Джефри Арчър
Каин и Авел (7)

7.

От оцелелите единствен Владек познаваше добре килиите в тъмницата. По времето, когато беше играл с Лев на криеница, бе прекарал на воля много щастливи часове в тесните каменни помещения — все пак знаеше, че стига да поиска, може веднага да се върне в замъка.

Имаше общо четири килии, разположени на две равнища. Две — едната голяма, другата по-малка, се намираха на равнището на земята. По-малката се падаше до стената на замъка, така че през решетката високо върху зида се процеждаше светлинка. Пет стъпала по-надолу имаше още две каменни килии, които постоянно тънеха в мрак и където почти не влизаше въздух. Владек отведе барона в горната малка килия, където той седеше в ъгъла, без да се помръдва, вперил невиждащи очи някъде пред себе си. Момчето прати Флорентина да му прислужва.

Тъй като единствен Владек се престрашаваше да стои в едно и също помещение с барона, слугите не оспориха водачеството му. Така едва деветгодишен той се нагърби с всекидневните отговорности за своите събратя по участ — другите пленници. В тъмницата се наложи като техен господар. Раздели оцелелите двайсет и четирима слуги на три групи от по осем души, като се опита, ако е възможно, семействата да са в една и съща група. Те се редуваха на смени от по осем час — първите осем часа се качваха в горните килии, за да имат светлинка и въздух и да могат да се движат, втората смяна от осем часа отиваха да работят в замъка на онези, които ги бяха взели в плен, а последните осем часа спяха в долните килии. Никой, освен барона и Флорентина не знаеше кога Владек спи, защото в края на всяка смяна той проверяваше дали всички слуги са налице и дали правят каквото им е възложено. Хранеха се на дванайсет часа. Надзирателите донасяха гюмче козе мляко, черен хляб, просо и от време на време ядки, които Владек разпределяше на двайсет и осем части, като даваше на барона по две дажби, без обаче да му казва. Новите обитатели на тъмницата, сякаш вцепенени от своето затворничество и несрета, не виждаха нищо необичайно в това, че животът им е в ръцете на едно деветгодишно хлапе.

След като отпратеше поредната смяна, Владек се връщаше в по-тясната килия, при барона. В началото очакваше той да го напътства, ала втораченият поглед на неговия господар бе също тъй безутешен и неумолим, както очите на безкрайната върволица надзиратели германци. От мига, когато бе взет в плен в собствения си замък, баронът не бе проронил и дума. Брадата му беше порасла и се гънеше на дълго сплъстено валмо отпред върху гърдите, а някога едрото му тяло сякаш се топеше и смаляваше. Гордият поглед бе отстъпил място на примирението. Владек почти не помнеше гласа на своя покровител, който толкова обичаше, и вече бе свикнал с мисълта, че надали ще го чуе отново. Не след дълго започна да се подчинява на неизречената молба на барона и в негово присъствие да не говори.

Навремето, докато се радваше на сигурността в замъка, малчуганът почти не се бе замислял за предния ден и бе живял час за час. Сега не бе в състояние да си спомни какво се е случило дори преди час, защото сякаш нищо не се променяше. Безнадеждните минути се превръщаха в часове, часовете — в дни, сетне в месеци и Владек съвсем им бе изгубил края. Само когато им донесяха храната, когато се мръкнеше или станеше по-светло, хлапето разбираше, че са минали още дванайсет часа, а смяната на годишните времена бе възвестявана единствено от яркостта на светлината, от бурите, които я изместваха, от леда, образувал се по стените на тъмницата и топящ се с появата на пролетното слънце — все неща, които ги нямаше в учебника по естествознание. През дългите нощни часове Владек усещаше още по-силно миризмата на смърт, сякаш просмукала се и в най-потайните кътчета на четирите килии и разсейвана сегиз-тогиз от утринното слънце, от повея на вятъра и от най-голямата благословия — дъжда.

Веднъж бе валяло цял ден и Владек и Флорентина решиха да се възползват и да се измият в локвата, образувала се върху пода на горните килии. Така и не забелязаха, че баронът не сваля очи от Владек, докато той смъква дрипавата си ризка, докато се плиска досущ псе в недотам чистата вода и се търка така, че по тялото му се появиха бели ивици. Не щеш ли, баронът продума почти нечуто:

— Владек! Не те виждам добре — додаде той с пресеклив глас. — Я ела насам!

След дългото мълчание Владек се стъписа от гласа на своя покровител и дори не погледна към него. Беше сигурен, че това вещае началото на лудостта, вече застигнала двама от по-възрастните слуги.

— Ела насам, момче.

Владек се подчини със свито сърце и застана пред барона, който присви съсредоточено недовиждащи очи и се пресегна към малчугана. Прокара пръсти по гърдите му и се взря невярващо в него.

— Можеш ли, Владек, да обясниш това дребно уродство?

— Не, господарю — смути се момчето. — Такъв съм се родил. Втората ми майка твърдеше, че съм бил белязан от Бога Отца.

— Глупава жена. Белязан си от собствения си баща — промълви баронът и няколко минути мълча.

Без да помръдва и мускулче, Владек продължи да стои пред него.

Накрая баронът заговори отново — този път много по-бодро.

— Седни, момче.

Владек се подчини незабавно. Докато сядаше, отново видя тежката сребърна гривна, увиснала върху изпосталялата китка на барона. През една пукнатина в зида се процеждаше светлинка и великолепният герб на Розновски проблесна в непрогледния мрак на тъмницата.

— Не знам докога германците смятат да ни държат заключени тук. Отпърво мислех, че войната ще свърши за няколко седмици. Сбъркал съм. И както е тръгнало, сигурно дълго ще се проточи. Ето защо трябва да използваме времето по-градивно. Знам, че животът ми е към своя край.

— Не говорете така — понечи да възрази Владек, ала баронът продължи, сякаш изобщо не го е чул.

— А твоят, детето ми, тепърва започва. Затова трябва да продължа образованието ти.

Онзи ден баронът не каза и дума повече. Сякаш обмисляше до какво ще доведе обещанието му. По този начин Владек се сдоби с нов учител и тъй като не разполагаха нито с книги и учебници, нито с тетрадки, баронът го караше да повтаря всичко, каквото е казал. Така момчето научи цели стихотворения от Адам Мицкевич и Ян Кохановски, дълги откъси от „Енеида“. В страховитата класна стая усвояваше географията, математиката и четири езика: руски, немски, френски и английски. Ала най-щастлив отново бе, когато учеха история. Историята на неговия народ през вековете на разделение, на излъгани надежди за обединена Полша, на разочарование за поляците, когато през 1812 година Наполеон е бил разгромен от Русия. Узна и за по-ранни, по-честити времена, когато, след като отблъсква при Ченстохова шведите, крал Ян Казимир посвещава Полша на пресветата Божия майка, а също и как дворът на княз Радзивил, голям земевладелец и поклонник на лова, се е намирал в огромния замък край Варшава. Всеки ден последният урок на Владек беше за историята на рода Розновски. Баронът му разказваше отново и отново — а момчето така и не се уморяваше да го слуша, как знаменитият му предходник е служел през 1794 година при генерал Домбровски, а сетне, през 1809 година, при самия Наполеон и как великият император му се е отплатил със земя и с благородническа титла. Владек научи и как дядото на барона е бил член на Варшавския съвет, а баща му също е допринесъл за изграждането на нова Полша. Момчето бе неописуемо щастливо, когато благородникът превърна малката затворническа килия в класна стая.

 

 

Надзирателите пред вратите на килиите се сменяха на четири часа, а разговорите между тях и затворниците бяха „strengst verboten“^[1]. Ала от откъслечните им думи Владек все пак разбра докъде е стигнала войната и какво са предприели Хинденбург и Лудендорф, а също за революцията, избухнала в Русия, за това, че после руснаците са прекратили участието си във войната и са сключили договора от Брест-Литовск.

Владек вече си мислеше, че затворниците ще се измъкнат от тъмницата едва след като умрат. През следващите две години вратите се отвориха всичко на всичко девет пъти и малчуганът се питаше дали не му е писано да прекара остатъка от живота си в тази мръсна пъклена дупка, където да води напразна битка с отчаянието и да товари съзнанието си със знания, напълно безполезни при тази робия.

Въпреки че чуваше и виждаше все по-зле, баронът продължи да го обучава. Налагаше се малчуганът да сяда все по-близо до него.

Флорентина — негова сестра, майка и най-добра приятелка, се впусна в друга, физическа битка срещу смрадта в техния зандан. От време на време надзирателите й носеха кофа чист пясък и слама, с които да покрие мръсния под, и през следващите няколко дни вонята не бе тъй потискаща. Накъдето и да се обърнеха, виждаха пъплещи гадини, които търсеха в тъмното трохи хляб или парченце домат и носеха със себе си болести и още мръсотия. Стелеше се възкиселата смрад на разложена човешка и животинска пикоч и изпражнения, от която на Владек му се гадеше. Най-силно му се искаше отново да е чист. Часове наред гледаше вторачено тавана на тъмницата и си мислеше за бъчвите с гореща вода, над които се виеше пара, за селския сапун, с който бавачката измиваше мръсотията, натрупала се за някакъв си един ден игри и лудории, като гълчеше и него, и Лев за калните колене и черните нокти.

През пролетта на 1918 година от двайсет и шестимата пленници, затворени заедно с Владек в подземието, живи бяха останали едва петнайсет. Всички продължаваха да се отнасят към барона като към свой господар, а Владек се бе наложил като всепризнат водач. Най-тъжно му беше за Флорентина, която вече бе на двайсет години. Тя отдавна се беше отчаяла от живота и бе убедена, че до сетния си дъх ще гние в зандана. Пред нея Владек така и не призна, че също се е отчаял, но макар и дванайсетгодишен, и той вече се питаше дали има смелостта да се уповава на бъдещето.

Една вечер в началото на есента Флорентина дойде при Владек в по-голямата килия.

— Баронът те вика.

Момчето веднага скочи на крака, повери разпределението на храната на един от по-възрастните слуги и отиде при стареца. Баронът се гърчеше в неописуеми мъки и Владек видя с ужасяваща яснота — сякаш за пръв път — как болестта е разяла цели участъци от плътта на неговия господар и е оставила върху вече приличното на скелет лице единствено синкава кожа.

Баронът помоли за вода и Флорентина му донесе от наполовина пълното канче, окачено на пръчка, забита в каменната решетка. Благородникът отпи и заговори бавно — явно му беше много трудно.

— Нагледа се на мъртъвци, Владек, още един едва ли ще ти направи особено впечатление. Признавам, вече не ме е страх да напусна този свят.

— Не говорете така — проплака Владек. — На крачка сме от победата. Не се предавайте, бароне! Надзирателите се кълнат, че войната е към края си и много скоро ще бъдем на свобода.

— Обещават ни го от месеци, Владек. Не бива да им вярваме повече, пък и, да ти призная, нямам желание да живея в новия свят, който са създали.

Благородникът млъкна и се заслуша в плача на Владек. Единствената му мисъл бе как да събере сълзите, та да има какво да пият, после обаче се сети, че са солени, и се засмя.

— Повикай, Владек, иконома и лакея.

Момчето се подчини незабавно, макар да недоумяваше защо ли са притрябвали те на барона.

Двамата слуги бяха изтръгнати от непробудния сън и се явиха при своя господар. След трите години пленничество сънят бе най-достъпната утеха. Двамата още бяха във везаните ливреи, макар и вече да не личеше, че някога са били в гордите цветове на рода Розновски: червеното и сърменото. Икономът и лакеят зачакаха какво ще им каже благородникът.

— Тук ли са, Владек? — попита той.

— Да, господарю. Не ги ли виждате?

Момчето за пръв път осъзна, че благородникът вече е напълно сляп.

— Доведи ги още по-близо, да ги пипна.

Владек ги заведе при стареца и той ги докосна по лицата.

— Седнете! — разпореди се. — Лудвиг, Алфонс, чувате ли ме?

— Да, господарю.

— Казвам се барон Розновски.

— Знаем, господарю — отвърна невинно икономът.

— Не ме прекъсвай — сопна се баронът. — Всеки момент ще умра.

Хората в подземието мряха като мухи, затова двамата не възразиха.

— Не мога да съставя ново завещание, не разполагам нито с хартия, нито с перо и мастило. Затова правя завещанието си във ваше присъствие и вие ще ми бъдете двамата свидетели, изисквани според древните закони на Полша. Разбирате ли какво ви казвам?

— Да, господарю — отвърнаха двамата в един глас.

— Първородният ми син Лев е мъртъв. — Известно време баронът мълча. — Ето защо завещавам имението и цялото си имущество на момчето, познато като Владек Кожекевич.

Владек не беше чувал от години презимето си и не разбра веднага какво точно означават думите на барона.

— Като доказателство, че го правя по своя воля — продължи старецът, — му подарявам родовата гривна.

Той вдигна бавно дясната си ръка, махна от китката сребърната гривна и я подаде на онемялото момче. Сетне го хвана с все сила и прокара пръсти по гърдичките му, сякаш за да се увери, че пред него стои то.

— Моят син — възкликна благородникът, докато слагаше гривната върху китката на малчугана.

Цяла нощ Владек плака и лежа в обятията на барона, докато накрая не усети, че сърцето му е спряло да бие, а пръстите, с които го е хванал, са започнали да се вкочаняват. На заранта надзирателите изнесоха трупа на благородника и разрешиха на Владек да го погребе до сина му Лев, в семейното гробище в двора на параклиса. Докато спускаха тялото в плиткия гроб, който Владек бе изкопал сам, опърпаната риза на барона се отвори. Владек се вторачи в гърдите на мъртвеца.

Той също беше само с едно зърно.

 

 

Така дванайсетгодишният Владек Кожекевич, който живееше в тясното каменно подземие, наследи шейсет хиляди акра земя, един замък, две големи къщи, двайсет и седем по-малки и ценна сбирка от картини, покъщнина и накити. От този ден нататък пленниците гледаха на него като на свой законен господар с владения, състоящи се от четири килии, със свита от тринайсет сломени слуги и с една-едничка любов — Флорентина.

Владек отново се върна към установения в тъмницата ред, който сякаш щеше да трае вечно. Един мек сух ден в края на зимата на 1918 година пленниците чуха стрелба и кратко боричкане. Владек бе сигурен, че полската войска е дошла да го освободи и сега той ще може да получи законно полагащото му се наследство. Надзирателите германци избягаха и оставиха неохранявана металната врата на тъмницата, но ужасени и притихнали, затворниците продължиха да се притискат един към друг, събрани в долните килии. Владек стоеше сам-самичък на входа, въртеше сребърната гривна върху китката си и очакваше победоносно своите освободители. Най-сетне се появиха и онези, които бяха разгромили германците — говореха на груб славянски език, който Владек помнеше от училище и от който се страхуваше повече, отколкото от немския. Заедно със свитата си бе извлечен най-безцеремонно в прохода. Известно време пленниците чакаха, сетне бяха огледани надве-натри и отново хвърлени в тъмницата. Новите нашественици дори и не подозираха, че дванайсетгодишното хлапе е господар на всичко, докъдето поглед стига. Не знаеха езика му. Бяха получили пределно ясна заповед, която никой не дръзваше да оспорва: да застрелват на място всеки враг, ако той отхвърля договора от Брест-Литовск — според него тази част от Полша беше тяхна, а който не го отхвърля, да бъде пращан до живот в лагер номер двеста и едно. Подвили опашки, германците бяха преминали в отстъпление и се бяха изтеглили в новите си граници, а Владек и хората му чакаха с надежда новия живот, без да подозират каква съдба им се готви.

След като прекара още две нощи в тъмницата, момчето се примири с мисълта, че ще лежат тук още дълго. Новите надзиратели изобщо не разговаряха с него и това му напомни какъв е бил животът преди три години — ако не друго, Владек си даде сметка, че в последно време при германците редът не е бил толкова строг и че сега отново е затегнат.

Заранта на третия ден за огромна изненада на малчугана ги изтикаха всички — петнайсет измършавели мръсни тела, на моравата пред замъка. Отвикнали от слънчевата светлина, двама от слугите се свлякоха в несвяст. И на Владек му беше трудно да издържи на яркото слънце, затова си затули очите с длан. Без да продумват, пленниците зачакаха на моравата какво ще направят оттук нататък войниците. Надзирателите ги накараха да се съблекат и им заповядаха да се изкъпят в реката. Владек скри сребърната гривна под дрехите и се завтече с отмалели нозе към водата. Скочи вътре и затаи дъх — водата беше леденостудена, макар че усещането бе върховно. Останалите пленници го последваха и напразно се замъчиха да смъкнат трупалата се цели три години мръсотия.

Когато, изнемощял, излезе от водата, Владек забеляза, че някои от надзирателите заглеждат Флорентина, която още се къпеше в реката. Смееха се и сочеха към нея. Другите жени като че ли не ги вълнуваха. Един от войниците, едър грозник, който не сваляше очи от Флорентина, я сграбчи за ръката, докато тя минаваше покрай него, и я повали на земята. Сетне започна да се съблича припряно и стръвно, като редеше старателно дрехите си върху тревата. Владек се втренчи невярващо в набъбналия огромен член на войника и се втурна към него. Сега той се мъчеше да притисне Флорентина към земята. Фрасна го с все сила с глава точно в корема. Мъжът отхвръкна назад, а друг войник скочи, хвана Владек и му изви ръцете зад гърба, така че да не може да помръдне. Суматохата привлече вниманието и на други войници, които дойдоха да позяпат. Надзирателят, стиснал като с менгеме Владек, се запревива от смях. Думите на останалите войници само причиниха още по-голяма болка на момчето.

— Виж го ти него, какъв закрилник се извъдил! — подметна първият.

— Дошъл, моля ви се, да брани честта на народа си — изкиска се вторият.

— Дайте да го оставим поне да погледа — ревна онзи, който го държеше.

Всички прихнаха и продължиха да си говорят нещо, което Владек не разбра. Той загледа как голият войник — едър и охранен, се надвесва бавно над Флорентина, която се разпищя. Владек отново се опита отчаяно да се отскубне от хватката на надзирателя, ала беше безпомощен в огромните му ръчища. Голият се свлече тромаво върху Флорентина и започна да я целува и пошляпва, когато тя се опиташе да се извърне или да се съпротивлява, накрая я облада. Момичето нададе писък, какъвто Владек не беше чувал дотогава. Надзирателите продължаваха да си бъбрят и да се смеят, някои дори не гледаха.

— Да опустее дано, девствена била, представяте ли си! — подвикна първият войник, докато ставаше от младата жена.

Всички прихнаха.

— Тъкмо ми улесни живота — отбеляза вторият войник.

Отново гръмък смях. Флорентина погледна Владек в очите и той повърна. Войникът, който го държеше, почти не прояви интерес, само се дръпна, да не би бълвочът да му оцапа ботушите или униформата. С покрит с кръв член първият войник се завтече към потока и цамбурна с крясък във водата. Вторият се съблече, докато трети държеше Флорентина. Вторият надзирател се позабави повечко и очевидно му беше много приятно да удря младата жена — когато накрая я облада, тя отново изпищя, но не така силно, както първия път.

— Хайде, Владик, стига ти толкова!

При тези думи мъжът пусна рязко Флорентина и също отиде да се измие на реката. Владек се насили да погледне младата жена. Тя бе насинена и кървеше между краката. Войникът, който го държеше, подвикна:

— Я ела, Борисе, да го държиш това малко копеленце. Мой ред е.

Първият войник излезе от водата и сграбчи здраво момчето. То отново се опита да се отскубне, при което всички за кой ли път се запревиваха от смях.

— Сега вече знаем колко могъща е полската войска.

Непоносимият смях все така огласяше всичко наоколо, когато поредният войник започна да се съблича, за да се изреди на Флорентина, която вече лежеше безучастно. След като той свърши и отиде на реката, вторият войник се върна и започна да се облича.

— Май вече й харесва — отбеляза той, после седна на слънчице и загледа как четвъртият войник се приближава към младата жена.

Обърна я, раздалечи възможно най-много краката й и заопипва припряно с ръчища крехкото й тяло. Когато я облада, писъкът се превърна в стенание. Владек преброи, че сестра му е била изнасилена от шестнайсет войници. След като стана от нея, последният изруга и допълни:

— Май чуках труп.

Сетне я заряза безжизнена върху тревата. Всички прихнаха още по-гръмогласно, докато недоволният войник вървеше към реката. Най-после надзирателят пусна Владек. Момчето се завтече при Флорентина, а войниците налягаха по тревата и взеха да се наливат с виното и водката, задигнати от избата на барона, като замезваха с хляб от кухнята.

С помощта на двама от слугите Владек пренесе лекото телце на Флорентина при водата и разплакан, се опита да измие кръвта и отоците. Но това бе непосилна задача: младата жена бе цялата в синини и кръв, не чувстваше нищо и не можеше да пророни и дума. Накрая Владек зави с куртката тялото на сестра си и го вдигна на ръце. Целуна я нежно по устните — първата жена, която целуваше. Флорентина лежеше в обятията му, ала момчето, по чиито страни се стичаха сълзи, знаеше, че тя не го познава. Сетне усети как животът угасва в израненото й тяло. Продължи да плаче, докато носеше трупа нагоре по брега. Войниците се умълчаха и загледаха как той върви с мъртвото момиче към параклиса. Владек положи сестра си до гроба на барона и се зае да рови пръстта с голи ръце. Когато слънцето вече бе на път да се скрие зад хоризонта, а замъкът хвърляше дълга сянка върху гробището, малчуганът бе приключил с гроба. Погреба Флорентина до Лев и направи от две пръчки кръст, който забучи в горния край на могилата. После се свлече на земята, между Лев и Флорентина, и заспа. Не го беше грижа дали някога ще се събуди отново.