Джефри Арчър
Каин и Авел (26)

26.

На 7 май 1945 година генерал Алфред Йодъл подписа в Реймс безусловната капитулация на Германия, а Авел се върна в Ню Йорк, който се готвеше да отпразнува победата и края на войната. Улиците отново гъмжаха от младежи в униформи, този път обаче върху лицата им се четеше не страх, а неописуема радост. Авел се понатъжи — постоянно се натъкваше на мъже с един крак или една ръка, ослепели или целите в белези. За тях войната никога нямаше да свърши, каквито и хартийки да подписваха на хиляди километри оттук.

Когато влезе в униформата на подполковник в хотел „Барон“, не го позна никой. Как да го познаят? Когато преди две години го бяха видели за последно, още младежкото му лице не бе набраздено с дълбоки бръчки, от които личеше, че войната е оставила и върху него своя отпечатък.

Авел се качи с асансьора на четирийсет и втория етаж, където се намираше кабинетът му, но мъжът от охраната му каза твърдо, че е сбъркал етажа.

— Къде е Джордж Новак? — попита Авел.

— В Чикаго, подполковник — отвърна човекът.

— Свържете ме с него по телефона — заръча мъжът в униформа.

— За кого да предам, че го търси?

— Авел Розновски.

Мъжът от охраната се разбърза.

По пукащата линия се чу гласът на Джордж, който се зарадва много на Авел. Той веднага усети колко е хубаво, че се е върнал у дома. Реши да не остава за през нощта в Ню Йорк, а да хване самолета и да се прибере в Чикаго, отстоящ на цели хиляда и триста километра. Взе със себе си осъвременените отчети на Джордж да се запознае с тях по време на полета. Убеди се с очите си колко напред е дръпнала хотелска верига „Барон“ по време на войната. Бе очевидно, че докато Авел е отсъствал, Джордж се е справял добре. Авел не можеше да се оплаче. Заместникът му бе работил предпазливо и печалбите все още бяха високи, тъй като голяма част от персонала бе мобилизирана. Въпреки това хотелите бяха останали пълни заради постоянното придвижване на хора из страната. Авел реши, че незабавно трябва да назначи нови служители, докато другите хотели не са го изпреварили и не са привлекли най-добрите специалисти, завръщащи се от фронта.

Когато пристигна на летището в Чикаго, Джордж вече го чакаше на изхода. Почти не се беше променил, може би бе понапълнял и оплешивял. Близо час си разказваха един през друг какво са преживели за последните три години и накрая на Авел му се стори, че изобщо не е отсъствал. Винаги щеше да бъде благодарен, че на „Черната стрела“ се е запознал със своя пръв заместник.

Джордж обаче бе безмилостен, когато подметна, че сега Авел куца по-силно, отколкото преди войната.

— Ти си най-прочутият хром в хотелиерския бизнес — взе го на подбив той. — Сега как ще стоиш на куц крак?

— Само един поляк може да изтърси такава простащина — тросна се Авел.

Джордж го погледна някак гузно, досущ пале, спастрено от господаря си.

— Слава богу, че познавам този поляк простак, на когото оставих всичко, докато си разчиствах сметките с швабите — добави Авел, за да заглади положението.

Преди да се прибере вкъщи, не устоя на изкушението и огледа хубаво чикагския „Барон“. Заради оскъдицата по време на войната лустрото на лукса се бе поизносило. Той забеляза доста неща, които плачеха за ремонт. Те обаче щяха да почакат. Авел изгаряше от нетърпение да види жена си и дъщеря си. Тогава го връхлетя първият удар. През последните три години Джордж почти не се бе променил, затова пък Флорентина вече беше навършила единайсет години и се бе превърнала в красиво момиче, а Зофя, макар и трийсет и осем годишна, бе надебеляла, беше остаряла и бе облечена като последната повлекана.

Двамата не знаеха как да се държат един с друг и след броени седмици Авел си даде сметка, че отношенията им никога вече няма да са същите, както преди. Зофя почти не полагаше усилия да го заинтригува или да покаже, че се гордее с постиженията му. На Авел му беше криво, че жена му не се интересува от него, и се опита отново да я приобщи към живота си, уви — безуспешно. Тя бе доволна само когато си стоеше у дома и нямаше нищо общо с хотелска верига „Барон“. Той се примири, че Зофя няма да се промени никога, и се запита докога ли ще й остане верен. Бе направо прехласнат по Флорентина, но жена му, погрозняла и надебеляла, го оставяше равнодушен. Авел избягваше да прави любов с нея, а и да правеше, си мислеше за други жени. Не след дълго започна с повод и без повод да бяга от Чикаго и от умърлушеното лице на Зофя, върху което се четеше укор.

Пак тръгна на дълги обиколки по хотелите, на които през ваканциите водеше и Флорентина. Първата половин година след завръщането си в Щатите посети всички хотели от веригата, точно както навремето, след смъртта на Дейвис Лерой, когато я бе поел. За година те отново отговаряха на високите му изисквания, на него обаче пак му се прииска да завоюва нови и нови територии. На следващото тримесечно заседание на управителния съвет уведоми Къртис Фентън, че отдел „Маркетинг“ му е препоръчал да построи хотел в Мексико и в Бразилия и вече търсят парцели, на които да започнат строежа.

— Разполагате със средства да покриете разходите по строителството — отвърна Къртис Фентън. — Във ваше отсъствие се понатрупаха пари. Можете да вдигнете хотел от веригата „Барон“ едва ли не където пожелаете. Един бог знае кога ще спрете, господин Розновски.

— Някой ден, господин Фентън, ще построя „Барон“ и във Варшава и тогава вече може би ще спра — отвърна Авел. — Натрих им носовете на швабите, но имам сметки за уреждане и с руснаците.

Банкерът се засмя. Чак вечерта, след като разказа за разговора на жена си, си даде сметка, че Авел Розновски не се шегува и наистина ще построи хотел и във Варшава.

— Какво става с банката на Каин?

Рязката смяна в тона на Авел Розновски стресна Къртис Фентън. Той се притесняваше, че полякът очевидно и досега обвинява Каин за трагичната смърт на Дейвис Лерой. Отвори папката и зачете:

— Акциите на „Лестър, Каин и сие“ са поделени между четиринайсет членове на семейство Лестър и шестима бивши или настоящи служители на банката, а самият господин Каин държи най-големия пакет — осем на сто.

— Някой от семейство Лестър иска ли да продаде своя дял? — поинтересува се Авел.

— Може би, стига да предложим подобаваща цена. Госпожица Сюзан Лестър, дъщеря на покойния Чарлс Лестър, ни дава основания да смятаме, че при определени условия би се разделила с акциите си, господин Питър Парфит, бивш заместник-председател на управителния съвет, също проявява интерес.

— Какъв процент държат?

— Сюзан Лестър притежава шест на сто от акциите, а Питър Парфит — едва две на сто.

— Колко искат за дяловете си?

Къртис Лестър отново се взря в папката, а през това време Авел прехвърли набързо последния годишен отчет и правилника на банката. Погледът му спря на точка седма.

— За своите шест на сто госпожица Сюзан Лестър иска два милиона долара, а господин Парфит държи да получи за дела си от две на сто един милион.

— Господин Парфит се е полакомил — отсече Авел. — Ще почакаме да огладнее. Изкупете незабавно акциите на госпожица Сюзан Лестър, без да разкривате кого представлявате, и веднага ми съобщете, ако господин Парфит размисли.

Банкерът се изкашля.

— Притеснява ли ви нещо, господин Фентън? — попита Авел.

Другият мъж се поколеба.

— Не, нищо — отвърна той не особено убедително.

— Оттук нататък възлагам сметката на човек, с когото ще се запознаете, ако вече не го познавате — Хенри Осбърн.

— Конгресменът Осбърн ли? — възкликна банкерът.

— Да, познавате ли го?

— Само по име — отвърна с едва доловимо неодобрение Фентън и сведе глава.

Авел не обърна внимание на неизреченото предупреждение. Знаеше прекрасно с каква слава се ползва Хенри, но бе на мнение, че си струва да поеме риска, докато той се справя с такава лекота със средния чиновник и му осигурява бързи политически решения. Да не говорим пък че и двамата бяха свързани от общата си омраза към Каин.

— Ще поканя господин Осбърн за член на управителния съвет на хотелска верига „Барон“, пряко натоварен с делата в банката на Каин. Това както винаги е строго поверително.

— Както желаете — рече покрусен Фентън и се запита дали да не сподели с Авел Розновски своите опасения.

— Съобщете ми веднага щом приключите сделката с госпожица Сюзан Лестър.

— Непременно, господин Розновски — каза банкерът, без да вдига глава.

Авел се върна в „Барон“. Хенри Осбърн вече го чакаше, за да обядват заедно.

— Конгресмене! — възкликна полякът, когато се срещнаха във фоайето.

— Бароне! — ахна и Хенри и двамата се засмяха, после се хванаха под ръка, влязоха в ресторанта и седнаха на ъгловата маса. — Как е жена ти, Авел?

— Прекрасно. А твоята, Хенри?

— Чудесно.

И двамата лъжеха.

— Какво ново-старо?

— Погрижих се за концесията, която искаше за Атланта — изшушука съзаклятнически другият мъж. — До няколко дни документите ще бъдат придвижени. Някъде в началото на месеца можеш да започваш строежа на „Барон“ в Атланта.

— Ей, да не сгазим лука?

— Не бери грижа за това! Не вършим нищо, което не биха направили и конкурентите ти… Уверявам те, Авел — засмя се Хенри Осбърн.

— Дано, Хенри. Не искам да си имам неприятности със закона.

— Не се притеснявай! — възкликна Хенри. — Пък и само ние с теб знаем за какво точно става въпрос.

— Чудесно! — зарадва се Авел. — През годините си ми вършил много услуги и аз смятам да те възнаградя. Нали нямаш нищо против да станеш член на управителния съвет на хотелска верига „Барон“?

— Ще бъда поласкан, Авел.

— Я не се занасяй. Знаеш, че ако не беше ти да ми помогнеш с тия разрешителни в щатската и градската управа, нямаше да стигна доникъде. Никога не съм имал време да се занимавам с разни политици и писарушки. Пък и те предпочитат да си имат работа с възпитаник на Харвардския университет, нищо че вместо да отваря вратите, той ги изритва с крак.

— Много си щедър, Авел.

— Заслужил си си го. Освен това искам да се заемеш с нещо, което съм взел присърце. То също трябва да остане в пълна тайна. Няма да ти отнеме много време, пък и ще си отмъстиш на онова приятелче от Бостън, господин Уилям Каин.

Оберкелнерът се върна с две средно изпечени сочни пържоли. Хенри заслуша напрегнато, докато Авел му излагаше плана си за Уилям Каин.

Няколко дни по-късно, на 8 май 1946 година той замина за Ню Йорк, за празниците по случай първата годишнина от победата. Беше организирал в хотел „Барон“ вечеря за близо хиляда полски ветерани, на която бе поканил за почетен гост генерал Казимир Соскновски, от 1943 година главнокомандващ полските части във Франция. Вече няколко седмици чакаше с нетърпение събитието и взе със себе си и Флорентина, макар че остави Зофя в Чикаго.

Вечерта на празненството банкетната зала на хотел „Барон“ в Ню Йорк изглеждаше великолепно. Всяка от сто и двайсетте маси бе украсена с американското и полското знаме. По стените бяха накачени огромни снимки на Айзенхауер, Патън, Брадли, Ходжес, Падеревски и Сикорски. Авел седна на челно място на масата в средата, отдясно бе генералът, а отляво — Флорентина.

Генерал Соскновски стана, за да се обърне към насъбралите се, и обяви, че подполковник Розновски е утвърден за пожизнен председател на Дружеството на полските ветерани — признание за жертвите, които е понесъл в името на полско-американската кауза, и най-вече за щедрия дар, който е направил на войската, като й е предоставил за цялата война нюйоркския „Барон“. Някой от присъстващите, попрекалил с пиенето, се провикна от дъното на залата:

— Преживяхме германците! Храната на Авел ли няма да преживеем!

Хилядата ветерани избухнаха в смях, започнаха да ръкопляскат и вдигнаха с водка „Данциг“ наздравица в чест на своя домакин, сетне замълчаха, а генералът заговори за мъките на следвоенна Полша, озовала се в хватката на Сталинова Русия, и призова сънародниците си да не жалят сили и да се борят неуморно, така че отечеството им да стане суверенна държава. На Авел му се искаше да вярва, че все някой ден Полша отново ще бъде свободна и той може би дори ще доживее да му върнат замъка, но се съмняваше, че това ще стане след успеха на Сталин на конференцията в Ялта.

По-нататък генералът напомни на гостите, че поляците в Щатите са понесли на глава повече жертви и са дали за войната повече пари, отколкото представителите на която и да е друга етническа група в САЩ.

— Колцина американци ще повярват, че Полша е загубила шест милиона души, а Чехословакия — само сто хиляди? Според някои наблюдатели сме постъпили глупаво, като не сме капитулирали, макар и да сме знаели, че ще бъдем победени. Как един народ, тръгнал с конница срещу мощта на нацистките танкове, може да повярва, че е бил победен! Ще ви кажа, приятели, че не сме победени.

Всички поляци в залата изръкопляскаха.

Авел се натъжи при мисълта, че повечето американци и досега ще се изсмеят, ако им кажеш, че и Полша е дала своя принос и своите военни герои. Генералът изчака да се възцари пълна тишина и разказа как Авел заедно с още неколцина души е отишъл да спасява частите, участвали в битката при Ремаген. След като той приключи със словото си, ветераните станаха на крака и поздравиха с бурни ръкопляскания двамата мъже. Флорентина се почувства много горда с баща си.

Авел с изненада видя на другия ден, че вестниците са поместили разказа на генерала — почти никое средство за масово осведомяване, освен изданието на полските емигранти не отразяваше постиженията на поляците. Съмняваше се, че журналистите са щели да пишат за това, ако ставаше въпрос за някой друг, а не за Чикагския барон. Все пак му стана приятно да изпълнява ролята на невъзпят американски герой. Почти цял ден даваше интервюта и позираше за снимки.

Вечерта нещата се поуспокоиха. Генералът отиде на друго мероприятие в Лос Анджелис, Флорентина се върна на училище в Лейк Форест, Джордж беше в Чикаго, а Хенри Осбърн — във Вашингтон. Хотелът се стори на Авел прекалено голям и пуст, но той не изгаряше от желание да се връща при Зофя в Чикаго.

Реши да вечеря рано и да прегледа седмичните отчети на другите хотели във веригата, а после да се прибере в мансардния апартамент до кабинета си. Рядко се хранеше сам в апартамента и не пропускаше възможност да слезе в някой от ресторантите. Това бе един от сигурните начини да поддържа постоянна връзка с живота в хотела. С колкото повече хотели се сдобиваше, толкова повече се притесняваше, че ще изгуби връзка с низшия персонал.

Слезе с асансьора и поспря на рецепцията да провери колко души са отседнали днес в хотела, но вниманието му бе привлечено от изумителна жена, която попълваше регистрационна карта. Бе готов да се закълне, че познава отнякъде този профил. Отстрани обаче му беше трудно да каже откъде. Жената бе на около трийсет и пет години. След като попълни картата, тя се обърна и го погледна.

— Авел! — възкликна. — Радвам се да те видя.

— Майко мила, Мелани! Едвам те познах.

— Теб ще те познае всеки, Авел.

— Не знаех, че си в Ню Йорк.

— Утре си тръгвам. Тук съм в командировка, имам да свърша нещо за списанието.

— Журналистка ли си? — поизненада се Авел.

— Не. Икономически съветник съм на издателска група със седалище в Далас. Изпратиха ме в Ню Йорк да проуча пазара.

— Доста си се издигнала!

— Не бих казала — възрази Мелани. — Но така се намирам на работа.

— Тази вечер свободна ли си? Защо да не хапнем заедно?

— На драго сърце, Авел, но нека първо си взема един душ и се преоблека. Нали нямаш нищо против да ме почакаш?

— Разбира се, че ще почакам. Когато си готова, ела в ресторанта на моята маса. След час удобно ли ти е?

Тя се усмихна, за да покаже, че е съгласна, и тръгна след пиколото към асансьора.

Авел се отби в ресторанта, за да провери дали на масата има цветя, мина и през кухнята да види какво да поръча на Мелани. Накрая вече нямаше какво да прави и се видя принуден да седне. Усети се, че току си поглежда часовника и извръща очи към вратата на ресторанта. Мелани позакъсня, но се оказа, че си е струвало Авел да чака. Беше неотразима, когато влезе в дълга прилепнала рокля, която заблещука на светлината. Оберкелнерът веднага я доведе на масата на Авел. Той стана да я посрещне, а келнерът отвори бутилка отлежало шампанско „Круг“ и напълни двете чаши.

— Добре дошла, Мелани — вдигна чашата Авел. — Радвам се да те видя в „Барон“.

— Аз пък се радвам да видя „Барон“ — отвърна младата жена, — особено в такъв празничен ден.

— В смисъл?

— Прочетох в „Ню Йорк Поуст“ каква пищна вечеря си дал и как си рискувал живота си, за да спасиш ранените край Ремаген. Докато пътувах насам от гарата, не можах да откъсна очи от вестника. Изкарали са те пръв герой.

— Поизхвърлили са се — отвърна Авел.

— Не те познавам като особено скромен, значи всичко до последната дума е истина.

Той й наля още една чаша шампанско.

— Да ти призная, Мелани, винаги ме е било малко страх от теб.

— И таз добра, Барона да го е страх от някого! Нещо не ми се вярва.

— Е, не съм южняк, както сама изтъкна преди време, скъпа.

— И сега постоянно ми го натякваш — усмихна се дяволито тя. — Ожени ли се за своята млада полякиня?

— Да, ожених се.

— И бракът ти щастлив ли е?

— Не бих казал. Жена ми вече е на четирийсет години, надебеля и изобщо не ме привлича.

— Само не ми казвай и че не те разбира — рече Мелани и от тона й пролича, че е останала доволна от онова, което е чула.

— А ти намери ли си съпруг? — поинтересува се Авел.

— О, да. Омъжих се за истински южняк.

— Честито.

— Миналата година се разведох… Съдът определи доста добра издръжка.

— Съжалявам! — рече Авел, явно и той бе доволен. — Още малко шампанско?

— Да не се опитваш да ме прелъстиш, Авел?

— Ще изчакам да си изядеш супата, Мелани. Дори поляците имигранти първо поколение имат някакви задръжки, макар че наистина е мой ред да прелъстявам.

— В такъв случай нека те предупредя, Авел, че след развода не съм спала с мъж. Не че няма мераклии. Обратното, прекалено много похотливи ръце, а обич — никаква.

След пушената сьомга, крехкото агнешко, крем карамела и „Мутон Ротшилд“ отпреди войната те вече си бяха разказали най-подробно кой какво е правил, откакто са се видели за последен път.

— Ще дойдеш ли да пийнем кафе в апартамента ми, Мелани?

— Нима след такава обилна вечеря имам някакъв избор! — възкликна тя.

Авел се засмя и я поведе към асансьора. Докато вървяха през ресторанта, Мелани ситнеше кръшно на високите си токчета. Авел натисна копчето за четирийсет и втория етаж, а младата жена погледна цифрите върху таблото.

— Защо няма дванайсети етаж? — попита невинно.

Авел не намери сили да отговори.

— Последния път, когато пих кафе в стаята ти…

— Хич не ми напомняй — прекъсна я Авел, сетил се колко безпомощен се е чувствал.

На четирийсет и втория етаж слязоха от асансьора, а пиколото отвори вратата на апартамента.

— Господи! — възкликна Мелани, след като огледа мансардата. — Не мога да не ти призная, Авел, научил си се да живееш като мултимилионер. Не съм виждала по-добре обзаведено жилище.

Той посегна да я помилва, но на вратата се почука. Младичкият сервитьор им носеше кана кафе и бутилка „Реми Мартен“.

— Благодаря, Майк — рече Авел. — За тази вечер това е всичко.

— Дали? — подсмихна се Мелани.

Добре че келнерът бе чернокож, инак щеше да му проличи, че се е изчервил като домат. Той побърза да излезе.

Авел наля на младата жена от кафето и коняка. Седнала по турски на пода, тя отпи бавно от напитката. И на Авел му се щеше да седне така, но не можеше, затова се излегна до Мелани. Тя го замилва по косата и Авел плъзна плахо длан по бедрото й. Божичко, помнеше толкова добре невероятните й крака. При първата целувка Мелани изхлузи обувката си и бутна чашата с кафе върху персийския килим.

— Ами сега! — засуети се тя. — Съсипах ти персийския килим.

— Остави! — отвърна той, сетне пак я притегли към себе си и понечи да смъкне ципа на роклята й.

Мелани разкопча ризата му и както я целуваше, той се опита да я смъкне, но копчетата за ръкавели му пречеха, затова предпочете да помогне на младата жена да си съблече роклята. Тялото й не бе загубило нищо от красотата си, беше си точно такова, каквото Авел го помнеше, с тази разлика, че се бе поналяло. Какви стегнати гърди, какви дълги крака! Той се отказа да се бори с една ръка с копчетата за ръкавели, пусна Мелани и започна да се съблича, съзнавайки, че до прелестното й тяло сигурно изглежда доста грозноват. Надяваше се да е вярно онова, което бе чел за неустоимото въздействие на богатите мъже върху жените. Мелани го погледна, но за разлика от едно време не се смръщи. Авел я замилва нежно по гърдите и пораздалечи бедрата й. Персийският килим се оказа по-удобен от леглото. Сега бе ред на младата жена да се опита да се съблече, докато се целуват. Накрая и тя се отказа, отдръпна се и свали всичко, освен — по молба на Авел — жартиерите и найлоновите чорапи.

Чу я да стене и си даде сметка, че много отдавна не е изпитвал подобна наслада, а после и колко бързо е преминала тя. Известно време и двамата мълчаха — едвам си поемаха дъх.

Накрая Авел прихна.

— Защо се смееш? — попита го Мелани.

— А, просто така — отвърна той.

Всъщност се бе сетил за думите на доктор Джонсън колко смешна е всяка поза и колко мигновена — всяка наслада.

Легна отстрани на Мелани, а тя положи глава върху рамото му. Той с изненада усети, че вече не му се иска да лежи до младата жена, и се запита как ли да се отърве от нея, без да се държи грубо.

— Не мога да остана цяла нощ, Авел, утре сутринта имам важна среща и трябва да поспя поне малко. Само това оставаше да ми личи, че съм прекарала нощта на персийски килим.

— Наистина ли трябва да си тръгваш? — възкликна уж разочаровано той, макар че всъщност се зарадва.

— Съжалявам, скъпи, но се налага.

Тя стана и отиде в банята.

Авел я загледа как се облича, помогна й и да си вдигне ципа. Беше много по-лесно да го закопчае на спокойствие, отколкото да го разкопчава в суматохата. Преди да си тръгне, й целуна галантно ръка.

— Надявам се да се видим скоро — излъга я.

— И аз — рече Мелани, макар и да бе усетила, че Авел не е искрен.

Той затвори вратата и отиде при телефона до леглото.

— В коя стая е отседнала госпожица Мелани Лерой?

Известно време администраторката мълча, чуваше се как прехвърля регистрационните карти. Авел забарабани припряно по масичката.

— Нямаме в регистрациите жена с такова име — отвърна накрая служителката. — Имаме госпожа Мелани Сийтън от Далас, щата Тексас, пристигнала е тази вечер и си тръгва утре, господине.

— Да, за нея питам — каза Авел. — Впишете сметката на мое име.

— Както наредите.

Авел затвори и преди да си легне, дълго стоя под студения душ. Чувстваше облекчение, когато отиде да угаси лампата, осветявала първата му изневяра, и забеляза, че петното от кафе върху персийския килим е изсъхнало.

— Глупачка — каза на глас и щракна ключа.

 

 

След тази нощ Авел установи, че за няколко месеца върху килима са се появили доста петна от кафе, преобърнато било от келнерки, било от други нощни посетителки. Двамата със Зофя се отчуждаваха все повече. Виж, не бе предвидил, че жена му ще наеме частен детектив, който да го следи, и после ще подаде молба за развод. Сред поляците, приятели на Авел, почти нямаше разведени — дори и да имаха някакви проблеми в семейството, те просто се разделяха със съпругите си. Опита се да разубеди Зофя, тъй като знаеше, че полската общност няма да погледне с добро око на един развод, който би могъл да осуети все по-големите му обществени и политически амбиции. Ала Зофя беше непреклонна. Авел бе смаян, че жената, посрещнала толкова кротко неговия триумф, се превръща по израза на Джордж в същински малък дявол, когато е решила да си отмъсти.

Авел се посъветва с адвоката си и за втори път установи колко много сервитьорки и гостенки на хотела, чийто сметки е поел, са минали за година през жилището му. Предаде се и единственото, за което се заинати, бяха родителските права над вече тринайсетгодишната Флорентина, първата истинска любов в живота му. След дълга битка Зофя склони той да й брои половин милион долара, да й преотстъпи къщата в Чикаго и да й разреши да се вижда с дъщеря си в края на последната седмица от месеца.

Авел се премести за постоянно в Ню Йорк, а Джордж му лепна прякора Чикагския барон в изгнание, тъй като той тръгна да обикаля надлъж и шир Америка, за да наглежда строежите на новите си хотели, и се отбиваше в Чикаго само когато му се налагаше да се види с Къртис Фентън.