Джефри Арчър
Каин и Авел (21)

21.

През февруари 1934 година Уилям реши да излезе един месец в отпуск, който да прекара в Англия, преди да реши какво да прави занапред. Минаваше му през ума дори да напусне управителния съвет, но Матю го убеди, че при същите обстоятелства баща му надали е щял да постъпи така. Той като че ли понесе разгрома на приятеля си по-тежко и от него. През следващата седмица на два пъти се яви в банката с очевидните признаци на тежък махмурлук и забрави да свърши важна работа. Уилям реши да не отваря дума за това и покани Матю на вечеря заедно с Кейт. Той отказа с оправданието, че бил изостанал в службата и имал да наваксва. Уилям не би се притеснил от отказа, ако същата вече Матю не бе отишъл да вечеря в „Риц Карлтън“, при това в компанията на красива жена, която — Уилям бе готов да се закълне — бе омъжена за един от шефовете на отдели в „Каин и Кабът“. Кейт не каза нищо, само отбеляза, че Матю не изглеждал добре.

Ако не бе погълнат от скорошното заминаване за Европа, Уилям сигурно щеше да обърне повече внимание на странното поведение на своя приятел. В последния момент отсъди, че няма да издържи сам цял месец в Англия, и покани Кейт да го придружи. За негова изненада и радост тя прие.

Двамата отплаваха с „Мавритания“, където бяха наели отделни каюти. След като се настаниха в „Риц“ — отново в отделни стаи и дори на различни етажи, Уилям отиде в лондонския клон на „Каин и Кабът“ на Ломбард стрийт — нали уж беше пристигнал в Англия, за да провери как вървят делата на банката в Европа. Завари служителите в бодър дух, те очевидно се бяха сработили добре с предишния си директор Тони Симънс. На Уилям не му оставаше нищо друго, освен да промърмори одобрително.

Двамата с Кейт прекараха славен половин месец в Лондон, Хампшър и Линкълншър, където разгледаха парцела — над дванайсет хиляди акра, който Уилям бе закупил преди няколко месеца. Той обясни на Кейт, че от земя не се печелело много, затова пък, както добави, „тя винаги ще си бъде тук, ако нещата в Америка тръгнат на зле“.

Няколко дни преди да се приберат в Съединените щати, Кейт реши, че искала да разгледа Оксфорд, и Уилям се съгласи да я закара рано на другата сутрин. Взе под наем новичък автомобил марка „Морис“, какъвто не бе управлявал никога. Цял ден се разхождаха из университетския град, сред неговите колежи: „Модлин“, който на фона на реката представляваше великолепна гледка, „Крайстчърч“, величествен, макар и разположен на твърде оживено място, и „Мъртън“, където седнаха на моравата и се отдадоха на мечти.

— Забранено е да се седи по тревата, господине — подвикна портиерът на колежа.

Двамата с Кейт се засмяха, досущ първокурсници се хванаха за ръце и тръгнаха да се разхождат покрай река Чаруел. В една лодка осмина като Матю бяха напънали мишци и гребяха задъхано. Сега вече Уилям не си представяше живота без Кейт.

В ранния следобед тръгнаха да се връщат в Лондон и в Хенли на Темза спряха да пийнат чай в странноприемница „Камбаната“, кацнала точно над реката. Похапнаха кифлички, изпиха цяла кана силен английски чай (Кейт се престраши да го изгълта така, само с малко мляко, докато Уилям досипа гореща вода да го поразреди) и младата жена предложи да потеглят, преди да се е мръкнало, та да разгледа провинцията, но въпреки че Уилям завъртя с все сила манивелата, двигателят на мориса така и не запали. Накрая той се отказа и тъй като вече бе късно, реши да пренощуват в Хенли. Върна се на рецепцията в „Камбаната“ и помоли за две стаи.

— Съжалявам, господине, нямаме свободни стаи, останала е само една двойна — рече администраторът.

Уилям се подвоуми, пък каза:

— Взимаме я.

Кейт се поизненада, но си замълча, а администраторът й хвърли подозрителен поглед.

— Господин и госпожа?…

— Господин и госпожа Каин — отсече твърдо Уилям. — Ще се върнем малко по-късно.

— Да кача ли куфарите в стаята, господине? — подвикна след него портиерът.

— Без багаж сме — отвърна с усмивка Уилям.

— Ясно, господине.

Смаяна, Кейт забърза след Уилям по Хай стрийт в Хенли, накрая излязоха при енорийската църква.

— Мога ли да попитам, Уилям, какво правим? — престраши се да каже тя.

— Нещо, което трябваше да съм сторил отдавна, скъпа.

Кейт не зададе повече въпроси. Влязоха в притвора и Уилям намери клисаря, който редеше молитвениците.

— Къде е свещеникът? — попита той.

Клисарят се изправи и го погледна със съжаление.

— Вкъщи си е, къде другаде?

— И къде му е къщата? — опита отново Уилям.

— Американец сте, нали, господине?

— Да — потвърди нетърпеливо младежът.

— Как къде, до църквата — отвърна клисарят.

— Ще ни почакате ли десетина минути?

— Защо да го правя, господине?

Уилям извади от вътрешния си джоб голяма бяла банкнота от пет лири стерлинги и я разгъна.

— За всеки случай останете тук още четвърт час.

Клисарят се взря съсредоточено в банкнотата и възкликна:

— Американци, какво да ги правиш! Така да бъде, ще почакам, господине.

Уилям го остави с петте лири стерлинги и поведе припряно Кейт към изхода на църковния двор. Докато минаваха покрай дъската за обяви пред входа, той прочете „Енорийски свещеник: преподобният Саймън Туксбъри, магистър по хуманитарни науки, завършил Кеймбриджкия университет“. До обявата се мъдреше закован с пиронче призив към миряните да помогнат за нов покрив на църквата. В него се заявяваше доста плахо, че от полза ще бъде всяко пени, така че да се съберат необходимите петстотин лири стерлинги. Уилям забърза към къщата на свещеника, Кейт заситни няколко крачки зад него. Младежът почука силно на вратата, отвори им ухилена румена възпълна лелка.

— Вие госпожа Туксбъри ли сте? — попита Уилям.

— Да — усмихна се пак лелката.

— Може ли да поговоря със съпруга ви?

— В момента е зает, пие си чая. Наминете след малко.

— Опасявам се, че не търпи отлагане — настоя младежът.

Кейт се стъписа, но не каза нищо.

— В такъв случай заповядайте, влезте.

Къщата на свещеника бе строена още в началото на шестнайсети век и в камината в тесния каменен вестибюл гореше огън. Свещеникът — върлинест слаб мъж, който похапваше тънички сандвичи с краставица, се изправи да ги посрещне.

— Добър ден, господин…

— Каин, Уилям Каин.

— Какво обичате, господин Каин?

— Ние с Кейт — поясни американецът — искаме да се венчаем.

— О, колко трогателно — намеси се госпожа Туксбъри.

— Наистина — подкрепи я свещеникът. — От нашата енория ли сте? Нещо не помня да съм…

— Не, драги ми господине, американец съм. Водя се към църква „Сейнт Пол“ в Бостън.

— Вероятно не в Линкълншър, а в Масачузетс — уточни преподобният Туксбъри.

— Да — отвърна Уилям — беше му изхвърчало от главата, че и в Англия има Бостън.

— Прекрасно! — възкликна свещеникът и вдигна ръце, сякаш се канеше да ги благослови. — И за коя дата смятате да насрочите сливането на душите си?

— За днес, драги ми господине.

— За днес ли? — сепна се свещеникът. — Не знам, господин Каин, какви са традициите в Съединените щати, съпътстващи отговорната, свещена обвързваща институция на брака, макар че напоследък четем за някакви твърде странни случки, станали с ваши сънародници в Калифорния. Но го смятам най-малкото за свой дълг да ви уведомя, че тези обичаи все още не са се наложили в Хенли на Темза. В Англия, уважаеми господине, трябва да сте живели цял календарен месец в дадена енория, за да сключите там брак, и да сте разлепили на три пъти обяви, с които да съобщавате за това, освен ако не са налице някакви извънредни обстоятелства — тогава вече изискванията не са така строги. Но дори и такива обстоятелства да съществуваха, пак трябва да получа съгласието на епископа, нещо, за което се искат поне три дни — добави господин Туксбъри, вече долепил ръце до хълбоците си.

Кейт също се включи за пръв път в разговора:

— Колко още пари ви трябват за новия покрив на църквата?

— А, покривът ли? Тъжна работа, ще знаете, но сега не му е времето да ви занимавам с това, началото на единайсети век, представяте ли си…

— Колко още ви трябват? — попита и Уилям и стисна още по-силно ръката на Кейт.

— Надяваме се да съберем петстотин лири стерлинги. Дотук не можем да се оплачем. Само преди седем седмици сме обявили, че набираме средства, а вече разполагаме с двайсет и седем лири, четири шилинга и четири пенита.

— Не, скъпи — прекъсна го госпожа Туксбъри. — Не си включил едната лира стерлинга, единайсетте шилинга и двете пенита, които миналата седмица събрах на разпродажбата на стари вещи.

— Вярно, скъпа. Извинявай, че пропуснах да отбележа личния ти принос. Общо това прави… — засмята наум преподобният Туксбъри, вдигнал вежди към небето, откъдето да му дойде вдъхновение.

Уилям извади от вътрешния си джоб портфейла, написа чек за петстотин лири стерлинги и мълком го подаде на свещеника.

— Ама аз… О, виждам, обстоятелствата наистина са извънредни, господин Каин — каза изненадан мъжът. Тонът му се бе променил. — Някой от вас бил ли е женен досега?

— Да — потвърди Кейт. — Преди четири години съпругът ми загина при самолетна катастрофа.

— Майко мила, какъв ужас! — завайка се госпожа Туксбъри. — Съжалявам много, не знаех…

— Млъкни, скъпа — прекъсна я божият човек, който в момента се интересуваше от църковния покрив, а не от чувствата на благоверната си. — А вие, господине?

— Не съм се женил никога досега — уточни Уилям.

— Трябва да се свържа по телефона с епископа.

Стиснал чека на младежа, преподобният Туксбъри се шмугна в съседната стая.

Госпожа Туксбъри ги покани да седнат и ги почерпи от сандвичите с краставица. Бъбреше като курдисана, но вместо да я слушат, Уилям и Кейт не сваляха очи един от друг.

Три сандвича време по-късно свещеникът се върна.

— Твърде необичайно, твърде необичайно, но епископът даде съгласието си, при условие, господин Каин, че още утре сутринта известите за брака си в американското посолство, а после, веднага щом се приберете, и на своя епископ в „Сейнт Пол“ в Бостън… в Масачузетс. — Още стискаше чека за петстотин лири стерлинги. — Сега остава само да намерим и двама свидетели — продължи той. — Първият ще бъде жена ми, дано клисарят не си е тръгнал, ще го повикаме за втори свидетел.

— Уверявам ви, още е някъде тук — рече Уилям.

— Откъде сте толкова сигурен, господин Каин?

— Струваше ми един процент.

— Един процент ли? — изненада се преподобният Туксбъри.

— Един процент от покрива на вашата църква — уточни младежът.

Свещеникът поведе по тясната пътека към църквата Уилям, Кейт и жена си и премигна учудено, щом зърна клисаря.

— Както гледам, господин Спроджет се е позадържал на работа… Аз, и да го помоля, бърза да си тръгне, явно си имате подход, господин Каин.

Саймън Туксбъри надяна свещеническите одежди, а клисарят загледа невярващо.

Уилям се обърна към Кейт и я целуна нежно.

— Знам, при тези обстоятелства въпросът ми ще прозвучи доста смешно, но ще се омъжиш ли за мен?

— Мили боже — завайка се преподобният Туксбъри, който за петдесет и седемте години земно съществувание не бе богохулствал нито веднъж. — Само не ми казвайте, че още не сте й поискали ръката.

След четвърт час господин и госпожа Каин си тръгнаха от енорийската църква в Хенли на Темза, графство Оксфордшър. Наложи се госпожа Туксбъри да търси в последния момент венчална халка и тъй като такава не й се намираше, откачи една от халките на пердето в притвора, която стана на Кейт точно по мярка. Преподобният Туксбъри се сдоби с нов покрив, а господин Спроджет — със занимателна случка, която да разказва в кръчма „Зеления човек“, където похарчи почти до последното пени своите пет лири стерлинги.

Щом излязоха от църквата, свещеникът връчи на Уилям лист хартия.

— Два шилинга и шест пенита, ако обичате.

— За какво? — учуди се младежът.

— За брачното свидетелство, господин Каин.

— Роден сте за банкер — усмихна се Уилям и даде на господин Туксбъри половин лира.

Поведе в блажено мълчание младоженката надолу по Хай стрийт. Вечеряха в спокойния ресторант с дъбови греди на странноприемница „Камбана“, строена още през петнайсети век, и малко след девет си легнаха. Докато се качваха по старото дървено стълбище към стаята, администраторът се обърна към портиера и му намигна:

— Ако тези тук са женени, аз към кралят на Англия.

Уилям си затананика „Бог да пази краля“.

 

 

На другата сутрин, докато им поправяха колата, господин и госпожа Каин седнаха да закусват. (Ако беше жив, баща му щеше да му обясни, че се е скъсал ремъкът.) Младичкият келнер им сипа кафе.

— Така ли го предпочиташ, скъпа, или да ти капна мляко? — попита невинно Уилям.

Възрастното семейство на съседната маса им се усмихна благо.

— С мляко, ако обичаш — отвърна Кейт, сетне се пресегна и докосна нежно Уилям по ръката.

Той й се усмихна и изведнъж забеляза, че целият ресторант ги гледа.

Върнаха се в хладната пролетна утрин в Лондон, като прекосиха Хенли, прехвърлиха се на другия бряг на Темза и минаха през Баркшър и Мидълсекс.

— Забеляза ли, скъпа, как те гледаше портиерът? — попита Уилям.

— Да. Може би трябваше да му покажеш брачното свидетелство.

— А, не. Само щях да разваля представата му за разпътната американка. Последното, което му се искаше да съобщи довечера на жена си, бе, че всъщност сме женени.

Върнаха се в „Риц“ точно на обяд и администраторът се изненада, че Уилям освобождава стаята на Кейт. По-късно бе чут да подмята:

— Младият господин Каин ми се виждаше възпитано момче. Покойният му баща, много изискан мъж, не би се държал никога по този начин.

Уилям и Кейт се качиха на „Аквитания“, който заминаваше за Ню Йорк, но първо се отбиха в американското посолство в Гровнър Гардънс, за да уведомят консула за новото си семейно положение. Той им връчи предълъг формуляр, който да попълнят, взе им такса от едва лира стерлинга и ги накара да чакат повече от час. Както личеше, американското посолство нямаше нужда от нов покрив. Уилям настоя да минат през „Картие“ на Бонд стрийт, за да купел на Кейт златна венчална халка, тя обаче не искаше и да чуе — за нищо на света не искаше да се раздели с безценната халка за пердета.

 

 

В Бостън на Уилям му беше много трудно да работи под ръководството на новия председател на управителния съвет. Новият курс на Рузвелт бе скрепен с невиждана бързина със съответните закони, а Уилям и Тони Симънс така и не можеха да постигнат единодушие дали е препоръчително или не да правят инвестиции. Поне в едно отношение разширението стана неизбежно: малко след като се прибраха от Англия, Кейт съобщи, че е бременна, с което зарадва много и съпруга, и родителите си. Уилям се опита да нагоди работното си време така, че то да отговаря на новата му роля на семеен мъж, ала в топлите летни вечери се налагаше все по-често да се заседява зад писалището в банката. Облечена в рокля за бременни на цветя, Кейт се държеше храбро, бе много щастлива и току отскачаше да провери как върви обзавеждането на детската стая в Червената къща. За пръв път през живота си Уилям установи, че бърза да си тръгне от работа и да се прибере у дома. Ако имаше да върши още нещо, просто грабваше книжата и ги отнасяше в Червената къща. Оттук нататък щеше да го прави постоянно.

У дома се чувстваше щастлив с Кейт и с детето, което очакваха да се роди някъде по Коледа, затова пък в банката се притесняваше все повече за Матю. Той се бе пристрастил към чашката и закъсняваше за работа, без да дава обяснения. След няколко месеца Уилям си даде сметка, че вече не може да разчита на своя приятел. Отпърво не казваше нищо с надеждата, че колкото и да не му е присъщо, Матю се е пропил заради отмяната на сухия режим и скоро отново ще влезе отново в правия път. Това обаче все не ставаше и нещата вървяха от зле към по-зле. Чашата на търпението преля, когато една сутрин през ноември Матю закъсня с цели два часа и заради измъчващия го махмурлук допусна елементарна безсмислена грешка, като направи инвестиция, от която клиентът, вместо да спечели, загуби. Уилям разбра, че е крайно време да хване бика за рогата и да си изясни нещата с Матю. Той си призна грешката и разкаян, се извини. Уилям бе благодарен, че кавгата се е разминала, и тъкмо да покани приятеля си на обяд, когато в кабинета влетя секретарката.

— Жена ви, господине. Закарали са я в болницата.

— Защо? — уплаши се Уилям.

— Заради детето — обясни секретарката.

— Но терминът е чак след шест седмици — не повярва Уилям.

— Знам, господине, ала доктор Маккензи ми се видя твърде разтревожен и настоя да сте отидели час по-скоро в болницата.

Матю, който допреди минути бе доста умърлушен, веднага се окопити и закара Уилям до болницата. В съзнанието и на двамата нахлуха спомени за смъртта на майка му и за мъртвороденото момиченце.

— Да се молим на Бога това да не сполети и Кейт — рече Матю, докато спираше на паркинга пред болницата.

Не се наложи някой да показва на Уилям как да стигне до детското отделение „Ричард Каин“, което Кейт бе открила официално преди половин година. Пред родилното стоеше медицинска сестра, която му каза, че доктор Маккензи е при жена му и че тя е загубила много кръв. Уилям заснова безпомощно напред-назад по коридора и точно както преди години, зачака изтръпнал. Всичко това му бе до болка познато. Сега му се струваше, че изобщо не е съществено дали ще бъде председател на управителния съвет, важното бе да не загуби Кейт. Кога ли за последен път й беше казал „обичам те“? Матю седеше заедно със своя приятел, кръстосваше с него по коридора, стоеше неотлъчно до него, но не проронваше и дума. Нямаше какво да каже. Всеки път, когато от родилното влезеше или изтичваше медицинска сестра, Уилям си поглеждаше часовника. Секундите се превръщаха в минути, минутите — в часове.

Накрая от родилното излезе доктор Маккензи с чело, лъснало от пот, устата и носът му бяха покрити с хирургична маска. Уилям видя изражението му чак когато той смъкна маската и върху лицето му грейна широка усмивка.

— Честито, Уилям, имаш син, а Кейт е добре.

— Слава богу — въздъхна той, все така вкопчен в Матю.

— Колкото и да почитам Всевишния — отбеляза лекарят, — трябва да кажа, че и аз имам известни заслуги за това раждане.

Уилям се засмя.

— Мога ли да видя Кейт?

— Още не. Дадох й успокоително и тя заспа. Загуби доста кръв, но до утре сутринта ще се оправи. Сигурно ще бъде твърде изтощена, но ще може да те види. Затова пък нищо не пречи да видиш сина си. Само не се изненадвай от размерите му, все пак детето се роди преждевременно.

Лекарят поведе Уилям и Матю по коридора и ги вкара в помещение, където зад стъклената преграда те видяха редичка от шест розови главици в бебешки креватчета.

— Ей онзи е твоят син — посочи доктор Маккензи новороденото, което току-що бяха донесли.

Уилям се взря невярващо в грозноватото личице. Беше си представял своя син приказно красив.

— Едно ще ти кажа за малкото дяволче — подметна развеселен доктор Маккензи, — изглежда по-добре, отколкото ти след раждането, а я виж какъв хубавец си станал!

Уилям се засмя облекчено.

— Как ще го кръстите?

— Ричард Хигинсън Каин.

Лекарят потупа с обич по рамото младия татко.

— Дано доживея да изродя и първата рожба на Ричард!

Уилям незабавно се свърза по телефона с директора на училище „Сейнт Пол“, който записа момчето за учебната година през 1943-та, после младият баща и Матю се почерпиха добре и на другата сутрин закъсняха за свиждането с Кейт в болницата. Уилям заведе приятеля си да видят още веднъж невръстния Ричард.

— Малък грозник — подметна Матю, — изобщо не прилича на майка си.

— И аз съм на същото мнение — пошегува се Уилям.

— Затова пък ти е одрал кожата.

Уилям се върна в отрупаната с цветя стая на Кейт.

— Харесваш ли сина ни? — попита тя съпруга си. — Много прилича на теб.

— Ако още някой ми го каже, ще си изпати — рече Уилям. — Не съм виждал по-голямо страшилище.

— Бива ли да говориш така — възрази уж възмутена Кейт. — Хубавичък си ни е.

— Има лице, каквото само майка му може да хареса — отвърна Уилям и прегърна жена си.

Кейт се притисна към него, щастлива, задето е толкова щастлив.

— Какво ли щеше да каже баба Каин, ако разбереше, че първородният ни син се е пръкнал на бял свят след по-малко от осем месеца брак? „Не искам да съм жестока, но ако детето се роди, преди от сватбата да е изтекла година и три месеца, значи не е много сигурно кой е бащата, и си е направо неприемливо да се роди след бременност, продължила по-малко от девет месеца“ — изимитира Уилям баба си. — Между другото, Кейт, докарали са те в болницата под такава пара, че съм пропуснал да ти кажа нещо.

— Какво?

— Обичам те.

Наложи се Кейт и невръстният Ричард да останат близо три седмици в болницата. Чак след Коледа младата жена си възвърна напълно жизнеността. Ричард пък растеше като оставен на воля плевел, тъй като никой не му беше казал, че е представител на рода Каин и не му приляга да прави такива неща. Уилям стана първият мъж в рода Каин, който сменяше пеленки и тикаше детска количка. Кейт се гордееше много с него, но бе и донякъде изненадана. Уилям каза на Матю, че е крайно време и той да си намери добра жена и да се задоми. Матю се засмя и взе да се оправдава:

— Остаряваш, мой човек. Нищо чудно да ти намеря и бели косми.

По време на битката за председателското място вече му се бяха появили няколко. Матю така и не бе забелязал.

 

 

Уилям не можеше да каже кога точно отношенията му с Тони Симънс съвсем са се влошили. Тони отхвърляше всичките му предложения и той отново се замисли не на шега дали наистина да не подаде оставка. Матю не му помагаше особено — отново се бе пропил. Въздържанието му бе траяло няколко месеца и сега той се наливаше като невидял и от ден на ден идваше с все по-голямо закъснение в банката. Уилям се видя в чудо. Непрекъснато се нагърбваше и с работата на приятеля си. В края на работния ден проверяваше пощата му и отговаряше на писмата и обажданията, оставени без внимание.

През пролетта на 1936 година инвеститорите станаха по-уверени, хората пак започнаха да си внасят парите в банките и Уилям отсъди, че вече е време да опитат отново на фондовия пазар, Тони обаче отхвърли предложението му с написана набързо заповед до всички отдели, одобрена преди това от финансовата комисия. Уилям нахълта като хала в кабинета му и заяви, че ще се махне от банката.

— И дума да не става. Проумей, че открай време съм се стремял да ръководя банката предпазливо и обмислено, просто не искам да рискувам на борсата с парите на хората.

— Да де, но ако и занапред стоим със скръстени ръце и гледаме отстрани, другите банки ще се възползват и ще ни изпреварят. Банки, на които допреди десетина години не сме гледали като на конкуренти, ще ни изместят.

— Ще ни изместят в какво, Уилям? Може би в бързите печалби, но не и като надеждна, сигурна институция с добро име.

— Мен обаче ме интересуват печалбите — сопна се младежът. — Смятам, че е дълг на банката да осигури на вложителите добра възвръщаемост, а не просто да отбива номера.

— Предпочитам наистина да стоя със скръстени ръце, вместо да залагам на карта доброто име, с което под ръководството на дядо ти и баща ти тя се ползва вече близо половин век.

— И дядо ми, и баща ми винаги са търсели възможности да разширят дейността на банката.

— При благоприятни обстоятелства — уточни Тони.

— При всякакви обстоятелства — знаеше си своето младият банкер.

— Защо изобщо вдигаш пушилка, Уилям? Имаш зелена улица да ръководиш както сметнеш за добре своя отдел.

— Друг път имам! Непрекъснато ми връзваш ръцете.

— Дай да бъдем откровени един с друг, Уилям. Една от причините напоследък да съм особено предпазлив е, че вече не може да се разчита на Матю.

— Не набърквай Матю. Пречиш не на него, а на мен. Аз оглавявам отдела.

— Няма как да не набърквам Матю. Де да можех! В крайна сметка аз нося отговорност за работата на всеки тук, а Матю е заместник-началник на най-важния отдел в банката.

— Точно защото съм шеф на въпросния отдел, именно аз нося отговорност за заместника си.

— Не, Уилям, няма как само ти да носиш отговорност, при положение че Матю идва на работа чак в единайсет часа, и то пиян, нищо че двамата сте първи приятели от много време.

— Не преувеличавай.

— Не преувеличавам, Уилям. Вече година банката търпи Матю Лестър и единственото, което ме е спирало да ти кажа колко разтревожен съм, е близкото ти приятелство с него и с родителите му. Виж, неговата оставка ще приема на драго сърце. Един по-силен мъж отдавна да е напуснал. А и приятелите му нямаше да си мълчат.

— И дума да не става — отсече Уилям. — Напусне ли той, напускам и аз.

— Така да бъде, Уилям — рече Тони. — Нося отговорност пред хората, внесли парите си при нас, а не пред приятелите ти от училище.

— Някой ден ще съжаляваш, че си го казал, Тони — закани се младежът, след което излезе с гръм и трясък от кабинета на председателя на управителния съвет и се върне вбесен в своя кабинет.

— Къде е господин Лестър? — подвикна той, докато минаваше покрай секретарката.

— Още не е дошъл, уважаеми господине.

Той погледна отчаян часовника си.

— Веднага щом се появи, му кажете, че искам да го видя.

— На всяка цена, господине.

Както ругаеше, Уилям заснова из кабинета си. За беда всичко, което Тони Симънс му беше казал за Матю, бе вярно. Уилям се опита да си спомни кога е започнало всичко и затърси някакво просто обяснение. Мислите му бяха прекъснати от секретарката.

— Господин Лестър дойде току-що.

Матю влезе доста плахо, очевидно пак го мъчеше махмурлук. През последната година направо се бе състарил, лицето му бе посърнало, по него нямаше и следа от някогашната свежест, присъща на всички, които спортуват. Уилям направо не можеше да го познае. Нима това бе неговият приятел от двайсет години?

— Къде се губиш, дявол те взел?

— Успах се — заоправдава се другият младеж и както никога, се почеса по лицето. — Легнах си доста късно.

— В смисъл че си препил.

— Не, не съм прекалявал с пиенето. Имам ново гадже, държа ме буден цяла нощ. Ненаситна жена, ще знаеш.

— Кога ще прекратиш това безобразие, Матю? Преспал си едва ли не с всяка неомъжена жена в Бостън.

— Не преувеличавай, Уилям. Сигурно са останали една-две, поне се надявам. Пък и не забравяй, има хиляди омъжени жени.

— Не ми е до смях, Матю.

— Я не се занасяй, Уилям. Какво си увесил нос?

— Увесил съм нос ли? Току-що Тони Симънс ми чете конско заради теб и което е по-лошото, знам, че е прав. Лягаш с всяка фуста, пък и това пиене ще те вкара в гроба. Вече изобщо не може да се разчита на теб. Защо, Матю? Кажи ми де. Сигурно има някакво просто обяснение. Допреди година бе един от най-надеждните хора, които съм срещал през живота си. Какво ти става, Матю? Какво да кажа на Тони Симънс?

— Кажи му да върви по дяволите и да си гледа работата.

— Погледни истината в очите, Матю, на него точно това му е работата. Ръководим банка, а не бордей, и си назначен за директор по личната ми препоръка.

— И не оправдах доверието, така ли?

— Не съм казвал такова нещо.

— Какво тогава казваш?

— Озапти се за седмица-две и свърши малко работа. Всички бързо ще забравят какви си ги вършил.

— Това ли искаш?

— Да — отсече Уилям.

— Ще изпълня волята ти, о, господарю! — произнесе театрално другият младеж, после тракна с токове и излезе.

— До гуша ми дойде от теб — промърмори в отговор Уилям.

Същия следобед реши да прегледа заедно с Матю инвестиционния портфейл на един клиент, приятелят му обаче сякаш бе изчезнал вдън земя. След обедната почивка изобщо не се бе вясвал в банката и оттогава не го бе виждал никой. Вечерта дори удоволствието да сложи Ричард да спи не успя да откъсне Уилям от тревогата му за Матю. Ричард вече казваше „четири“ и баща му се опитваше да го научи да изрича и „пет“, малчуганът обаче вироглаво си повтаряше „мед“.

— Ако не можеш да казваш „пет“, как, Ричард, ще станеш банкер? Изключено — рече Уилям на сина си точно когато в детската стая влезе Кейт.

— Може пък да предпочете по-достойно поприще — подметна тя.

— Кое може да е по-достойно от банкерството? — попита мъжът й.

— Може да стане например музикант, бейзболист, дори президент на Съединените щати.

— От трите професии, които изброи, лично аз предпочитам да рита топката — само тогава ще получава прилична заплата — отвърна Уилям и зави Ричард.

Преди да се унесе, момченцето изрече:

— Мед, тати.

Уилям се примири. Явно днес не му вървеше.

— Изглеждаш много уморен, скъпи. Дано не си забравил, че сме канени у Андрю Маккензи.

— Ох, да му се не види! Съвсем ми изхвърча от главата. В колко ни очаква?

— След около час.

— Добре тогава. Но първо ще взема една вана.

— Мислех, че това е привилегия на жените — подметна Кейт.

— Тази вечер имам нужда да ме поглезиш. Днес беше ужасен ден.

— Пак ли те тормози тоя Тони?

— Да, но се опасявам, че този път е прав. Схока ме заради пиянството на Матю. Пак добре, че не отвори дума за жените. Напоследък, появи ли се у някого, хората си заключват за всеки случай най-голямата щерка, че и жената. Ще ми напълниш ли ваната?

Уилям лежа в топлата вода близо половин час и се наложи Кейт да го вади едва ли не насила — да не би да заспи във ваната. Въпреки подканянията й отидоха у Маккензи с двайсет и пет минути закъснение и завариха Матю порядъчно почерпен да сваля жената на един конгресмен. Уилям понечи да се намеси, но Кейт го спря.

— Не казвай нищо — прошепна му тя.

— Ти какво искаш, да стоя със скръстени ръце и да гледам как се съсипва ли? — тросна се Уилям. — Той ми е най-добрият приятел. Длъжен съм да направя нещо.

Накрая обаче се вслуша в съвета на жена си и цяла вечер наблюдава оклюмал как Матю се напива все повече. От другия край на стаята Тони Симънс гледаше многозначително Уилям и на него му олекна, когато приятелят му си тръгна по-рано, макар и заедно с единствената неомъжена жена, останала на увеселението. Щом той излезе, Уилям се поотпусна за пръв път този ден.

— Как е малкият Ричард? — попита Андрю Маккензи.

— Не може да казва „пет“ — отвърна младият банкер.

— Тогава нищо чудно да се посвети на нещо цивилизовано — засмя се домакинът.

— И аз това му казвам — намеси се Кейт. — Ще бъде чудесно, Уилям, ако синът ни стане лекар.

— Повечето лекари, които познавам, знаят да броят само до четири — рече Андрю.

— Освен когато ти пишат сметката — вметна Уилям.

Лекарят прихна.

— Още едно питие, Кейт?

— Не, благодаря, Андрю. Трябва да си тръгваме. Ако постоим още, ще останат само Уилям и Тони Симънс, а те знаят да броят и след четири, нищо чудно цяла вечер да говорим единствено за банки.

— Така си е — рече мъжът й. — Благодаря ти, Андрю, за прекрасната вечер. Между другото, извинявай, чувствам се неудобно, задето Матю се държа така.

— Защо? — учуди се доктор Маккензи.

— Как защо? Не само че се напи, но и досаждаше на всички жени.

— Сигурно и аз щях да правя същото, ако бях на негово място. Никак не му е леко — рече лекарят.

— Не ми казвай, че го оправдаваш само защото не е женен — каза Уилям.

— Не, не го оправдавам, но се опитвам да го разбера. Вероятно и аз щях да се държа донякъде безотговорно, ако и на мен ми се струпа подобно нещо на главата.

— В смисъл? — попита Кейт.

— Божичко! — ахна доктор Маккензи. — Не ви ли е казал? Та той е най-добрият ви приятел.

— Какво да ни е казвал? — възкликнаха в хор и двамата.

Лекарят ги погледна невярващо.

— Я елате в кабинета ми.

Уилям и Кейт го последваха и влязоха в тясно помещение с лавици от пода до тавана, отрупани с медицински справочници, тук-там се виждаха и снимки — някои дори без рамки — от следването на Маккензи в „Корнел“.

— Заповядай, седни, Кейт — покани я той. — Няма да ти се извинявам, Уилям, за онова, което ще ти кажа, тъй като мислех, че си в течение: Матю е тежко болен, страда от болестта на Ходжкин и дните му са преброени. Знае от близо година.

Изгубил дар слово, Уилям се свлече на стола.

— Болестта на Ходжкин ли? — възкликна, след като се поокопити.

— Възпаление и увеличение на лимфните възли, което почти винаги завършва със смърт — поясни доста сухо лекарят.

Уилям поклати невярващо глава.

— Защо ли не ми е казал?

— Познавате се още от училище. Мен ако питаш, Матю е горд човек и не е искал да обременява никого със страданието си. Предпочита да умре в самота, но да не занимава другите с онова, което изживява. От половин година го убеждавам да съобщи на баща си. Ето, престъпих обещанието, което му дадох, и казах на вас, но не мога да допусна да го обвинявате за нещо, над което той няма никаква власт.

— Благодаря ти, Андрю — рече младежът. — Как е възможно да съм бил толкова сляп и глупав?

— Не вини себе си — прикани доктор Маккензи. — Откъде си могъл да знаеш?

— Наистина ли няма надежда? — попита Уилям. — Няма ли клиники, специалисти? Парите не са проблем…

— Не всичко се купува с пари, Уилям. Консултирах се с тримата най-добри специалисти в Щатите и с един в Швейцария. За жалост те потвърдиха диагнозата, а медицинската наука все още не е открила лек за болестта на Ходжкин.

— Колко му остава? — прошепна Кейт.

— Най-много половин година, но по-вероятно Матю ще умре до три месеца.

— Пък аз си въобразявах, че имам неприятности — каза Уилям и се вкопчи в ръката на Кейт, сякаш бе спасителен пояс. — Трябва да тръгваме, Андрю. Благодаря, че ни каза.

— Помогнете му, не жалете сили — прикани лекарят, — но, за бога, проявете разбиране. Оставете го да прави каквото иска. Това са последните месеци не от вашия, а от неговия живот. И не му споменавайте, че съм ви казал.

Двамата се качиха на автомобила и Уилям подкара мълчешком към Червената къща. Веднага щом се прибраха, той звънна на момичето, с което Матю си бе тръгнал от увеселението.

— Търся Матю Лестър.

— Няма го тук — отвърна доста подразнено жената. — Замъкна ме в клуб „Ин енд Аут“, но вече беше мъртвопиян и аз отказах да вляза.

После му затръшна слушалката.

Клуб „Ин енд Аут“. Уилям си спомняше смътно, че е виждал табелата, полюшваща се на метален прът, но къде ли? Провери в телефонния указател, отиде в северния край на града и накрая, след като попита един минувач, намери заведението. Почука на вратата. Резето се дръпна.

— Член ли сте на клуба?

— Не — отсече младежът и подаде през решетките банкнота от десет долара.

Вратата се отвори. Уилям отиде насред дансинга — изглеждаше доста нелепо в строгия костюм с жилетка. Танцуващите, долепени един до друг, го изгледаха и се дръпнаха. Уилям затърси в задименото помещение Матю, него обаче го нямаше. Накрая му се стори, че е познал една от случайните му приятелки от последно време — беше сигурен, че рано една сутрин я е виждал да излиза от жилището му. Кръстосала крака, жената седеше с някакъв моряк в ъгъла. Банкерът отиде при нея.

— Извинете, госпожице — подхвана Уилям.

Тя го погледна, но очевидно не го позна.

— Дамата е с мен. Разкарай се оттук — тросна се морякът.

— Виждали ли сте Матю Лестър?

— Матю ли? — повтори момичето. — Матю чий?

— Казах ти вече, разкарай се! Хайде, чупката — изправи се морякът.

— А си казал още една дума, а съм те проснал на пода!

Бабаитът се бе сблъсквал и преди с такъв гняв и насмалко да се раздели с едното си око. Затова реши да си кротува и си седна на мястото.

— Къде е Матю?

— Не познавам, сладурче, никакъв Матю — уплаши се и момичето.

— Метър и осемдесет и пет, рус, облечен като мен и вероятно пиян до козирката.

— А, за Мартин ли питаш? Тук твоят Матю се представя за Мартин — поотпусна се жената. — Чакай да помисля. С кого ли си тръгна тази вечер? — Тя се извърна към бара и подвикна на бармана: — Ей, Тери, с кого излезе Мартин?

Барманът махна от ъгъла на устата си угасналата недопушена цигара.

— С Джени — отвърна той и пак захапа цигарата.

— Точно така, с Джени — повтори момичето. — Тя е по кратките сеанси. Не стои с мъж повече от половин час, значи скоро ще се върнат.

— Благодаря — рече Уилям.

Чака повече от час на бара, като отпиваше от уискито, разредено с много вода — чувстваше се все по-неудобно тук. Накрая барманът, който все така дъвчеше незапалената угарка, махна към момиче, което тъкмо влизаше.

— Ето я Джени — поясни той.

Матю го нямаше с нея. Барманът повика с ръка момичето. Беше доста привлекателно — тъничко като вейка, дребно, с тъмна коса. Намигна на Уилям и тръгна към него, полюшвайки бедра.

— Мен ли търсиш, пиленце? Е, свободна съм, но тарифата ми е десет долара на половин час, така да знаеш.

— Не, не търся вас — сряза я банкерът.

— Колко мило — подсмихна се Джени.

— Търся мъжа, който е бил с вас, Матю… Мартин де.

— А, Мартин. Толкова е фиркан, че не може да го вдигне и с крик, но си плати като поп десетте долара, винаги си плаща човекът. Много е галантен.

— Къде е сега? — попита нетърпеливо Уилям.

— Откъде да знам! Реши, че тая вечер го няма никакъв, и май си тръгна към тях.

Уилям изхвърча на улицата. Студеният въздух го блъсна в лицето, което му дойде добре — тъкмо се поразсъни. Подкара бавно автомобила към жилището на Матю, като се взираше съсредоточено във всеки, когото подминаваше. Забелязали вторачения му поглед, някои ускоряваха крачка, други пък се опитваха да подхванат разговор. Уилям тъкмо минаваше покрай едно денонощно кафене, когато мерна през покритата с пара витрина своя приятел — провираше се с клатушкаща походка между масите с чаша в ръка. Уилям спря автомобила, влезе в заведението и седна до Матю, сгърбен над разплисканото кафе. Беше толкова пиян, че дори не позна Уилям.

— Аз съм, Матю — рече той и се взря в превития одве мъж.

По страните му се затъркаляха сълзи. Матю вдигна глава и разля още малко от кафето.

— Защо плачеш, мой човек? Гаджето ли те заряза?

— Не, изгубих най-добрия си приятел — отвърна другият младеж.

— А, такава ли била работата! Приятели се намират много по-рядко.

— Знам — рече Уилям.

— Аз пък си имам добър приятел — похвали се, фъфлейки Матю. — Винаги ме е подкрепял, ама днес за пръв път се изпокарахме. Но сам съм си виновен. Подведох го като последния негодник.

— Не, не си го подвел — увери го Уилям.

— Ти пък откъде знаеш! — ядоса се другият мъж. — Не си достоен дори да го познаваш.

— Хайде да се прибираме, Матю.

— Казвам се Мартин — поправи го Матю.

— Извинявай, Мартин, хайде да тръгваме.

— Не. Искам да остана тук. Има едно момиче, което сигурно ще дойде по-късно. Сега вече съм готов.

— Намира ми се хубаво отлежало малцово уиски — взе да го убеждава Уилям. — Защо не дойдеш у нас?

— А у вас момичета има ли?

— Колкото щеш.

— Добре тогава, убеди ме. Ще дойда.

Уилям му помогна да стане, хвана го под мишница и го поведе бавно през кафенето към изхода. За пръв път си даде сметка колко тежък е Матю. В края на барплота седяха двама полицаи и Уилям чу как единият подмята:

— Проклети педали!

Качи Матю на колата и се върна на Бийкън Хил. Кейт ги чакаше.

— Трябвало е да си легнеш, скъпа.

— Не ми се спи — отвърна тя.

— Не е на себе си.

— Това ли е гаджето, дето ми обеща? — попита Матю.

— Да. Ще се погрижи за теб — потвърди Уилям, после двамата с жена му го отведоха в спалнята за гости и го сложиха да легне.

Кейт започна да му смъква дрехите.

— Ти също трябва да се съблечеш, котенце — подкани я той. — Вече ти платих десетте долара.

— Първо си легни, и тогава — подметна уж весело Кейт.

— Защо ми се виждаш тъжна, красавице? — попита младежът.

— Защото те обичам — отвърна младата жена и от очите й бликнаха сълзи.

— Не плачи — примоли се Матю, — излишно е. Този път ще се справя, ще видиш.

Съблякоха го и Уилям го зави с чаршаф и одеяло. Кейт угаси осветлението.

— Нали обеща, че ще си легнеш с мен — възропта сънено Матю.

Тя затвори тихо вратата.

Уилям спа на един фотьойл пред стаята на Матю, да не би през нощта той да се събуди и да се опита да се измъкне. На сутринта Кейт го събуди, преди да занесе на Матю закуска.

— Какво търся тук? — бе първото, което я попита Матю.

— Снощи след увеселението у Андрю Маккензи дойде у нас — отвърна не особено убедително младата жена.

— Не, не съм идвал тук. Отидох в „Ин енд Аут“, бях с една вещица, как ли й беше името, а, да, Патриша, отказа, моля ти се, да влезе с мен вътре. Майко мила, чувствам се ужасно, сякаш ме е влачил порой. Намира ли ти се доматен сок? Не искам да съм груб, но последното, от което имам нужда, е закуска.

— Както кажеш, Матю.

В стаята влезе и Уилям. Матю извърна очи към него. Двамата се гледаха дълго, без да продумват.

— Знаеш, нали? — попита накрая Матю.

— Да — потвърди другият мъж. — Държах се като последния глупак, дано ми простиш.

— Не плачи, Уилям. Не съм те виждал да плачеш, откакто беше на дванайсет години и онзи калтак Къвингтън се нахвърли да те бие, та се наложи да те отървавам. Помниш ли? Какво ли прави сега Къвингтън? Сигурно държи някой бардак в Тихуана, за друго не става. Но ако наистина държи бардак, значи бардакът е хубав. Нали ще ме заведеш? Не плачи де. Мъжете не плачат. Не може да се направи нищо. Обиколих всички специалисти, като се почне от Ню Йорк и се стигне до Лос Анджелис и Цюрих — безсилни са. Нали не възразяваш днес сутринта да не идвам на работа? Наистина се чувствам ужасно. Събуди ме, ако прекаля със спането или преча, все ще се прибера сам вкъщи.

— Тук е твоят дом, Матю — отсече Уилям.

Лицето на приятеля му се преобрази.

— Ще кажеш ли на баща ми, Уилям? Сили нямам да го погледна в лицето. Единствен син си, знаеш как е.

— Да, ще му кажа — обеща младежът. — Утре ще отида в Ню Йорк и ще му кажа, но само ако обещаеш да останеш у нас. Няма да те спирам, ако си решил да се напиваш, можеш да спиш и с всички жени, които си харесаш, само остани у нас.

— Това, Уилям, е най-доброто предложение, което съм получавал от няколко седмици. А сега ще поспя. Напоследък се уморявам бързо.

Уилям загледа как Матю се унася, сетне потъва в дълбок сън, и взе от ръката му празната чаша. По чаршафите бе останало петно от доматен сок.

— Не умирай! — пророни той едва чуто. — Много те моля, Матю, не умирай. Забрави ли, че ние с теб ще управляваме най-голямата банка в Щатите?

 

 

На другата заран замина за Ню Йорк, за да се срещне с Чарлс Лестър. Щом му съобщи новината, той се състари направо пред очите му и се сгърби на стола.

— Благодаря ти, че дойде, Уилям, и ми каза лично. Знаех си аз, че има нещо, откакто Матю престана да ми гостува всеки месец. Ще идвам в края на всяка седмица. Той сигурно ще иска да остане при вас с Кейт. Ще се опитам да не показвам колко ми е тежко. Божичко, какво толкова е направил, че да го сполети това! След смъртта на жена ми работя единствено заради Матю, сега на кого ще оставя банката? Сюзан не се интересува от нея.

— Идвайте в Бостън винаги, когато ви се прииска. Ще бъдете добре дошъл.

— Благодаря ти, Уилям, за всичко, което правиш за Матю. — Старецът се взря в него. — Жалко, че баща ти не е жив, за да види колко достоен е синът му за името „Каин“. Де да можех да се разменя с Матю, той да живее, а аз…

— Трябва да се връщам при него.

— Да, да, разбира се. Кажи му, че го обичам и съм понесъл мъжки новината. Не му казвай друго, чу ли?

— Да, господине.

Същата вечер Уилям се върна в Бостън и завари Матю у тях — четеше на верандата най-нашумялата напоследък американска книга „Отнесени от вихъра“. Вдигна глава, когато Уилям излезе през френските прозорци при него.

— Как го понесе баща ми?

— Разплака се — отвърна другият мъж.

— Председателят на управителния съвет на банка „Лестър“ се е разплакал? И таз добра! — възкликна Матю. — Внимавай да не го научат акционерите.

Матю престана да пие и до последните си дни работи усърдно, доколкото му го позволяваха силите. Уилям бе смаян от решимостта му и постоянно се виждаше принуден да го спира. Матю обаче не се предаваше толкова лесно и дори взимаше на подбив приятеля си, като в края на всеки работен ден му проверяваше пощата. Преди обилната вечеря двамата играеха тенис или се състезаваха с гребните лодки на реката.

— Ще разбера, че наистина съм умрял, едва когато престана да те побеждавам — шегуваше се Матю.

Накрая съвсем изнемощя, но предпочете, вместо да постъпва в болница, да остане в Червената къща. Седмиците се нижеха мъчително бавно, на Уилям обаче му се струваше, че отлитат с шеметна бързина, и всяка сутрин той се събуждаше с мисълта дали приятелят му още е жив.

Матю издъхна един четвъртък — оставаше му да дочете още четирийсет страници от „Отнесени от вихъра“.

 

 

Погребението беше в Ню Йорк и Уилям и Кейт останаха у Чарлс Лестър. За половин година той съвсем бе грохнал и докато стоеше край гробовете на жена си и сина си, сподели с Уилям, че животът му вече няма смисъл. Младежът не отвърна нищо. Каквото и да кажеше, не можеше да утеши покрусения баща. На другия ден се върнаха с Кейт в Бостън. Без Матю Червената къща им се стори странно пуста. Последните няколко месеца бяха най-щастливото, но и най-нещастното време в живота на Уилям. Покрай смъртта се бе сближил неимоверно и с Матю, и с Кейт, което при обичайни обстоятелства надали щеше да е възможно.

След погребението на Матю му беше трудно да се върне към задълженията си в банката. Често му се случваше да стане от писалището и да тръгне към кабинета на своя приятел било за да се посъветва, било за да се посмеят, било просто да се увери, че той още е жив. Него обаче го нямаше. Минаха доста седмици, докато Уилям си наложи да не го прави.

Тони Симънс прояви голямо разбиране, това обаче не помогна особено. Уилям загуби всякакъв интерес към банкерството, дори към самата „Каин и Кабът“ — месеци наред изпитваше угризения за смъртта на Матю. Винаги бе смятал, че двамата ще остареят заедно и ще имат еднаква съдба. Никой не го укоряваше, че е занемарил работата. Дори Кейт започна да се безпокои, задето мъжът й прекарва дълги часове сам.

После една сутрин се събуди и видя, че той е седнал на крайчеца на леглото и я наблюдава вторачено. Тя премигна срещу него.

— Какво има, скъпи?

— А, нищо, просто гледам най-ценното, което притежавам — иска ми се да не го възприемам като нещо, което се разбира от само себе си.