Джефри Арчър
Каин и Авел (14)

14.

През есента на 1924 година Уилям и Матю се записаха в първи курс в Харвардския университет. Въпреки неодобрението на бабите Уилям прие стипендията „Хамилтън“, възлизаща на двеста и деветдесет долара, и си подари „Дейзи“, последния модел форд и първата голяма любов в живота му. Боядиса автомобилчето в жълто, с което цената му падна наполовина, а броят на обожателките на Уилям се удвои. В последния момент общественото мнение се промени на сто и осемдесет градуса и Калвин Кулидж отново спечели президентските избори и се върна в Белия дом, а обемът на акциите, търгувани на Нюйоркската фондова борса, достигна рекордните от пет години насам два милиона триста трийсет и шест хиляди сто и шейсет.

Двамата млади мъже („Не можем и занапред да ги наричаме «деца»“, произнесе се баба Кабът) изгаряха от нетърпение да отидат в университета. Сред бурното лято, прекарано в игра на тенис и голф, бяха готови да се заемат с по-сериозни начинания. Още първия ден, след като се настаниха в новата си стая на „Златния бряг“, далеч по-уютна от тясното помещение в пансиона на „Сейнт Пол“, Уилям се вглъби в учебниците, а Матю тръгна да търси гребния клуб на университета. Беше избран за капитан на отбора на първокурсниците и всяка неделя следобед Уилям зарязваше зубренето, за да погледа приятеля си от бреговете на река Чарлс. Радваше се на успехите на Матю, но въпреки това го смъмри:

— Животът не се свежда до това осмина здрави и прави мъже да карат по вълничките тромави криви лодки, а девети, по-дребен, да им подвиква — оповести той високопарно.

— Върви го кажи на онези в Йейл — отвърна Матю.

Междувременно Уилям бързо показа на преподавателите по математика, че в учението е онова, което Матю — в спорта: доста гърди пред другите. Стана председател и на Дружеството на спорещите в първи курс и убеди ректора Лоуел, негов далечен чичо, да въведе за пръв път в университета студентското застраховане, система, според която всеки, дипломирал се в Харвард, ще получава доживотна полица от хиляда долара, стига да посочи, че ако умре, парите ще отидат за висшето учебно заведение. Уилям пресметна, че това ще струва на всеки включил се по-малко от долар седмично и че ако четирийсет на сто от завършилите университета подкрепят системата, от 1950 година нататък Харвард ще има гарантирани приходи от около три милиона долара годишно. Ректорът бе възхитен от предложението и го подкрепи напълно, а година по-късно покани Уилям да влезе в управителния съвет на университетския комитет по набиране на средства. Уилям прие с гордост, без да знае, че назначението е доживотно. Ректорът Лоуел уведоми баба Каин, че е привлякъл, при това безплатно, един от най-бляскавите финансови умове на своето време. Баба Каин се тросна на братовчед си, че „всичко си има предназначение — така Уилям ще се научи да чете и дребния шрифт“.

 

 

Някъде в началото на втори курс студентите избираха (или биваха избирани в) някой от университетските клубове, които заемаха водещо място в живота на заможните в Харвард. Уилям беше привлечен в „Порцелан“, най-стария и най-богат от тези клубове, в който се попадаше най-трудно и за който останалите не знаеха почти нищо. Помещаваше се на авеню Масачузетс, над евтино кафене, така че да не бие на очи. Там Уилям се настаняваше на някой от удобните фотьойли, обсъждаше недоказаната теорема за четирите цвята върху географските карти и отзвука от процеса срещу Лоб и Лиополд, гледаше разсеяно улицата долу, отразена в поставеното под удобен ъгъл огледало, и слушаше това нововъведение на големия радиоприемник.

По време на коледната ваканция се остави да го убедят да кара ски с Матю във Върмонт и цяла седмица се катереше задъхан нагоре по пистите подир приятеля си, далеч по-як физически от него.

— Я ми кажи, Матю, за кой дявол се качваме цял час по хълма колкото да се спуснем пак по същия хълм за няколко секунди, но излагайки на сериозна опасност живота и крайниците си?

— На мен пък ми е по-приятно да катеря баирите — изсумтя приятелят му, — отколкото да зубря теорията за графите. Защо не си признаеш чистосърдечно, че не те бива и в катеренето, и в спускането?

Хвърлиха доста усилия, за да избутат втори курс, макар че двамата разбираха това „избутване“ по коренно различен начин. Първите два месеца от лятната ваканция чиракуваха в банката на бащата на Матю — Чарлс Лестър, в Ню Йорк, който отдавна се бе предал в опитите да държи по-надалеч Уилям. В най-горещите августовски дни двамата младежи кръстосваха надлъж и шир провинциална Нова Англия с „Дейзи“, возеха на лодка по река Чарлс възможно най-много момичета и ходеха на всяко увеселение, на което успяваха да си издействат да ги поканят.

За нищо време се превърнаха в едни от най-големите знаменитости на университета, познати сред cognoscenti^[1] като Зубъра и Сладура. Всички във висшето общество на Бостън бяха единодушни, че момичето, което се омъжи за Уилям Каин или Матю Лестър, може да не се притеснява за бъдещето, но всеки път, когато обнадеждените майки се появяваха със своите свежички като пъпки щерки, баба Каин и баба Кабът ги отпращаха най-безцеремонно.

На 18 април 1927 година Уилям отпразнува двайсет и първия си рожден ден, като отиде на последната сбирка на попечителите на фонда. Алан Лойд и Тони Симънс бяха приготвили всички книжа за подпис.

— Е, драги ми Уилям — подхвана Мили Престън така, сякаш от плещите й се бе смъкнала непосилна отговорност, — сигурна съм, че ще се справиш не по-зле от нас.

— Надявам се, госпожо Престън. При всички положения, ако реша някога да изгубя за един ден половин милион долара, знам към кого да се обърна.

Мили Престън се изчерви като домат и дори не се опита да отвърне на язвителното подмятане.

Сега фондът възлизаше на над двайсет и осем милиона долара и Уилям вече бе решил как да умножи парите, освен това си бе поставил задачата, докато завърши Харвардския университет, да спечели сам първия си милион. В сравнение със сумата във фонда това не бяха много пари, ала наследеното богатство имаше за него далеч по-малко значение от онова, което се трупаше в сметката му в банката на Лестър.

Бабите се опасяваха от поредния щурм на хищни девойки, ето защо пратиха през лятото Уилям и Матю на дълга обиколка из Европа, оказала се твърде успешна и за двамата. Матю преодоляваше всички езикови бариери и не пропусна европейска столица, в която да не си намери гадже. Младежът уверяваше Уилям, че любовта е от стоките, за които имало търсене навсякъде по света. Колкото до Уилям, той си издейства да го представят на директорите на повечето големи европейски банки и на свой ред увери Матю, че за парите също имало търсене навсякъде по света. От Лондон и Берлин до Рим двамата младежи оставяха подире си куп разбити сърца и куп възхитени банкери. Когато през септември се върнаха в Харвард, и двамата бяха готови да залегнат над учебниците — тази година им предстоеше да се дипломират.

 

 

Баба Каин почина на осемдесет и пет години през суровата зима на 1927 година и Уилям плака за пръв път от смъртта на майка си.

— Я не се вдетинявай — скастри го Матю, след като дни наред търпя киселото му настроение. — Бабката си е поживяла добре, разполагала е с предостатъчно време да провери от кой род е Бог, дали от Кабът или от Лоуел.

Уилям пропусна покрай ушите си богохулните думи, които приживе бе ценил у баба си толкова много, и й организира погребение, на което тя би се гордяла да присъства. Достолепната дама пристигна на гробищата в черна катафалка, марка „Пакард“ („И дума да не става да се кача на тая страхотия — само през трупа ми“, но както се оказа, само с трупа й), и това неразумно превозно средство би било единственото, за която тя би укорила Уилям, инак погребението беше безупречно. След смъртта й през последната си година в Харвард Уилям се впусна да учи още по-настървено. Реши да прави, да струва, но в нейна памет да спечели най-високото отличие по математика. Баба Кабът се спомина след, има-няма, половин година, очевидно, както отбеляза Уилям, защото вече нямаше с кого да си бъбри.

 

 

През февруари 1928 година Уилям бе посетен от председателя на Дружеството на спорещите. Следващия месец щяло да има прения на тема „Социализъм или капитализъм за бъдещето на Щатите“ и както би могло да се очаква, Уилям бе помолен да отстоява позициите на капитализма.

— А какво щеше да стане, ако ви кажех, че държа да отстоявам интересите на онеправданите маси? — попита Уилям изумения председател — почувства се леко засегнат, задето някакъв непознат си прави изводи за възгледите му само въз основа на това, че той е наследил прочуто име и преуспяваща банка.

— Решихме, Уилям, че ще предпочетете да…

— Както и да е. Приемам поканата. Доколкото разбирам, имам правото сам да си избера партньора?

— Естествено.

— Добре тогава. Избирам Матю Лестър. Мога ли да знам кои ще са нашите противници?

— Ще бъдете уведомен едва предния ден, след като разлепим обявите.

Следващия месец Матю и Уилям замениха критиките, които по време на закуска отправяха към вестниците с техните писания за левите и десните, и вечерните си спорове за смисъла на живота с обсъждане на стратегията, която ще приложат по време на „Голямата препирня“, както състудентите им започнаха да наричат вече насрочения дебат. Уилям реши, че Матю трябва да започне пръв.

С наближаването на съдбовния ден се разбра, че на пренията ще присъстват не само студентите и преподавателите, които се вълнуват от политика, но и някои знаменитости от Бостън и Кеймбридж.

Заранта преди обсъждането двамата отидоха при дъската за обяви, за да видят кои ще им бъдат противници.

— Лиланд Кросби и Тадиъс Коен. Имената говорят ли ти нещо, Уилям? Първият сигурно е от прочутия род Кросби във Филаделфия.

— То се знае, че е от него. Червеният маниак от Питънхаус скуеър, както родната му леля веднъж го описа много точно. Най-заклетият революционер в университетското градче. Не си знае парите, охарчва се, моля ти се, за какви ли не радикални каузи. Още сега предусещам как ще започне. — Уилям изимитира дрезгавия глас на Кросби: — „Знам от горчив опит колко алчни са богаташите в Щатите и че са ампутирани от обществена съвест.“ Няма що, много страшен противник, всички, които ще присъстват в залата, сигурно са чували поне стотина пъти тези небивалици.

— А Тадиъс Коен?

— За пръв път го чувам.

Вечерта и двамата отказаха да си признаят, че ги тресе сценична треска и се отправиха с тежки балтони през преспите и студения вятър към зала „Бойлстън“, като минаха покрай осветените колони на наскоро построената библиотека „Уайднър“ — синът на човека, дарил парите за построяването й също бе загинал като бащата на Уилям при корабокрушението на „Титаник“.

— В такова време ако не друго, то поне можем да бъдем сигурни, че няма да дойдат много хора — отбеляза обнадежден Матю.

Но след като свърнаха зад библиотеката, видяха, че по стълбите се качва върволица от хора, които тръскат снега по краката си и влизат настръхнали от студа в залата. Двамата младежи също се качиха и бяха поканени на столовете върху подиума. Макар да седеше като препариран, Уилям оглеждаше залата и търсеше познати лица: ректорът Лоуел се бе разположил дискретно на средния ред, сред присъстващите беше и грохналият Нюбъри Сейнт Джон, професор по биология, имаше и две-три зубърки, които младежът познаваше от увеселенията в Червената къща, а вдясно се бяха намърдали цяла тумба младежи и момичета с бохемски вид, някои от които дори не си бяха сложили вратовръзки и които започнаха да ръкопляскат, щом на подиума се качиха техните хора — Кросби и Коен.

По-странно от двамата изглеждаше Кросби: висок и слаб едва ли не до изпосталялост, облечен случайно — или много обмислено — в торбест костюм от туид, затова пък с току-що изгладена риза, и захапал лула, която, ако не броим долната устна, сякаш нямаше никаква връзка с тялото му. Тадиъс Коен беше по-нисък, носеше очила без рамки и тъмен вълнен костюм с почти безупречна кройка.

Четиримата си стиснаха предпазливо ръце, започнаха последните приготовления. Камбаните на църквата, която се намираше на някакви стотина метра, зазвъняха някак смътно, сякаш са много далеч, и отброиха седем часа.

— Господин Лиланд Кросби младши — оповести водещият.

Речта на Кросби даде на Уилям повод да поздрави сам себе си. Беше предугадил всичко: пресипналия глас, почти истеричния тон, с който той наблягаше на едно или друго. Подхвана заклинанията на американския радикализъм: Хеймаркет^[2], Паричният тръст, „Стандард Ойл“ и дори „Кръстът на златото“^[3]. Според Уилям противникът му не постигна нищо, освен да стане за смях, макар че, както можеше да се очаква, събра овациите на тумбата отдясно. Когато си седна на мястото, Кросби със сигурност не бе привлякъл нови поддръжници, обратното, вероятно бе отблъснал някои от хората, подкрепяли го дотогава. Сравнението с Уилям и Матю — и те не по-малко богати, и те не по-малко издигнати в обществото, но безкористно отказали да се правят на великомъченици на социалната справедливост, далеч не бе в полза на Кросби.

Матю — самото въплъщение на свободомислието и търпимостта, говори добре, изложи прекрасно становището си, внесе спокойствие. Когато под бурните ръкопляскания приятелят му се върна на стола, Уилям се ръкува сърдечно с него.

— Разказа им играта — прошепна му той.

Но Тадиъс Коен изненада всички. Говореше благо и обмислено и спечели всеобщите симпатии. Даваше уместни примери, цитатите му бяха добре подбрани и не предизвикваха разногласия. Без да внушава на присъстващите, че нарочно се стреми да получи възхитата им, той излъчваше нравственост и почтеност, така че всеки, който не ги притежаваше, до него изглеждаше провалил се човек. Тадиъс Коен с готовност призна, че и в неговия лагер има крайности, че водачите на левите невинаги са на висота, но все пак остави впечатлението, че макар и опасен, социализмът е единственият път на човечеството, ако искаме жребият му да е добър.

Уилям се притесни. След убедителното, премерено изложение на Коен нямаше смисъл да се осланя на непоклатимата логика и да напада политическата платформа на противниците си. Въпреки всичко бе длъжен да го изобличи в твърденията му, че е изразител на надеждата и вярата в човешкия дух. Насочи усилията си първо към това да отхвърли някои от обвиненията на Кросби, после се противопостави на доводите на Коен, като изрази вярата си в способността на американската система да постига чрез конкуренцията най-добри резултати и в духовната, и в стопанската сфера. Усети, че е изиграл чудесно защитната игра, но толкоз, и седна, примирен, че Коен го е победил.

Кросби стана, за да отговори на своя противник. Започна яростно, сякаш се канеше да разгроми не само Уилям и Матю, но и Коен, и попита присъстващите дали биха застанали зад един „враг на народа“, който тази вечер е сред тях. Дълго оглежда залата — някои се свиха притеснени на столовете си и замълчаха, дори заклетите привърженици на Кросби впериха погледи в обущата си. Сетне младежът се наведе напред и ревна:

— Той е пред вас. Току-що говори. Казва се Уилям Лоуел Каин. — Без да поглежда към мястото, където седеше Уилям, Кросби махна с ръка натам и продължи да крещи: — Банката му притежава рудници, където миньорите мрат като мухи колкото да изкарат на собствениците още един милион дивиденти годишно. Банката му подкрепя кървавите продажни диктатури в Латинска Америка. Именно чрез нея Конгресът на САЩ получава подкупи, за да мачка дребните фермери. Банката му…

Словоизлиянието продължи няколко минути. Уилям седеше и мълчеше ледено, като от време на време си записваше припряно нещо в тефтера. Тук-там в залата вече се чуваха възгласи: „Стига!“. На свой ред привържениците на Кросби подвикваха в негова подкрепа. Официалните лица се споглеждаха притеснено.

Времето, отпуснато на Кросби, вече изтичаше. Той вдигна юмрук и заяви:

— Господа, според мен изходът от задънената улица, в която са се озовали Щатите, е на някакви си двеста метра от тази зала. Там се възправя „Уайднър“, най-голямата частна библиотека в света. Посещават я бедни учени имигранти наред с най-просветените умове на Америка, така щото да натрупат още познания и светът да се радва на по-голямо благоденствие. Благодарение на какво съществува тя? Библиотеката я има, защото преди шестнайсет години някакъв си богат бонвиван е имал нещастието да се качи на увеселителния лайнер „Титаник“. Мен ако питате, госпожи и господа, американският народ трябва да връчи на всеки член от управляващата класа билет за отделна каюта на титаника на капитализма и чак тогава богатствата, натрупани на нашия велик континент, ще бъдат отприщени и ще служат на свободата, равенството и напредъка.

Докато слушаше речта на Кросби, Матю изпита най-различни чувства: ликуване, че след тази издънка победители са те с Уилям, притеснение от поведението на противника, гняв, задето той си е позволил да спомене „Титаник“. Нямаше представа как Уилям ще постъпи след такава провокация.

Тишината беше, общо взето, възстановена и водещият отиде на катедрата и оповести:

— Господин Уилям Лоуел Каин.

Уилям отиде на катедрата и огледа присъстващите в залата, притихнали в очакване.

— По мое мнение възгледите, изразени от господин Кросби, не заслужават отговор.

После си седна на мястото. Известно време всички мълчаха изненадани, сетне заръкопляскаха бурно.

Водещият се върна на катедрата, но явно не знаеше как да постъпи. Някъде зад него се чу глас, разсеял напрежението.

— С ваше разрешение, господин водещ, бих искал да помоля господин Каин да използвам неговото време — извика Тадиъс Коен.

Уилям кимна на водещия.

Коен отиде при катедрата и замига притеснено, с което спечели симпатиите на всички.

— Отдавна се знае — подхвана младежът, — че най-голямото препятствие пред успеха на демократичния социализъм в Съединените щати е екстремизмът на някои от привържениците му. Едва ли нещо може да онагледи този тъжен факт по-ясно от речта на колегата днес. Склонността да се вреди на прогресивното дело с призиви за физическото изтребление на онези, които му се противопоставят, би била разбираема у един кален в битките имигрант, ветеран от сражения в чужбина, по-ожесточени от нашите. В Щатите обаче тя е непростима и отблъскваща. Лично аз се извинявам най-чистосърдечно на господин Каин.

Този път всички изръкопляскаха на мига. Присъстващите до последния човек станаха на крака и продължиха да аплодират младия оратор.

Уилям отиде и се ръкува с него. Никой не се изненада, че те с Матю са спечелили с цели сто и петдесет гласа. Пренията приключиха, дошлите в залата започнаха да се изнизват един по един на смълчаните, покрити с преспи алеи, сетне тръгнаха по средата на улицата, като обсъждаха разгорещено, колкото им глас държи случилото се.

Уилям покани настойчиво Тадиъс Коен да дойде с тях с Матю и тримата да се почерпят. Прекосиха заедно авеню Масачузетс, като почти не виждаха къде стъпват — всичко бе затрупано със сняг, и спряха пред голямата черна врата почти точно срещу зала „Бойлстън“. Уилям я отвори с ключа си и тримата влязоха във входа. Но още преди да са затворили вратата, Тадиъс Коен рече:

— Опасявам се, че тук няма да съм добре дошъл.

Уилям се постъписа.

— Я не се занасяй! Нали си с мен!

Матю погледна приятеля си да го предупреди, но видя, че той е твърд в решението си.

Качиха се по стълбите в просторното помещение, доста уютно, без да е обзаведено скъпо, където десетина младежи седяха по фотьойлите или стояха на групички от по двама-трима. Щом Уилям се показа на прага, всички се впуснаха да го поздравяват.

— Беше неотразим! Хубаво им натри носовете. Изпросиха си го тия нагли типове!

— Влизай победоносно, убиецо на болшевиките!

Тадиъс Коен се дръпна в сянката зад вратата, но Уилям не го беше забравил.

— Разрешете, господа, да ви представя достойния си противник, господин Тадиъс Коен.

Младежът пристъпи колебливо напред. В помещението се възцари тягостно мълчание. Неколцина се извърнаха, уж са се загледали в брястовете с натежали от току-що навалелия сняг клони на двора.

Накрая дюшемето изпука и един от младежите излезе през страничната врата. Последва го втори. Без да бързат и без да са се наговаряли, всички се изнизаха. Последният изгледа Уилям, сетне се врътна на пети и също се скри зад вратата.

Матю погледна притеснен спътниците си. Моравочервен, Тадиъс Коен сведе глава. Уилям бе стиснал устни със същата хладна ярост, плиснала го, когато Кросби бе споменал „Титаник“. Матю го докосна по ръката.

— Да си тръгваме!

Разстроени, тримата отидоха в стаята на Уилям и колкото да не е без никак, пийнаха малко бренди, което не ги развесели.

На заранта, когато се събуди, Уилям видя, че някой е пъхнал под вратата плик. Вътре имаше кратичко писмо от председателя на клуб „Порцелан“, който изразяваше „надежда, че снощната случка, за която по-добре да забравим, няма да се повтори никога повече“.

До обяд председателят получи две писма, от които разбра, че членовете на клуба са станали с двама по-малко.

 

 

След дълги усърдни месеци Уилям и Матю бяха почти готови — и двамата не смееха и да предположат, че са напълно готови — за последните изпити в университета. Шест дни отговаряха на въпроси и попълваха ли, попълваха цяла купчина тестове, а после зачакаха — както се оказа, ненапразно, тъй като през юни 1928 година и двамата, както и се бяха надявали, завършиха Харвардския университет.

След седмица съобщиха, че Уилям е удостоен с присъжданата от президента награда по математика. Младежът съжаляваше, че баща му не е жив, за да присъства на връчването. Матю се дипломира с почтеното „среден“, което му дойде като манна небесна и не изненада никого. И двамата не смятаха да продължават образованието си — предпочитаха да се впуснат час по-скоро в потока на живота.

Осем дни преди Уилям да се дипломира в Харвардския университет, банковата му сметка в Ню Йорк прехвърли един милион долара. Точно тогава той обсъди по-подробно с Матю дългосрочното си намерение някой ден да управлява банка „Лестър“, като я слее с „Каин и Кабът“.

Матю посрещна с радост новината и сподели най-чистосърдечно:

— Това е единственият начин някога да увелича сумата, която татко ще ми остави след смъртта си.

В деня на връчването на дипломите в Харвард дойде Алан Лойд, който тъкмо беше навършил шейсет. След тържеството Уилям го заведе на площада да пият чай. Банкерът огледа с обич снажния младеж.

— Дипломата от Харвард вече ти е в джоба, какво смяташ да правиш оттук нататък?

— Ще постъпя на работа в банката на Чарлс Лестър в Ню Йорк, за да понатрупам опит, после, след още няколко години, ще дойда в „Каин и Кабът“.

— От дванайсетгодишен, Уилям, не излизаш от банката на Лестър. Защо не дойдеш направо при нас? Веднага ще те назначим директор.

Младежът не отвърна нищо. Предложението на Алан Лойд го свари напълно неподготвен. Колкото и да бе амбициозен, и през ум не му беше минавало, че ще го назначат директор на банката още преди да е навършил двайсет и пет години, възрастта, когато баща му е бил удостоен с почетната длъжност.

Алан Лойд продължаваше да чака отговор, какъвто не получаваше и не получаваше.

— Не мога да повярвам, Уилям, че има нещо, от което да онемееш.

— Не съм и мечтал да ме поканите в управителния съвет преди двайсет и петия ми рожден ден, когато баща ми…

— Вярно, баща ти беше избран за директор, след като навърши двайсет и пет. Но няма причини да ти забраняваме да влезеш и преди това в управителния съвет, стига, разбира се, другите директори да подкрепят предложението ми, а аз знам, че те ще го подкрепят. При всички положения си имам лични причини да настоявам да станеш час по-скоро директор. След пет години излизам в пенсия и ще напусна банката, трябва да сме сигурни, че ще изберем за председател на управителния съвет най-подходящия човек. Ще имаш по-голямо влияние при взимането на решенията, ако през тези пет години си работил за „Каин и Кабът“, вместо да се задоволяваш с висока чиновническа длъжност в банка „Лестър“. Е, момчето ми, ще влезеш ли в управителния съвет?

За втори път този ден Уилям съжали, че баща му не е жив.

— На драго сърце приемам, уважаеми господине.

Алан го погледна.

— За пръв път, откакто играхме голф, ме наричаш „господине“. Както личи, трябва да те следя по-изкъсо.

Младежът се усмихна.

— Е, разбрахме се — рече банкерът. — Ще бъдеш младши директор, ще отговаряш за инвестициите и ще си на пряко подчинение на Тони Симънс.

— Мога ли да си назнача заместника? — попита Уилям.

Алан Лойд се взря изпитателно в него.

— И това несъмнено ще бъде Матю Лестър.

— Да.

— Не. Не искам той да прави в банката ни онова, което ти възнамеряваше да правиш в тяхната. Ако не друго, Томас Коен би трябвало да те е научил на това.

Уилям не отвърна нищо, но оттук нататък си имаше едно наум за банкера и вече не го подценяваше.

Чарлс Лестър се засмя, когато Уилям му повтори разговора дума по дума.

— Жалко, че няма да дойдеш при нас, пък било то и като шпионин — рече той сърдечно. — Но не се и съмнявам, че някой ден все пак ще работиш тук, в един или друг смисъл.