Джефри Арчър
Каин и Авел (25)

25.

Санитарите отнесоха капитана в една от палатките и го сложиха внимателно върху операционната маса. Капитан Уилям Каин видя медицинска сестра, която го гледаше тъжно, но така и не разбра какво му казва — или защото главата му бе омотана в бинтове, или защото бе оглушал. Виждаше как жената мърда устни, но не схващаше какво му говори. Затвори очи и се замисли. Много за миналото, малко за бъдещето — бързаше да мисли, в случай че умре. Знаеше, че ако се размине със смъртта, ще има много време за мислене. Спомни си за Кейт в Ню Йорк. Тя бе отказала да се примири с решението му на всяка цена да се запише доброволец. Уилям беше осъзнал, че жена му никога няма да го разбере, затова бе спрял да се опитва да й излага доводите си. Още го преследваше споменът за отчаяното й лице. Изобщо не допускаше, че ще умре — на никого не му се мре — и сега единственото, което искаше, бе да оцелее и да се върне към предишния си живот.

Докато се върне… точно така, докато се върне, бе поверил ръководството на банка „Лестър“ на Тед Лийч и Тони Симънс. Не им бе наредил какво да правят, в случай че не се прибере. И двамата го бяха молили как ли не да не заминава. Те също не го разбираха. Когато няколко дни по-късно Уилям се записа доброволец, не намери сили да погледне децата в лицето. Десетгодишният Ричард беше отишъл сам на гарата и се бе сдържал да не плаче, докато баща му не му каза, че няма как да го вземе, та и той да се сражава срещу германците.

Пратиха го първо в офицерска школа във Върмонт. За последен път бе виждал Върмонт, когато бяха идвали заедно с Матю тук, за да карат ски — да пъплят бавно по нанагорнището и да се спускат шеметно. Сега пътуването и нагоре, и надолу бе бавно. Обучението трая три месеца и за пръв път, откакто се бе дипломирал в Харвардския университет, Уилям се почувства във форма.

После го пратиха в Лондон, където бе пълно с американци и той бе назначен офицер за свръзка между американци и британци. Разквартируваха го в „Дорчестър“, който британското военно министерство бе реквизирал и бе предоставил на американската армия. Уилям бе прочел някъде, че и Авел Розновски е предоставил на военните хотела си в Ню Йорк, и бе одобрил постъпката му. Затъмненията, бомбардировките и предупрежденията за поредното въздушно нападение създаваха у него усещането, че участва във война, но той се чувстваше някак откъснат от онова, което се разиграваше само на неколкостотин километра от Хайд Парк Корнър. През целия си живот беше държал нещата в свои ръце, никога не беше позволявал да бъде просто наблюдател. Но сега единственото, което правеше, бе да снове между щабквартирата на Айзенхауер на Сейнт Джеймс и кабинета на Чърчил на Сторис Гейт и се чувстваше с вързани ръце. Вече му се струваше, че няма да се сблъска лице в лице с германец, докато Хитлер не нахлуе на Трафалгар скуеър.

После част от Първа армия беше прехвърлена в Шотландия за учения с Черната стража^[1] и Уилям бе пратен като инспектор със задължението да докладва на командването. Често пътуваше до Шотландия с пъплещия като мравка влак, който не спираше да спира — вече си мислеше, че се е превърнал в пословичния вестоносец, и се питаше дали изобщо си е струвало да се записва доброволец. Установи все пак, че в Шотландия е различно. Там поне на пръв поглед като че ли се готвеха за война и когато отиде отново в Лондон, Уилям подаде молба веднага да го прехвърлят в Първа армия. Полковникът беше на мнение, че който иска да се сражава с врага, не бива да бъде държан по кабинетите, и я удовлетвори.

След три дни Уилям се върна в Шотландия, за да се присъедини към новата си част. В Инвърери тя се подготвяше за нахлуването на американската армия, което, както всички знаеха, щеше да започне скоро. Ученията бяха тежки. Нощите в планините на Шотландия, където американците уж влизаха в сражение с Черната стража, не приличаха по нищо на вечерите, когато Уилям бе писал в „Дорчестър“ поредния доклад.

Три месеца по-късно ги пуснаха с парашути в Северна Франция, където те се присъединиха към частите на Омар Н. Брадли и поеха през Европа. Във въздуха миришеше на победа и Уилям си мечтаеше да е първият воин, стъпил в Берлин.

Първа армия премина в настъпление към Рейн, решена да прехвърли реката по всеки мост, който открие. Онази заран капитан Каин получи заповед да мине по моста Лудендорф и да нападне врага на километър и половина североизточно от Ремаген, в гората от другата страна на реката. Той застана на билото на един хълм и загледа как Девета дивизия излиза на моста с очакването, всеки миг той да политне във въздуха.

След нея полковникът също поведе своята част. Уилям тръгна подире му със сто и двайсетимата под негово командване, които подобно на него влизаха за пръв път в бой. Това тук не бяха ученията с обиграните шотландци, които уж го убиваха с халосни патрони, а после всички заедно сядаха да похапнат. Германци с истински куршуми и смърт — „после“ вероятно нямаше да има.

Когато излязоха при гората, Уилям и хората му не срещнаха съпротива, затова решиха да навлязат сред дърветата. Напредваха бавно и мъчително, въпреки това Уилям вече си мислеше, че Девета дивизия си е свършила чудесно работата и на тях не им остава друго, освен да вървят подире й. Точно тогава започнаха да ги обстрелват от засада. Сякаш ги нападнаха от всички страни. Под дъжд от куршуми и снаряди хората на Уилям залегнаха, за да се прикрият сред дърветата, но за броени секунди той загуби близо половината взвод. Битката, ако това изобщо можеше да бъде наречено така, продължи по-малко от минута, а той не бе и зърнал германец. Стоя още няколко секунди в храсталака, когато ужасен, видя, че следващата дивизия навлиза в гората. Изтича и се скри зад едно дърво с надеждата да предупреди другарите си за засадата. Първият куршум го улучи в главата, Уилям се свлече на колене в калта и продължи да маха трескаво, дано го видят. Вторият го уцели във врата, третият — в гърдите. Той се строполи в кишата и зачака да умре, без дори да е видял противника — каква позорна, мръсна смърт!

Следващото, което усети, бе, че го носят на носилка, но не виждаше и не чуваше нищо и се запита дали е нощ, или той просто е ослепял.

Пренасяха го доста дълго. Когато накрая отвори око, Уилям съгледа нисък възпълен подполковник, който излезе с куцукане от някаква палатка. Беше му познат, той обаче нямаше сили да си спомни откъде. Санитарите го отнесоха в палатката за операции и го сложиха на масата. Уилям се опита да се отърси от съня — страхуваше се, че това е смъртта. Заспа.

Събуди се. Усети, че двамина се мъчат да го повдигнат. Докосваха го много внимателно, после му биха инжекция. В просъница Уилям видя Кейт, сетне и майка си, после пък Матю, който си играеше със сина му Ричард. Заспа.

Събуди се. Видя, че са го преместили на друго легло. Мисълта за неминуемата смърт бе изместена от плаха надежда. Уилям лежеше като вцепенен, гледаше с едно око брезентовия покрив на палатката и не можеше да помръдне глава. Дойде медицинска сестра, която се взря в картона, сетне и в Уилям. Той заспа.

Събуди се. Колко ли време беше минало? Друга медицинска сестра. Този път той виждаше по-добре и — о, каква радост! — можеше да мърда глава, макар че го болеше много. Лежа възможно най-дълго буден. Живееше му се. Заспа.

Събуди се. Преглеждаха го четирима лекари — какво ли обсъждаха? Той не ги чуваше, затова не разбра.

Отново го преместиха. Този път видя как го вкарват във военна линейка. Вратите зад него се затвориха, двигателят заработи, линейката потегли по неравен път. До Уилям седеше поредната медицинска сестра, която го държеше здраво. Пътуваха някъде към час, макар че той бе изгубил представа за времето. Линейката излезе на по-равен път, после спря. Отново го преместиха. Този път вървяха по гладка повърхност, сетне се качиха по стълби и го вкараха в тъмно помещение. Зачакаха. По едно време помещението се раздвижи. Уилям вероятно бе в друг автомобил. Помещението се издигна във въздуха. Сестрата пак му би инжекция и той изпадна в унес, докато не усети, че самолетът се приземява. Отново го преместиха. Поредната линейка, поредната медицинска сестра. Друга миризма, друг град. Ню Йорк, при всички положения Съединените щати, само там миришеше така. Линейката подкара по друг гладък път, като ту спираше, ту пак потегляше, докато накрая пристигна закъдето беше тръгнала. Отново пренесоха Уилям по някакви стълби и го вкараха в стая с бели стени. Сложиха го да легне на удобно легло. Той усети как главата му опира възглавницата, сетне пак се унесе и когато се събуди, бе съвсем сам. После погледът му се избистри и Уилям видя, че пред него стои Кейт. Опита да вдигне ръка и да я помилва, да й каже нещо, но от устата му не излезе и звук. Кейт се усмихна, Уилям обаче знаеше, че тя не може да види усмивката му, а когато се събуди отново, жена му пак бе при него, но вече с друга рокля. Или си беше тръгвала и бе идвала няколко пъти? Тя отново му се усмихна. Откога ли Уилям бе тук? Помъчи се да премести глава и видя сина си Ричард, висок, красив. Искаше му се да види и дъщерите си, но не успя да извърти още малко глава. Тогава те застанаха пред очите му. Мигар Вирджиния бе порасла толкова! Ами Луси! Не, това бе невъзможно. Къде ли бяха отишли годините? Уилям заспа.

Събуди се. При него в стаята нямаше никого, затова пък сега можеше да движи глава. Бяха махнали част от превръзките и той виждаше по-ясно. Опита се да каже нещо, но от устата му не излезе и звук. Заспа.

Събуди се. По-малко бинтове. Кейт пак беше там, русата й коса бе по-дълга и се спускаше до раменете. Беше красива, толкова красива с меките кафяви очи и незабравимата усмивка. Уилям изрече името й. Жена му се усмихна. Той заспа.

Събуди се. По-малко превръзки. Този път заговори синът му Ричард. Каза:

— Здравей, тате.

Уилям се чу да отговаря:

— Здравей, Ричард.

Но не позна звука на гласа си. Медицинската сестра му помогна да седне и да посрещне семейството си. Той й благодари. Лекарят го докосна по рамото.

— Най-лошото отмина, господин Каин. Скоро ще бъдете добре и ще се приберете у дома.

В стаята влезе Кейт, следвана от Вирджиния и Луси, и Уилям се усмихна. Имаше да им задава толкова много въпроси. Откъде ли да започне? В паметта му имаше бели петна, трябваше да ги запълни. Кейт му каза, че се е разминал на косъм със смъртта. Уилям го знаеше, но виж, не беше забелязал, че от деня, когато в гората край Ремаген дивизията му е попаднала на засада, е минало повече от година.

Кога ли са се изнизали месеците, през които той е бил в безсъзнание и се е мятал между живота и смъртта? Ричард щеше да навърши дванайсет години и вече си мечтаеше как ще следва в Харвардския университет, Вирджиния беше на девет, Луси наближаваше седем. Роклите им бяха възкъси. На Уилям му предстоеше тепърва да ги опознава наново.

Кейт бе по-красива от всякога. Сподели с Уилям как така и не се е научила да се примирява с мисълта, че той може би е загинал, разказа му, че Ричард учи в „Бъркли“ и е отличник, заяви и че Вирджиния и Луси имат нужда от баща. Намери сили да му съобщи и че цялото му лице и гърди са в белези, за които лек нямало, и благодари на Бога, задето лекарите са убедени, че главата му не е пострадала и зрението му малко по малко ще се възстанови. Сега желаела само едно: да му помогне да оздравее. Кейт искаше това да стане постепенно, Уилям — бързо.

Всеки в семейството допринесе посвоему. Първо звуци, после зрение, накрая — говор. Ричард помагаше на баща си да ходи, докато накрая той хвърли патериците. Луси пък му помагаше да се храни, докато Уилям пак започна да го прави сам. Вирджиния му четеше Марк Твен. Уилям така и не знаеше дали всъщност дъщеря му не чете на себе си — и на двамата им бе много забавно. После, вече след Коледа, му разрешиха да се върне у дома.

След като се прибра на Шейсет и осма улица в Ийст Сайд, Уилям започна да се възстановява по-бързо и лекарите обещаваха, че до половин година ще бъде в състояние да се върне на работа в банката. Е, с доста белези, затова пък жив и здрав. Вече можеше да приема и посетители.

Пръв при него дойде Тед Лийч, който се постъписа от вида му. Още нещо, с което поне засега Уилям трябваше да свикне. От Тед Лийч научи новина, която го зарадва много. В негово отсъствие „Лестър“ била отбелязала напредък и колегите му очаквали с нетърпение да го посрещнат като председател на управителния съвет. Затова пък, когато дойде да го види, Тони Симънс му донесе вест, която го натъжи. Били починали и Алан Лойд, и Рупърт Корк-Смит. Предпазливата им мъдрост щеше да му липсва. После се обади Томас Коен, за да му съобщи колко се радвал, че оздравява, и да докаже — сякаш това още се налагаше — че времето се движи, като му съобщи, че почти се е оттеглил от адвокатската практика и е прехвърлил повечето клиенти на своя син Тадиъс, който бил открил клон в Ню Йорк. Уилям отбеляза, че и двамата са кръстени на апостоли. Томас Коен се засмя и изрази надеждата, че господин Каин и занапред ще работи с кантората. Уилям му каза да не се съмнявал в това.

— Между другото, имам новина, която би трябвало да знаете.

Уилям изслуша мълком възрастния адвокат и се ядоса, ядоса се много.