Джефри Арчър
Каин и Авел (13)

13.

Вечерта, докато лежеше в тясната стаичка в хотел „Плаза“ и си мислеше за онова момче — Уилям, чийто баща е щял да се гордее с него, Авел за пръв път в живота си осъзна какво точно иска да постигне — да го смятат за равен на такива като Уилям.

След като пристигна в Ню Йорк, трябваше да понесе тежки несгоди. Отиде да живее в стаичка, където имаше само две легла — младият поляк неохотно ги делеше с Джордж и двама от братовчедите му. Затова Авел спеше само когато едно от двете легла се освободеше. Чичото на Джордж нямаше работа за него и след няколко тревожни седмици, през които Авел изхарчи почти всичките си спестявания, за да оцелее, той обиколи надлъж и шир целия район от Бруклин до Куинс, докато накрая го наеха в една месарница — плащаха му по девет долара за шест дни и половина работа на седмица и му разрешиха да спи в стаичката над месарницата, разположена в Долен Ийст Сайд, насред малката полска общност, която почти не общуваше с външния свят. Не след дълго Авел взе да страни от своите сънародници, ядосан, че живеят толкова затворено. Повечето дори не си правеха труда да научат английски, камо ли да говорят на него.

В неделя още се виждаше редовно с Джордж и с безкрайната върволица негови изгори. През седмицата обаче почти всяка вечер ходеше на курсове, където се учеше да пише и да чете на английски. Не се срамуваше, задето напредва толкова бавно — от осемгодишна възраст почти не бе имал възможност да пише, но след някакви си две години вече говореше съвсем свободно, почти без акцент новия език. Почувства се готов да напусне месарницата, но как? Една сутрин разрязваше агнешко бутче, когато съвсем случайно чу как един от най-големите клиенти на магазина — шефът на ресторантите в хотел „Плаза“, се оплаква на месаря, че се е наложило да уволни заради дребна кражба един от келнерите.

— Трябва веднага да назнача друг на негово място. Къде да го намеря? — завайка се човекът.

Месарят не можеше да му помогне. Затова пък Авел само това и чакаше. Облече единствения си костюм, отиде в хотела, който се падаше на четирийсет и седем пресечки от месарницата, и получи работата.

След като се установи в „Плаза“, се записа на вечерен курс по английски в Колумбийския университет. Всяка вечер се трудеше неуморно, стиснал в едната си ръка разтворения речник „Уебстър“, купен на старо, а в другата — писалката, сутрин пък, след като разнесеше закуската и наредеше масите за обяд, преписваше уводните статии от „Ню Йорк Таймс“ и проверяваше в речника всяка дума, в която не беше сигурен.

През следващите три години се издигаше малко по малко в йерархията на „Плаза“, докато накрая го повишиха в сервитьор в Дъбовия салон, където той изкарваше с бакшишите двайсет и пет долара седмично. В тесния свят, в който живееше, не му липсваше нищо.

Преподавателят в Колумбийския университет бе толкова възхитен от старанието и напредъка му по английски, че го посъветва да се запише на друг вечерен курс — първата стъпка към бакалавърската степен по хуманитарни науки. Сега в свободното си време Авел учеше не английски, а икономика и преписваше уводните статии не от „Ню Йорк Таймс“, а от „Уолстрийт Джърнъл“. Този нов свят го погълна изцяло и ако не броим Джордж, той престана да се вижда с приятелите, с които навремето се бе сближил.

Ако обслужваше посетителите в Дъбовия салон, винаги се взираше внимателно в по-прочутите клиенти: Бейкър, Лоб, Уитни, Морган, Фелп, и се опитваше да разбере с какво богатите са по-различни. В несекващия си стремеж към знания изчете романите на Х. Б. Менкен, на Скот Фицджералд, Синклер Луис и Теодор Драйзер, „Американският Меркурий“. В почивката, докато другите разлистваха „Мирър“ или дремеха, той преглеждаше от край до край „Ню Йорк Таймс“ и „Уолстрийт Джърнъл“. Не знаеше къде ще го отведат новите му познания, но и за миг не се съмняваше в правотата на барона, повтарял, че нищо не може да замени доброто образование.

 

 

Един четвъртък през август 1926 година — помнеше деня добре, защото точно тогава умря Рудолф Валентино и повечето жени, излезли по магазините на Пето авеню, бяха облечени в черно — Авел както обикновено обслужваше една от ъгловите маси, запазени за най-преуспелите предприемачи, които държаха да се хранят в усамотение, далеч от любопитни очи и уши. Беше му приятно да обслужва точно тази маса, тъй като предприемачеството бележеше подем и момчето често научаваше от откъслечните разговори ценни неща. След обяда, ако гостът бе от банка или голям холдинг, Авел проверяваше финансовото състояние на съответната фирма и усетеше ли, че обядът е минал добре, влагаше сто долара в по-малката фирма с надеждата, че по-голямата ще й съдейства да се разшири или да се слее с по-могъщо търговско дружество. Ако в края на обяда клиентът поръчаше пури, Авел увеличаваше вложението на двеста долара. В седем от десет пъти стойността на акциите, които бе избрал по тази начин, се удвояваше за половин година, времето, през което Авел си позволяваше да задържи акциите. През четирите години, докато работеше в хотел „Плаза“, Авел неотклонно прилагаше тази система и загуби пари само три пъти.

Този ден той пак обслужваше ъгловата маса и всичко вървеше както обикновено с тази малка разлика, че посетителите поръчаха пури още преди обяда. По-късно при тях седнаха още хора, които също поръчаха пури. Авел провери в книгата за резервации при оберкелнера името на клиента. Улуърт. Наскоро го беше срещал по финансовите страници на вестниците, но не се сещаше във връзка с какво. Другият гост се казваше Чарлс Лестър, редовен клиент на „Плаза“. Авел знаеше, че той е известен нюйоркски банкер. Докато обслужваше посетителите, току надаваше ухо да чуе повечко от разговора. Те не проявиха никакъв интерес към внимателния келнер. Авел така и не узна нищо, което според него е съществено, но все пак подразбра, че сутринта е сключена някаква сделка, за която по-късно през деня ще бъде оповестено на нищо неподозираната общественост. Тогава вече младежът се сети. Беше виждал името в „Уолстрийт Джърнъл“. Тъкмо Улуърт беше човекът, решил да открие първата в Щатите верига евтини магазини за обикновения потребител. Авел реши да се възползва и също да спечели. Докато клиентите си ядяха вкусния десерт — по препоръка на Авел повечето си поръчаха сладкиш с извара и ягоди — той се измъкна от ресторанта колкото да звънне на брокера си на Уолстрийт.

— По колко вървят акциите на Улуърт? — поинтересува се младият поляк.

Известно време мъжът в другия край на линията мълча.

— По два долара и десет цента. Напоследък по тях се наблюдава голямо движение, но нямам представа защо — отвърна накрая той.

— По-късно днес ще чуете съобщение, пуснато от фирмата. Постарайте се дотогава да купите нейни акции за всичките ми налични пари.

— Какво ще гласи съобщението? — поинтересува се озадачен брокерът.

— Не ме карайте да огласявам по телефона такава информация — рече Авел.

Брокерът беше възхитен от своя клиент — от досегашното си общуване с него се бе научил да не подпитва откъде той черпи сведения.

Авел се върна в Дъбовия салон точно навреме, за да поднесе кафето. Клиентите поостанаха още малко на масата и чак когато вече се канеха да си тръгват, келнерът се завъртя при тях. Човекът, платил сметката, му благодари за безупречното обслужване, сетне се обърна така, че да го чуят и приятелите му, и попита:

— Искаш ли бакшиш, млади момко?

— Ще ви бъда признателен, уважаеми господине — отвърна Авел.

— Купувай акции на Улуърт.

Всички се засмяха. Младият поляк също се усмихна, сгъна петте долара, подадени му от мъжа, и благодари. През следващата половин година прибра още четири хиляди четиристотин и дванайсет долара — печалбата от акциите на Улуърт.

 

 

Няколко дни, след като навърши двайсет и една години, Авел получи американско гражданство и реши да го полее. Покани Джордж, последната му изгора Моника и едно момиче на име Клара, бивша любовница на приятеля му, първо на кино — да видят Джон Баримор в „Дон Жуан“, после на вечеря в „Биго“.

Джордж още чиракуваше в хлебарницата на чичо си за осем долара на седмица и макар че и досега го смяташе за най-добрия си приятел, Авел не можеше да си затваря очите за все по-голямата разлика между Джордж, който нямаше пукнат грош в джоба, и себе си — той вече имаше на влог в банката осем хиляди долара и тази година му предстоеше да завърши икономика в Колумбийския университет. Авел бе наясно накъде се е устремил, докато Джордж отдавна бе престанал да разправя на всеки срещнат, че щял да става кмет на Ню Йорк.

Четиримата прекараха незабравима вечер най-вече защото Авел знаеше какво точно да очаква от един добър ресторант. Тримата му гости преядоха и когато им донесоха сметката, Джордж с ужас видя, че тя надвишава надниците му за един месец. Авел плати, без изобщо да се замисля. Ако плащате, постарайте се останалите на масата да останат с впечатлението, че сумата не е важна за вас. Ако сметката ви се види твърде голяма, не ходете повече в този ресторант, но каквото и да правите, не обсъждайте и прикрийте изненадата си — ето още нещо, което младият поляк бе усвоил от богатите.

В два след полунощ Джордж и Моника си тръгнаха за Долен Ийст Сайд, а Авел реши, че си е заслужил да бъде с Клара. Вкара я през задния вход на „Плаза“ и я качи със служебния асансьор в стаята си. Не се наложи да я увещава дълго да преспи с него и той реши да не протака — трябваше и да подремне, тъй като на другия ден беше сутрешна смяна. Остана доволен, че е успял да приключи до два и половина, и спа непробудно до шест, когато будилникът иззвъня. Отсъди, че разполага с достатъчно време, за да го направи още веднъж с Клара и после да се облече за работа.

Момичето седна в леглото и го загледа нацупено, а той пристегна бялата папийонка и го целуна припряно за довиждане.

— Постарай се да излезеш, откъдето влезе, инак ще ми навлечеш неприятности — предупреди я Авел. — Кога ще те видя отново?

— Няма да ме видиш повече — отсече ледено Клара.

— Защо? — изненада се младежът. — Да не съм направил нещо?

— Не, точно защото не направи нищо.

Тя скочи от леглото и започна да се облича припряно.

— Какво не съм направил — попита наскърбен Авел. — Нали искаше да се любим?

Тя се завъртя на пети и го погледна в лицето.

— Да, исках, докато не осъзнах, че с Валентино си приличате само по едно — и двамата сте мъртви. Може и да си най-страхотното нещо, което „Плаза“ е виждала в лоша година, но от мен да го знаеш, в леглото си кръгла нула. — Клара вече се беше облякла и стоеше на прага, хванала здраво дръжката на вратата, сякаш да почерпи вдъхновение за последната язвителна забележка. — Я кажи, има ли момиче, което да си убедил да преспи повече от веднъж с теб?

Потресен, Авел остана да гледа затръшналата се врата, а после цял ден си мисли за думите на младата жена. Не се сещаше с кого да обсъди нещата. Джордж само щеше да му се изсмее, а колкото до колегите му в хотела, те си въобразяваха, че младият поляк знае всичко. Реши, че ще преодолее и това препятствие, както всички останали, на които се бе натъквал в живота си — с познания и опит.

Този ден беше на работа до обяд и после отиде в книжарница „Скрибнър“ на Пето авеню. Бе открил в книгите отговорите на всички икономически и езикови въпроси, но не намери такава, която да му помогне поне малко в секса. Томчето, посветено на етикета, не му вършеше работа, а „Основи на нравствеността“ на У. Ф. Колбърт се оказа напълно безполезна.

Авел си тръгна от книжарницата, без да купи нищо, и прекара остатъка от следобеда в опушен киносалон на Бродуей, където обаче, вместо да гледа филма, си мислеше за казаното от Клара. Филмът — с Грета Гарбо, беше любовен, но героите се целунаха чак в края и помогнаха на младежа точно толкова, както и книжарница „Скрибнър“.

Когато той излезе от киното, вече се беше мръкнало и по Бродуей духаше хладен вятър. Авел за кой ли път се изненада, че вечер градът е не по-малко шумен, отколкото през деня. Тръгна към Петдесет и девета улица с надеждата, че от свежия въздух мислите му ще се избистрят. На ъгъла на Петдесет и втора улица спря да си купи вечерен вестник.

— Момиче ли си търсиш? — попита някой иззад стойката с вестниците.

Авел погледна натам. Силно гримираната жена бе на около трийсет и пет години и си бе сложила червило, последен писък на модата. Горното копче на бялата й копринена блуза беше разкопчано, непознатата бе в черна пола и черни чорапи, носеше на краката си и черни обувки.

— Само пет долара, няма да съжаляваш — подвикна тя и закърши бедра, при което цепката на полата се разтвори и се видя горният край на чорапа.

— Къде? — попита Авел.

— През една пресечка имам малко жилище.

Тя извърна глава, за да покаже на Авел в коя посока е жилището, и той за пръв път видя на светлината на уличната лампа лицето й. Непознатата бе доста привлекателна. Младежът кимна, жената го хвана за ръка и го поведе.

— Ако от полицията ни спрат — предупреди го тя, — си ми стар приятел, а аз се казвам Джойс.

На следващата пресечка излязоха при малък олющен жилищен блок. Авел беше ужасен от запуснатата стая, където жената живееше. Вътре имаше само една гола електрическа крушка, стол, леген и спалня с намачкани чаршафи, очевидно използвани многократно през деня.

— Тук ли живееш? — изуми се той.

— А, не, тук само работя.

— Защо го правиш? — поинтересува се младежът. Вече се чудеше дали да продължи с осъществяването на плана си.

— Имам две деца, сама ги отглеждам. Каква по-основателна причина? Е, желаеш ли ме, или не?

— Желая те, но не така, както си мислиш — отвърна Авел.

Жената го погледна уплашена.

— Да не си от ония откачалки, последователите на маркиз Дьо Сад?

— Опазил ме бог — възкликна младежът.

— Да не почнеш да ме гориш с цигари?

— Не, нямам такова намерение — стресна се Авел. — Искам някой да ме обучи. Искам уроци.

— Ти подиграваш ли ми се бе, човек? Какви уроци? Какво си въобразяваш, че тук ти е вечерно училище ли?

— Нещо от тоя род — потвърди младият поляк, сетне приседна на крайчеца на леглото и обясни какво му е казала предната нощ Клара. — Как мислиш, можеш ли да ми помогнеш?

Нощната труженичка се взря в Авел и се запита дали днес не е първи април.

— Мога, как да не мога — отвърна тя накрая, — но ще ти струва по пет долара за половин час сеанс.

— По-скъпо, отколкото бакалавърската степен в Колумбийския университет — учуди се Авел. — Колко урока ми трябват?

— Зависи дали си схватлив — рече жената.

— Да почваме тогава — подкани младежът, след което извади от вътрешния си джоб пет долара и й ги подаде.

Тя пъхна банкнотата в един от чорапите си, сигурен знак, че изобщо не ги сваля.

— Събличай се, драги — каза жената. — С дрехите няма да научиш много.

След като Авел остана чисто гол, тя го огледа оценяващо от глава до пети.

— Е, не си Дъглас Феърбанкс. Но не бери грижа, на тъмно няма значение как изглеждаш, важно е какво можеш.

Младият поляк пак седна в края на леглото, а тя захвана да му обяснява как да се държи с жените. Беше изненадана, че той наистина не я желае, и още по-изненадана, когато следващия половин месец продължи да идва всеки божи ден.

— Как да разбера, че вече се справям добре? — поинтересува се Авел.

— Ще разбереш много лесно, сладурче — отвърна Джойс. — Ако успея да свърша с теб, значи ще докараш до оргазъм и египетска мумия.

Най-напред му показа къде са чувствителните местенца по женското тяло, после — да не бърза, докато се люби, и признаците, по които да разбере, че на жената й е приятно. Обясни му и как да използва езика и устните си навсякъде, освен по женските устни.

Авел я слушаше внимателно и изпълняваше напътствията, макар и в началото малко сковано. Жената го уверяваше, че от ден на ден става все по-добър, той обаче не бе сигурен, че му казва истината, докато три седмици и сто и десет долара по-късно за негова изненада и радост Джойс сякаш се пробуди най-неочаквано в ръцете му. Доближи главата му до своята, докато той прокарваше нежно език по зърната на гърдите й. Сетне я замилва между краката и усети, че е влажна — за пръв път, а след като я облада, тя застена — звук, който Авел чуваше за пръв път и който му донесе огромна наслада. Жената впи пръсти в гърба му и го помоли да не спира. Стенанията продължиха — понякога силни, понякога приглушени. Накрая Джойс изкрещя и отпусна внезапно ръце, с които дотогава го бе притискала до себе си.

След като дишането й се поуспокои, тя рече:

— Е, сладур, завърши курса с отличие.

Авел дори не бе достигнал оргазъм.

Ознаменува дипломирането си и от университета, и от школата на Джойс, като за баснословна сума се сдоби на черно с места при ринга и заведе Джордж, Моника и намусената Клара на финала тежка категория на световния шампионат между Джийн Тъни и Джак Демпси. Вечерта след боксовия мач Клара отсъди, че е едва ли не неин дълг да преспи с Авел — все пак човекът се бе охарчил заради нея. На заранта го молеше как ли не да не я изоставя.

Авел не се срещна повече с нея.

 

 

След като се дипломира в Колумбийския университет, животът в хотел „Плаза“ вече не го удовлетворяваше, той обаче не знаеше как да се измъкне оттук. Беше заобиколен от най-заможните и преуспели американци, но не можеше да отиде направо при някой от клиентите — стореше ли го, сигурно щеше да остане без работа, пък и посетителите надали щяха да вземат присърце амбициите на някакъв си келнер.

Веднъж на обяд в „Плаза“ дойдоха господин и госпожа Елзуърт Статлър. Бяха запазили маса в салон „Едуард“, където Авел бе прехвърлен временно за една седмица. Той реши, че щастието най-после му се е усмихнало. Хвърли огромни усилия, за да направи впечатление на прочутия хотелиер, и обядът мина като по ноти. Преди да си тръгне, Статлър благодари сърдечно на младежа и му даде десет долара, това обаче беше краят на познанството им. Авел го изпроводи с поглед, докато той излизаше през въртящата се врата на „Плаза“, и се запита дали някога ще се измъкне оттук.

Оберкелнерът Сами го потупа по рамото:

— Какво получи от господин Статлър?

— Нищо — отвърна Авел.

— Не ти ли даде бакшиш? — изненада се Сами.

— Даде ми, как да не ми е дал — рече полякът. — Десет долара.

Той връчи на шефа си парите.

— Това е друго — отбеляза Сами. — Вече си мислех, че нещо ме баламосваш. Десет долара, доста тлъст бакшиш дори за господин Статлър. Явно си му направил голямо впечатление.

— Не, не съм.

— Как така да не си? В какъв смисъл? — учуди се оберкелнерът.

— Няма значение — промърмори Авел и понечи да си тръгне.

— Я чакай! Тук има бележка за теб. Господинът на маса седемнайсет, някой си Лерой, искал да говори лично с теб.

— За какво, Сами?

— Откъде да знам? Може да е харесал сините ти очи.

Авел стрелна с поглед маса седемнайсет, където сядаха само неизвестните, тъй като масата беше на лошо място, току до летящата врата на кухнята. Полякът обикновено гледаше да не обслужва масите в дъното на салона.

— Кой е този Лерой? — попита той. — Какво иска?

— Нямам представа — отговори Сами и дори не си направи труда да вдигне глава. — За разлика от теб не проучвам биографията до десето коляно на всеки клиент. Обслужи ги както трябва, вземи си бакшиша и се надявай да дойдат отново. Според теб тази философия сигурно е прекалено проста, но мен тя ме задоволява напълно. Както личи, в Колумбийския университет са пропуснали да те научат на някои основни неща. Размърдай си задника, Авел, иди на седемнайсета маса и ако ти дадат бакшиш, мисли му, ако не ми го донесеш.

Авел се усмихна на плешивата глава на оберкелнера и се запъти към масата. На нея седяха двама души, мъж в шарено карирано сако, което според поляка бе твърде безвкусно, и красива млада жена с буйна руса коса, която тутакси привлече вниманието на младежа, отсъдил безпощадно, че хубавелката е нюйоркската любовница на карираното сако. Авел си лепна усмивката „наистина съжалявам“. Беше готов да се обзаложи, че заради вратата към кухнята мъжът ще му вдигне страхотен скандал и ще поиска да ги преместят на друга маса — колкото да шашне красивата блондинка. Всички роптаеха, ако ги сложеха на две крачки от миризмите в кухнята и вратата, която келнерите постоянно блъскаха, но какво да се прави, винаги опираха до маса седемнайсет, когато хотелът беше пълен, още повече че мнозина нюйоркчани се хранеха постоянно в ресторанта. В такива дни гледаха на посетители като господин Лерой като на натрапници. Защо ли Сами все си измиваше ръцете и пращаше Авел да се разправя с клиентите скандалджии? Младежът се приближи със свито сърце до карираното сако.

— Искали сте да говорите с мен, господине.

— Точно така — потвърди той с южняшки акцент. — Казвам се Дейвис Лерой, а това е дъщеря ми Мелани.

Авел на мига премести поглед от господин Лерой и се натъкна на зелени очи, каквито не бе виждал никога през живота си.

— От пет дни те наблюдавам, Авел — продължи мъжът с провлачен южняшки акцент.

Ако го притиснеха, полякът волю-неволю щеше да си признае, че допреди пет минути изобщо не е знаел за съществуването на господин Лерой.

— Наистина съм възхитен, Авел, от онова, което видях. Имаш стил, истински стил, какъвто търся. Голям глупак е Елзуърт Статлър, трябваше да те наеме незабавно.

Младежът се взря в мъжа отсреща. Беше червендалест, с двойна брадичка, явно никой не му беше казвал, че има сух режим, а празните чинии по масата обясняваха защо шкембето му виси като превтасало тесто. Но нито името, нито лицето говореха нещо на Авел. В обичайна обстановка младежът знаеше биографията на всички, седнали на трийсет и седем от общо трийсет и деветте маси в салон „Едуард“. Този ден господин Лерой попадаше сред непознатите от останалите две маси.

Южнякът продължи:

— Не съм от мултимилионерите, които, дойдат ли в „Плаза“, държат на всяка цена да седят на ъгловата маса.

Авел го зяпна смаяно. Средният посетител нямаше откъде да знае относителните достойнства на различните маси.

— Но и аз не мога да се оплача. Всъщност някой ден и моят най-хубав хотел сигурно ще мери ръст с „Плаза“.

— Не се и съмнявам, уважаеми господине — отвърна полякът колкото да печели време.

Лерой, Лерой, Лерой. Името не му говореше нищо.

— Но да си дойдем, синко, на думата. Най-големият хотел в моята верига има нужда от нов заместник-директор, който да отговаря за ресторантите. Ако това те вълнува, заповядай след работа в стаята ми.

Той даде на Авел голяма релефна визитна картичка.

— Благодаря ви, господине — каза младежът и погледна картичката: „Дейвис Лерой. Верига хотели «Ричмънд», Далас“.

Отдолу бе написан и девизът: „Някой ден хотел във всеки щат“. Името пак не му говореше нищо.

— Ще очаквам с нетърпение да се видим — рече добродушният тексасец с карираното сако.

— Благодаря, господине — повтори Авел.

Усмихна се на Мелани, чиито зелени очи бяха все така студени, и се върна при Сами, който продължаваше да брои с наведена глава бакшишите.

— Да си чувал, Сами, за хотелска верига „Ричмънд“?

— То оставаше да не съм чувал. Навремето брат ми беше помощник-сервитьор в един от тях. Май са осем-девет, всичките в Юга, собственост са на един шантав тексасец, вече не му помня името. Защо питаш? — рече оберкелнерът и го изгледа подозрително.

— Ей така, без причина — излъга Авел.

— А, знам те аз теб, не правиш нищо без причина. Та какво искаха на седемнайсета маса?

— Оплакват се от шума в кухнята. Разбирам ги хората.

— Тоя какво иска, да го сложа на терасата ли? Да не би да се мисли за Джон Д. Рокфелер?

Авел остави Сами да си брои парите и да си мърмори и разчисти възможно най-бързо масите. След това се качи в стаята си и се зае да проверява що за верига е „Ричмънд“. Звънна тук-там и научи достатъчно — любопитството му бе задоволено. Оказа се, че веригата е частна и се състои от общо единайсет хотела, най-внушителният и луксозен от които бе „Ричмънд Континентал“ в Чикаго с триста четирийсет и две стаи. Авел реши, че няма какво да губи, ако навести господин Лерой и Мелани. Провери в коя стая е отседнал господин Лерой — осемдесет и пета, една от хубавите малки стаи. Яви се в четири без нещо и с разочарование установи, че Мелани вече не е с баща си.

— Радвам се, че намери време да се отбиеш, Авел. Сядай де.

Полякът работеше вече четири години в „Плаза“, а за пръв път му се случваше да сяда като гост.

— Колко ти плащат — попита без заобикалки господин Лерой.

Въпросът бе толкова внезапен, че Авел се стъписа.

— Получавам с бакшишите към двайсет и пет долара седмично.

— При мен ще започнеш с трийсет и пет.

— Кой хотел имате предвид? — поинтересува се полякът.

— Ако не съм се излъгал в теб, Авел, някъде към три и половина си приключил смяната и следващия половин час си посветил на това да проучиш кой хотел имам предвид. Прав ли съм?

Авел вече харесваше непознатия.

— „Ричмънд Континентал“ в Чикаго ли? — опита се да отгатне той.

Дейвис Лерой прихна.

— Не съм се излъгал в теб, не, не съм.

Младежът започна да мисли трескаво.

— Колко началници ще имам?

— Само двама — директорът и аз. Директорът е доста муден и кротък, скоро излиза в пенсия, а аз имам да мисля за още десет хотела. Мен ако питаш, няма да се озориш много, въпреки че, да ти призная, хотелът в Чикаго ми е любим, първият в Севера. Освен това Мелани следва там и напоследък прекарвам в Града на ветровете повече време, отколкото е редно. Не допускай грешката на нюйоркчани, които подценяват Чикаго. Смятат, че е само някаква пощенска марка върху огромен плик и че пликът — това са те.

Авел се усмихна.

— В момента хотелът е позападнал — продължи господин Лерой, — а последният заместник-директор си вдигна чукалата, без да ме предупреди, ето защо ми трябва свестен човек, който да се разгърне там. Слушай, Авел, от пет дни те наблюдавам внимателно и знам, че този човек си ти. Какво ще кажеш, ходи ли ти се в Чикаго?

— Четирийсет долара и десет на сто от увеличението на печалбата, и ще се преместя при вас.

— Моля? — подвикна изумено Дейвид Лерой. — Никой от директорите не получава процент от печалбата. Ако научат, другите ще вдигнат врява до небето.

— Аз няма да им кажа, остава да не им казвате и вие — отвърна Авел.

— Сега вече знам, че съм избрал тъкмо човека, който ми трябва, нищо че се пазариш като някой северняк с шест щерки на врата. — Той шляпна страничната облегалка на стола. — Приемам условията ти, Авел.

— Искате ли да ви представя препоръки, господин Авел?

— За какво са ми препоръки! Проучил съм те хубавичко, знам всичко за теб от мига, когато си напуснал Европа, чак до деня, когато си завършил икономика в Колумбийския университет. Какво според теб съм правил последните няколко дни? За нищо на света не бих назначил човек, който се нуждае от препоръки, за заместник-директор на най-хубавия си хотел. Кога можеш да започнеш?

— След един месец, смятано от днес.

— Чудесно. Очаквам с нетърпение да те видя отново, Авел.

Младежът стана от хотелския стол. Предпочиташе да стои прав. Ръкува се с господин Дейвис Лерой, мъжа от маса седемнайсет, на която сядаха само неизвестните.

 

 

Оказа се далеч по-трудно, отколкото бе очаквал, да се раздели с Ню Йорк и с хотел „Плаза“, първия му истински дом, откакто бе напуснал замъка край Слоним. Беше му много мъчно, че трябва да се сбогува с Джордж, Моника и малцината приятели от Колумбийския университет. Сами и другите сервитьори му организираха на изпроводяк тържество.

— Тепърва ще слушаме за теб, Авел Розновски — отсъди оберкелнерът и всички се съгласиха с него.

 

 

„Ричмънд Континентал“ в Чикаго беше на хубаво място, намираше се на авеню Мичиган, в сърцето на най-бързо разрастващия се град в Щатите. Авел остана доволен — знаеше прекрасно думите на Елзуърт Статлър, че за успеха на един хотел се искат само три неща: добро местонахождение, добро местонахождение и добро местонахождение. Не след дълго обаче младият поляк установи, че единственото достойнство на „Ричмънд“ е именно местонахождението. Дейвис Лерой беше премълчал истината, когато бе казал, че хотелът е „позападнал“. Директорът — Дезмънд Пейси, бе не муден и кротък, както го беше описал Лерой, беше си направо мързелив и не спечели симпатиите на Авел, като го настани не в самия хотел, а го прати в тясна стаичка в пристройката за персонала от другата страна на улицата. Младежът прехвърли набързо книжата на „Ричмънд“ и установи, че обикновено са заети едва четирийсет на сто от стаите, а ресторантът почти никога не се пълни и наполовина — не на последно място заради ужасната кухня. Персоналът говореше помежду си на три-четири езика, сред които не беше английският, и посрещна на нож поляка от Ню Йорк. Ясно защо последният заместник-директор бе побързал да се махне оттук. Щом „Ричмънд“ беше любимият хотел на Дейвис Лерой, как ли изглеждаха останалите десет от веригата, нищо че новият работодател на Авел очевидно не си знаеше парите.

Най-добрата новина, която младежът научи в първите дни от престоя си в Чикаго, бе, че Мелани Лерой е единствено дете.