Джефри Арчър
Каин и Авел (20)

20.

Авел угаси за втори път пурата марка „Корона“ и се зарече, че няма да пали пура, докато не изплати двата милиона, нещо, което трябваше да направи на всяка цена, ако искаше да стане пълноправен собственик на хотелската верига „Ричмънд“. Сега не му беше времето за скъпи пури: индексът Дау Джоунс бе достигнал най-ниското равнище в своята история и във всеки голям американски град се виеха предълги опашки от социално слаби, чакащи да получат безплатна храна. Младежът погледна тавана и се замисли какво да направи най-напред. Като начало смяташе да запази най-добрите служители от изгорелия хотел в Чикаго.

Стана от леглото, облече си сакото и отиде в пристройката за персонала, където след пожара живееха повечето от хората, не успели да си намерят работа. Авел назначи отново всеки, на когото имаше доверие, а на онези, които нямаха нищо против да напуснат Чикаго, предложи да постъпят в останалите десет хотела. Даде да се разбере, че във време на рекордна безработица те ще имат работа само ако хотелите излязат на печалба. Беше убеден, че и в останалите хотели от веригата управата краде, както навремето в „Ричмънд“ в Чикаго, и искаше това да се промени, и то бързо. Назначи тримата си заместници за директори на хотелите от веригата съответно в Ричмънд, Синсинати и Сейнт Луис. В останалите седем хотела в Хюстън, Мобийл, Чарлстън, Атланта, Мемфис, Ню Орлиънс и Луисвил прати нови заместник-директори. Хотелите на стария Лерой бяха разположени все в Юга и Средния запад, включително чикагският „Ричмънд“, единственият хотел, построен от сина му Дейвис Лерой. Минаха още три седмици, докато Авел разпредели персонала от опожарения хотел в Чикаго по другите хотели от веригата.

Реши кабинетът му да бъде в пристройката на чикагския „Ричмънд“, където на партера да отвори малък ресторант. Стори му се по-разумно да е близо до човека, който го е подкрепил, и до банкера, отколкото да се установява в някой от хотелите в Юга. Освен това в Чикаго беше Зофя — Авел беше сигурен, че ако й даде още малко време, тя ще зареже пъпчивия младеж и ще се влюби в него. Това бе единствената жена, с която се чувстваше уверен. Преди да замине за Ню Йорк, където да наеме още хора за хотелите, той успя да изтръгне от младата полякиня обещанието, че тя няма да се среща повече с пъпчивия си приятел.

— Още си е пъпчив — рече си Авел, — но вече не е приятел.

Вечерта, преди да замине, преспа за пръв път със Зофя. Тя бе нежна, пухкава и мила, току прихваше в смях. Беше изненадана колко внимателен и обигран е Авел в леглото.

— С колко момичета си спал след „Черната стрела“? — заяде се младата жена.

— С никое, на което да съм държал — отвърна Авел.

— Но с достатъчно, за да забравиш мен — обвини го Зофя.

— И за миг не съм те забравял — излъга той и се наведе да я целуне, убеден, че това е единственият начин да прекрати разговора.

След като пристигна в Ню Йорк, първото, което направи, бе да издири Джордж — намери го в таванско помещение на Трета улица в Ийст Сайд и разбра, че е безработен. Беше забравил колко ужасни са тези къщи, обитавани от по двайсет семейства. Във всяка стая — смрад на застояла храна, клозети без течаща вода, кревати, на които за денонощие се изреждаха да спят по трима души. Хлебарницата се бе разорила, а чичото на Джордж едвам си бе намерил работа в голяма мелница в предградията на Ню Йорк, където обаче не се бе намерило място и за Джордж. Младежът веднага се възползва от възможността да замине с Авел и да се хване в хотелска верига „Ричмънд“ — независимо като какъв.

Авел нае трима нови служители: главен сладкар, инспектор и оберкелнер, след което двамата с Джордж се върнаха в Чикаго и се установиха в пристройката на изгорелия хотел. Авел бе доволен от пътуването. Повечето хотели по Източното крайбрежие бяха съкратили възможно най-много персонала, затова младежът нае веднага опитни хора, един направо от „Плаза“.

В началото на март двамата с Джордж тръгнаха да обикалят останалите хотели от веригата. Авел покани и Зофя да дойде с тях и дори, ако иска, да почне работа в който хотел си хареса, тя обаче не искаше и да чуе да напусне Чикаго, единствената американска територия, която познаваше. Все пак склони, докато Авел го няма, да се пренесе в жилището му в пристройката на „Ричмънд“. Освен с американско гражданство Джордж се бе сдобил и с еснафска нагласа и постоянно навиваше приятеля си да се задомял, а той го слушаше в захлас — беше му втръснало от самотията на безликите хотелски стаи.

Не се изненада, че и досега останалите хотели се управляват зле, в някои случаи от измамници, ала заради огромната безработица в страната почти всички работещи в тях го посрещнаха едва ли не като спасител на хотелската верига. Реши, че е излишно да уволнява наред, със замах, както бе направил непосредствено след пристигането си в Чикаго. Мнозина от онези, които знаеха с какво се слави и се страхуваха от подхода му, вече бяха напуснали. Беше неизбежно някои глави да хвръкнат и те винаги бяха прикрепени към вратовете на хора, работили дълго в хотелска верига „Ричмънд“ и неспособни да се откажат да бъркат в кацата с меда само защото, видите ли, Дейвис Лерой бил мъртъв. Авел установи, че в много случаи е достатъчно да премести хората от един хотел в друг, та те да заработят поновому.

В края на първата година, откакто той бе станал председател на управителния съвет, персоналът в хотелите бе съкратен наполовина и загубите възлизаха едва на сто хиляди долара. Сред ръководния състав почти нямаше текучество — увереността на Авел в бъдещето на веригата беше заразителна.

Той си постави за задача през 1932 година да приключи без загуби. Знаеше, че единственият начин да постигне такова бързо подобрение е да остави директорите сами да носят отговорност за поверения им хотел, като им дава процент от печалбата, както Дейвис Лерой бе направил с него при постъпването му в чикагския „Ричмънд“.

Обикаляше от хотел на хотел, без да се застоява в някой повече от три седмици. Ако не броим Джордж, вторите му очи и уши в Чикаго, не съобщаваше на никого кой хотел му предстои да посети. Колкото и да бе изтощително, месеци наред пътуваше надлъж и шир из страната и се връщаше в Чикаго колкото да се види със Зофя или Къртис Фентън.

След като направи цялостна оценка на финансовото състояние на веригата, му се наложи да вземе и други неприятни решения. Най-крайното бе да затвори временно двата хотела — в Мобийл и Чарлстън, които губеха толкова много пари, че нищо чудно през тях безнадеждно да изтечеше спечеленото от другите хотели във веригата. Персоналът в останалите хотели видя как балтията пада и заработи още по-усърдно. Всеки път, когато се върнеше в тесния кабинет в пристройката на „Ричмънд“ в Чикаго, Авел заварваше цяла купчина докладни, които не търпяха отлагане — спукани тръби в тоалетните, хлебарки по кухните, кавги по ресторантите и неизбежните недоволни посетители, заканили се да съдят един или друг хотел.

Хенри Осбърн отново се появи в живота му с твърде навременното предложение застрахователно дружество „Грейт Уестърн“ да изплати застраховка от седемстотин и петдесет хиляди долара за изгорелия хотел, тъй като се бе установило, че Авел няма никаква връзка с Дезмънд Пейси и не е участвал в подпалването на чикагския „Ричмънд“. Особено много бе помогнал лейтенант О’Мали. Авел си даде сметка, че му дължи не само един млечен шейк. Съгласи се с определената сума на застраховката, понеже смяташе, че тя е съвсем реална, но Осбърн го посъветва да поиска повече пари и да му даде процент от разликата. Авел може и да си имаше недостатъци, но сред тях не бе подкупността, и след тази случка си имаше едно наум за Осбърн. Щом той бе готов на бърза ръка да предаде фирмата, където си вадеше хляба, със сигурност щеше да закопае, без да му мигне окото, и Авел, ако това му отърва.

През пролетта на 1932 година Авел се поизненада, когато получи мило писмо от Мелани Лерой, далеч по-сърдечно от някогашното й държание. Той бе поласкан и дори развълнуван и й звънна, за да я покани на вечеря в „Стивънс“, решение, за което съжали още щом влезе в ресторанта и видя Зофя — простодушна, непринудена, капнала от умора, уязвима. За разлика от нея Мелани беше ослепителна в дългата тревистозелена рокля, която не оставяше съмнения как точно ще изглежда тялото й, ако роклята бъде свалена. Очите й изглеждаха по-зелени и прелестни от всякога.

— Наистина се радвам, Авел, че изглеждаш толкова добре — отбеляза тя, докато сядаше насред ресторанта, — пък и за никого, разбира се, не е тайна какво постигна с хотелска верига „Ричмънд“.

— С хотелска верига „Барон“ — поправи я Авел.

Младата жена поруменя.

— Не знаех, че си сменил името.

— Да, още миналата година — излъга той.

Всъщност му бе хрумнало именно сега да преименува всички хотели във веригата и занапред те да се казват „Барон“. Как не се бе сетил досега!

— Подходящо име — усмихна се Мелани.

Зофя остави пред нея гъбената супа с доста рязко красноречиво движение. Супата насмалко да се плисне по тревистозелената рокля.

— Още ли не си си намерила работа? — попита младежът, докато записваше върху обратната страна на листа с менюто думите „Хотелска верига «Барон»“.

— Засега не, но положението вече не е чак толкова безнадеждно. В този град, ако си жена, завършила хуманитарни науки, трябва да изчакаш, докато и последният мъж се хване на работа, за да се надяваш и ти да си намериш нещичко.

— Ако имаш желание да работиш във верига „Барон“ — рече Авел, като понатърти върху името, — само ми кажи.

— Не, не — каза младата жена. — Няма нужда.

Побърза да смени темата и заговори за музика и театър. На Авел му беше много приятно — бе истинско предизвикателство да си бъбри с такава жена, която не пропускаше да се заяде с него, но го правеше много умело. За разлика от преди той се почувства по-уверен с нея. Вечерята се проточи доста, вече минаваше единайсет и всички, включително Зофя с подозрително червени очи, си бяха тръгнали от ресторанта, когато Авел откара Мелани до тях — този път не той, а вече тя го покани да пийнат по нещо. Младежът седна в края на канапето, а Мелани му наля забранено уиски и пусна грамофона.

— Няма да стоя много — рече гостът. — Утре ме чака много работа.

— Бива ли да говориш така, Авел! По приляга на мен да го кажа. Не бързай толкова, прекарахме чудесна вечер, точно както в доброто старо време.

Седна до него с рокля, вдигнала се над коленете. „Е, не точно както в доброто старо време“, помисли си Авел. Какви невероятни крака. Дори не се опита да се дръпне, когато Мелани се притисна към него. След броени мигове вече я целуваше — или по-скоро тя целуваше него. Авел плъзна ръце по бедрата, сетне и по гърдите й и този път тя като че веднага откликна на милувките. Накрая именно Мелани го хвана за ръка и го заведе в спалнята, където сгъна старателно покривалото върху леглото, обърна се към младежа и го помоли да смъкне ципа на роклята й. Той направо не повярва — дръпна припряно ципа, сетне изключи осветлението и се съблече. След това вече не му беше трудно да приложи на практика усвоеното с толкова старание от Джойс. Мелани също си бе доста обиграна — на Авел любенето никога не му се бе услаждало толкова много и накрая той потъна в дълбок доволен сън.

На заранта Мелани му направи закуска — въртеше се като квачка около него чак докато стана време той да тръгва.

— Ще следя с подновен интерес хотелска верига „Барон“ — рече му тя. — Не че някой се съмнява в огромния ти успех.

— Благодаря за закуската и за незабравимата нощ — каза Авел.

— Надявам се в скоро време да се видим отново — добави младата жена.

— С удоволствие — отвърна младежът.

Тя го целуна по бузата досущ вярна съпруга, която изпраща мъжа си на работа.

— За кого ли все пак ще се ожениш? — попита невинно, докато му помагаше да си облече балтона.

Той я погледна и й се усмихна мило.

— Можеш да бъдеш сигурна, Мелани, че когато взимам решението, ще се съобразя с твоето мнение по въпроса.

— В смисъл? — изненада се младата жена.

— В смисъл че ще се вслушам в съвета ти — отвърна вече от входната врата Авел — и ще се постарая да си намеря някоя симпатична млада полякиня, съгласна да се омъжи за мен.

След месец Авел и Зофя се венчаха. Кумуваше им Джордж. Гощавката бе в „Стивънс“ и танците и наздравиците продължиха до среднощ. По традиция всеки мъж плащаше нещо като откуп, за да потанцува със Зофя, а Джордж плувна в пот, когато търчеше напред-назад из заведението и щракаше с фотоапарата гостите в какви ли не пози и комбинации. В полунощ всички седнаха да похапнат от полските ястия, полети обилно с вино, бренди и водка „Данциг“, след като разрешиха на Авел и Зофя да се оттеглят в апартамента за младоженци — мнозина от мъжете си намигаха, докато жените го удариха на плач.

На другата заран Авел бе приятно изненадан, когато Къртис Фентън му съобщи, че сметката в „Стивънс“ е платена от господин Макстън, който така му правел сватбен подарък. С парите, които бе заделил за сватбата, младежът направи първата вноска за малката къща на Риг стрийт.

За пръв път в живота имаше собствен дом.