го интересуваше особено. Нямаше от какво да се притеснява. Дори да бе надушил за кражбите, тъпият поляк или щеше да си вземе своето, или щеше да напусне. Пейси се запита какъв ли процент ще се наложи да му брои. Дали засега да не го умилостиви с някоя от хубавите стаи в хотела?

— Уволнен сте, господин Пейси. Изнесете се до час.

Дезмънд Пейси така и не схвана смисъла на думите — не можеше да повярва на ушите си.

— Моля? Нещо не те чух.

— Чухте ме, чухте ме, и още как — тросна се Авел. — Уволнен сте.

— Не можеш да ме уволниш. Директорът тук съм аз, работя във веригата от трийсет години. Ако някой тук уволнява, то това съм аз. Ти какво си въобразяваш бе?

— Нищо не си въобразявам. Аз съм новият директор.

— Какво си?

— Новият директор — повтори Авел. — Господин Лерой ме назначи вчера и аз току-що ви уволних, господин Пейси.

— Ама защо?

— За кражби в особено големи размери.

Авел обърна квитанциите, така че мъжът с очилата да ги види по-добре.

— Всеки от тези гости на хотела си е платил, но в сметката на „Ричмънд“ не е влязъл и цент. Квитанциите имат едно общо — всички са подписани от вас.

— Докажи го де. Хайде да те видим!

— Знам, че не мога да го докажа — отвърна младият мъж. — Разработили сте чудесна система. А сега можете да опитате да я прилагате другаде, тук ударихте на камък. Ние в Полша имаме една поговорка — веднъж стомна за вода, втори път стомна за вода… Е, стомната се счупи.

— Нямаш право да ме уволняваш! — викна Пейси. Февруарският ден беше мразовит, но въпреки това по челото му избиха ситни капчици пот. — Дейвис Лерой ми е близък приятел. Единствен той може да ме уволни. А ти кой си — никой, дойде от Ню Йорк преди някакви си три месеца. Достатъчно е да поговоря с Лерой, и ще видим дали ще те слуша. Ще му звънна и ще изхвърчиш като тапа от хотела.

— Добре, звъннете му — предложи Авел.

Вдигна слушалката и нареди на телефонистката да го свърже с Дейвис Лерой в Далас. Двамата мъже зачакаха, без да свалят очи един от друг. Потта вече се стичаше на едри капки от върха на носа на Пейси. За миг Авел се запита дали новият му работодател ще си удържи на думата.

— Добро утро, господин Лерой. Безпокои ви Авел Розновски от Чикаго. Току-що уволних Дезмънд Пейси, той иска да говори с вас.

Бившият директор пое с разтреперана ръка слушалката. Известно време слуша, без да продумва.

— Но, Дейвис, аз… Какво да направя, за да… Честен кръст, не е вярно… Явно има някаква грешка.

Авел чу как Лерой затваря.

— Един час, господин Пейси, или ще предам квитанциите в полицейския участък.

— Я чакай — рече другият мъж. — Не бързай толкова. — Тонът и поведението му се бяха променили рязко. — Ще включим и теб, ако ръководим хотела заедно, ще печелиш добре, никой и гък не може да ни каже. Ще изкарваш много повече, отколкото като заместник-директор, пък и знаем, че Дейвис може да си позволи да губи…

— Вече не съм заместник-директор, господин Пейси. Сега съм директор, махайте се оттук, докато не съм ви изхвърлил.

— Ах, мръсен поляк такъв — изруга бившият директор, осъзнал, че е изиграл последния си коз и е изгубил. — Мисли му, рано или късно ще ми платиш.

Пейси си тръгна. До обяд при него на улицата се озоваха оберкелнерът, главният готвач, домакинът, главният администратор, шефът на портиерите и още седемнайсет души от персонала на „Ричмънд“, които според Авел бяха непоправими крадци. Следобед той събра останалите работещи в хотела, обясни им, че наистина се е налагало да уволни техните колеги, и ги увери, че могат да не се притесняват за бъдещето си.

— Но ако открия, че и един-единствен долар — натърти Авел, — повтарям, и един-единствен долар се е озовал в нечий джоб, човекът, който си е позволил да го присвои, ще бъде незабавно уволнен и няма да получи препоръки. Чухте ли?

Всички продължиха да мълчат.

След като разбраха, че Авел няма намерение да прилага системата на Дезмънд Пейси, до няколко дни още неколцина души от персонала напуснаха и веднага бяха заменени с други.

До края на март Авел бе повикал от „Плаза“ четирима свои бивши колеги, които да работят заедно с него в „Ричмънд“. Обединяваха ги три неща: всички бяха млади, амбициозни и честни. До половин година от сто и десетимата души, които полякът бе заварил в хотела, бяха останали едва трийсет и седем. В края на първата година Авел отвори в присъствието на Дейвис Лерой голяма бутилка шампанско, с която да ознаменуват резултатите, постигнати през последните дванайсет месеца в чикагския „Ричмънд“. Печалбата възлизаше на три хиляди четиристотин осемдесет и шест долара. Не беше голяма, но за пръв път през трийсетгодишното си съществуване хотелът бе донесъл някакви пари. За 1929 година Авел предвиждаше печалба от над двайсет и пет хиляди долара.

Дейвис Лерой бе възхитен от него. Започна да отскача веднъж месечно до Чикаго и вече се осланяше във всичко на преценката на своя директор. Стигна дори дотам да признае, че онова, което се е оказало вярно за хотела в Чикаго, вероятно важи и за другите хотели от веригата. Авел искаше „Ричмънд“ в Чикаго да поеме сигурно в новото русло и чак тогава да се захване и с останалите хотели. Лерой се съгласи, но настоя той да му станел съдружник, ако постигнел в цялата верига онова, което бил направил в Чикаго.

Всеки път, когато Дейвис беше в града, двамата ходеха заедно на бейзболни срещи и конни надбягвания. Веднъж, след като изгуби на залагания седемстотин долара, Дейвис вдигна отвратен ръце и възкликна:

— Защо ли изобщо се занимавам с тези коне, Авел? Ти си най-успешният залог, който някога съм правил.

При тези посещения на баща й Мелани Лерой задължително вечеряше с него. Хладна, красива и стройна, с дълги крака, които привличаха погледите на доста от гостите в хотела, тя се държеше с Авел донейде високомерно, което ни най-малко не го насърчаваше в желанията, зародили се в душата му за нея. Младата жена не му предложи да я нарича „Мелани“ вместо „госпожице Лерой“, докато не разбра, че е завършил икономика в Колумбийския университет и знае за паричните потоци повече от нея. След това поомекна и за пръв път дойде да вечеря в хотела сама с него, а също го помоли да й помогне с дипломната работа в Чикагския университет. Това му вдъхна смелост от време на време да я кани на концерти и театър. Младежът започна да изпитва и някаква собственическа ревност, когато Мелани идваше да вечеря с други мъже, макар че тя нито веднъж не се появи с един и същ кавалер.

Благодарение на железния юмрук на Авел кухнята в „Ричмънд“ се подобри дотолкова, че хора, живели в града цели трийсет години, без дори да подозират, че има такъв хотел, започнаха да идват тук всяка събота вечер и да си похапват на корем. За пръв път от двайсет години директорът обнови обзавеждането на целия хотел и облече персонала в зеленосърмени униформи по последна мода. Един от гостите на „Ричмънд“, който всяка година отсядаше за седмица в него, дори не посмя да влезе, решил, че е сбъркал хотела.

Авел осъзна, че наистина е успял, когато Ал Капоне нае отделна зала за шестнайсет души, където да чества трийсетия си рожден ден.

 

 

През това време фондовият пазар процъфтяваше и състоянието на младия поляк се увеличаваше. Преди година и половина той бе напуснал „Плаза“ с осем хиляди долара, а сега притежаваше над трийсет хиляди в дялове и акции. Беше убеден, че котировките ще продължат да се покачват, и задължително влагаше печалбата си отново в акции. Личните му нужди и досега си бяха, общо взето, скромни. Авел си бе купил два нови костюма и първия чифт кафяви обувки. И досега живееше и се хранеше в хотела и почти не харчеше. По всичко личеше, че го чака бляскаво бъдеще. Сметката на „Ричмънд“ вече трийсет години бе в „Континентал Тръст“, затова, след като се премести в Чикаго, младежът също прехвърли личните си спестявания там. Всеки ден ходеше в банката да внесе постъпленията от предния ден. Един петък сутринта се изненада доста, когато му казаха, че директорът искал да се види с него. Знаеше, че личният му влог никога не е на червено, и затова реши, че на срещата вероятно ще стане дума за хотела. Банката не можеше да се оплаче — за пръв път от трийсет години „Ричмънд“ беше на печалба. Един от чиновниците преведе Авел по лабиринта от коридори, накрая излязоха при стилна дървена врата. Тихо почукване, и младежът се озова в кабинета на директора.

— Казвам се Къртис Фентън — представи се мъжът зад писалището, после му протегна ръка и го покани да седне на тапицирания със зелена кожа фотьойл.

Беше спретнат възпълен мъж с прилични на полумесеци очила, облечен в строг костюм с жилетка, снежнобяла риза и черна вратовръзка.

— Благодаря — промълви притеснено Авел.

Покрай това посещение в съзнанието му изплуваха спомени от миналото, спомени, които той свързваше единствено със страха и несигурността какво ли ще стане оттук нататък.

— Щях да ви поканя на обяд, господин Розновски…

Авел се поуспокои. Знаеше прекрасно, че директорите на банки не си губят времето в обеди, ако имат да ти съобщават нещо неприятно.

— Но възникна нещо, което не търпи отлагане, затова, надявам се, няма да имате нищо против да обсъдим въпроса още сега. Та да си дойдем на думата. Една от най-уважаваните ни клиентки, възрастна дама на име Ейми Лерой… — Веднага щом чу името, Авел застана нащрек. — … притежава двайсет и пет на сто от акциите на хотелска верига „Ричмънд“. Многократно е предлагала пакета на брат си, господин Дейвис Лерой, той обаче не е изявявал желание да купи дела на госпожица Ейми. Разбирам го. Вече притежава седемдесет и пет на сто от търговското дружество и според мен смята, че може да не се безпокои за останалите двайсет и пет на сто, които всъщност са наследство, оставено от покойния им баща. Но госпожица Ейми Лерой би искала да продаде акциите си, понеже досега те не са й носили дивидент.

Авел не се учуди.

— Господин Лерой е дал да се разбере, че не възразява сестра му да продаде дяла си, а на нейната възраст тя предпочита да разполага с пари в брой, вместо да чака хотелите да излязат на печалба. Ето защо, господин Розновски, реших да ви запозная с положението, в случай че познавате човек, който проявява интерес към хотелиерството и би закупил акциите на моята клиентка.

— Колко би желала госпожица Лерой да получи за дела си? — попита Авел.

— Според мен ще бъде доволна да ги продаде само за шейсет и пет хиляди долара.

— Шейсет и пет хиляди долара е твърде висока цена за акции, които никога не са носили дивиденти — възрази младежът. — Пък и няма особена надежда да донесат в близко време.

— Все пак не забравяйте — напомни банкерът, — трябва да отчитаме и цената на единайсетте хотела.

— Господин Лерой пак ще има последната дума, контролният пакет от акции е у него, което превръща двайсет и петте на сто на госпожица Лерой в безполезни късчета хартия.

— Изсилвате се, господин Розновски, двайсет и пет на сто от единайсет хотела струват много повече от шейсет и пет хиляди долара.

— Не и докато контролният пакет акции е у Дейвис Лерой. Предложете на госпожица Лерой четирийсет хиляди и може би ще намеря, господин Фентън, човек, който да прояви интерес.

— И не смятате, че този човек може да повиши малко цената, така ли? — рече банкерът, като на думата „повиши“ вдигна вежди.

— Няма да я повиши и с цент, господин Фентън.

Директорът на банката допря лекичко върховете на пръстите си, доволен, че не е сбъркал в своята преценка за Авел.

— В такъв случай не ми остава друго, освен да попитам госпожица Ейми как се отнася към подобно предложение. Веднага щом получа отговор от нея, ще се свържа отново с вас.

Младежът си тръгна от кабинета на Къртис Фентън — сърцето му туптеше също тъй ускорено, както и когато бе влязъл. Побърза да се върне в хотела, за да провери отново с какви пари разполага. В акции имаше вложени трийсет и три хиляди сто и дванайсет долара, а в личната си сметка — три хиляди и осем долара. После се опита да продължи както обикновено всекидневната си работа. Но му беше трудно да се съсредоточи — отново и отново се питаше как ли госпожица Лерой ще приеме предложението и си мечтаеше какво ще направи, ако притежава двайсет и пет на сто от хотелска верига „Ричмънд“.

Дълго се колеба дали да съобщи на Дейвис Лерой за намеренията си — ами ако тексасецът решеше, че сдобие ли се с пакета акции, Авел ще се превърне в заплаха за него? Два дни обмисля внимателно нещата и накрая реши, че е най-честно да звънне на Дейвис Лерой и да го запознае с намеренията си.

— Искам да знаете, господин Лерой, защо го правя. Убеден съм, че веригата „Ричмънд“ има голямо бъдеще, и можете да бъдете сигурен, че ще работя дваж по-усърдно, ако знам, че съм вложил в нея пари от джоба си. — Младежът замълча. — Но ако решите да купите дяла от двайсет и пет на сто, ще ви разбера.

За негова изненада тексасецът не се хвана за спасителния пояс.

— Виж какво, Авел, щом си толкова сигурен в хотелската верига, карай смело напред, синко, изкупи акциите на Ейми. Ще бъда горд, ако ми станеш съдружник. Заслужил си си го. Между другото, следващата седмица ще отскоча за срещата на „Ред Къбс“. Ще се видим тогава.

Авел ликуваше.

— Благодаря, Дейвис, няма да съжалявате за решението си.

— Повече от убеден съм в това, съдружнико.

След седмица младежът се върна в банката. Този път не директорът, а той поиска среща с него. Отново седна във фотьойла със зелена кожена тапицерия и зачака да чуе какво ще му каже господин Фентън.

— С изненада установих — подхвана банкерът, макар и изобщо да не изглеждаше изненадан, — че госпожица Лерой е склонна да преотстъпи за четирийсет хиляди долара своя дял от двайсет и пет на сто в хотелската верига „Ричмънд“. — Известно време мъжът мълча, сетне вдигна очи към Авел. — След като получих съгласието й съм длъжен да попитам имате ли правомощия да разкриете кой е купувачът?

— Да — отвърна уверено Авел. — Аз.

— Ясно, господин Розновски — натърти банкерът, и този път без да показва изненада. — Разрешете да попитам откъде възнамерявате да вземете четирийсет хиляди долара.

— Ще продам акциите си, ще изтегля парите от личната си сметка и така ще събера сумата без четири хиляди долара. Щом сте убеден, че верига „Ричмънд“ струва по-скъпо, надявам се да ми отпуснете заем, възлизащ на тези четири хиляди. При всички положения те надали надвишават комисионата на банката по сделката.

Къртис Фентън премигна и се свъси. Никой възпитан човек не би изтървал такива думи в кабинета на директора. Заболя го още повече от това, че младежът е посочил точно комисионата.

— Нали ще ми дадете малко време, господин Розновски, през което да обмисля предложението ви? После ще се свържа с вас.

— Ако се забавите, може и да нямам нужда от заем — отбеляза полякът. — При сегашното повишаване на борсовите котировки не след дълго другите ми вложения ще струват точно четирийсет хиляди.

Наложи се Авел да чака още една седмица, докато му съобщят, че „Континентал Тръст“ е склонен да го подкрепи. Веднага продаде акциите, изтегли личните си спестявания и взе заем малко под четири хиляди долара, с които събра сумата от четирийсет хиляди.

 

 

За половин година изплати заема, като от март до август 1929 година, може би най-добрите дни, изживявани някога от борсата, купуваше и продаваше внимателно акции.

През септември отново бе понатрупал пари и дори спести за нов буик, като същевременно вече беше собственик на двайсет и пет на сто от хотелска верига „Ричмънд“. Беше доволен, че се е сдобил с такъв голям дял от империята на Дейвис Лерой. Това му вдъхваше самочувствие да преследва дъщеря му и останалите седемдесет и пет на сто.

В началото на октомври покани Мелани на концерт от Моцартови творби в изпълнение на Чикагския симфоничен оркестър. Издокара се в най-модния си костюм, който само подчертаваше, че е понапълнял, сложи си първата копринена вратовръзка, която притежаваше, и след като се видя в огледалото, се преизпълни с увереност, че вечерта ще мине успешно.

След концерта реши да не ходят в „Ричмънд“, колкото и добра да бе кухнята там, и заведе Мелани на вечеря в „Луп“. Внимаваше много да говори само за икономика и политика, две области, в които Мелани трябваше да признае, че той е по-наясно от нея. Накрая я покани да пийнат нещо в квартирата му. Младата жена я виждаше за пръв път и се учуди колко изискано е обзаведена.

Авел й наля кока-колата, за която тя помоли, пусна две кубчета лед в пенливата напитка и бе насърчен от усмивката, с която момичето го възнагради, докато той му подаваше чашата. На себе си сипа бърбън.

— Благодаря ти, Авел, за прекрасната вечер.

Той седна до нея и завъртя замислено напитката в чашата си.

— Години наред не съм слушал музика. Когато най-сетне чух Моцарт, той докосна сърцето ми както никой друг композитор.

— Понякога ти личи много, че идваш от Централна Европа. — Мелани придърпа края на копринената си рокля, върху който Авел беше седнал. — Кой би предположил, че един директор на хотел обича Моцарт!

— Един от предците ми, първият барон Розновски — поясни младежът, — се е познавал лично с маестрото и е бил близък приятел на семейството, затова винаги съм смятал, че Моцарт е част от живота ми.

Мелани се усмихна непроницаемо. Авел се наведе и я целуна току над ухото, зад което тя бе прибрала кичур руса коса. Младата жена продължи разговора, без да показва с нищо, че е забелязала целувката.

— Фредерик Сток улови до съвършенство настроението на трета част, нали?

Авел се опита да я целуне още веднъж. Този път Мелани се извърна с лице към него и му позволи да я целуне по устните. Сетне се отдръпна.

— Трябва да се прибирам в общежитието.

— Но нали едва-що си дошла! — смая се Авел.

— Да, да, така е, ала утре трябва да ставам рано. Чака ме тежък ден.

Авел я целуна още веднъж. Мелани полегна на канапето и младежът се опита да приплъзне ръка върху гърдите й. Тя пак се отдръпна и го отблъсна деликатно.

— Трябва да тръгвам, Авел — настоя тя.

— Я не се занасяй, можеш да поостанеш още — рече младежът и отново се опита да я целуне.

Този път тя го спря, като му даде твърд отпор.

— Какви ги вършиш, Авел? Това, че си ме завел на концерт и на вечеря, не ти дава право да ме мачкаш.

— Но нали излизаме от месеци! — възкликна младежът. — Мислех, че нямаш нищо против.

— Откъде реши, че излизаме от месеци! От време на време вечерям с теб в ресторанта на баща си, но това съвсем не означава, че излизаме.

— Извинявай — рече Авел. — Последното, което искам, е да си мислиш, че те мачкам. Исках само да те докосна.

— Няма да позволя на никого да ме докосва, освен ако не смятам да се омъжа за него — поясни тя.

— Но аз искам да се оженим — пророни едва чуто младежът.

Мелани избухна в смях.

— Какво толкова му е смешното — почервеня Авел.

— Не се вдетинявай, Авел, никога няма да се омъжа за теб.

— Защо? — попита младият мъж, стъписан от категоричността в гласа й.

— Не приляга на една южнячка с добро потекло да се омъжва за поляк първо поколение имигрант — отвърна Мелани, като изпъна гръб и взе да оправя роклята си.

— Но аз съм барон — възрази донейде високомерно Авел.

Мелани пак прихна.

— Нима си въобразяваш, че някой ти вярва? Толкова ли не знаеш, че всеки път, когато отвориш дума за благородническата си титла, целият персонал ти се присмива зад гърба?

Авел се вцепени и пребледня като платно. Почувства се зле.

— Присмиват ми се зад гърба? — повтори и лекият му акцент се засили.

— Ами да — потвърди младата жена. — Сигурно знаеш какъв ти е прякорът в хотела. Чикагския барон.

Авел сякаш онемя.

— Не ме разсмивай! Какво се вкисна такъв? Мен ако питаш, помогна много на татко, знам, че той ти се възхищава, въпреки това обаче няма да се омъжа никога за теб.

Младежът продължи да мълчи.

— „Няма да се омъжа никога за теб“ — повтори накрая той.

— Естествено, че няма. Симпатичен си на татко, но и през ум не би му минало да има за зет човек като теб.

— Извинявай, че те нагрубих — изрече полякът.

— Не си ме нагрубил, Авел. Дай да не говорим повече за това. Ще ме изпратиш ли?

Тя се изправи и тръгна към вратата, Авел обаче продължи да седи като вцепенен. Накрая все пак се надигна и помогна на Мелани да си сложи наметката. Докато вървяха заедно по коридора, му се стори, че куца още повече. Слязоха с асансьора, после спряха такси и той заведе Мелани до общежитието. По пътя и двамата не продумаха. Изпрати я чак до входната врата и й целуна ръка.

— Дано това не означава, че не можем да бъдем приятели — рече младата жена.

— Разбира се, че ще си останем приятели.

— Благодаря, че ме заведе на концерт, Авел. Сигурна съм, няма да ти е трудно да си намериш някоя симпатични млада полякиня, която да се омъжи за теб. Лека нощ.

— Довиждане — отвърна той.

 

 

Дори и не подозираше, че над Нюйоркската фондова борса е надвиснала буря, докато един от гостите на хотела не попита дали може да плати с акции. Авел почти не си беше оставил акции, тъй като бе вложил едва ли не всичките си пари в хотелска верига „Ричмънд“, въпреки това се вслуша в съвета на своя брокер и продаде акциите си с малка загуба, спокоен, че повечето му спестявания са инвестирани в безопасните тухли и мазилка. Затова и не следеше всекидневно движението на индекса Дау Джоунс.

През първата половина на годината всичко в хотела вървеше по вода и Авел бе готов да се обзаложи, че както е предвидил, ще завършат 1929-а с печалба над двайсет и пет хиляди долара. Постоянно държеше в течение Дейвис Лерой. Но през октомври, по време на финансовия крах, хотелът бе наполовина празен. В Черния вторник младежът се свърза по телефона с тексасеца. Той бе потиснат и разсеян и така и не пожела да даде съгласието си Авел да уволни част от персонала, нещо, което според младежа не търпеше отлагане.

— Поизчакай — рече Дейвис Лерой. — След седмица ще дойда при вас и тогава ще оправим нещата. Поне ще опитаме.

Последното изречение не допадна никак на Авел.

— Какво има, Дейвис? Мога ли да помогна с нещо?

— Засега не.

Авел бе озадачен.

— Защо просто не ми дадете зелена улица да действам, а когато след седмица пристигнете, ще ви се отчета.

— Де да беше толкова просто, Авел. Не исках да обсъждаме проблемите ми по телефона, но банката ме притиска заради загубите на борсата. Заканват се, че ако не намеря пари да си върна заемите, ще ме принудят да продам хотелите.

Авел се вледени.

— Но ти, момчето ми, не се безпокой — продължи не особено убедително Дейвис. — Другата седмица, когато дойда в Чикаго, ще ти разправя всичко в подробности. Сигурен съм, че дотогава все ще измисля нещо.

Авел чу как Лерой затваря телефона и усети, че е плувнал в пот. Първата му реакция бе да помисли как да помогне на Дейвис. Свърза се с Къртис Фентън и успя да го убеди да му каже кой банкер притиска собственика на хотелска верига „Ричмънд“ — смяташе, че ако се срещне с него, вероятно ще облекчи положението на своя приятел.

През следващите няколко дни разговаря многократно с Дейвис по телефона, за да му съобщи, че нещата вървят на зле и трябва да се вземат мерки, тексасецът обаче говореше все по-разсеяно и все така отказваше да вземе решение. Тогава Авел се видя принуден да действа на своя глава. Накара секретарката да го свърже по телефона с банкера, контролиращ верига „Ричмънд“.

— Кого търсите, господин Розновски? — попита строго някаква жена.

Авел погледна името, което си беше записал, и го повтори твърдо.

— Ще ви свържа.

— Добро утро — рече властно непознатият. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Надявам се. Казвам се Авел Розновски — подхвана притеснено младежът. — Директор съм на хотел „Ричмънд“ в Чикаго. Бих искал да се видя с вас, за да обсъдим бъдещето на верига „Ричмънд“.

— Нямам право да го обсъждам с никого, освен с господин Дейвис Лерой — отсече банкерът.

— Но аз притежавам двайсет и пет на сто от веригата — напомни Авел.

— Тогава някой със сигурност ще ви обясни, че докато не станете собственик на петдесет и едно на сто, нямате право да обсъждате с банката бъдещето на хотелите, освен ако господин Дейвис Лерой не ви упълномощи.

— Но той ми е близък приятел…

— Не се и съмнявам, господин Розновски.

— И се опитвам да му помогна.

— Господин Лерой упълномощил ли ви е да го представлявате?

— Не, но…

— Тогава съжалявам. Би било твърде непрофесионално да продължавам този разговор.

— Страшно ми помогнахте, няма що — тросна се младежът и веднага съжали.

— Щом го възприемате така, ваша работа, господин Розновски. Приятен ден.

„Да те вземат мътните дано!“, помисли Авел и затръшна телефонната слушалка върху вилката, още по-притеснен, задето не знае какво още да стори, за да помогне на Дейвис. Не му се наложи да чака дълго, за да разбере.

На другата вечер срещна в ресторанта Мелани, която за разлика от обикновено не се държеше самоуверено и високомерно и изглеждаше уморена и разтревожена. Авел понечи да я попита дали всичко е наред. После обаче се отказа и когато излезе от ресторанта, за да се върне в кабинета си, видя Дейвис Лерой, който стоеше самичък във фоайето. Беше облечен в карираното сако, с което бе и първия ден, когато Авел бе отишъл при него в „Плаза“.

— Мелани в ресторанта ли е?

— Да — отвърна младежът. — Не знаех, Дейвис, че днес ще идваш в града. Веднага ще ти запазя президентския апартамент.

— Само за една нощ, Авел. По-късно искам да те видя насаме.

— Ама разбира се.

На Авел му притъмня от думата „насаме“. Дали Мелани не се беше оплакала на баща си, дали заради това през последните няколко дни той така и не бе успял да убеди Дейвис да вземе някакво решение?

Тексасецът мина като фурия покрай Авел и влезе в ресторанта, а той отиде на рецепцията да провери дали апартаментът на дванайсетия етаж е свободен. Половината стаи в хотела бяха празни и младежът не се изненада, че президентският апартамент също не е зает. Запази го за своя работодател и чака повече от час на рецепцията. Видя, че Мелани си тръгва — лицето й бе подпухнало, явно беше плакала. След няколко минути от ресторанта излезе и баща й.

— Вземи, Авел, бутилка бърбън — само не ми казвай, че не ти се намира! — и ела при мен в апартамента.

Авел извади от касата в кабинета си две бутилки бърбън и отиде при Лерой в президентския апартамент на дванайсетия етаж. Още се питаше дали Мелани е казала нещо на баща си.

— Отвори бутилката и си сипи един много голям бърбън — подкани го Дейвис Лерой.

Авел отново бе обзет от страх пред неизвестното. Дланите му плувнаха в пот. Нима щяха да го уволнят само защото е поискал ръката на дъщерята на шефа? Вече близо година те с Лерой бяха приятели, при това близки. Не му се наложи да чака дълго, за да разбере за какво става въпрос.

— Изпий си бърбъна.

Полякът изгълта питието на един дъх, тексасецът също пресуши чашата.

— Разорен съм, Авел. — Той замълча, сетне отново напълни чашите и на двамата. — Всъщност е разорена половината Америка.

Авел не каза нищо, отчасти защото не знаеше какво да отговори. Няколко минути двамата се гледаха вторачено, после, след още една чаша бърбън, младежът успя да изрече:

— Но ти все още притежаваш единайсет хотела.

— Притежавах ги — натърти Дейвис Лерой. — Сега вече трябва да говорим в минало време, Авел. Вече не притежавам нито един хотел, миналия четвъртък всичките до последния преминаха във владение на банката.

— Ама как така! Те ти принадлежат, от две поколения са на твоето семейство — възкликна младежът.

— Бяха на моето семейство. Вече не са негови. Сега принадлежат на банката. Не виждам причина да не ти кажа, Авел, цялата истина. В момента същата участ сполита почти всички в Щатите, и малки, и големи. Преди десетина години теглих заем от два милиона долара, гарантирах го с хотелите и вложих парите до последния цент в акции и дялове — все в утвърдени фирми. Увеличих сумата до близо пет милиона, една от причините да не се притеснявам много-много, че хотелите са на загуба — при данъчното облагане намалявах с нея печалбите си от борсата. Сега не мога да се отърва от акциите. Бихме могли да ги използваме за тоалетна хартия в единайсетте хотела. От три седмици се мъча да разпродам каквото мога, но купувачи няма. Миналия четвъртък банката настоя да съм върнел заема. — Авел веднага се сети, че именно в четвъртък бе разговарял по телефона с банкера. — Повечето хора, засегнати от краха на фондовата борса, разполагат само с хартийки, с които не могат да си върнат заемите, в моя случай обаче съм гарантирал заема с единайсетте хотела. Затова, веднага след като котировките се сринаха, ония мръсници от банката ми конфискуваха хотелите. Дадоха ми да разбера, че при първа възможност ще продадат всички хотели.

— Но това е безумие! Сега няма да вземат нищо за тях, а ако ни подкрепят, докато бурята отмине, бихме могли да обединим усилията си и да им осигурим добра възвръщаемост на вложението.

— Знам, че на теб, Авел, ти е по силите да го направиш, те обаче не искат и да чуят. Отидох в банката и им предложих точно това. Разказах им за теб, обещах занапред да се занимавам само с хотелската верига, стига те да ни подкрепят, но ония негодници не искат и да чуят. Пратиха ме при някакъв младок с жълто около устата, който почна да ми говори като по учебник за паричните потоци, капиталовата обезпеченост и ограниченията при отпускането на заеми. Бог ми е свидетел, веднъж да се измъкна от тая каша, ще му разкатая фамилията на това копеленце, а после и на цялата банка. Но сега най-доброто, което можем да направим, е да се напием до козирката, защото с мен е свършено, аз съм разорен, докаран съм до просешка тояга.

— Значи и аз съм разорен — пророни тихо полякът.

— Не, синко, теб те чака бляскаво бъдеще. Който и да купи хотелската верига, не може да направи и крачка без теб.

— Забравяш, че притежавам едва двайсет и пет на сто от веригата.

Дейвис Лерой го зяпна. Явно бе забравил тази малка подробност.

— Божичко, Авел, дано не си вложил в хотелите ми всичките си пари — изпелтечи тексасецът. Бърбънът вече го хващаше.

— Всичките до последния цент — потвърди Авел. — Но не съжалявам, Дейвис. По-добре да загубя всичко с един мъдър човек, отколкото да спечеля с глупак.

В очите на Лерой избиха сълзи.

— Знаеш ли, Авел, ти си най-добрият приятел, за какъвто човек може да мечтае. Вдигна хотела на крака, вложи във веригата всичките си пари, аз те оставих без пукнат грош, а ти дори не ме укоряваш, за капак и дъщеря ми отказва да се омъжи за теб.

— Нали не се сърдиш, че й поисках ръката? — попита младежът.

Ако не беше бърбънът, сигурно щеше да се стъписа от думите на тексасеца.

— Патка с патка! Не си знае интереса. Навила си е на пръста да се венчае за някой южняк с конезавод и най-малко трима генерали от Конфедерацията^[1] в родословното дърво, а ако случайно се омъжи за северняк, ще държи прадядо му да е дошъл в Америка с „Мейфлауър“^[2]. Ако всеки, дето твърди, че има роднина, пътувал с кораба, проклетото корито е щяло да потъне още преди да е припарило до Америка. Жалко, че нямам още една дъщеря, за която да се ожениш, Авел. Никой не ми е служил така вярно като теб. Щях да се гордея, ако беше станал член на семейството ми. Ние с теб щяхме да се сработим чудесно, но и досега съм убеден, че и сам ще им натриеш носовете. Млад си, всичко ти предстои тепърва.

Макар и на двайсет и три години, Авел се почувства много стар.

— Благодаря ти, че вярваш в мен, Дейвис — рече той, — пък и на кого ли му пука за фондовия пазар. Да ти призная, ти си най-добрият приятел, когото съм имал някога.

Бърбънът вече си казваше думата. Младежът си наля още една чаша и я гаврътна.

Призори двамата с тексасеца бяха пресушили и двете бутилки. Накрая Дейвис заспа на фотьойла, а Авел слезе, залитайки, на десетия етаж; смъкна дрехите, свлече се върху леглото и потъна в сън, от който го изтръгна силно чукане по вратата. Главата му се маеше, но продължи да се блъска все по-силно. Младежът едвам се надигна от кревата и затътри нозе към вратата. Отпред стоеше едно пиколо.

— Идвайте бързо, господин Авел! — подвикна момчето и хукна по коридора.

Той се заметна с халата, обу чехлите и тръгна с клатушкане подир пиколото, което държеше вратата на асансьора.

— Побързайте, господин Авел, — повтори младежът.

— Какво толкова е станало? — подвикна, все още замаян, директорът, а асансьорът запъпли бавно надолу.

После се сети за разговора от предната нощ. Нямаше да се учуди, ако от банката бяха дошли, за да влязат във владение на хотела.

— Някой се е хвърлил от прозореца на хотелската стая.

Авел изтрезня на мига.

— Гост ли?

— Според мен да — отвърна момчето, — но не съм сигурен.

Асансьорът спря на партера. Авел дръпна рязко металната врата и изхвърча на улицата. Полицаите вече бяха дошли. Авел нямаше да разпознае трупа, ако не беше карираното сако. Един от полицаите записваше нещо. При Авел дойде мъж в цивилни дрехи.

— Вие ли сте директорът?

— Да.

— Имате ли представа кой е мъжът?

— Да — изпелтечи младежът. — Казва се Дейвис Лерой.

— Знаете ли откъде е и как да се свържем с близките му?

Авел извърна очи, да не гледа размазаното тяло, и отговори по инерция:

— От Далас е, дъщеря му, госпожица Мелани Лерой, следва в Чикагския университет и живее в общежитието.

— Веднага ще пратим някой да й съобщи.

— Не, недейте. Аз ще й кажа — спря го младежът.

— Благодаря ви. За предпочитане е роднините да не научават новината от някой непознат.

— Какъв ужас! Защо го направи? — пророни Авел, след като отново се извърна към мъртвия си приятел.

— Само за днес това е седмото самоубийство в Чикаго — отбеляза равнодушно полицаят, после затвори черното тефтерче и отиде бавно при линейката.

Авел загледа как санитарите вдигат от тротоара трупа на Дейвис Лерой. Втресе го. Той се свлече на колене и се изповръща в канавката. За кой ли път бе изгубил най-добрия си приятел. Ако беше пил по-малко и бе мислил повече, сигурно щеше да го спаси. Авел се изправи, качи се в стаята си, дълго стоя под студения душ и криво-ляво успя да се облече. Поръча си силно кафе, после отиде в президентския апартамент и го отключи. Ако не се броят няколкото празни бутилки бърбън, по нищо не личеше, че преди броени минути тук се е разиграла такава драма. В този миг Авел видя писмата. Бяха оставени върху нощното шкафче до неоправеното легло. Първото беше за Мелани, второто — за някакъв адвокат в Далас, и третото за Авел. Той разкъса плика и зачете с премрежени от сълзи очи последните думи на Дейвис Лерой.

Драги ми Авеле,

След решението на банката това е единственото, което ми остана да сторя. Вече няма защо да живея, твърде стар съм, за да започвам наново. Знай, убеден съм, че ти си единственият човек, който би могъл да извлече полза от тази ужасна каша.

Написах ново завещание, с което оставям на теб другите седемдесет и пет на сто от акциите в хотелска верига „Ричмънд“. Съзнавам, че те не струват нищо, но затова пък сега си законен собственик на веригата. Не се уплаши, купи с пари от джоба си дяла от двайсет и пет на сто, затова си заслужи правото да опиташ да се споразумееш с банката. Всичко друго, което притежавам, включително къщата, съм завещал на Мелани. Много те моля, нека тя научи за смъртта ми от теб. Не позволявай да й съобщават от полицията. Щях да се гордея, ако ми беше станал зет, съдружнико.

Твой приятел,

Дейвис

Авел прочете втори, сетне и трети път писмото, сгъна го старателно и го сложи в портфейла си.

По-късно същата сутрин отиде в студентския град и съобщи възможно най-предпазливо новината на Мелани. Седна на канапето, без да знае какво повече да добави. Тя посрещна вестта за смъртта на баща си изненадващо спокойно, сякаш едва ли не бе очаквала това да се случи. Пред Авел не пророни и сълза — може би щеше да си поплаче на воля по-късно, след като той си тръгнеше. На него за пръв път му домъчня за нея.

Върна се в хотела и реши да не обядва, поръча си на един от келнерите само доматен сок и седна да прегледа пощата. Имаше писмо от Къртис Фентън от банка „Континентал Тръст“. Днес на Авел явно му предстоеше да получава много писма. Фентън бил научил, че една бостънска банка — „Каин и Кабът“, била влязла във владение на хотелската верига „Ричмънд“. Сега-засега всичко щяло да продължи постарому, докато не бъдело насрочено заседание с господин Дейвис Лерой, с когото да се обсъдела продажбата на хотелите.

Авел дълго се взира в думите, после, след като изпи още един доматен сок, седна да пише писмо на председателя на управителния съвет на „Каин и Кабът“, някой си господин Алан Лойд. Някъде след пет дни получи отговор с покана на четвърти февруари да присъства на свиканото в Бостън заседание, на което да обсъди с директора по фалитите ликвидацията на хотелската верига. Междувременно банката щяла да проучи какви са последствията от внезапната трагична смърт на господин Лерой.

Внезапна трагична смърт ли?

— И кой я причини? — подвикна ядно на глас Авел. Неочаквано си беше спомнил думите на самия Дейвис Лерой: „Пратиха ме при някакъв младок с жълто около устата… Бог ми е свидетел, веднъж да се измъкна от тая каша, ще му разкатая фамилията на това копеленце, а после и на цялата банка“. — Не се притеснявай, Дейвис, аз ще го направя вместо теб — продължи все така на глас младежът.

През последните седмици от годината ръководеше с железен юмрук персонала, държеше под око цените и успя да се задържи над водата. Непрекъснато се питаше какво ли става в другите десет хотела от веригата, но сега нямаше време да проверява, пък и те вече не влизаха в отговорностите му.