Джефри Арчър
Каин и Авел (29)

29.

Уилям усети, че остарява, когато Кейт започна да го взима на подбив заради прошарената коса, а Ричард започна да води вкъщи момичета. Почти винаги одобряваше избора на своя син, харесал си една или друга „млада дама“, както ги наричаше самият той, може би защото всички те приличаха на Кейт, която според Уилям на зряла възраст бе по-красива от всякога. Дъщерите му Вирджиния и Луси също бяха станали млади дами и радваха баща си, заприличвайки все повече на майка си. Вирджиния се бе запалила по рисуването и стените в кухнята и в детските стаи бяха покрити в последните й шедьоври, както шеговито ги наричаше Ричард. Вирджиния му го върна тъпкано, когато той тръгна на уроци по виолончело. Дори слугите шушукаха не особено ласкави неща всеки път, щом лъкът опреше струните. Луси боготвореше и брат си, и сестра си и прехласната, твърдеше, че Вирджиния е новият Пикасо, а Ричард — новият Казалс. Уилям вече се питаше какво ли ще стане с тях, когато него няма да го има. Кейт беше на мнение, че и трите деца се развиват чудесно. Ричард, който вече учеше в „Сейнт Пол“, бе станал толкова добър на виолончелото, че го излъчиха да свири на ученически концерт, а картините на Вирджиния бяха толкова сполучливи, че една от тях се озова върху стената във всекидневната. Всички в семейството обаче виждаха, че красавицата в него ще бъде Луси, която едва единайсетгодишна започна да получава любовни бележчици от момчета, дотогава вълнували се единствено от бейзбол.

През 1951 година Ричард бе приет в Харвардския университет и макар да не спечели най-престижната стипендия по математика, Кейт побърза да напомни на Уилям, че момчето е играло в бейзболния отбор на училище „Сейнт Пол“ и е участвал с виолончелото в концерти, неща, които баща му дори не се е опитал да усвои. Уилям се гордееше с постиженията на сина си, но промърмори, че не познавал много банкери, които да играят бейзбол или да свирят на виолончело.

Американците бяха започнали да вярват, че този път мирът ще бъде траен, и банките разширяваха все повече дейността си. Не след дълго Уилям бе затрупан с работа и за кратко заплахата, идваща от Авел Розновски, и свързаните с него неприятности отстъпиха на заден план.

От поредните тримесечни доклади на Тадиъс Коен се виждаше, че Розновски е поел по път, от който няма намерение да се отказва — чрез трети лица бе дал да разберат на всички акционери в банка „Лестър“ без Уилям, че е готов да изкупи дела им. Уилям се питаше дали това ще доведе до пряк сблъсък между него и поляка. Вече усещаше, че наближава времето, когато ще се види принуден да запознае управителния съвет на „Лестър“ с домогванията на Розновски и дори може би да подаде оставка, ако банката се окаже в нещо като обсада — стъпка, която щеше да доведе до пълната победа на Авел Розновски. Това бе единствената причина Уилям да не желае да стига чак до такива крайности. Реши, че ако се наложи да се бори за живота си, ще го направи, без да жали сили, и че ако единият от двамата трябва да се разори, ще стори всичко това да не е той.

Накрая въпросът какво да прави с инвестиционната програма на Авел Розновски излезе от неговата власт.

В началото на 1951 година банката бе поканена да представлява една от новите американски въздухоплавателни компании — „Интерстейт Еъруейс“, на която Федералната авиационна служба бе предоставила разрешение да извършва полети между Източното и Западното крайбрежие. Компанията се обърна съм банка „Лестър“, когато трябваше да събере трийсетте милиона долара, изисквани като обезпечение след правителствените разпоредби.

Уилям бе на мнение, че си струва да подкрепят въздухоплавателната компания и начинанието, и посвети цялото си време на това да осигури чрез продажбата на ценни книжа трийсетте милиона. Като гарант банката впрегна всичките си сили, за да подкрепи фирмата. Това бе най-големият проект на Уилям, откакто се бе завърнал в „Лестър“, и когато се зае да осигури трийсетте милиона, той съзнаваше, че на карта е заложено доброто му име.

През юли бяха разгласени подробностите около пускането на акциите на фондовата борса и те бяха разграбени за броени дни. Уилям получаваше отвсякъде прещедри похвали колко добре се е справил. Самият той бе неописуемо щастлив, докато в следващия доклад на Тадиъс Коен не прочете, че десет на сто от акциите на въздухоплавателната компания са изкупени от една от фирмите на Авел Розновски.

Уилям разбра, че е крайно време да запознае Тед Лийч и Тони Симънс с най-големите си страхове. Помоли Тони да дойде в Ню Йорк, където покани двамата си заместници в своя кабинет и им разказа всичко за сагата с Авел Розновски и Хенри Осбърн.

— Защо ни казваш чак сега! — бе първата реакция на Тони Симънс.

— Докато бях в „Каин и Кабът“, Тони, съм си имал работа със стотици фирми като хотелска верига „Ричмънд“ и по онова време не съм и подозирал, че Розновски е толкова злопаметен и отмъстителен. Разбрах, че си е навил на пръста да ми отмъсти, чак когато купи десет на сто от „Интерстейт Еъруейс“.

— Дали не си прекалено мнителен? — намеси се и Тед Лийч. — В едно съм сигурен: неразумно е да съобщаваме и на другите членове на управителния съвет. Само това оставаше, банката да изпадне в паника.

— Така си е — подкрепи го Тони Симънс. — Защо не се срещнеш с този Авел Розновски — да се разберете като хората.

— Подозирам, че той очаква да направя точно това — отвърна Уилям. — Така вече ще бъде напълно сигурен, че банката се чувства под обсада.

— А няма ли да промени отношението си, ако му обясниш, че си направил всичко по силите си да убедиш банката да подкрепи хотелска верига „Ричмънд“, но че другите членове на управителния съвет не са искали и да чуят…

— Нямам причини да смятам, че той вече не го знае — натърти Уилям. — Както личи, знае всичко останало.

— И какво според теб банката трябва да направи с тоя Розновски? — попита Тед Лийч. — Определено не можем да му забраним да купува акции на „Лестър“, щом е намерил хора, готови да се разделят с тях. Ако тръгнем да ги изкупуваме, само ще си вкараме автогол, защото ще покачим стойността на акциите, които той вече притежава, и ще изложим на опасност финансовото си положение. Розновски сигурно потрива ръце. Ще налеем вода и в мелницата на Хари Труман, преди изборите демократите само това и чакат — някой шумен банков скандал.

— Давам си сметка, че не мога да направя почти нищо — отвърна Уилям, — но все пак трябваше да ви съобщя какви ги върши Розновски, в случай че реши да ни сервира поредната изненада.

— Все пак не изключвам възможността той да се ръководи от най-невинни подбуди и да те уважава като талантлив инвеститор — вметна Тони Симънс.

— Какви ги говориш, Тони! Знаеш, че е забъркан и вторият ми баща! Защо според теб Розновски го е наел — за да помогне на кариерата ми като банкер ли? Явно не разбираш за какво става въпрос. Наблюдавам този човек повече от двайсет години. Не е свикнал да губи — хвърля заровете, докато победи. Знам му и кътните зъби, сякаш им е роден брат. Той ще…

— Само не се поддавай на мания за преследване, Уилям. Лично аз очаквам…

— Да не се поддавам на мания за преследване ли? Припомни си, Тони, правилника на „Лестър“ и каква власт дава той на всеки, сдобил се с осем на сто от акциите на банката. Лично го съставих така, за да предпазя себе си и да не ме отстранят. Този тип вече притежава шест на сто и ако това не ти се струва страшно, не забравяй, че той може да помете за един ден „Интерстейт Еъруейс“. Достатъчно е да пусне за продажба всичките си акции наведнъж.

— Да де, но няма да спечели нищо — отбеляза Тед Лийч. — Тъкмо обратното, ще изгуби доста пари.

— Повярвай, просто не си наясно с начина на мислене на Авел Розновски — напомни му Уилям. — Смел е като лъв, и да загуби, това не значи нищо за него. Все повече се убеждавам, че цели само едно: да ми отмъсти. Така е, ако продаде акциите си, ще претърпи загуби, но пак ще притежава хотелите, цели двайсет и един на брой. Знае, че ако котировките на акциите на „Интерстейт“ паднат главоломно, ние също ще пострадаме не на шега. Като банкери зависим от твърде неустойчивото доверие на хората, а само да рече, Авел Розновски може да направи когато си поиска това доверие на пух и прах.

— Успокой се, Уилям — помоли го Тони Симънс. — Още не се е стигнало чак дотам. Сега вече знаем какво е намислил Розновски, ще го държим под око и ако се наложи, ще му се противопоставим. Като начало трябва да се погрижим никой да не му продава акции на „Лестър“, ако първо не ги е предложил на теб. Банката ще те подкрепи, каквото и да предприемеш. Лично аз съм на мнение, че трябва да поговориш с Розновски, за да си изясните нещата. Така поне ще знаем доколко сериозен е в намеренията си и ще се подготвим.

— И ти ли, Тед, смяташ така? — попита Уилям.

— Да. Съгласен съм с Тони. Мен ако питаш, трябва да се свържеш лично с този тип. Ще бъде само в интерес на банката да разбереш доколко невинни са намеренията му.

Известно време Уилям мълча.

— Щом и двамата сте на такова мнение, ще взема да опитам — рече накрая той. — Трябва да добавя, че не съм съгласен с вас, но може би не съм безпристрастен, все пак това ме засяга лично. Дайте ми няколко дни да помисля какво да предприема и ще ви съобщя какво съм решил.

След като двамата заместник-председатели на управителния съвет излязоха от кабинета, Уилям продължи да седи сам и да мисли за обещанието, което е дал, убеден, че щом е забъркан и Хенри Осбърн, почти няма вероятност той да се спогоди с Авел Розновски.

 

 

Четири дни по-късно пак седеше сам в кабинета си — беше се разпоредил да не го безпокоят при никакви обстоятелства. Знаеше, че и Авел е в своя кабинет в нюйоркския „Барон“ — сутринта бе пратил човек в хотела с едничката задача да му съобщи веднага щом Розновски се появи. Той му беше звъннал, за да му предаде, че полякът е дошъл в осем и двайсет и седем, качил се е веднага в кабинета си на четирийсет и втория етаж и оттогава никой не го е виждал. Уилям вдигна слушалката и помоли телефонистката да го свърже с хотел „Барон“.

— Тук е „Барон“ в Ню Йорк.

— Господин Розновски, ако обичате — каза притеснено Уилям. Бяха го свързали със секретарката. — Търся господин Розновски — повтори вече по-твърдо.

— За кого да предам? — попита жената.

— Казвам се Уилям Каин.

Настъпи дълго мълчание — или на Уилям само му се стори, че е дълго.

— Не съм сигурна, че е тук, господин Каин. Нека проверя.

Поредното дълго мълчание.

— Господин Каин?

— Господин Розновски?

— Какво обичате, господин Каин? — попита много спокоен глас с едва доловим акцент.

Макар да бе обмислил внимателно първите си думи, Уилям пак усети, че говори доста притеснено.

— Донякъде съм разтревожен, господин Розновски, от дяла ви в банка „Лестър“ — подхвана той — и от силните позиции, които сте успели да завоювате в едно от търговските дружества, които представляваме. Може би е време да се срещнем и да обсъдим намеренията ви. Освен това искам да ви съобщя нещо лично.

Отново дълго мълчание. Уилям дори си помисли, че Авел е затворил.

— Не съществуват обстоятелства, Каин, при които подобна среща да е възможна. Вече знам достатъчно за вас, не ми се слушат оправданията ви за миналото. Внимавайте и ще разберете какви са намеренията ми, а те, господин Каин, са твърде различни от онова, което ще откриете в „Битие“. Един ден ще ви се прииска да скочите от дванайсетия етаж на някой от моите хотели, защото ще загазите не на шега с дела си в „Лестър“. Трябват ми още само два процента, за да отговарям на условията по точка седма от правилника на банката, а вие сам знаете какво означава това. Тогава може би за пръв път ще проумеете как се е чувствал Дейвис Лерой, докато месеци наред се е губил в догадки какво ли ще направи вашата банка с живота му. Сега е ваш ред няколко години да се губите в догадки как ще постъпя с вас, след като се сдобия с осемте процента.

Уилям се вцепени от думите на Авел Розновски, но въпреки че заудря с юмрук по писалището, си наложи да продължи спокойно:

— Разбирам какво ви е, господин Розновски, ала пак съм на мнение, че е по-разумно да се срещнем и да обсъдим всичко. Има едно-две неща, за които съм сигурен, че не знаете.

— Например как сте измамили Хенри Осбърн и сте му задигнали половин милион долара ли, господин Каин?

Уилям направо онемя и бе на път да избухне, но и този път успя да се овладее.

— Не, господин Розновски, онова, което искам да обсъдим, няма нищо общо с господин Осбърн. Става дума за нещо лично, което засяга единствено вас. Въпреки това искам да знаете, че никога не съм мамил Хенри Осбърн и не съм му задигнал и цент.

— Хенри обаче твърди друго. Според него тъкмо вие сте виновен за смъртта на майка си и сте я вкарали в гроба, само и само да не му отпуснете заем. Струва ми се напълно правдоподобно, след като видях как се отнесохте с Дейвис Лерой.

Уилям не помнеше някога да му е било толкова трудно да се сдържи, затова мина доста време, докато отговори:

— Предлагам ви да изясним веднъж завинаги това недоразумение и да се срещнем на място, където никой няма да ни познае.

— Вече, господин Каин, е останало само едно място, където няма да ви познае никой.

— И кое е то? — попита Уилям.

— Небето — отвърна Авел и затвори.

 

 

— Свържете ме незабавно с Хенри Осбърн — нареди той на секретарката си.

Барабани с пръсти по писалището цели петнайсет минути, през които момичето се опитваше да открие конгресмена Осбърн — оказа се, че показвал Капитолия на свои избиратели.

— Ти ли си, Авел?

— Да, аз, Хенри, реших, че ще искаш да научиш пръв: Каин знае всичко, битката става открита.

— В какъв смисъл знае всичко? Смяташ ли, че знае и за мен? — попита притеснено Хенри.

— Знае, и още как, освен това знае за сметката, за дела, който съм купил от банка „Лестър“, и за „Интерстейт Еъруейс“.

— Откъде е научил? Само ние с теб знаем за сметката.

— И Къртис Фентън — прекъсна го Авел.

— А, да. Но той за нищо на света не би казал на Каин.

— Явно е пропял. Няма кой друг да му е казал. Не забравяй, че Каин работеше именно с Къртис Фентън, когато купих от банката хотелска верига „Ричмънд“. Както личи, през цялото време са поддържали връзка.

— Ама че работа!

— Ти май се притесни, Хенри.

— Ако Каин наистина знае всичко, играта загрубява. Предупреждавам те, Авел, той няма навика да губи.

— Аз също — отвърна другият мъж. — Уилям Каин не ме плаши, все пак държа всички козове. Като теглим чертата, колко от капитала на Каин притежавам?

— Доста голям пай. Шест на сто от акциите на банка „Лестър“ и десет на сто от „Интерстейт Еъруейс“, а също малки пакети от другите търговски дружества, които те представляват. Трябват ти още само два процента от „Лестър“, за да отговаряш на условията на точка седма от правилника, а Питър Парфит още си прави устата да ни продаде своя дял.

— Чудесно! — възкликна Авел. — За какво повече можем да мечтаем! Продължавай да обработваш Парфит, не забравяй, че не бързам, а Каин не може и да припари до него. Засега ще оставим Каин да умува какво още му кроим. Но докато не се върна от Европа, не предприемай нищо, чу ли! След телефонния разговор, който проведох днес сутринта с господин Каин, можеш да си сигурен, че това приятелче доста ще се попоти, а аз, Хенри, нямам от какво да се притеснявам. Ще го оставим да се мъчи като грешен дявол, нямам намерение да правя следващия ход, докато не съм напълно готов.

— Добре — рече Хенри. — Ще те държа в течение, в случай че възникне нещо обезпокоително.

— Проумей го най-после, Хенри, нямаме от какво да се притесняваме. Спипали сме натясно господин Каин, наистина ще му разкатаем фамилията.

— На драго сърце ще погледам — поободри се сенаторът.

— Понякога ми се струва, че мразиш Каин повече и от мен.

Хенри се засмя нервно.

— Приятно прекарване в Европа.

Авел затвори и загледан някъде в пространството пред себе си, се замисли за следващия си ход, като забарабани отново по писалището. Влезе секретарката.

— Свържете ме с господин Къртис Фентън от банка „Континентал Тръст“ — нареди й той, без да я поглежда.

Продължи да потропва с пръсти, все така вперил поглед пред себе си. След малко телефонът иззвъня.

— Фентън?

— Добро утро, господин Розновски, как сте?

— Закрийте всичките ми сметки във вашата банка.

Мъжът в другия край на линията не каза нищо.

— Чухте ли ме, Фентън?

— Да — отвърна смаяно банкерът. — Мога ли да попитам защо, господин Розновски?

— Защото, Фентън, Юда никога не ми е бил любимият апостол. От този миг нататък не сте член и на управителния съвет на хотелска верига „Барон“. В скоро време ще получите писмено потвърждение на разговора и указания в коя банка да прехвърлите сметките.

— Не разбирам защо, господин Розновски. Какво съм направил?…

Авел затвори точно когато в кабинета влезе дъщеря му.

— Доста грубичко, татко.

— Не беше предвидено като любезност, скъпа, но това не е твоя работа — отвърна с коренно променен тон Авел. — Купи ли всички тоалети, с които ще пътуваш за Европа?

— Да, благодаря ти, татко, но да ти призная, нямам си и понятие каква е модата в Лондон и Париж. Дано съм избрала каквото трябва, не искам да бия на очи.

— Искаш, не искаш, няма как да не биеш на очи, моето момиче, ще си най-голямата красавица, стъпвала от години във Великобритания. Имаш тънък вкус и усет към цветовете, не се безпокой за избора си. Младите европейци ще се надпреварват да привлекат вниманието ти, аз обаче няма да мърдам от теб и ще им дам отпор. Хайде да хапнем и да обсъдим какво ще правим в Лондон.

 

 

Десет дни по-късно, след като Флорентина прекара дълга събота и неделя с майка си — Авел никога не питаше за нея — двамата се качиха на летище „Айдълуайлд“ в Ню Йорк на самолет боинг триста седемдесет и седем, поел към лондонското летище „Хийтроу“. Полетът продължи близо четиринайсет часа и макар двамата да имаха удобни кресла, първото, което направиха, след като отседнаха в „Кларидж“ на Брук стрийт, бе да си отспят.

Авел бе дошъл в Европа по три причини: първо, да потвърди договорите за строителството на нови хотели от веригата „Барон“ в Лондон, Париж и вероятно Рим, второ, да даде възможност на Флорентина да поразгледа Европа, преди да отиде в Ратклиф, където щеше да следва филология, и трето, най-важното за него, да посети замъка си в Полша и дори да провери дали има някакъв шанс да си го върне.

В Лондон и двамата пожънаха успехи. Съветниците на Авел бяха намерили свободен парцел на Хайд Парк Корнър и той нареди на адвокатите си да не губят и миг, а да договорят покупката на земята и да придвижат разрешителните, така че и английската столица да може да се похвали с хотел „Барон“.

След разточителството в собствения й дом Флорентина се стресна от суровия живот в следвоенен Лондон, но лондончани като че не забелязваха колко пострадал е техният град от войната и продължаваха да смятат, че са световна сила. Канеха младата жена на обеди, вечери и танци и баща й се оказа прав за изтънчения й вкус и за впечатлението, което тя ще направи на младите европейци. Всяка вечер се прибираше с блеснали очи и разкази за нови и нови завоевания, за които на другата сутрин вече не помнеше. Така и не можеше да реши дали иска да се омъжи за един възпитаник на Итън от Гренадирската гвардия, който й козируваше през цялото време, или за член на Камарата на лордовете, близък до кралския двор. Флорентина не беше съвсем наясно какво ще рече да е „близък до двора“, затова пък бе сигурна, че въпросният мъж знае как да се държи с една дама.

В Париж двамата с баща й продължиха в същото шеметно темпо и тъй като знаеха добре френски, се разбираха с парижани не по-зле, отколкото с англичаните. Излезеше ли в отпуск, в края на втората седмица Авел обикновено се отегчаваше до смърт и започваше да брои дните, когато ще се върне на работа. Но сега беше с Флорентина. След като той се бе разделил със Зофя, дъщеря му се беше превърнала в център на неговия живот и единствена наследница на баснословното му богатство.

Стана време да си тръгват от Париж, но и на двамата не им се заминаваше, ето защо останаха още няколко дни, под предлог, че Авел имал да договаря покупката на прочут, но позападнал хотел на булевард „Распай“. Така и не съобщи на собственика — някой си господин Ньоф, който, доколкото това изобщо беше възможно, изглеждаше още по-занемарен и от хотела, че смята да го разруши и да построи нова сграда. Когато няколко дни по-късно господин Ньоф подписа книжата, Авел се разпореди постройката да бъде изравнена със земята. Двамата с Флорентина вече нямаха с какво да се оправдават, за да останат още в Париж, затова поеха към Рим.

След дружелюбното отношение на британците и веселието във френската столица Вечният град им се стори потискащо мрачен и порутен — римляни нямаха поводи да празнуват. Животът в Лондон и Париж сякаш бе останал безкрайно далеч. В Лондон Авел и дъщеря му се бяха разхождали из великолепните кралски паркове и се бяха възхищавали на историческите паметници, а Флорентина беше танцувала до среднощ. В Париж бяха ходили на опера, бяха обядвали край Сена, бяха се разхождали с лодка по реката чак до „Парижката Света Богородица“ и бяха вечеряли в Латинския квартал. В Рим Авел не откри друго, освен вездесъщото усещане за финансова нестабилност и реши, че поне засега ще се наложи да забрави за намерението да изгради хотел „Барон“ и в италианската столица. Флорентина усети, че баща й бърза да види отново своя замък в Полша, и предложи да си тръгнат един ден по-рано от Италия.

Авел бе установил, че чиновниците са по-склонни да издадат разрешително за строежа на нов хотел с петстотин стаи в Лондон, отколкото виза за държава зад желязната завеса. По-ненастойчив човек сигурно би се отказал, но Авел не се предаваше толкова лесно и след като визите бяха надлежно сложени в паспортите им, двамата с Флорентина наеха кола и се отправиха към Слоним. На полската граница се наложи да чакат часове наред — пак добре, че Авел знаеше езика. Ако разберяха къде го е научил, служителите от „Паспортна проверка“ сигурно щяха да се отнесат по друг начин с него и надали щяха да го пуснат да се върне в родината си. Авел обмени за злоти петстотин долара — поляците останаха много доволни ако не от друго, то поне от това — и отпраши нататък. Колкото повече наближаваха Слоним, толкова повече Флорентина си даваше сметка, че това пътуване е изключително важно за баща й.

— Татко, не помня някога да си се вълнувал толкова.

— Тук съм роден — обясни Авел. — От доста време съм в Щатите, където всичко се променя всекидневно, и имам чувството, че само ми се е присънило как съм се върнал по родните места. Откакто съм заминал, тук сякаш нищо не е помръднало.

Продължиха нататък към Слоним. Авел тръпнеше в очакване, но същевременно бе ужасен и вбесен, че някога подредената провинция със спретнати къщурки е направо опустошена. През пропастта от близо четирийсет години се чу как с детско гласче пита барона дали е дошъл часът и на поробените европейски народи и той ще успее да изиграе своята роля, после се просълзи при мисълта колко кратък е бил този час и каква незначителна роля е изиграл.

Завиха зад последния ъгъл, видяха голямата желязна порта на имението на барона и Авел се засмя развълнуван, после спря.

— Всичко си е същото, както го помня. Изобщо не се е променило. Хайде, ела, ще започнем от къщурката, където съм прекарал първите пет години от живота си — сега там едва ли живее някой — а после ще разгледаме моя замък.

Флорентина тръгна след баща си, поел уверено по лъкатушна горска пътечка сред обраслите с мъх брези и дъбове, които щяха да си бъдат същите и след сто години. Вървяха двайсетина минути и излязоха на поляната, където се намираше къщата на ловеца. Авел спря и я загледа. Беше забравил колко малък е първият му дом — направо не проумяваше как тук са живели деветима души. Сламеният покрив бе занемарен, изронените камъни и счупените прозорци създаваха впечатлението, че постройката е необитаема. Малката зеленчукова градина бе задушена от избуялите плевели.

Дали в къщата наистина не живееше никой? Флорентина хвана баща си за ръка и го поведе бавно към входната врата. Притаил дъх, Авел застана отпред, а момичето почука тихо. Зачакаха мълком. Флорентина почука, този път по-силно, и двамата чуха, че някой се движи вътре.

— Идвам, идвам — подвикна сприхаво на полски жена, която след малко пооткрехна леко вратата.

Пред тях застана старица, сгърбена и изпосталяла, облечена от глава до пети в черно, която се взря с празен поглед в неканените гости. Изпод забрадката се бяха отскубнали няколко кичура мръсна бяла коса.

— Не може да бъде — прошепна Авел на английски.

— Какво искате? — попита подозрително бабката.

Беше беззъба, устата й бе хлътнала навътре.

Авел отговори на полски:

— Може ли да влезем и да поговорим?

Жената премести очи от него към момичето.

— Старата Хелена не е сторила нищо — изписка тя.

— Знам, знам — увери я тихо Авел. — Нося ви добри новини.

Старицата ги пусна без особено желание в голата студена стая, но не ги покани да седнат. Помещението не се беше променило: два стола, маса и споменът, че преди да напусне къщурката, Авел не е знаел какво е килим.

Флорентина потрепери.

— Не мога да запаля огъня — завайка се бабката и сръчка решетката с бастуна си. Тлеещата цепеница отказваше да се разгори. Жената бръкна в джоба си, но не намери каквото търсеше. — Трябва ми хартия. — Погледна Авел, за пръв път в очите й проблесна любопитство. — Намира ли ви се хартия?

Авел се вторачи в нея.

— Помните ли ме? — попита я той.

— Не, не те познавам.

— Познавате ме, Хелена. Казвам се… Владек.

— Да не си познавал моя малък Владек?

— Аз съм Владек.

— На друг ги разправяй тия! — отсече някак тъжно старицата. — Не го заслужавах, беше белязан от Бога. Баронът го взе та той да стане ангел, взе най-малката ми рожбица…

Старческият глас пресипна и заглъхна. Жената седна, но сбръчканите й изморени ръце продължиха да мърдат върху скута.

— Върнах се — каза по-настойчиво Авел, старицата обаче не му обърна внимание и продължи да си мърмори, сякаш е сама в стаята.

— Убиха мъжа ми Яшо, откараха по лагери всичките ми дечица, освен Зофя. Скрих я и ония проклетници си заминаха — съобщи с безизразен примирен глас.

— А какво стана с малката Зофя? — поинтересува се Авел.

— Руснаците я отведоха през следващата война — отвърна глухо жената.

Той потрепери. От спомените старицата се поокопити.

— Какво искате де? Защо ме питате такива неща? — тросна се тя.

— Исках да ви запозная с дъщеря си Флорентина.

— Навремето и аз имах щерка Флорентина, но сега съм останала сама като пръст.

— Ами аз… — подхвана Авел и понечи да си разкопчае ризата.

Флорентина го спря.

— Знаем, знаем — каза му и се усмихна на бабката.

— Откъде можете да знаете? Това беше още преди ти да си била родена.

— Казаха ни в селото — обясни Флорентина.

— Намира ли ви се хартия? — заповтаря пак старицата. — Трябва ми хартия, да си запаля огъня.

Авел погледна безпомощно дъщеря си.

— Не — отвърна. — Жалко, не носим.

— Какво искате — пак подвикна, вече враждебно, бабката.

— Нищо — отговори Авел, примирен, че тя няма да се сети кой е. — Наминахме само да ви поздравим.

Извади портфейла си, взе от него всички новички полски банкноти, които му бяха дали на границата, и ги подаде на жената.

— Благодаря, благодаря — възкликна тя и се просълзи.

Флорентина отново хвана баща си за ръка, изведе го от къщата и тръгна заедно с него по горската пътека към колата.

Старицата ги гледа през прозореца, докато не се увери, че са се скрили. Взе банкнотите, намачка всяка на малка топка и ги наслага старателно върху решетката в огнището. Те пламнаха на мига. Жената нареди над горящите злоти подпалки и малки цепеници, седна бавно до огъня и потри ръце, доволна, че най-после се е постоплила.

Авел не каза и дума, докато вървяха към автомобила. Чак когато зърна металната порта, се опита да забрави случилото се в къщурката и обеща на Флорентина:

— Сега ще видиш най-красивия замък на света.

— Стига си преувеличавал, татко.

— В цял свят — натърти той.

Момичето се засмя.

— Ще проверим дали този твой замък изобщо може да се мери с Версай.

Качиха се на колата и докато минаваха през портата, Авел си спомни камиона, с който за последно е излязъл оттук. Подкараха по дългия към два километра път, водещ към замъка. Авел усети как го оборват спомени. Честитите дни на детството с барона и Лев, несретите, сполетели го, след като руснаците го отведоха от любимия замък — по онова време бе смятал, че няма да го види никога повече. Сега обаче той, Владек Кожекевич, се завръщаше, завръщаше се победоносно, за да си вземе онова, което му принадлежеше.

Автомобилът заподскача по криволичещия път. И Авел, и Флорентина мълчаха — очакваха след последния завой да зърнат за пръв път дома на барон Розновски. Авел спря и погледна своя замък. И двамата с дъщеря му не казаха нищо, само се втренчиха невярващо в опустошените, сринати от бомбите останки на неговата мечта.

Слязоха бавно от колата. Продължаваха да мълчат. Флорентина стисна силно, много силно баща си за ръката. По страните му се стичаха сълзи. Само една от стените все още стърчеше като напомняне за някогашната слава, всичко останало се бе превърнало в купчина забравен от всички камънак.

Авел така и не намери сили да разкаже на дъщеря си за величествените зали, за крилата, кухните, спалните. Отиде при трите слегнали се могилки, обрасли с гъста зелена трева — гробовете на барона, на сина му Лев и на другия любим човек на Авел, Флорентина. Поспря пред всеки и си помисли, че Лев и Флорентина са могли да са живи и до днес. Коленичи в горния край и веднага си спомни ясно сетните им мигове, от които го побиха тръпки.

Дъщеря му продължаваше да стои до него и да мълчи, отпуснала ръка върху рамото му. Мина доста време, накрая Авел се изправи и двамата тръгнаха заедно през развалините. От плочника личеше къде навремето са се намирали великолепните, огласяни от смях салони. Авел продължаваше да мълчи. Хванати за ръце, двамата с дъщеря му стигнаха при тъмницата. Авел седна на пода на влажното тясно помещение, недалеч от решетката, по-точно до онова, което бе останало от нея. Започна да върти сребърната гривна върху китката си.

— Ето тук баща ти е прекарал четири години от живота си.

— Не може да бъде — възкликна Флорентина, която отказа да седне до него.

— Сега е по-хубаво, отколкото едно време — продължи баща й. — Днес поне има чист въздух, птички, слънце, усещане за свобода. А тогава нямаше нищо, освен непрогледна тъма, смърт, миризма на смърт, още по-страшно дори, надежда за смърт.

— Хайде, татко, да се махаме оттук! Ако продължаваме да стоим, ще се разстроиш още повече.

Отведе го при колата и подкара бавно по дългия път. Докато минаваха за последно през желязната порта, Авел дори не се обърна да погледне разрушения замък.

На връщане към Варшава почти не продума и Флорентина реши, че е излишно да се прави на весела. Накрая баща й рече:

— Сега ми остава да постигна в тоя живот само едно нещо.

Момичето се зачуди какво ли има предвид, но не попита. Все пак успя да го убеди да се върнат за края на седмицата в Лондон с надеждата, че това ще го поободри и дори ще му помогне да забрави лудата си грохнала втора майка и останките от замъка в Полша.

 

 

На другия ден заминаха със самолет за Лондон. Авел се радваше, че отново е в страна, откъдето може да се свързва бързо с Щатите. Веднага щом се настаниха в „Кларидж“, Флорентина хукна да се види с приятелите си и да завързва нови познанства. Авел изчете всички вестници, които успя да намери, с надеждата да разбере какво се е случило в Щатите, докато той е бил в чужбина. Не му беше никак приятно да признае, че докато го е нямало, все е ставало нещо — това само му напомняше, че светът преспокойно може да мине и без него.

Вниманието му бе привлечено от кратка дописка на вътрешните страници в съботния брой на „Таймс“. Наистина по време на отсъствието му се бяха случили разни неща. Предния ден сутринта един от малките самолети на „Интерстейт Еъруейс“ се бе разбил на летището в град Мексико веднага след излитането. Всички на борда — общо седемнайсет души пътници и екипаж, бяха загинали. Мексиканските власти бяха побързали да прехвърлят вината на авиокомпанията с твърдението, че не била осигурила добра поддръжка на самолетите.

Авел вдигна телефона и помоли да го свържат с международната централа.

„Днес е събота, той сигурно се е прибрал в Чикаго“, помисли си. Разлисти тефтерчето и намери домашния му номер.

— Трябва да почакате половин час — обясни с ясен, доста приятен глас телефонистката англичанка.

— Благодаря — рече Авел, след което се излегна на кревата с телефонния апарат до себе си и се замисли.

След двайсет минути телефонът иззвъня.

— Поръчали сте международен разговор, господине, свързвам ви — каза същият ясен глас.

— Ти ли си, Авел? Къде си?

— Аз съм, кой друг, Хенри. В Лондон съм.

— Приключихте ли? — прекъсна ги телефонистката.

— Още не съм започнал — отвърна Авел.

— Извинявайте, господине. Говорите ли вече с Америка?

— Да, разбира се. Благодаря ви. Майко мила, Хенри, тук приказват на друг език.

Хенри Осбърн се засмя.

— Слушай сега. Прочете ли във вестниците за самолета на „Интерстейт Еъруейс“, катастрофирал на летището в град Мексико?

— Да — потвърди Хенри, — но ти не се безпокой. — Бил е застрахован, компанията няма да понесе загуби и котировките на акциите не са помръднали.

— Застраховката е последното, което ме вълнува — натърти Авел. — Това вероятно е най-добрата възможност да проверим колко издръжлив е господин Каин.

— Нещо не схващам, Авел. За какво говориш?

— Слушай внимателно, ще ти кажа какво да направиш в понеделник сутринта, когато борсата отвори. Във вторник вече ще бъда в Ню Йорк и сам ще се заема с финалното кресчендо.

Хенри Осбърн изслуша внимателно напътствията на Авел Розновски. След двайсет минути Авел сложи слушалката върху вилката.

Сега вече беше приключил.